Наемодателят от времето на соца в НРБ

От известно време в главата ми се въртят мисли, свързани с едно явление от съвременния ни градски живот, чието главно действащо лице е наемодателят. Това явление — и социално, и психологическо не ми дава мира, интересува ме и ме вълнува. 

За мен наемодателят не е „изследвано лице“ — аз съм другият елемент на отношението и наблюденията ми не са научни. По-скоро принудителни. Защото, за да съществува той, наемодателят, трябва да съществувам аз — наемателят. Кой ни създаде, какви механизми на обществения ни живот всекидневно разлепят по стълбове, спирки, подлези, магазини малки бели листчета, на които се чете: „Давам…“или „Търся…“?

Да приемем, че основанията, за да ни има нас — наемодателят и наемателят, — са достатъчни.

И така, стиснал обявата „Дава се квартира под наем…“, бързо намираш телефонен автомат, набираш номера и когато слушалката оттатък се вдигне, може да се каже, че вече си се срещнал с него, наемодателя. Започва разговорът, който в деветдесет процента от случаите протича под формата на разпит. Наемодателят пита, ти, щеш-нещеш, трябва да отговаряш. Обикновено най-напред — за кого търсиш квартира. Не е „желателно“ да имаш семейство, че и деца на всичко отгоре! После — какво работиш или учиш. За предпочитане е да си студент, още по-добре, ако сте двама, защото няма да можеш да си плащаш наема, пък и стаята е голяма за сам. 

Е, ако пък толкова не можеш да си намериш съквартирант, то си е твоя работа, но стаята струва 100- 120 лв. Или за сам — 100 лв., за двама — 120, сякаш от това, че сте двама, квадратурата на стаята се увеличава. Питането продължава — пушач ли си? В повечето случаи на този въпрос трябва да се отговаря категорично отрицателно или пък бързо да се избира между квартирата и проклетия навик. Да речем, че някак се стигне до поканата да видиш това, което се дава под наем. Насрочват ти час за посещение, защото това е часът на огледа й поканеният не си само ти. Изслушваш кротко обясненията как да стигнеш до жилището, обещаваш да бъдеш точен и затваряш телефона с надежда.…

Намираш дома, вземаш стъпалата и запъхтян заставаш пред вратата, Поемаш дълбоко въздух, натискаш звънеца и… Вратата не се отваря веднага. Чувствуваш невидимо око да те оглежда през шпионката. Все пак ключът изщраква и най-после той е пред тебе в цял ръст и тялом, и духом. Въвежда те ето, това е стаята, вижте колко добър изглед има, там отсреща живеят прочутите еди-кои си, ето кушетката, дюшекът е почти нов, столовете и масата скоро са боядисвани, гардероб няма, но тази закачалка е достатъчна и т.н. За килима, който трябва да се пази, нищо че не е съвсем нов, за храненето, което е най-добре да става навън, защото заради храната се събират хлебарки… Но не всичко важно е казано. Един от най-невралгичните моменти в разговора са гостите. Най-добре е да не посрещаш гости, да нямаш приятели и лични празници. Колкото по-необщителен и саможив се представиш, толкова повече ще се харесаш.

Да допуснем отново, че си попаднал ако не на идеалната, то поне на приемлива квартира с приемливи претенции на наемодателя. Остава най-неприятното за тебе — да чуеш каква част от месечния си доход трябва да отделиш, за да заплатиш квадратните метри площ, върху която се надяваш да намериш спокойствие. Да се пазариш не смееш, защото колонката на търсещите във вестника от ден на ден се удължава, а на даващите се скъсява. Най- добре е да приемеш. Приемаш, още повече че по някакъв начин си вдъхнал доверие на собственика. Броиш парите и той — вече твоят хазаин ти връчва ключа.

Идеален вариант! Защото другите, неидеалните, са много, пък и не са толкова редки. Някои се отклоняват от идеалния някъде по средата: баня ли, че каква баня, нали има обществени бани… Или пък, че тези тапети са съвсем чисти; е, ако толкова искате, направете ремонт, само че за ваша сметка. Направил си някои подобрения в квартирата, потрудил си се здраво, за да почистиш, настанил си се и вече не сънуваш кошмари. Из-невиделица обаче се появяват непреодолими за хазаина /да не говорим за теб/ обстоятелства, които налагат да освободиш още на другия ден жилището, нищо че не си живял и пет дена в него. Или пък много бързо започват да ти намаляват хранителните продукти, тоалетните и козметичните принадлежности, или, прибирайки се късно, разбираш, че в ключалката е оставен превъртеният ключ, или забележките за това-онова зачестяват…

Но едно е ясно. Че двете страни на отношението са далеч неравностойни и за договор между тях със съответните им права и задължения — такъв, какъвто трябва да бъде — не може да става и дума. Отношенията се дирижират изключително от наемодателя и не се контролират от никого.

Нима трябва да бъдат толкова стихийни механизмите, които всекидневно разлепват обяви: „Давам жилище…“, „Търся жилище…“

сп. София-1987 г.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉