Как казармата ме направи не само мъж, но и баща

Есента на 72 година, аз съм хилав дългуч с  девствен мустак, родом от Златна Ливада, Чирпанско. Завърших гимназията в Чирпан и интересите ми бяха такива, че дядо ми се беше отчаял, че никога няма да стана мъж. Бях радиолюбител, можех да сглобя радио от стара кутия от вафли, слушах френска и английска музика по късите вълни и бях меломан, пишех стихове. Според дядо ми, това не беше занимание за истински мъже, които примерно ставаха трактористи или комбайнери. Или най-малкото, бригадири. Идеята да стоя постоянно заврян в общинския радиовъзел го отчайваше, него и баща ми, който работеше на полето по цял ден.

По ирония на съдбата - пратиха ме в секретно поделение насред нищото, на стотици километри от родния Чирпан. Стърчах една глава над всички, а мустакът ми предизвикваше само смях. Но когато по заповед на капитана ремонтирах и пуснах в употреба радиоточката, както и единствения телевизор в столовата - уменията ми започнаха да предизвикват страхопочитание.

И кариерата ми получи неочаквано развитие - прехвърлиха ме в екипа на стенвестника, издаван от съпругата на капитана. Поделението беше секретно, определено без достъп до външния свят, на телевизора хващахме чудесно турска и гръцка телевизия, но българската идваше през дъжд от снежинки и се чуваше само пращене. За вестници и списания - идваше един път на 10 дни вестник Българска армия, когато ни носеха храна. Всяка седмица съпругата на капитана правеше на пишеща машина вестника и го лепеше на стената - патриотична поезия, писана от нея, снимки на граничари, новини за живота на поделението.

Имахме си редакция - в радиовъзела. Преместиха ми легло там, сутрин пусках патриотични песни за закуската и за строевата подготовка, народна музика за обяд. Следобяд отрядите тръгваха из околностите да сменят постовете, връщаха се късно вечер, когато пак им пусках народна музика. Вечерта имаше поздравителен концерт с патриотични песни и малко българска естрада. До мен на бюро стоеше съпругата на капитана - слабичка софиянка, поетеса, която се усещаше предадена от това, че кариерата на нейния съпруг я беше докарала в тези земи, все още неоткрити от цивилизацията и културния живот. Прочетох и мои стихове, тя ми чете свои, бяхме си станали доста близки. В един момент - дори повече от близки, когато тясната кушетка между бюрото ми и радиоуредбата се оказа свидетел на моя първи път. Мога да кажа, че не бях така добре, както си го представях, но тя положи доста усилия за да избие страховете ми и да получи емоцията, от която се нуждаеше.

Не знам дали капитанът имаше време за нея, но всички пропуснати моменти с него тя компенсираше с мен - почти всеки следобед, в тишината на утихналото поделение. И аз се влюбих, в ума си кроях планове за бягство, дори и в чужбина. Границата беше близко.

Изминаха няколко месеца. На свиждане със семейния Москвич ми дойдоха роднините и зяпнаха - хилавото момче бе станало як мъж. Добрата храна, чистият въздух и редовните тренировки, включително тестостерона от отношенията ми с една зряла жена бяха направили чудо. Чудо беше станало и на още едно място - моята колежка и главна редакторка на стенвестника стана странно емоционална и изведнъж отиде в София на "прегледи". Върна се за няколко дни и пак изчезна, без дори да ми обясни какво. От клюките разбрах, че е забременяла най-накрая и е отишла в София да се подготвя за раждането. Там при нас нямаше лекар на 60 километра от поделението. Беше ми просто да сметна 2 и 2, което в моя случай значеше само едно - не само мъж, но и баща.

Капитана го преместиха в друго поделение и дойде един млад кариерист, който разбута всичко в поделението, включително и ме премести обратно в общото спално. Не ми отпаднаха обаче задълженията в уредбата, началниците много бяха харесали озвучаването и не даваха косъм да падне от главата ми. Заех се и със вестника, беше ми удоволствие. Нищо, че тя ми липсваше. Но бяха такива времена.

Уволних се в в края на септември 1974 година, малко почивка на село, помогнах на нашите за реколтата и в София ме приеха веднага в Техническия. Дълги години изкарах там като млад асистент, след това и преподавател. Имам мое семейство, куп деца и внуци. Мисля, че живях достойно, нищо, че не стана от мен тракторист или комбайнер. Но нека да си призная, че много често се вглеждах в моите студенти и търсех да видя в някоя от тях мои отличителни белези или леко тъжните очи на съпругата на капитана. Спомен за следобедите в радиовъзела, които ме направиха мъж и вероятно...промениха завинаги.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉