Тодор Живков искаше България да се вижда от космоса

 

Генерал Тенев за пореден път се опита да прекъсне тишината в правителствения автомобил. Пътуваха от Пловдив към София, в късните часове на деня. Другарят Живков беше така тих, необичайно за него. По време на тези пътувания той слушаше радио Хоризонт и така си почиваше. Много обичаше да си чуе името в новините и да се засмее, че него хем го няма в София, хем в радиото знаят какво да кажат. Не и този път.

Кортежът на УБО наближаваше София, когато Живков помоли да спрат, защото иска да види нещо. Беше хладно есенно време, от последния автомобил хукна лекар и сестра с одеало, да завият Живков, който пътуваше само по официална риза и панталон.

Колите бяха спрели на пътя, а Живков с още двама от охраната и генерал Тенев вървяха по полето. Пред тях светеше София, столицата на България. Главният проговори най-накрая.

- Знаеш ли, питах космонавтите (връщаха се от посрещане на руски космонавти в Пловдив) какво се вижда от България в космоса. И те мълчат. Не ни стигат силите да ни виждат отгоре, нито нашите, нито американските космонавти. Но ще променим това, утре искам да събереш целия ЦК при мен.

Кортежът продължи, от втората кола звъняха вече по радиотелефона на всички от ЦК на БКП, за да ги уведомят за внезапното желание на Живков. Сънени, големите в държавата не знаеха какво се слува. Преврат или...

На другия ден в официалната зала бе тихо. Живков влезе усмихнат, защото бе решил нещо за себе си, за България.

- Другари, вчера посрещахме руските космонавти. Питам ги какво се вижда от космоса от България и те мълчат. Не може така. Ще променим нещата. На България й трябва небостъргач. Да се вижда не само от космоса, но и от цяла България. И да бъде на най-високото място в България.

Тишина последва думите му. Чу се нестройно мърморене. 

- Но другарю Живков...нямаме пари.

- Как да нямаме, просто ще стегнем малко коланите. Пенчо няма да ходи всеки месец на лов в Африка, вие по-малко ще крадете, ще помогнат другарите. Правим го за България. И отгоре ще има огромна звезда, да свети в тъмното. 

Беше 1970 година, а мащабният проект бе една от най-строго пазените тайни в малка България. Бе подбрано място - връх Бузлуджа, а височината бе специално избрана - 35 етажна сграда, 165 метра височина. С хотел, специална конферентна част, офиси, ресторанти, болница, както и резиденция на правителствено ниво. Огромен проект, който ще издигне България на световно ниво.

Но и парите не бяха малко. Живков се опита да вземе от СССР, като организира нарочна среща с Брежнев. Беше готов да даде всичко, от няколко реколти с домати, до безплатни почивки за всички руснаци на морето. Но срещата започна с хилене от страна на Брежнев, който знаеше всичко за проекта.

- Не растете ли малко повече, другарю Живков?

С този въпрос и приключи разговора, а Живков беше бесен. Но в главата му вече имаше план, да направим сградата сами. Да покажем, че можем. Отне десет години, но най-накрая над сградата засвети червена звезда, видима и от Космоса.

Архитектурният проект е дело на колектив, ръководен от арх. Георги Стоилов. Конструкциите са проектирани от колектив, ръководен от проф. инж. Добромир Коларов. Сградата има визуална прилика с Олимпийския стадион в Монреал, както и със сграда, проектирана около 1955 г. от Франк Лойд Райт за Гръцката православна църква в щата Уисконсин, САЩ.

Дом паметникът се състои от куполна сграда и 70-метров двоен пилон. На върха на пилона от широките му страни са монтирани 2 неправилни петолъчки (външно изглеждащи като обща петолъчка) с размери 6,5 х 12 м. Тържествената зала в сградата е с диаметър 42 м и височина 14,5 м и е декорирана с мозайки с обща площ от 550 м². Мозайките пресъздават борбите на БКП и изграждането на социалистическо общество. Залата е опасана от коридор, по който има 14 композиции, отразяващи мирния труд. 

Монументът на връх Хаджи Димитър се изгражда близо до местността Вътро поле (Узана), считана за географския център на страната. В петолъчката на върха на пилона са монтирани осветителни тела с мощност 150 КW, като по проект светлината от тях може да се види от румънския бряг на река Дунав, а през нощта и в ясно време – от брега на Бяло море в Беломорска Тракия. 

И ако гледате какво говори Тодор Живков с българските космонавти през 1986, Главният пита:

- Вижда ли се?

Космонавтът отговаря по устав:

- Като на длан, другарю Живко.

Никой не разбра кое, но двамата си знаеха!Главният беше наистина щастлив.

Една от последните усмивки на другаря Живков, защото идваха тежки години за България.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉