Плаж, игри и дълги вечери в Старозагорският лагер в Несебър през 1981 година

Старозагорският лагер в Несебър бе километри пясък и пръснати дървени бунгала, в които обичайно прекарвахме по 14 дни всяко лято. Не помня особено добре първите ни посещения там, но не мога да забравя огромните дюни, по които се разхождахме, безкрайните полета с макове, горещия пясък, по който едва минавахме, за да стигнем до плажа. 

Лавката на входа на лагера, с пожълтели от слънцето кутии вафли Мизия (все още обожавам подобни вафли с кисело мляко), бира и коняк. До входа бе и огромният стол, в който три пъти дневно ходехме да ядем. Още с първия ден се изложих жестоко – сториха ми се апетитни малките чушки, които келнерките разнасяха в чинийки. Една хапка и половин час плаках отвън. В дървена кутия с катинар стоеше телевизор, който ни събираше почти всяка вечер за новините и за някой филм. Сега ви е трудно да си го представите, но 30-40 човека могат да стоят на столове и да мълчат, взирайки се в едно малко екранче.

Тишина, защото почти няма коли. След това следват дълги вечери на маси пред бараките, с пържени картофи и цаца, които носим в хартиени торби от Несебър. Бира за родителите, лимонада за децата и безкрайни приказки за какво ли не. 

През деня – плаж, игри около бараките, следобеден сън и дълги вечери.

Не обръщах особено внимание на телевизора, въпреки, че той беше център на всичко в лагера. Какво е станало, какво е било днес или вчера – слушахме преразкази и истории по цяла вечер. Лятото на 1981 бе изключително динамично и някакси дори повярвах на децата, че в неделя следобед ще дават филм за призраци. То даваха какво ли не, така че, за призраци също имаше някаква възможност.

Бяхме откъснати от света и новините, но в сряда и в петък имаше възможност да се наредим на дълга опашка и да си купим вестници. Бяха евтини, обикновено с левче взимахме по няколко и ги четяхме дълго. За мое голямо учудване и радост, в програмата за неделя наистина имаше „Призраци под виенското колело“, сбутано някъде в късния следобед. Същата вечер видях и анонс на телевизора пред стола. Стоях зашеметен, лудост, призраци летяха на прахосмукачка, страшно  интересно. Неделя, неделя, неделя! Няма да пропусна по никакъв начин!

Неделите в лагера бяха като всеки друг ден. Закуска, обед и за вечеря консерви. Това бе първият алармиращ сигнал, че има нещо нередно по пътя ми към филма. Раздадоха ги още на обяд и столът затвори. От нетърпение не можах да заспя следобеда, очаквах, че все ще отворят кутията с телевизора около 16 ч., за да гледаме „призраците“. Малкото площадче пред стола бе празно, лавката също. Вечер пред екрана не се планираше.

Много е тъпо да научиш, че два пъти едно и също нещо не може да се случи. Опитай се да повториш момент, никога няма да успееш. Невъзможно е. Ако стоиш и чакаш един час на празния площад, разбираш по най-лошия и директен начин, че няма да станеш свидетел на магията. 

Връщам се по алеята, нажален като куче. Пред едно от бунгалата виждам деца, скупчени на прозореца. Приближавам се – гледат филма без звук, не се чува нищо отвън. Но ГЛЕДАТ. И мълчат, дано чуят нещо или прочетат надписите.

Вътре има семейство с две деца, които зяпат телевизора, удобно разположени по леглата.  Лято е и вратата е полуотворена.

В този случай не мога да постъпя по друг начин. През прозореца не мога да гледам, а нямам друг начин. Освен да сваля сандалите пред вратата и учтиво да кажа добър ден и да се намъкна в бунгалото. Изключително ме беше срам, но влязох, седнах на пода и изгледах целия филм. Поздравих с влизането, а при излизането се извиних и благодарих. Те стояха и ме гледаха с учудване. Или не бяха очаквали такава наглост или нямаха нищо против. Смях се с децата им, мижах на страшните моменти, а след края на филма тичах от радост и от емоция. 

ГЛЕДАХ ПРИЗРАЦИТЕ! Бях гледал филма!

В бунгалото вече ме чакаха да ми връчат пари и торба, за да отида за пържени картофи и цаца. Караваната беше пред пощата в Несебър, на 10-15 минути пеша, които минах като ракета. На огромната опашка беше пълно с деца, които си разказваха за филма. Стоях, слушах и се радвах, че и аз мога да кажа нещо.

Торба цаца, торба картофи и тичам обратно към лагера.

Чак като седнахме да вечеря се сетих, че всъщност ужасно ме е срам от постъпката ми и не мога да я обясня по никакъв начин на никого. Как ще погледна това семейство утре на закуска?

Смесица от вина и сладост, като осъзнат грях, който хем те мъчи, хем радва.

На закуска не ги видях, мернах едно от децата  в следващите дни и по най-темерутски начин му казах „Здрасти“. То нищо не каза, може и да не ме помнеше.

Ивайло Тончев

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉