Спомени от СОЦА:Във всеки завод правеха банкет за всеки голям празник/Снимки/

Спомням си как хората празнуваха всеки голям празник по предприятия и заводи. Там, където работеха, си правеха банкети – на 1 май, на 24 май, на 9 септември, на Нова година. Всички се записваха за тържеството и според възможностите обличаха нещо новичко и заради празника, и за самочувствие.

Като малка най обичах новогодишните празници, защото, малко поотраснали, вече ходехме с родителите си на празненствата. Когато се прибирахме през нощта, татко избързваше под един или друг предлог, за да стигне преди нас. И когато влезехме в стаята... о, чудо, миришеше на елха, пръскаха искриците на току-що запаления бенгалски огън, блещукаха пламъчетата на свещичките. Дядо Мраз ни бе донесъл красива елха. Занемявахме пред нея от щастие и радост.

И днес, на 75 години, усещам мириса на горска елха и на бенгалския огън, но само като спомен. Сега повечето хора предпочитат изкуствените дръвчета, които кичат с невероятни украшения. За съжаление, толкова много са изкуствените неща в живота. И самите ние като че ли станахме изкуствени, фалшиви.

Тук, във Великобритания, където сега живея, повечето българи избягват да се срещат със сънародници. Обидно ми е някак си, защото чуя ли българска реч, веднага се обръщам, заговарям и се радвам. Но забелязвам тези, които бързат да се отдалечат. Може би защото съм готова винаги да разговарям, да се срещам, да ги приемам. Имах дори обещание за редовно обаждане и срещи, за реализиране на идеи, но човекът се скри вдън земя. Тези неща ме вълнуват и натъжават.

Да не говорим за българските песни и хора, които неудържимо дърпат сълзите ми. Като написах хора, си спомних как от малки, че и до големи вече в края на банкета оркестърът засвирваше ръченица. Скачахме със сестра ми и ръченицата се люшваше. Скоро към нас се присъединяваха майка и татко (светла им памет) и ставаше едно мило, скромно семейно шоу. Оркестърът слагаше край на красивата вечер с тържествен марш. Мили, топли спомени, отдалечени с десетки години, но без забрава!

Днес има всичко, от красиво по-красиво, но ги няма онази топлота, искреност и радост. Липсват близостта и сърдечността. Надделяват студенината, лъжата и надменността. Питам се защо, нали ние, българите, си предаваме чувствата, обичаите, нравите от поколение на поколение, защо нишката някъде се къса? Защо се появяват хора, които се опитват да наложат нещо чуждо, нежелано, неприемливо и за живота ни, и за традициите ни? Вижте още:В стола на завода и менюто през 80-те

 Валерия Стефанова/Ретро.бг/

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉