Изоставеният призрачен град в северозапада

Някога град Лом е бил важен търговски център по поречието на Дунав. След освобождението от турско робство местните жители инвестирали много средства в процъфтяването му и за кратко време превърнали населеното място в едно  от най-бурно развиващите се в този регион. 

По времето на социализма то продължава да се разраства и в него отварят врати множество предприятия.През 1989 г. населението на Лом е почти 35 хиляди души. В онези времена една от гордостите на града е неговото пристанище, което е един от важните логистични възли за снабдяването със суровини на металургичния гигант „Кремиковци“.Четвърт век по-късно картината е много по-различна. Ломските жители са се стопили до 20 хиляди души. Безработицата е страшна. Инфраструктурата е в потресаващо състояние, а в по-голямата част от населеното място все още няма канализация.И водопроводната мрежа е окаяна – 50-годишните тръби редовно се пукат, което причинява големи течовете и често се налага въвеждането на режим на водоподаването.

Голяма част от работещите заводи и фабрики вече са хлопнали врати. Не по-завидна е и съдбата на пристанището, което със затварянето на „Кремиковци“ изгуби половината от товарооборота си. Преди две години част от ломския порт бе  взета на концесия от „Химимпорт”. 

Бяха направени много съкращения, а част от персонала беше набързо пенсиониран.

В самия град безработицата е между 16 и 18 на сто, което е почти два пъти повече от официалния за страната процент. В момента в Лом работи завод за бира, няколко шивашки фабрики, както и логистични центрове на холдинга „РУА груп“. Металургичната компания, чийто собственик е Виктор Даменюк, дори отвори завод преди три години. Разкритите работни места бяха над 100, като се обещаваше продукция за 200 хиляди тона метали. Преди година и половина обаче предприятието беше затворено и на улицата излязоха 83 души.

Освен че допълнително увеличи тукашната безработица, фалитът на завода се отрази и на ломското пристанище, откъдето се извозваше продукцията на фирмата.

Местните жители намират спасение в емиграцията.  73-годишният Иван Димитров коментира, че неговите деца отдавна не са в Лом. „Моят син е в чужбина от 10 години. Връща се за малко и пак бяга навън. Дъщерята е в София, също от много време. Тук няма какво да се прави. Лом умира” – почти изплаква възрастният човек.33-годишният Деян Георгиев пък от 7 години работи на круизен кораб. 

„Няма хляб в Лом. Ако бях останал в България, или трябваше да бягам в София, или да мизерствам тук. 

Избрах чужбина, но на кораб. Парите не са лоши, но и работата е много. Но пък у нас се работи за заплати от 400-500 лева, т. е. 250 евро. А в Лом  е още по-зле – чувам, че възнаграждението в някои тукашни фирми е едва 250-300 лева. Та това пари ли са?! Затова и всеки бяга“ – коментира младият мъж.

Марияна Александрова пък е собственик на магазин. Тя е изпитала на гърба си как икономическите проблеми в страната душат малкия бизнес. „Занимавам се с търговия от 11 години. Положението обаче става все по-зле. Хората нямат пари. Живеят, за да оцелеят. За целия този период моят оборот е паднал три пъти.  Понякога даваме и на кредит. Толкова правителства така и не успяха да осигурят поминък за хората” – възмущава се Марияна.

Простите изчисления сочат, че в момента зад граница пребивават над 10 хиляди ломчани.Те изпращат средно по 400 евро на месец на свои близки. Това прави 400 хиляди евро свежи пари, които се вливат в местната икономика и я крепят да не се срине напълно. Без парите на работещите роднини зад граница ситуацията в дунавския град щеше да е още по-тежка.

Време е управляващите да се замислят докога България, която преди време наричаха „Швейцария на Балканите“, ще е най-бедният регион на Европа. Особено нейните северозападни части, които вече се прочуха като „северозападнали“.

Из в-к „Десант“

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉