Спомен за филията хляб, полята с олио и посипана с червен пипер и игрите до късно навън

Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Ходехме със синини и натъртвания, с драскотини и дори със счупени глави. Но никой на никого не се сърдеше за това.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. Но никой не се разболяваше от това.

Отивахме на училище без придружител. Нямахме училищни бодигардове. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. Дърпахме плитките на седящите пред нас момичета. Но те не ни се сърдеха и дори бяха горди с това.

Нямахме видео и кабелна телевизия с над 100 канала, нямахме GSM-и, нямахме компютри с 3D игри и Интернет.

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха.”

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉