Разказ за една лятна почивка на море през 70-те

Идеята за тази история се роди по време на тазгодишната почивка близо до Созопол, като се гарнира с няколко снимки от един мноого стар албум. В нашето село Подем,Плевенско, като се кажеше на море, не се питаше къде, защото се знаеше. На Бяла,Варненско. Там  беше почивната станция на АПК-то. И така 17 пъти за 17 години. 

Преди тръгване майка ми задължително правеше "уши" на един чаршаф, защото чадъри просто нямаше. При пристигането първата работа беше да се провери дали колчетата за закачане на чаршафа са под бунгалото. Предаваха се от смяна на смяна и липсата им се равняваше  на природно бедствие. Почивката- 14 дни с хора, до болка познати и с деца - също добре известни. С началник смяна, какъвто обикновено беше баща ми. След една нощ във влака от Плевен до Варна никога няма да забравя хладните варненски утрини пред гарата, където изчаквахме автобуса за Бяла. 

Той първо караше работниците от някой завод, после ни извозваше цялата група, като ние бяхме с най-големия куфар, зер багажа на двама възрастни, на мен и сестра ми не се събираше лесно. Няма да забравя и невероятната синя лодка, каквато нито едно дете нямаше, купена от баща ми от гарата в Белград, беше италианска и, за разлика от българските, просто не се обръщаше. На плаж - от 8 до 12. После обед - и задължителна почивка в бунгалото - с покрив от ламарина, където температурата след обед стигаше до 40 градуса, ама това май не правеше впечатление на никого. Банята - обща - варели ,които се топлеха от слънцето. 

И тъй като на нас , децата, не ни се почиваше ,  мотаене из станцията - по възможност тихо, за да не будим спящите след обед татковци и да не разсейваме плетящите или бродиращи майки.  Вечер -  луда игра, даже и възрастните понякога ходеха на плажа и ,застанали в кръг, си подаваха една плажна топка. Помня,че веднъж падна в морето и то я понесе, та баща ми  по бели гащи скочи във водата и плува трийсетина метра, за да я върне под възхитените погледи на мнозинството, защото в тия времена не всеки плуваше така добре. Кой знае защо обаче в Бяла не се продаваше риба. 

Та началник смяната всеки път ходеше и водеше пазарлъци с местните рибари от рибарския плаж, като винаги бяха успешни и веднъж в смяната се появяваше риба, която готвачът печеше на скарата ,а ние, децата, изяждахле половината още там. Веднъж в смяната  - задължително ходене в т.нар. "Казино"., в което , естествено , никой не залагаше. Но беше най-приличният ресторант в Бяла. Всъщност, те си бяха всичко на всичко три. "Казиното", "Димят" и "Ореха". Незабравим беше и плодовия  сироп - на цена от 4 стотинки, продаваше се близо до станцията, стрелбището, лятното кино и т.н. Все едни такива дребни забавления, които сега вероятно ще се сторят смешни. Само дето винаги на тръгване от морето ми се плачеше....

Валери Стоилов

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉