Ватманът Евгени Минчев и Светски лъв днес разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Списание. „София“, бр. 9, 1988 година

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉