Сеул’ 88 – зенитът на българския спорт

 …или как развитието на спорта през социализма доведе до най-успешното българско участие на олимпиада.

Развитието на спорта в България през годините на социалистическо управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време след промените от 1944 година, развитието на спортът у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда правят логично влагането на сериозни държавни средства в областта. 

Всичко това прави възможно на олимпийските игри през 1988 година в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-мо място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.Промените от 1944 година заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. 

Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Въпреки участието на първите модерни олимпийски игри през 1896 година това не се превръща в традиция за страната и следващята изява на български спортисти на олимпиада е чак през 1924 година. Тези факти имат своето логично обяснение и то се намира в характерната за първата половина на XX век  липса на целенасочена държавна политика в областта на спорта – нещо, което ще се променя след 1944 година.

Новата власт идва с ясната представа, че спортните успехи могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията-държава, така и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Скоро след взимането на властта всички съществуващи спортни клубове и организации са обявени за „фашистки“ и съответно забранени. Въпреки това обаче промените  в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително в страни за политическия елит, като единственото, което се прави е да бъде копиран изцяло съветския спортен модел, без да се вземе под внимание до колко той е подходящ за България. Постепенно нещата започват да се променят, доказателство за което намираме в думите на професор Петър Слънчев (пръв ръководител на студентската организация „Академик“), който казва:

„Първоначално Академик беше изцяло доброволческа и независима организация, пълна с любители на спорта. Постепенно обаче, особено след 1952-1953 година, всичко започна да се  променя главно по политически съображения и новите лидери на организацията бяха изцяло отговорни пред Партията.“

Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 година ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации.Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 година през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2 260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 година България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взима бронз. Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. 

Междувременно в България навлизат Спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нарастват значително.  Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Свеотното първенство по художествена гимнастика във Валядолид, превело се през 1985 година.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 година. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. До момента широко застъпена практика (особено за страните от Западна Европа) е в някои спортове да се изпращат аматьори, което неминуемо довежда до занижаване на нивото. Игрите в Сеул са уникалния и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. 

Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-мо място в общото класиране по медали, пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям. Със сигурност обаче не това е нещото, с което българите ще запомнят летните олимпийски игри в Сеул. Фактът, че и до днес те остават най-успешните за родните спортисти, както и емоциите завладели народът през лятото на 1988 година завинаги им отреждат челно място в спортната историография. За специалистите пък остава доказателството, че при желание от страна на държавата и правилна политика, успехите не закъсняват.

Използвана литература:Vassil Girginov, „Bulgarian sport policy 1945-1989: A strategic relation perspective“

Банков, П. „Физическо възпитание и спорт в България“ (София Прес: София, 1988)

Източник: „Българската история в 100 събития“/bulgarian-history.org

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉