Градът, в който птиците рядко кацаха

Разположен на десния бряг на река Дунав, той е на еднаква географска ширина с Флоренция, Детройт, Бостън и Монте Карло и до началото на русенската трагедия е четвъртият по големина български град. 

Преди 19 века, по времето на император Веспасиан, Русе е бил римска крепост под името Сексагинта Приста – пристанище на шейсетте кораба. Още оттогава градът има важно транспортно-комуникационно значение. Тук се пресичат пътищата между Европа, Ориента, Азия, Африка и бившите съветски територии. През XIX век Русе е космополитно средище, в което – освен преобладаващите българи, живеят австрийци, чехи, немци, унгарци, евреи и арменци. Контактите по голямата европейска река дават отражение и върху архитектурата на града, нямаща нищо общо със спецификата на българската строителна традиция. Тук работят талантливите италиански архитекти Пернигони и Валентино, а жители на Русе остават много от италианците, участвали в голямото строителство.

Нещастието на русенци започна през лятото на 1981-ва. То обаче бива предизвестено пет години по-рано в една реч на румънския диктатор Николае Чаушеску. Полагайки символичния основен камък на едно абсурдно българо-румънско предприятие за тежко машиностроене в граничещите през реката Русе и Гюргево, Чаушеску обещава на своите сънародници да изгради и крайдунавска “Долина на голямата румънска химия”. Лансиран от деспотичната му съпруга Елена Чаушеску, в Гюргево започва строежът на комбината “Верахим”. Кредитиран от СИВ и съоръжен и технологизиран от Съветския съюз, комплексът е набързо пуснат в експлоатация и натоварен 10-12 пъти над проектния си капацитет. Заводите за хлор, хлорни продукти и резервоар за хлор са пуснати в пълна експлоатация през 1984 г. Скоро след пуска им си се оказва, че стените на резервоара за хлор корозират, а той е без външна обвивка.

Започва адът за Русе – разположен амфитеатрално на отсрещния по-нисък дунавски бряг.

Некачествените инсталации и прекомерното му натоварване обгазява Русе с хлор и хлорни съединения с години. Особено опасно става през пролетта и есента, когато с мъглата хлорът вече не е газообразен, а става течен. И ако за тогавашната власт проблемът е табу, за русенци се превръща в борба за оцеляване. Градът тъне в гъста синьо-бяла мъгла  от хлорна пелена по цели дни и нощи. Анализът показва интензивно обгазяване до 72 дни годишно. Някои от замерените концентрации на хлор и хлорни продукти са десет пъти над допустимите. Отровният газ дразни очите, белите дробове и кожата. Обостря алергията. Този хлор е една жестока атака срещу Русе, срещу българите, срещу русенци.

Първоначално, през 1984-1986 г. чрез профсъюзите, лектори в селата, чрез опити да се стигне до телевизионното предаване – отдушник тогава „Всяка неделя“, чрез МВР-Русе и кореспонденти на централните медии, включително и чрез русенският депутат Дончо Каракачанов русенци алармират за екологичната заплаха над своя град. Всички сигнали са засекретени и не получават разгласа. Затова русенци прибягват и до непозволени, неофициални канали – пишат анонимни писма ту с лява, ту с дясна ръка, по моряци, пътуващи в Западна Европа, изпращат сведения до радио „Свободна Европа“ за обгазяването на крайдунавския град и за източника на това – румънския хлорен завод. Но пак няма никаква видима реакция на властта на централно ниво. На местно ниво – експертът от РИОПС благодарение на местния началник на МВР-Русе получава  твърде бързо международен паспорт и успява да изненада румънските си колеги в Гюргевския завод и да ги изобличи във фалшификация на методите на замерване. За тази си постъпка е понижен в длъжност! Централната власт държи местната с вързани ръце.

Властта мълчи. Градът мълчи. Медиите са със забрана, за да не се развалят добросъседските отношения с братска Румъния. А тя отрича за проблема. Същевременно регистрираните заболявания на дихателната система за седем години нарастват от близо 66 000 на 148 366. Смъртността при русенските деца е 2 пъти по-висока от средната за България. Нараства броят на родените с недъзи, а по здравословни причини русенските момчета не ги приемат във военните училища. С нормални антропометрични показатели, особено на белите дробове, са по-малко от половината ученици между 8 и 15 години. Близо 20 000 души напускат Русе. Границите на търпимостта са преминати. Става въпрос за човешки същества и най-вече за деца.

В капана на голямата политика

Русенци (и местни отговорни фактори, и обикновени граждани), вероятно не си дават докрай сметка, че са станали заложници на голямата политика. През 1986 г. по време на ежегодната си среща с Николае Чаушеску Т. Живков поставя остро проблема с обгазяването на Русе, но той е отминат с оправданието, че оборудването на гюргевския завод е съветско производство. Именно това използва Чаушеску и румънската страна- заводът е построен със съветски технологии и обвиненията на българите са косвени обвинения срещу тези технологии! Така в този промишлен българо-румънски спор се намесва трети фактор – СССР. С напредването на „перестройката“ отношенията между София и Кремъл стават все по-трудни. Сложни са по принцип и отношенията между Живков и румънския му колега. Обстановката е трудна, Живков се страхува да действа рязко и безапелационно сам. Нещо повече, толерира плахото мълчание за геноцида над русенци и преследва всяка проява на гласност, за да не дразним съседите. Отношенията с румънците от край време са сложни, независимо от непрекъснатите ежегодни срещи и „братски” целувки между Чаушеско и Живков. Политика! Остава му само да разчита на благоволението на Чушеско и Горбачов, но то така и не идва. Кремъл в лицето на Горбачов с действията си показва, че иска да използва всяка проява на недоволство, за да дискредитира Живков, а защо не и Чаушеску и по-лесно да ги замени с нови лидери. Дори с цената на затягане на решението на екологичния спор между тях. България и нейното ръководство попада в огромния капан на тоталитарната система, от който няма измъкване. Тези сложни вътрешно и външнополитически игри в София, Букурещ и Москва остават скрити за русенската и въобще българската общественост.

Зловещият парад на червените връзки

През 1987 г. обгазяванията нарастват застрашително и са отчетени 128 такива с 8,5 пъти по-висока концентрация над пределно допустимата, а заболеваемостта сред децата става 2 пъти по-висока тогава в сравнение с години, когато изригванията са били под пределно допустимата концентрация. Местната общественост търси начини да реагира.23 септември 1987 година. От Гюргево се стеле задушливата миризма.  В  този ден обгазяването в града е огромно, дори и през маските си русенци трудно дишат. Това обаче не пречи на партията в Русе да изкара 10-годишни ученици на площада за приемането им в пионерската организация. Децата започват да припадат от задушливата миризма. Медицински екипи оказват първа помощ, но никой не посмява да отмени зловещото тържество. Веднага след церемонията децата махат червените си връзки и ги слагат пред устата и носа в напразен опит да се предпазят от хлора.

С гледката отказват да се примирят шест жени. С цената на всичко – семейство, работа, бъдеще, те искат не друго, а право на живот – въздух за децата си. Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова са озеленителки от “Парк строй”. Обикновени жени, но необикновено смели. Те поставят началото на протеста срещу хлорните обгазявания.

Шест жени

Шестте жени организират другите русенци чрез формални и неформални канали, с които разполагат – връзки с всички предприятия, които често „доброволно“ дават трудодни за озеленяване, посвещават и своята партийна секретарка (която ги подкрепя), използват авторитета на профсъюзите, като казват, че протестът е съгласуван с тях. Всяка си набелязва по 20 познати семейства, които да проагитира да излязат на мирен протест. Използват телефони и лична агитация, за да приканват познатите си на мирна демонстрация.

Така се стига до първата демонстрация в Русе на 28 септември 1987 г., в която шестте жени повеждат 500 души пред партийния дом, когато там заседава окръжният комитет на БКП, охраняван от представители на реда. Те обаче не проявяват грубост и са мълчаливо солидарни със своите съграждани, предупреждавайки ги, че могат да ги допуснат само до стъпалата на цитаделата на властта. Демонстрантите не искат да стигат по-далече нито в буквалния, нито в преносния смисъл. И това се вижда от исканията им на плакатите, които издигат. Надписите говорят, че протестът е изключително по повод екологичната катастрофа в града. На плакатите пише: „Мирна демонстрация за въздух“, „Хлор – не!“, „Искаме здраво поколение“, „Чист въздух за нашите деца“, „Русе, обречен град ли е?“. Организаторките се пазят да не бъдат възприети като антиправителствени подстрекателки. Затова залепват бял лист върху думата „поне“ на най-провокативния си плакат и той става „Дайте ни чист въздух“ вместо „Дайте ни поне въздух“.Пред демонстрантите излиза секретарят на окръжния комитет на БКП Иван Андреев и се опитва да успокои хората, като почва да им изрежда мерките на централната власт – протестната нота на МС от 25 септември 1987, подготовка на нова среща между Живков и Чаушеску, преговорите да се спре завода за хлор. Но Андреев е апострофиран и прекъснат, когато се опитва да убеди множеството, че няма данни за нараснал брой на спонтанни аборти през последните години. Това взривява насъбралите се хора и ги настройва борбено за нов протест. Демонстрантите се заканват да организират нов митинг след няколко дни.

Пробивът на мълчанието

Демонстрациите тръгват плахо, много от хората се озъртат, но постепенно набират смелост. Нищо не е в състояние да спре отприщеното възмущение. Тяхното несанкционирано събиране е безпрецедентно – по онова време нищо не може да се случи, ако властите не са го разрешили. Протестът не остава незабелязан от органите на Държавна сигурност. Затова се предприемат мерки срещу организаторките на протеста. По снимките от митинга МВР започва да ги идентифицира. Ръководството на града се колебае между силовите репресии и използване метода на убеждението. Заедно с това – окръжното военно управление – Русе разпространява сред русенци „Паметка за поведение на населението при обгазяване с хлор“, което е косвено признание за правота на протестиращите.

Най-накрая е пробито и мълчанието, но само в местната преса. На 2 октомври във в. „Дунавска правда“ излиза обширна статия с заглавие „Съвместни усилия за опазване на чистотата на въздуха. Съвещание с партийния, стопанския и обществен актив на Русенска община“, в която читателите са най-подробно информирани за срещата на първия секретар на ОК на БКП Иван Винков с ръководството на Гюргевския окръжен комитет на РКП и с това, че българската страна е поставила ребром въпроса за спиране на завода. В местната преса има и информация за разговорите на ниво зам.-министър-председатели на двете страни, подготвящи предстоящата среща между Живков и Чаушеску, на която също ще се разискват екологичните проблеми и възможностите за тяхното отстраняване. Не е пропусната и работата на експертите – зам.-министрите по опазване на околната среда, пак по повод обгазяването. Посочен е и румънският аргумент, че хлор изпуска и ТЕЦ Русе. Хората са информирани, че румънските експерти смятат българските норми за замърсяване завишени, както и че използваната от тях методика не дава такива дози, както сочи българската. Но заедно с тези мерки, властта отказва да информира за осъществения протест и по такъв начин отказва да признае връзката и ролята му за по-открито поставяне на въпроса за обгазяването пред румънските власти.

Милост за Русе

Обществеността в Русе вече не иска думи. Ето защо се състои втора демонстрация на 29 септември. И при нея се вижда, че хората пак чакат своите неформални лидери – 6 жени да ги поведат. Те са завоювали доверието им, че имат кураж за реални, масови, мирни действия в защита на чистия въздух за всички, че няма да има други ексцесии. Така е и при следващите общо 4 протестни демонстрации от 29 септември до 10 февруари 1988 г.

На 15 ноември 1987 официозът в. „Работническо дело“ за пръв път публикува информация за обгазяването на Русе без да споменава причинителя на замърсяването, но на на 21 и 22 февруари 1988 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да не се публикува и излъчва информация по екологичните проблеми на Русе, въпреки че дотогава са вземат няколко решения по екологичните проблеми на страната.

От централния печат пръв поставя въпроса за Русе и за табутата около екологичния му проблем в. „Литературен фронт“ от 15 октомври със статията на Евтим Евтимов, „Въздух за гласността“. Нещо повече – там, без да се споменава за демонстрация, се прави описание на протеста по следния начин: „хората излязоха на градския площад с призива: „Дайте ни чист въздух“, „Не на хлора“, „Искаме здраво поколение“. Следващ вестник, който подема информацията за екологичните проблеми на Русе е в. „Стършел“ с материала на Найден Илиев „Там, где птичките не пеят“.

От 9 декември 1987 до 22 януари 1988 г. млади русенски художници правят тематична изложба на екологична тема „Екология – Русе 1987“, която допълнително окуражава и русенци, и столичната интелигенция.

Изложбата е отбелязана от всички големи софийски вестници. Светлин Русев като председател на УС на СБХ на 5 февруари в писмо, публикувано във в. „Народна култура“, не само високо оценява младите русенски художници и тяхната смела гражданска позиция, но и призовава и другите творци да ги последват. Организаторите са преследвани и публично “разобличавани” на задължителни за цялото население събрания на комунистическата партия по предприятия и квартали.  Същевременно русенци продължават да се борят за чист въздух. През февруари 1988 г. демонстрантите се срещат с кмета на Русе Керчо Джамбазов, но обгазяванията не спират.

Протестът на майките с количките

На 10 февруари 1988 г. майки с деца излизат на протест в града, който добива характер на масово общоградско недоволство. Пред тогавашната сграда на властващата комунистическа партия се събират над 2 хиляди души.

Русенци искат само едно: да дишат! Тази демонстрация е една от първите прояви срещу режима тогава, а в онези години режимът е страшен. Точно по това време в града е членът на Държавния съвет и бивш министър-председател Гриша Филипов. Будните русенци шумно скандират своя протест под надслов „Не щем да бъдем обречени“. Те настъпват към Партийния дом, от където излиза членът на ПБ на БКП Гриша Филипов. Той остава изненадан, впечатлен и разтревожен от нерегламентираното внушително събиране на хората. Усмихва се не особено адекватно на гневното мнозинство. Гриша Филипов не разбира за какво са се събрали тези хора. Дори първоначално си мисли, че те са тук за, да го приветстват. Дават му мегафон да говори пред хората. Той не знае какво да им каже. Повтаря пред разгневилата се тълпа да вярват на Партията, че проблемът ще се реши и призовава хората да се разотидат. Русенци обаче са се наслушали от властта на празни приказки, искат не думи, а дела.Нито радиото, нито телевизията, нито печатът съобщават за тези протести. Режисьорът документалист Юри Жиров обаче снима за студия „Екран“ филма „Дишай“, който изиграва ролята на катализатор в последвалите събития.

Демонстрацията остава в историята като протестът на майките с количките. Зад тях има различни хора дисиденти, но и подкрепящи режима. За първи път някой се осмелява да изкрещи недоволството си срещу властта. Вече гражданският протест започва да придобива и политически характер – на сградата на в. „Дунавска правда“ неизвестна ръка написва „Долу БКП“.

Събитията за русенци са дълбоко лични, защото са изстрадани. Споменът е силен и за Цецко Колев, който намира своя подход към случващото се.

“Тогава просто всички бяха настръхнали срещу тези обгазявания, които съществуваха, ежедневни бяха. Имах малко дете, като освен за себе си се притеснявах и за него. И по никакъв друг начин не можех да протестирам. Нямаше достъп до медиите, не можеше да се говори каквото си искаш, освен да се направя на клоун. Имаше опашки за всичко, включително и за Цирка. Използвах, че имаше много хора на едно място събрани и си сложих тази маска, за да мина покрай тях и да привлека вниманието. Наредих се на опашката без да си мисля да си купувам билет за цирка. Маската беше съвсем импровизирана от една яка, тогава бяха модерни едни такива широки яки, напълних я с памук, написах “Мир за белите ни дробове”, разказва Цецко Колев – хореограф в най-голямото танцово училище в страната – “Кукери”.  “Мислех си, че няма и да се върна вкъщи. Поне за ден щяха да ме приберат вкъщи, да ме питат, но не се случи това нещо, разминах се”, добавя той.

Известни и не толкова известни философи, журналисти, учени, археолози, кинодейци подемат борбата с властта за спасяването на Русе, която води до неизбежната политизация на протеста. Защото властта търси начини да противодейства по различни канали на най-активните и изявените чрез сплашване, следене, изключване от партията, дискредитиране.

Русенският комитет

Докато властта готви проекто-решение на МС по екологичните проблеми, във в. „Народна култура“ от 12 февруари 1988 г. е публикувано Писмото-призив на Съюза на българските художници „Вик за Русе“, а на 18 февруари в. „Литературен фронт“ обнародва статията на Руденко Йорданов „И всяко вдишване е едно проклятие“. За да се стигне до „генералната репетиция“ за основаването на клуба за защита на Русе по време на честване на 19 февруари в Дома на киното, организирано от Клуба на младите филмови дейци. Решението за създаване на клуба е обявено малко по-късно – на 25 февруари в Института по философия – БАН. На 26 февруари в Института по социология на открито партийно събрание Мария Варамезова чете писмото си до Михаил Горбачов и до ЦК на БКП и кани всички на прожекцията на филма „Дишай“, който официално е заклеймен от властта.  И други институти и общественици се ангажират в алармирането или в подготовката на учредяването на комитета.

Така няколко месеца след протестите на 8 март 1988 г. е организирана прожекция на „Дишай“ в Дома на киното. Поканени са над 400 интелектуалци, журналисти и хора с антитоталитарни нагласи, сред които има и много агенти на Държавна сигурност. Филмът оказва изключително силно въздействие на зрителите и след прожекцията започва масово записване във възникналия „Обществен комитет за екологична защита на Русе”/ ОКЕЗР /. За негов председател е избран писателят Георги Мишев. Това е първата дисидентска организация у нас.От 33 души в ръководството на Комитета 20 са членове на БКП, сред които дори има активни борци против фашизма, деца на активни борци, членове на ЦК на БКП (Светлин Русев) и народни представители (Нешка Робева). Сред тях е и Соня Бакиш – жена на бившия министър-председател и член на Политбюро Станко Тодоров. Когато Тодор Живков се хваща да трие сол на главата на Станко, той отвръща: „Не сме по времето на сталинизма, когато жената може да е в лагер, а мъжът да си е член на Политбюро“. И напускa висшия ешелон на властта.

Започва битката на неговите членове с комунистическата власт вече не само по повод екологията в дунавския град, а като начало на политическо противопоставяне. Следва прочитане на обръщение за създаване на Комитета по време на спектакъла „Балкански синдром“ в Сатиричния театър от актьора Петър Слабаков. Русенският комитет на практика не успява да осъществи никаква дейност, тъй като ЦК на БКП и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия. Съдът отказва да го регистрира. Държавна сигурност веднага привиква на разпити много участници в протестите и оказват натиск върху членовете му. И така до 10 ноември 1989 г.

Въпреки репресиите от страна на властта, русенци и интелигенцията ни показват, че нищо не може вече да ги спре. Хората са непримирими. Те искат живот за Русе. Промяна за България. Отказват вече да се върнат към ужаса и страха. Смели са.

Русе срещу хлора – краят на ужаса

Изстраданият протест малко по малко успява. През юли 1988 година Площадка № 1, където се произвежда чист хлор е спряна от експлоатация. Продължават обаче да работят инсталациите за епихлорхидрин и за вулкацити на площадка № 2. Обгазяванията на Русе не спират и след Промените. Общественото напрежение отново е на градус. Протестите на русенци продължават. На 28 ноември 1989 г. е създадено независимото движение „Екогласност“- Русе, а на 22 декември 1989 г. за пръв път филмът „Дишай“ е излъчен по Българската телевизия. В първия си учебен ден през есента на 1990 г., децата от русенските училища провеждат общоградски час по екология. С черни знамена и противогазови маски те преминават през центъра на Русе и хвърлят цветя в Дунава.

Изпратени са обръщения до Комитета за правата на човека и Съвета за сигурност на ООН, до ЮНЕСКО и до президента на Румъния. Комитетът за спасение, в който влизат представители на почти всички политически партии и екодвижения, огласява декларация за демонстративно евакуиране на целия град и намерения за отказ от българско гражданство. Русенските музиканти и художници обявяват Ден на гнева. Епископ Нестор, викарий на епархията, прочита от брега на Дунав молитва и отдава на проклятие румънските химически заводи “Верахим”. “Камък върху камък да не остане!” – казва той.

През 1990-1991 г. започват и безбройните кореспонденции между президентите Желев и Илиеску. След дълги перипетии и изнурителни срещи през 1991 г. производството е окончателно спряно, а химическият гигант в Румъния се превръща в грозни руини.

Източници:/notabene-bg.org (Анатомия на един граждански протест в България в края на социализма: случаят Русе, Автор:Илияна Марчева)//bnt.bg (Новите стари истории” – Обгазяването на Русе през 80-те години)//silvistefanov.blog.bg („Градът на оцеляващите“)./

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉