Акцията е трябвало да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната власт, която „разбира и прощава”.. На вестниците е поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.
Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,там се залюбил с някаква и поискал развод.
Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата.
На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети, режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка. Дотук добре,но нататък събитията се развиха другояче.
Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.
Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…
Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.Успокоих се и забравих.
А след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив - плащала му е богато и дори му е възлагала проекти...
А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,назначили я в централна болница и й дали апартамент.
Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме съжалили и пожалили.
Наско МАНДАДЖИЕВ
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук