Той беше най-добрият централен защитник, който България е имала

Аз съм Георги Димитров, а не Мики Маус, отсича легендата.Георги Димитров е роден на 14 януари 1959 г. Легендарният защитник играе в “Берое“ (1975-1977 г.), ЦСКА (1977-1986 г., 1988-1989 г.), “Сент Етиен“ (1986-1988 г.), “Славия“ (1989-1990 г). 

Пет пъти е шампион на България с ЦСКА (1980-1983 и 1989 г.) и четири пъти носител на купата (1981, 1983, 1985 и 1989). Футболист №1 на България за 1985 г. В „А“ група има 283 мача. Записал е 77мача и 7 гола за националния отбор, 11 години е бил негов капитан. Дебютира на 29 ноември 1978 г. срещу Северна Ирландия (0:2). В треньорската си кариера работи във “Велбъжд” (Кюстендил), “Марек”, “Сливнишки герой”. Легендата на ЦСКА Георги Димитров – Джеки почина на 8 май 2021 година на 62 години, след като загуби тежката битка с рака.

В негова памет препечатваме интервю дадено от него преди 10 години.– Бате Гошо, отраснал си в село Гледачево, близо до  Раднево. В семейството ви имаше ли други спортисти освен брат ти Динко?

– Не, аз и брат ми само. Отраснахме по поляните с Динко. От сутрин до вечер гонехме топката, често и боси. Нашето Гледачево вече го няма. Заличено е селото. Навремето живееха миньори с техните семейства. През 1985 г. обаче багерите минаха, бутнаха всичко. През тая година разформираха и родното ми село, и ЦСКА.Баща ми се казва Димитър, майка ми е Мария. Обикновени хора са, трудолюбиви, работливи. Аз съм първородният им син, брат ми е с 2 години по-малък от мен. Кръстен съм на дядо ми Георги. По време на Втората световна война отива войник. Убиват го на фронта в бивша Югославия. Погребан е в обща могила в Цариброд. Ходих там, поклоних се, запалих свещичка. Дядо загива на 30 години. Баща ми остава сирак и с две сестри. Другият ми дядо е бил сред най-богатите хора в селото. Добре че е бил той, за да издържа семейството. Хлебарницата, житницата, даже казанът за варене на ракия – всичко е било негово.– Кой те откри за футбола?

– Един познат на майка ми, Георги Ласков се казва. Той ме заведе в Стара Загора. Преди това, едва 14-годишен, започнах да играя в мъжкия отбор на Гледачево. Малко хора знаят, че в началото  бях център-нападател. Вкарвах много голове. Като ученик в 8-и клас спечелих купата за голмайстор на турнир за средношколци в Сопот. После Гошо Ласков ми помогна и преминах в юношите в “Берое”. Тате често ме водеше на мачове в Стара Загора. На живо изгледах скандалния мач с “Левски” (1:1), след който изхвърлиха “Берое” от “А” група. Помня Гунди и Митата Якимов. Играх една година при юношите. След това от 10-и клас ме взеха в мъжкия отбор. Това беше през 1975 г. По това време треньор беше Георги Берков, лека му пръст. След него Иван Манолов-Орела ме пусна в “А” група срещу “Сливен“. В “Берое” ме посрещнаха отлично. Старите пушки се отнасяха добре с мен. Подхождаха с такт, с търпение. Няма да забравя как ме подкрепи Борис Киров – голям мъж. Паднахме от “Локомотив“ (Сф) с 0:3, а той нито ме нахока, нито нищо. Само ме потупа по рамото и каза: “Няма нищо, моето момче”.

 – Казваш, че си имал трудно детство?

– Просто като живееш на село, трябва да работишАз съм благодарен, че съм живял там, защото, като гледаш начина по който живееш, търсиш по-доброто. Когато те хранят, е лесно, а когато срещнеш живота, трябва да се оправиш сам.

 – Брат ти също беше отличен футболист. Контузиите ли го отказаха от играта?

– Той счупи прешлен на врата и го пратих на лечение във Франция. Два пъти получи комоцио. Иначе имаше големи качества, но не и късмет. От стадиона го откараха в “Пирогов” с опасност за живота. Поставиха му един гипсов скафандър. Приличаше на космонавт. А можеше да стане един от най-добрите защитници на България. 

– С него е свързан и един от малкото ти червени картони…

– Да, на мач на ЦСКА срещу “Тракия” през 1984 г. Благой Блангев го контузи. Той се опита да пребие брат ми. Влезе му с двата крака. Тогава пердето ми падна пред очите… Прекосих цялото игрище и подкарах Блангев с шамари.

 – Как стана трансферът ти в ЦСКА през 1977 г.?

– Стефан Божков ме харесал, гледал няколко наши мача. Звездата на “Берое” беше Петко Петков – изключителна фигура. Като днес си спомням как вкара пет гола  на “Аустрия“ (Виена). Та именно Петко ми каза първи за интереса от ЦСКА. Вика: “Стягай се, Божков те гледа”. Аз си имах самочувствие, през 1977-а станахме втори  в юношеския турнир на УЕФА. 

– Зная, че преминаването ти в ЦСКА е било истинска сага…

– От “Берое“ не искаха да ме пускат, а аз трябваше да влизам в казармата. От София дойдоха  да ме гледат, но ония дебнеха да не се срещам с никого. Даже ме оставиха да повтарям още една година във вечерната гимназия. Учителите ми написали пет “двойки”. Оставиха ме в 11-и клас. Нарочно, за да не мърдам от “Берое”. Бяха ми дали една гарсониера. Един ден, както си стоя в апартамента с баща ми, някой звънна на вратата. Оказа се моят добър приятел Наско Савчев – човек с позиции, с връзки. Веднага чатнах за какво става въпрос. “Искаш ли да подпишеш с ЦСКА?”, ме пита Савчев. Отговорих: “Да, обаче само тате да не разбере, че става лошо.” Щеше да ме пребие. Беше си як мъжага и никак не си поплюваше. Измислихме как да стане трансферът – трябваше да се запиша доброволец в армията. И тогава подписах, че влизам доброволец. Когато от “Берое” разбраха, започнаха едни писма до Тодор Живков  с цел да ме връщат в Стара Загора. Но ЦСКА бяха много по-силни от “Берое”. Много ми помогна тогава Гошо Христов – зетят на Добри Джуров. Имаше истински цесекари. Полковник Стоянов, викаха му Бързия, рева като дете от радост, че съм вече в ЦСКА.

 – След уволнението си бил в ареста 15 дни?

– Исках да остана в ЦСКА. Щяха да ме наказват, понеже не желаех да се върна в Стара Загора след казармата. Трендафил Мартински беше шеф на БСФС и ми помогна. Никога няма да го забравя този човек. Позова се на някакъв член 13. Извика ни в кабинета мен, първият секретар на БКП Минчо Табаков и от ЦСКА Гошо Христов и Никола Миланов-Чопъра. Попитаха ме къде искам да остана да играя и аз казах: “ЦСКА”. Вкараха ме в ареста. А в ареста да видиш какво шоу ставаше. 

– Защо?

– Нашите хора се плашеха да не опитат от “Берое” да ме “отвлекат”. Нали легендарният партизанин генерал Стою Неделчев -Чочоолу беше важен фактор. Думата му не се цепеше на две. Пред ареста ме пазеха 7 войници с автомати. Изкарах две седмици там. Излязох чак седмица преди мача с Англия на националния отбор. С една камионетка ме разкарваха като арестант из София. След две седмици в затвора излязох на “Уембли”. Денят беше 22 ноември 1979 г. Паднахме с 0:2 пред 72 000 души. Селекционер ни беше Добромир Ташков. 

– Как те посрещнаха на “Армията”?

– Благодарение на Крум Милев и Стевето Божков нямаше сътресения. Бях малко ошашавен, като всеки новобранец. В съблекалнята накъдето и да се обърнеш, виждаш само национали. Тогава Тулата Ковачев беше треньор. Съвсем като дете ме приемаха. Аз бях най-близък с Гошо Денев. Даже бяхме в една стая и движехме навсякъде заедно. 

– Кои бяха твоите идоли?

– Кройф и Пеле от чужденците, Петко Петков и Христо Бонев  от нашите Зума и досега го уважавам, защото е не само голям футболист, но има и харизма, държи на реномето си. Не е като повечето от новите, които са лизачи и охлюви. Стоичков обаче е №1 за всички времена.

 – Ти си един от хората, които му дават най-силна подкрепа при идването му на “Армията”.

– Така беше. Като дойде, Ицо веднага ми направи впечатление със самочувствието си. И с качествата си, разбира се. За да станеш голям футболист, трябва да имаш самочувствие. Иначе няма как. Като днес си спомням как го доведе Любо Царев – нашият администратор. Имаше една запорожка с номер 9834. Ицо ми беше като по-малък брат. Нас двамата ни свърза и един човек – Сава Савов. Навремето Савата беше администратор в отбора на Раднево. Това е първото, което ни свързва с Ицо. Помня и първата ни обща тренировка в зала “Чавдар“. Влиза Стоичков в квадрата. Леле, толкова се беше притеснил. Старите кучета го сложиха на вратата. Един път Стойчо Младенов му удари шамар, друг път – Пламен Марков го “положи”. Стойчо веднъж даже му скочи, аз му се скарах. На едно мачле в залата Ицо го пресрещна, Стойчо се удари лошо, коляното му се поду. Искаше да го бие. Но не смееше, защото знаеше, че момчето е под моя опека. Първият му мач на Стоичков с фланелката на ЦСКА беше за Купата на България със “Светкавица” в Стара Загора. Играхме на неутрален терен. Бате Симо (б.а. – Манол Маналов – Симолията) го пусна ляво крило.

Djeki_3.JPG

– На 19 юни 1985 г. по време на скандалния финал с “Левски” за купата  очакваше ли 19-годишният Стоичков да удари стара кримка  като Емил Спасов?

– Абе, не знам, обаче ще ти кажа още нещо. След мача в тунела на стадиона трима-четирима левскари – Наско, Кокала, Боби, го бяха хванали Ицо за гушата. Аз слязох и веднага ги строих в две редици. Всичко свърши за секунди. На другия ден гледам майка му, баща му и той. Чакат решението на отговорните другари каква ще е съдбата на момчето. Майка му е желязна жена. Баща му е добродушен. Поздравих и тримата. На Стоичков му казах само едно: “Спокойно”. Разделихме се. Останалото е история… Ицо е от коравите мъже, от истинските мъжкари. Чамовите дъски пламват лесно и изгарят бързо. Друго нещо е дъбовото дърво, яко, здраво, много по-дълго гори. Стоичков е силен като дъб. Гърбината му е яка.

 – Вярно ли е, че онзи прословут финал от 1985-а е бил предварително режисиран да завърши със скандал?

– Абе имаше нещо. Преди мача ни извикаха двамата капитани, заедно с треньорите Манол Манолов и Васил Методиев във федерацията. И Боби Станков беше с нас. Митко Балев не съм го виждал. Опасяваха се отговорните другари да не би да има някакви уговорки в последните кръгове от първенството. Ние приемахме “Дунав” (Русе), а левскарите гостуваха на “Берое”. И двата отбора се бореха да се спасят от изпадане. Размахаха ни пръст да внимаваме. После обаче станаха простотиите на финала и решиха да закрият ЦСКА. Прекръстиха ни на “Средец”. Запалянковците се бъзикаха, че сме били АПК “Средец”, а левскарите ги прекръстиха на кашкавал “Витоша”. Искаха да ни изгонят от “Армията”. Митко Червеняков и още един другар ги направиха председатели. Гонеха ни от стадион на стадион. Голяма мизерия беше. На “Септември” ни пратиха да тренираме на една сгурия. Теренът беше толкова неравен, че щяхме да си счупим краката! Пътувахме със скапан рейс, обличахме се в съблекалня 5 на 6 метра. Преди началото на първенството ни донесоха едни никакви фланелки от трикотажния завод “Лиляна Димитрова”. На тях беше бродирана новата емблема на “Средец”. Направо се ебаваха с нас. Бяха ми обещали тристаен апартамент – не ми го дадоха. Не издържах един ден. Хвърлих си багажа. Казах на началниците: “Аз се махам. Отивам в “Левски“. Просто ги заплаших. На шефовете очите им станаха ей-такива. Не ходех на тренировки. След 4 дни отидох при един голям цесекар – Кирил Несторов, който искаше да ме осиновява. Толкова ме обичаше. Бай Киро говорил с когото трябва и след 5 дни ме върнаха. 

– Кой е най-великият ти мач? С “Нотингам“, “Ливърпул“ или с “Байерн“?

– Всички са велики! Специално за сблъсъците с “Нотингам“ съм категоричен: на “Сити Граунд” бе изигран най-силният мач на български отбор в евротурнирите. Над всички в онази вечер беше Ружди Керимов! Но най ме е яд за случилото срещу “Байерн“. Това беше най-големият шанс на наш отбор да вземе еврокупа. Бяхме толкова близо, но… Грешката ни беше, че си мислехме, че финалът е недостижим.

 – За кой мач не искаш да си спомняш?

– За драмата в Сплит на 21 декември 1983-а. Пълни глупости и измислици са твърденията, че сме се разбрали с Югославия ние или те да се класираме за европейското във Франция. Тогава отношенията ни с комшиите бяха на нож. Много се изписа за ситуацията в последната минута при 2:2, когато изпуснахме онова чисто положение. Ради Здравков можеше да ми подаде, бях сам пред вратата, до мен бе Наско Сираков. Продрах си гърлото да викам на Ради, но… Не ми подаде и паднахме. Няма какво да го виним.

 – Имало ли е скандали след мача?

– Ами аз отървах треньора Иван Вуцов от уволнение. Още в самолета шефовете на БФС го бяха уволнили. Категорично защитих Вуцов пред началството. Това, в самолета от Сплит, беше първият път, а иначе имаше и втори, когато съм го спасявал. Той може би не знае.

 – Много слухове се носеха и за сгрешената ви подготовка преди световното първенство в Мексико-86. Каква е истината?

– Ние бяхме месец на подготовка в Германия, след това още един месец в Мексико. Зорът беше да играем контроли и да вземем по 120 долара на мач. Като дойде световното,  не можехме да ходим. Бяхме свалили по 10 килограма. Иначе, да ти кажа честно, имаше и други работи, които не ми харесваха. Няма да забравя, беше на 2 май 1985 г. Точно преди световната квалификация срещу Франция (2:0) дикторът на стадиона обяви съставите. Прочете под №8 Аньо Садков. Ние останахме като гръмнати. А те сменили името на нашия Аян Садъков. Нали течеше възродителният процес и поголовно сменяха имената на българските турци. Някои от нашия отбор почнаха да се смеят, да му се подиграват на Садъка. “Аньо, Аньо, какво става?” На него му идваше да потъне в земята от срам. Как излезе да играе, не знам. Аз лично побеснях от унижението, което нанесоха на момчето. Такива неща не мога да търпя. Нека да не им казвам имената на подигравачите. Иначе на световното помните какво се случи. Направихме две равенства с Италия и Южна Корея, паднахме от Аржентина с Марадона и с 2 точки отидохме на осминафинал, където загубихме от домакина Мексико. 

– Преживял си само две тежки контузия. Скъсваш менискус в мач срещу ФРГ…

– Тогава  Румениге ме хвана за рамото и ме натисна. Скъсах връзки и се наложи да ме оперират. А да имаш такава контузия, значи на 90% да приключиш с футбола. Затова съм много благодарен на проф. Димитър Шойлев, че четири месеца ме лекува. Имах личен терапевт, който ми помогна да раздвижа крака. След това играх дълго време с 10 см по-слаб крак от другия. Със “Спортинг”(Лисабон) пък скъсах връзки на другото  коляно. 

– Трансферът ти в “Сент Етиен” става без твое знание…

– Да, бяха ми подписали предварително договора. Французите ме гонеха още от 1978 г. Караха ме да избягам. Обещаваха да ми извадят за три месеца паспорт, и то без да се женя за французойка. В “Сент Етиен” играх с много силни футболисти, но отборът нямаше високи амбиции. Тъкмо се беше изкачил от Лига 2 в Лига 1. През първият сезон се класирахме 12-и от 20 отбора, а през втория станахме четвърти. Мен ме избраха за най-добър чужденец в първенството. Изпреварих немеца  Фьорстер, аржентинеца Буручага и бразилеца Жулио Сезар. Имах си всичко – кинти, уважаваха ме. В един момент обаче загубих мотивация. Аз бях свикнал да играя винаги за шампионската титла, а се оказа, че на французите – били-паднали, не им пука. По мое време треньор там беше полякът  Касперчак. Тренировките бяха толкова леки, по един час дневно, че аз даже не се изпотявах. И се притесних. В Сент Етиен всичко беше много по-спокойно, отколкото в България. Например, след загуба никога не е имало скандали. Президентът даже влизаше понякога в съблекалнята, за да ни каже: “Горе главите, идва следващ мач”. И ни черпеше с шампанско. А в ЦСКА, като паднехме, после по една седмица ни беше срам да се покажем в София.

Djeki_4.jpg

– Бил си гадже с дъщерята на шефа…

– Това са жълти неща. Лъжи. Бях на всички любимец, но не съм бил с дъщеря му. Бяхме близки с президента на клуба Андре Лоран. Най-големият бос там беше Пиер Гишар -на дядо му Жофроа е кръстен и стадионът. Баровци, та баровци. И там се забърквах обаче в разни неща.Имах едни приятели, за които се знаеше, че са свързани с италианската мафия. На единия му трябваше алиби и ме помоли аз да гарантирам за него. И като ме извикаха в полицията, казах, че съм бил с него. На другия ден ме пресрещнаха бабанки от другата банда и ме набиха. С ейтакъв бушон ходих под окото. Вестниците го надушиха и го писаха с големи заглавия: “Българска футболна звезда нападнат от мафиоти”. 

– В “Сент Етиен” сега познават ли те, като отидеш?

– Там ходя по-често през зимата. Редовно си контактувам с футболистите.Клубът има двама собственици, единият е Роланд и ми е добър приятел. Технически директор беше Доминик Рощо.

 – Как се оказа в “Славия” през 1989 г.?

– Иван Вуцов ме покани. Много уважавах и шефа на клуба генерал Василев. Изиграх 20-ина мача за “Славия”. Предложиха ми суперусловия, но аз никога не съм играл за апартаменти. 

– Поигра и в Израел …

– Да, в “Макаби”. Всъщност преди да замина, се разболях от хепатит и не можах да играя. Лежах в Инфекциозната болница. Ужасът бе пълен. Не можеше да се влезе в тоалетната. Взеха ми кръв и казаха, че имам хепатит “В”. После дойде приятел лекар, отново ми взеха кръв. Не ми каза резултатите, защото не се видяхме. След две седмици заминах за Израел, където трябваше да играя. Там отново ми взеха кръв. Най-накрая се оказа, че имам хепатит “А”. Пропаднаха нещата за Израел, там почна и войната. После изкарах година в Швеция в “Линшьопинг“ – един затворен град, на военни. Там във втора дивизия са аматьори. Президентът много ме уважаваше. Беше оръжеен магнат, милионер.

 – Вярващ ли си?

– Да! Преди мач се кръстех винаги. Даже си носех кръстче на врата.

 – Известен си с това, че обичаш нощния живот…

– Навремето да излезеш по време на лагер беше невъзможно. Да влезеш в бар е все едно сега да обереш банка. Изпил съм една бира по време на лагер, и то на рождения ден на Стойчо Младенов. Абе, ние в месеца 25 дни бяхме по лагери. Понякога ходех на бар и пиех по 100-200 грама уиски, ама това да се е случвало на два месеца по три пъти. Трябваше да отпускаме напрежението и за това има два начина – пиене или цигари. 

– Преди време Антонио Касано каза, че е спал със 700 жени. При теб как бяха нещата със жените?

– Аз не съм Митьо Пищова, за да се хваля. Било ми е хубаво и съм бил с жени. Най-хубавото нещо в живота ми е моят син. След като Мартин се роди, вече нищо нямаше значение. 

– Ти и майка ти сте го отгледали…

– Той израсна пред очите ми. Сега е на 22 години. Да видиш как расте едно дете е най-хубавото нещо. Никога не съм го карал да става футболист. Винаги сам е избирал какво да прави.

 – Пари успя ли да спечелиш от футбола?

– Долари спечелих. Взимах по 48 000 долара в Сент Етиен. Ицо ми се оплакваше, че в “Барселона” му дават само 10 000. Карах най-готините коли навремето – алфа ромео, мерцедес… Който ме познава обаче, знае, че за мен не са водещи парите. Аз си имам принципи. Навремето говореха разни всезнайковци, че благодарение на БКП сме ставали шампиони с ЦСКА. Ролята на партията по отношение на нашите успехи е само в главите на некадърниците. Да им служи за оправдание. Аз не се срамувам, че бях партиен член. През 1982 г. влязох в БКП. Бях член на партията до 1988 г. Тогава заради една дебела трътла ме изключиха. Понеже играех в “Сент Етиен” и бях закъснял да си платя членския внос. Оная другарка – партийна секретарка, само това и чакала. И така ме изключиха от БКП – за неплатен членски внос. 

– Каква е истината за случилото се през март 2000 г., когато беше на една крачка от треньорския пост на “Армията”?

– Васил Божков ме бе назначил за треньор, но се появиха някои умници, които го разубедиха. Искаха да ме направят за смях. Дучето, големият чорбар, казал на Васил Божков, че съм продавал мачове на “Левски” навремето. Как може такива безумия. Аз съм Гошо Димитров, а не мишок от сорта на Мики Маус! Не се продавам!

Милен ДИМИТРОВ/БЛИЦ

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉