Репортаж на Велислава Дърева от общежитието за девойки към текстилния комбинат в Пловдив през 1984 г.

Материалът е написан след срещи и разговори с момичета от общежитието за девойки на текстилния комбинат „Марица“ в Пловдив.Пролог

Вечер винаги идват с коли. Всички с коли.

– Знаят, че „маричанките“ вадят много пари — имат и за бензин.– Най-хубаво е военен. Летците са най-добре.

– И капитаните са добре.

– Кои капитани?

– Морските.

– Аз ще си потърся коминочистач. Коминочистачите носели щастие.От портала до общежитието са стотина крачки — покрай жените, които си отиват вкъщи, покрай мъжете, които пият бира на павилиона, покрай пейките, автобусите. Стотина крачки до общежитието с дългите, тесни коридори. Преди 2 години големият прозорец беше само една метална рамка без стъкло, вятърът издуваше пердето като корабно платно и, аха, да понесе нанякъде всичките 5 етажа. Сега стъклото си е на мястото, а корабът продължава да лежи на дрейф. Жените го подминават, все едно, че е празно пространство, а младите мъже подсвиркват отдолу като косове.

Момичетата си знаят дрехите, навиците, настроенията, влюбванията и разлюбванията, страховете и надеждите, случките (истински и измислени), вицовете, момчетата и снимките на момчетата, които все още ги търсят или вече не ги търсят.

Гласове от миналото

Самотната. Беше слаба и прозрачна. Казваше: „Страх ме хваща, като си помисля, че мога да остана тук още 5 години. Искам да създам семейство.“

Отишла си е. Страховете й не са се сбъднали.

Влюбената. „Ние знаем, че няма да останем тук. Искам да се омъжа, та да не чакам неспокойно срещите“. Така казваше някога. За нея тече 12-тата година в общежитието. „Отначало и аз виках: 5 месеца да изкарам и бягам. А ето колко време стоя. Човек не знае какво го чака… Мисля си, че никога няма да ми се случи това, за което си мечтая. За мен най-важното е семейството. Мъжът ми, все едно каква професия ще има, но да се разбираме. Бих искала да имам 3-4 деца, но в това време — къде ти. Най-много две.”

Тя бърза. Не знам накъде. Не знам дали още мога да я наричам Влюбената.

Бърборината. Седеше на дивана с хавлиена кърпа на главата. „Аз много не обичам да чета. Виж, да ми чете някой, обичам. На мен ми дай да готвя, да плета. Най-обичам детски работи да плета — те са малки и стават много красиви, за подаръци. Като остана сама, все си мечтая — как ще се подредя, как ще си имам деца, как ще си ги обличам. Дано не остана тук! До зимата, живот и здраве, ще се задомя!“

Зимата си беше отишла. Заедно с Бърборината, която вече шета в селската къща на мъжа си. Сега на дивана седи друго момиче с хавлиена кърпа на главата.

Малката. Тя влезе в портиерната. Носеше вестници, писма и една рибена консерва. Искаше да отиде на екскурзия в чужбина. И да бъде щастлива. „Щастието е всичко да ти е наред. Не искам мъжът ми да е инженер. Само за работа ще ми говори. Работник да е, ама да не е прост. Да ходи, ама да се пази, че ако го хвана, не прощавам. Искам да е висок. Искам да съм по-хубава от него…“

За 2 години Малката е пораснала и тези думи й се виждат вече вятърничави. „Боже, какви неща ти наговорих тогава! Много хвърчах. Сега, какво да хвърча… Викам си — бъдещето е напред. Тогава ти разправях, че мечтая да ида в Париж. Аз и сега искам… но не мисля като тогава. Тогава бях отчаяна, сега не съм. (А па мен ми се струваше, че тя е най- веселата!) Какво искам от живота? Искам нещо хубаво да ми се случи. Само на себе си разчитам. Аз съм упорита. Човек трябва да бъде твърд. А за любовта ще ти кажа — мъжът трябва да уважава гордостта на жената. И никога да не надвива тази гордост. Аз съм горда…“

Срещнах и други момичета, които живеят тук вече 10-15 години. Но те не искаха да говорят. Затвориха се в стаите си и зад вратите им стана много тихо. После от всички транзистори се понесе една и съща песен. А когато завъртиш копчето до края, не можеш да разбереш тъжна ли е музиката или весела…

Във фоайето останаха новите. От техните думи се получи този Многогласен монолог

Много е хубаво тук! Всичко си имаме — баня, кухня, топла вода, парно… Живеем за 3 и 90 на месец! Къде другаде ще намерим такива удобства! Е, няма момчета, ама пък за какво са ни! Ако има момчета, само ще се притесняваме. Сега както искаме, така си ходим из общежитието. А като знаеш, че отнякъде ще ти цъфне момче, можеш ли да вървиш с ролки на главата? Така сме си по-спокойни, по-свободни, без дертове. Ако има момчета, ще ги ревнуваме — с коя излиза, пък що отива в онази стая, а в нашата не идва, ще се коментира. 

В общежитието на строителите са заедно, на отделни етажи, ама като знаеш, че ги има… Абе, не е лошо да има момчета — китара ще донесе, ще посвири, ще го извикаш да закове някой пирон… Но и така е весело. Събираме се, телевизия гледаме, танцуваме си, пеем си, плетем, бродираме. За работата си говорим, за пътешествия си разказваме, за морето. За любовта най-много. Разни случаи си припомняме. Ако няма за какво да говорим — почваме вицовете… Обичаме телевизия да гледаме. 

Винаги бързаме да не изтървем филма. Много ни харесва както я направиха сега програмата по телевизията — като свърши филмът по първа, почва филмът по втора.Като останем сами в стаите си, слушаме музика. Лилито обичаме, и Васко. Седим си, мечтаем си разни работи, разглеждаме снимки — наши, на приятели, на приятелки. Ако не сме много уморени, чистим стаите си. Обикновено след нощната едва гледаме и лягаме да поспим. После… после нищо. Зяпаме през прозореца — минават коли… Филми гледаме, а за книги нямаме много време — готвим си чеиза. Карета се шият, терлици се плетат… Някой дойде да си поприказваме или пък — слезем до града, разходим се малко по главната. Пием кафе, ходим на кино, някой се залепи, тръгне да ни изпраща.

Като види, че сме от общежитие, си мисли, че сме много лесни. Така де, мисли, че ще му се хвърлим на врата. Понеже всеки иска да остане в Пловдив.Но да не мислите, че ще се омъжим за първия, дето се е залепил в киното и дето всяка вечер виси пред входа! И с коли идват — един вид „сега ще им вземем акъла на тия мадами“.

Истината е, че не ни се връща на село. В село няма работа за нас — нито цехове, нито комбинати. Само на къра — жените работят, мъжете пишат в тефтерите. А в Пловдив — където искаш можеш да работиш, където искаш можеш да отидеш. Нашата професия е тежка, пък на промишлеността й викат лека. Разширени вени имаме вече, някои от нас мислят да напускат. Но ако си на село, къде ще идеш? Там нищо няма — нито кино, нито забава. Има някаква ужким дискотека. Кажи ни, на село можеш ли да пиеш едно кафенце в ресторантчето и да си пушиш цигарката? Ще идеш ли? После един месец цялото село ще те разнася. Тук няма кой да те пита къде отиваш, откъде се връщаш. Тук сме свободни до 12 часа да ходим където си поискаме. След 12, ако закъснеем, не ни пускат. То зависи от портиера. Обикновено ни записват, че сме закъснели, и ни пускат. Има и друг начин — прибираме се рано сутринта с нощната смяна.

Заради това си мислим, че е по-добре на квартира. Тук никого не можеш да поканиш. Забранено е. Нито момчета, нито момичета. Който те търси — долу. През лятото — лесно, ама през зимата лошо. Докато си кажеш две приказки и замръзнеш. В краен случай може да пуснат майка ти или сестра ти. Пък като те потърси някое момче, хич не върви да се целувате пред общежитието. Каква целувка ще е тая, дето всички ще я видят… Като на кино. Само на кино всичко може. На кино и любов има, и щастие има, и всичко завършва щастливо. Пък даже и да не завърши щастливо, знаеш, че е на кино.

Момичетата искат да се омъжат и да избягат от общежитието. Не че е лошо тук, не! Много си ни е хубаво даже, ама за цял живот не става. Най-много 5-6 години и си хващаш пътя. Има някои (чукане на дърво) живеят тук вече 15 години!

Ако я подкараме така, направо в старческия дом трябва да вървим. Малките ще ни викат „лельо“ и „како“… Ние няма да им се караме, че пускат високо музиката и че приказват в коридора. Големите само се сърдят: „Едно време какви стабилни момичета имаше, сега на вас две думи не може да ви каже човек, вие като отворите едни уста, вие сте нови, ще правите каквото ви кажем… Ей такива едни приказки. Като ги слушаш, ще си помислиш, че са на сто години, а те са само на по 25-26.

Монологът свърши. Момичетата тръгнаха на работа. Там, в цеховете на комбината има много хора. Също както в общежитието, каквото и да направиш, е като на кино — всички гледат. Затова сигурно е и толкова силен копнежът по дом и семейство. Затова сигурно се бродират много карета. Макар за един дом да са достатъчни две, три.

А в колко ли необщежития други момичета също чакат своя късмет? И понякога също не го дочакват. Значи не в общежитието е причината.

Гледат по филмите – и радост има, и пътешествия, и любов. А те – от работа в общежитието, от общежитието – на работа. Пловдив не се отличава от бащиното село само с оживената главна… Хората прекосяват континенти, за да видят Пловдив, Стария град, античните разкопки, музеите, картините на пловдивските художници. Тези срещи носят радост. И още — дървета, покрити с ръждиви листа, или снежни полета, видени от прозореца на влака, спортната площадка, томчето със стихове и разговор с някой, който е положил много труд, за да постигне мечтите си… Кой може да спре порива да се живее интересно, но и кой може да го събуди? Не, моминството не е само очакване на любовта.

Все един ден момичетата ще си отговорят на въпроса какво е щастие. Все един ден ще разберат, че точно сега искат и мечтаят истински. Все един ден ще си отидат от общежитието, за да го превърнат след години в част от идеализирания спомен за младостта. След тях ще дойдат други момичета и те ще търсят отговор на своите въпроси.

Източник: списание „Жената днес“

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉