Те бяха последните екзекутирани в соц - лагера само 10 дни след първите протести

Никой друг социалистически режим в Източна Европа не колабира толкова бързо както диктатурата в Румъния на Николае Чаушеску. За това бяха достатъчни само 6 дни – от първите протести в провинцията до бягството на тирана.На 21 декември 1989 година се провежда една превърнала се през годините в традиция режисирана демонстрация, на която работници от различни заводи екзалтирано скандират в подкрепа на властта. Само ден по-късно Николае Чаушеску се оказва сам на едно второкласно шосе в провинцията, опитвайки се отчаяно да осъществи бягството си – на автостоп.

Най-слабото място на режима

Всичко започва на 15 декември, когато става ясно, че критично настроеният към режима пастор от унгарски произход Ласло Тьокеш трябва да бъде преместен от Тимишоара в Западна Румъния. Тъй като унгарските медии и много западни дипломати зорко следят случая, румънските власти се опитват да решат проблема дискретно. В знак на солидарност, пред дома на Тьокеш се събират много хора. Възникналото спонтанно събрание на 16 декември се превръща в демонстрация на всеобщото неодобрение на режима. В следващите часове и дни това недоволство бързо прераства в масови протести.

Отначало румънските сили за сигурност се опитват да разпръснат тълпата със сълзотворен газ, извършват арести. Чаушеску обаче настоява за радикални мерки и за използването на огнестрелно оръжие. В града са изпратени военни части, а на 17 декември се стига и до открити сблъсъци. В Букурещ министрите на отбраната и вътрешните работи, както и шефът на Секуритате изказват плахи съмнения относно правилността на решението да се стреля срещу демонстрантите. След като Чаушеску заплашва да ги уволни, „непослушните“ подвиват опашка. Вечерта на 17 декември падат първите изстрели, десетки са убити. Демонстрантите обаче не се отказват и уличните протести продължават. Силите за сигурност обаче се въздържат от по-нататъшна употреба на оръжие.

Когато армията започва отчасти да се оттегля от Тимишоара, се появяват слухове, че военните са минали на страната на народа. Това дава нов тласък на протестното движение. На 20 декември генерална стачка блокира заводите, протестиращите буквално превземат Тимишоара и го обявяват за първия освободен от комунизма румънски град. Постепенно протести избухват и в други градове в страната.

По това време Чаушеску е на официално посещение в Иран, а органите по сигурността решават да заемат изчаквателна позиция. При завръщането му протестите са набрали голяма инерция и вече не е възможно да бъдат задушени в зародиш. Въпреки това Чаушеску продължава да вярва, че с насилие ще удържи положението. Той обаче повече не може да разчита на лоялността на апарата. Чаушеску е изключително деспотичен човек, свикнал да диктува всичко сам. Но за да осъществява тотален контрол, той се нуждае от апарат от съмишленици. Те обаче са склонни да защитават режима само докато имат лична полза от това.

Бягството на диктатора

В края на 80-те народното недоволство ескалира. Номенклатурата също е засегната от мерките за икономии в много сфери, а режимът междувременно е станал изключително непопулярен. Чаушеску е вече на 72 и с разклатено здраве. Ще рече, че са налице условията за извършването на промени. Това се допълва и от картината в други „братски“ страни, в които старите режими вече са свалени. След събитията в Тимишоара и началото на протестите в Букурещ, на 21 декември следобед става ясно, че умереното използване на сила няма да помогне на режима, за целта е необходима голяма военна акция. Никой обаче не иска да поеме отговорността за нещо подобно, за да отложи наближаващия край на системата. По-разумно е да се изчака, за да може после да се вземе страната на победителя.

Елена и Никоале Чаушеско

Макар че никой от обкръжението на Чаушеску не е готов да скочи в огъня заради него, няма и противоречащи му. По друг начин се развиват събитията в ГДР, където Ерих Хонекер е принуден да се оттегли от поста си. Румънският министър на отбраната Милеа не е готов да поеме своята отговорност и решава да посегне на живота си. Официалната версия е за самоубийство, защото липсват доказателства относно слуховете за извършено убийство. Чаушеску обявява за негов наследник генерал Станкулеску, който се опитва да откаже по здравословни причини, но в крайна сметка приема. Той тайно нарежда на армията да се изтегли и съветва диктатора да напусне с хеликоптер обградената от демонстранти сграда на Централния комитет. В 12 часа и 8 минути хеликоптерът излита – точно в този момент приключва и управлението на Чаушеску. В 13 часа държавната телевизия обявява, че диктаторът е свален.

Още същия ден Чаушеску е заловен в близост до Букурещ и хвърлен в ареста, където остава три дни до началото на набързо организирания процес срещу него. Междувременно страната е застигната от втора вълна на насилие, която е още по-брутална от репресиите на Чаушеску. И до днес не е ясно кой носи отговорност за това. Хората биват призовавани да бъдат бдителни, раздава се оръжие. Вечерта на 22 декември е конституирано новото управление начело с Йон Илиеску, който и преди е бил споменаван като възможен наследник на Чаушеску. Спорен остава въпросът дали новите властимащи са провокирали насилието, за да блеснат като революционери.

На 25 декември Елена и Николае Чаушеску са изправени на съд в набързо свикан процес без защита и са осъдени на смърт. Малко по-късно присъдата е изпълнена чрез разстрел. Новината обикаля света още същата вечер. Няколко дни по-късно ситуацията в страната се успокоява. По-късно се появяват критики към новото правителство, че то е инсценирало събитията – народното въстание, революционната риторика и осъждането на Чаушеску всъщност е трябвало да бъдат параван за изземането на властта от представители на номенклатурата. Почти не се допуска вакуум във властта.

Номенклатурата остава непокътната

Като последица от свалянето на Чаушеску, в страната не се извършва истинска смяна на елита, а на поколенията, която междувременно почти е приключила – малко са лицата от 1989 година, които и днес имат политическо влияние. Истинско подновяване на политическата класа обаче не се случи в Румъния. Посткомунистическите социалдемократи и до днес са най-стабилната политическа сила, не на последно място благодарение на здравите структури и на връзките, създадени още по времето на Чаушеску. Запазването на елитите обаче предотврати разклащането на властта, както стана в една Албания през 1997 година или в по-малка степен в България през 90-те години.

Заради многото празни надежди на населението, особено сред по-възрастните, има носталгия по времето на Чаушеску. Учудващо е обаче, че и много млади хора, които нямат собствени спомени от онова време, също изпитват носталгия по миналото. Самият Чаушеску е оценяван много различно – половината от румънците са на мнение, че той е направил добро на страната, другата половина е на обратното мнение. Факт е обаче, че преосмислянето на социалистическото минало не е сред приоритетите на румънското общество. Междувременно архивите са отворени, но незнанието или липсата на всякакъв интерес към темата са доста разпространени сред голямата част от населението на страната.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉