8:57
Когато бях студент в Пловдив, често пътувах с БДЖ до Стара Загора. Идеята за автобус бе екзотична и скъпа, а железниците даваха относителна идея за удобство в мръсни купета, които носеха духа на социалистическа България.
Тя си беше отишла, но мръсотията от нея още стоеше, включително и декоративните картинки, които красяха стените на купето – различни принтове на красиви природни гледки, естествено, черно бели. Преходът от 2 часа между Пловдив и Стара Загора винаги носеше дух на приключение заради вълнуващите събеседници. В едно такова пътуване, още щом влакът наду свирката и тръгна, спътник от купето с дипломатическо куфарче извади листове и започна да ни чете за Исус и да ни еманципира, за да ни прибере в добрата част на човечеството. Слабо опонирах, докато не се намеси дама от лявата му страна, която буквално го смачка с аналогия между Вълко Червенков и идеята на пропагандатора за Исус Христос. След което продължихме аз и тя – за Вълко.
Червенков ми е любим български политик, по сталински неразумен и абсурден, ашладисан на българска почва. Триумфален и помпозен, без никаква връзка с реалността. Тя разказваше как е чела стенограми, в които пише (примерно) “спонтанни бурни овации, които преминават в хорово скандиране – „Сталин значи мир“ или „единични викове „Да живее“, които преминават в пеене на патриотична песен“ и т.н.
Беше страхотен разговор, жалко, че не се опитах да й поискам адреса (тогава нямаше мобилни телефони, освен в научната фантастика), беше симпатична жена (да, около 40, от моя гледна точка сега – млада). Интересно ми е какво е станало с нея.
За този разговор се сетих, след като изгледах 2-3 минути от помпозната инаугурация на президент Радев, който за втори път встъпва на власт. Някои хора се радват, други се впечатляват, патриотични послания и аплодисменти, които преминават в „Мутри вън“ и клатене на юмрук в стил Енвер Ходжа. Нищо против Радев, не е мой тип, но той спечели. На фона на растящата криза, тази ненужна помпозност сякаш ме плаши. Но някои хора харесват това. Време е перенето на юмруци да спре и да се започне работа. Но не плакатна “работа, работа и пак работа“, в духа на „дела, дела и само дела“ на Човека от народа.
Вероятно същият лек привкус усетих от времената на Вълко и Живков, когато видях, че най-демократичните партии ДБ и БСП отново си избират същите водачи, които ги докараха до срив на изборите. При това – като единствени кандидатури. Сетих се за разказите на присъствали на събранията в ЦК: „но на кого ни оставяте, другарю Живков“, „ защо, а вие сте толкова млад, другарю Живков, имате още сили“. Имат ли още сили Христо Иванов и Корнелия Нинова?
Не знам какво е станало с тази жена от влака. Вероятно същото, което стана с много от нас – или се махнахме от България или България се махна от нас. Смешното е, че това, от което бягахме и което стана причина за 10 ноември (пък дори и дворцов преврат да е), днес се връща препакетирано, като наложен маркетинг. Да гърмят оръдия, да избираме поредния Тодор Живков с 99% одобрение, да храним жаждата ни за партийна помпозност и сталинска бароковост, предрешена като европейска традиция. Остава ли ни друго?
Ивайло Тончев/Стара Загора
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук