След години Аня Пенчева направи такова умопомрачително признание в ефир, че остави с отворени уста мнозина зрители. Не за друго, а защото, освен нея, в споделената история участва и Тодор Живков!
„Аз съм първия човек, който се е явил публично в съда да благодари на другаря Живков за доброто, което ми е направил. Исках и да го целуна“, признава Аня Пенчева в интервю за Гала на 12 април 2002 година.
Видеото бе излъчено наскоро в предаването „На кафе“ по случай 30-годишнината на телевизията.
Актрисата, която дълги години бе определяна като безспорен сексимвол, споделя защо е била благодарна на социалистическия лидер, както и как е продължила историята след това.
„47 актьори имахме възможност да си закупим апартаменти заради него и ценеше работата ни. Отделно по този начин съм възпитана“, разказва Пенчева. И продължава така:
„Най-смешното беше, когато питах дали мога да целуна Тодор Живков за доброто, което ми е направил. Българската телевизия снимаше това и има запис как Рени Цанова се удря по главата, защото някаква луда актриса не само иска да му благодари, но и да го целува (смее се).
Разбрах, че не съм сбъркала, като професор Марко Семов ме поздрави. Каза ми: „Браво моето момиче, много достойно беше поведението ти.“ Това наистина ме зарадва“.
На ръба на Кавказките планини, скрито от човешки поглед, лежи загадъчен некропол, който носи името “Градът на мъртвите”. Това не е просто място за покой, а портал към забравена епоха, където историите на повече от 10 000 души са заключени в камък и тишина.
Местните жители на отдалеченото руско село Даргавс споделят легендата, че всеки, който осмели да влезе в Града на мъртвите, никога няма да излезе.
Въпреки многото мистерии, които заобикалят това гробище, разположено в непосредствена близост до границата с Грузия, историците постепенно разкриват неговата история, датираща от стотици години, пише ВВС, цитирани от Вести.Този изолиран район започва да се използва като гробище през 16-ти век, но произходът му остава неясен. Една от теориите предполага, че по време на монголо-татарското нашествие през 13-ти век, местните жители, заселени в 17-километровата долина на Кавказките планини, започнали да изграждат надземни крипти, за да опазят територията.
Въпреки многото мистерии, които заобикалят това гробище, разположено в непосредствена близост до границата с Грузия, историците постепенно разкриват неговата история, датираща от стотици години, пише ВВС, цитирани от Вести.
Този изолиран район започва да се използва като гробище през 16-ти век, но произходът му остава неясен. Една от теориите предполага, че по време на монголо-татарското нашествие през 13-ти век, местните жители, заселени в 17-километровата долина на Кавказките планини, започнали да изграждат надземни крипти, за да опазят територията.
Историята на “Града на мъртвите” е неразривно свързана с епидемии от чума през 17-ти и 18-ти век. Има доказателства, че заразените жители са били поставяни под карантина в криптите, докато смъртта им наближава. Някои от телата са погребани в дървени ковчези, наподобяващи лодки, а един труп дори е открит с гребло до него. Понеже в близост до некропола няма плавателни реки, някои историци предполагат, че древните жители са вярвали, че човек трябва да пресече река, за да стигне до отвъдното.
Докато много посетители идват на това грамадно гробище, за да се възхитят на изумителната средновековна архитектура, историкът Людмила Габоева смята, че те получават нещо в замяна.
“Хората, които идват тук с възхита от красотата на това място, постигат мир с вечния страх от смъртта”, каза тя.
Владимир Карамазов е едно от най-големите имена в българския свят на изкуствата. Кратка статия от екипа на Veselqk.com. Той е роден на 1 февруари 1979 г. в София и се нарежда сред най-талантливите актьори в страната. Карамазов се отличава с многостранен талант, който го превръща в любимец на публиката и колегите му.
Актьорът стана известен на широката общественост благодарение на някои от най-успешните български филми и сериали. Той се превъплъщава в различни роли с лекота и натуралност, което го прави изключително обичан от зрителите. Някои от неговите най-популярни проекти включват участието му в „Стъклен дом“, „Джамайка“ и „Под прикритие“.
Владимир Карамазов не се ограничава само до актьорската сцена. Той се проявява и като режисьор и продуцент, сътрудничейки във филми като „Коледарка за василиса“ и „Светът е голям и спасение дебне на хоризонта“.
Този изключителен актьор и творец не само залага на изкуствата, но и активно подкрепя различни обществени и благотворителни инициативи. Той се стреми да даде обратно на обществото и да вдъхновява младите таланти да следват своята страст.
Владимир Карамазов продължава да ни впечатлява със своя професионализъм и ангажираност в изкуствата и обществото. Той остава вдъхновение за мнозина и непрекъснато развива своята кариера като актьор, режисьор и продуцент.
Фидел Кастро бил същински бройкаджия на младини, пишат изследователи на живота и делото му. Понякога легендарният кубински вожд въртял по три жени едновременно.
Всяка от любовниците си карал да се чувства специална и посаждал в нея надеждата, че ще я направи своя съпруга. Под венчилото обаче Фидел Ел Команданте минал само веднъж, и то още преди да оглави Острова на свободата,пише сайта senzacia.net
Първата си и единствена съпруга Фидел свалил в университета, в който следвал право. Изгората му Мирта Диас Баларт била студентка по философия. Двамата сключили брак на 12 октомври 1948-а -няколко месеца след запознанството им. Заминали на дълъг меден месец в Щатите, а година по-късно се родило единственото им дете – Фиделито.Бракът просъществувал до 1954 г. За разпада на семейството има няколко версии. Според едната Кастро се ядосал на жена си по времето, когато лежал в затвора по политически причини. Зад решетките научил, че за да се издържа, половинката му вземала по 100 долара месечна помощ от режима на Батиста. Същият този Батиста, срещу чиято власт се борел яростно Фидел и когото през 1959-а свалил с революция. „Кастро не можа да преглътне, че съпругата му се е продала на най-омразния му враг“, споделяли са в миналото сподвижници на брадатия кубински ръководител.
Друга версия за развода гласи, че още преди да попадне в пандиза, Ел Команданте започнал да кръшка, на съпругата си със страстната си сънародничка Нати Ревуелта. Той дотолкова хлътнал по нея, че пожелал да напусне официалната си половинка и да създаде ново семейство.През 1955 г., вече разведен и освободен от затвора, революционерът поискал ръката на любимата си. „Ще заминем за Мексико и що се оженим“, заявил Фидел на Нати. Тя обаче отказала да го последва зад граница и се разминала с венчалната халка. Сеньората била бременна от бъдещия държавен глава, но избрала да роди и отгледа детето си на родна земя. Така на връзката й с Кастро бил сложен край.През 1956 г., докато бил в Мексико, Ел Команданте се влюбил за пореден път. Главата му завъртяла 18-годишната местна девойка Исабел. На нея Фидел също й предложил брак. Дори поискал благословията на родителите й. И я получил. Исабел тръгнала да си избира булчинска рокля, но такава всъщност не й била нужна. Кастро се фокусирал изцяло върху кубинската си революция и започнал да крои планове как ще нахлуе в родината си. Приятелката му го умолявала да се откаже и да остане в Мексико, но той нe щял и да чуе. В резултат в отношенията им настъпил разрив.
Някои биографи на Ел Команданте подозират, че той никога не е обичал истински Исабел. Хванал се с нея като реакция на новината, че първата му и единствена съпруга Мирта ще се жени за заможен бизнесмен.
Йорданка Христова
Завърнал се в Куба, Фидел се установил в балкана. От планината готвел последната си офанзива за свалянето на Батиста. Тогава срещнал Селиа Санчес – докторска щерка. С нея бил интимен от 1957-ма до 1980-а, когато тя починала от рак.Никой не бива да си мисли, че през 23-те години, в които бил със Селия, Ел Команданте не е поглеждал други жени. Дори напротив! Още на втората година от връзката им той си хванал поредната млада любовница – 19-годишна гражданка на ГДР. Тя била дъщеря на капитан на източногермански кораб, акостирал на Острова на свободата. Мери първоначално отклонявала атаките на кубинския вожд, но после склонила да му стане гадже. В обкръжението си Кастро представял немкинята като своя телохранителка.
В същия този период Фидел имал и още една изгора. Американката Лидия Вексъл – Робъртсън омаяла Ел Команданте при негово посещение в Щатите. След първоначалното им ухажване, аспирантката по детска психиатрия се преселила в Хавана. Тя се надявала да стане първа дама на Куба, но с времето разбрала каква наивница е била. „Лидия научи, че Фидел има сериозни връзки и с други две жени и го заряза. По-късно се омъжи за човек от обкръжението му“, свидетелства пред US списание бивш сътрудник на Кастро.Особено активен в интимните си отношения с жените кубинският лидер станал в средата на 60-те. В онези години той бил секс символ в оглавяваната от него държава и местните момичета се надпреварвали да се доберат до леглото му. А имало и чужденки, които Фидел дарявал с ласките си.
През 60-те с Кастро се запознала и естрадната ни певица Йорданка Христова. Тогава тя за пръв път посетила Острова на свободата с наша делегация и Ел Команданте останал очарован от гласа и визията й.
Дали двамата са имали романс, каквато мълва се носи от десетилетия, най-добре си знаят те самите. Факт е обаче, че Йорданка Христова отказва да опровергава този пикантен слух. Не коментира и кой го е пуснал да циркулира в общественото пространство. „Нека има митове! Фидел е невероятна личност, една от най-забележителните на XX век. Благодарение на него Куба не слиза от световните новини. А какви магнетични очи има…Кафяви, прозрачни… факт е, че ние с него се познаваме. Но за подробности няма да говоря. По това си приличаме с Фидел – нищо не разказваме за личния си живот! Моята публика така и не разбра кога се омъжих, кога се разведох…“, споделяла е Данчето.
Дългогодишният първи съветник на Кастро по животновъдството Желяз Петев не знае дали Йорданка Христова и кубинският ръководител са били интимни. Твърди обаче, че Ел Команданте си е падал нескрито по други две нашенки – някогашните ни топ грации Мария Гигова и Нешка Робева. Те също минали през сърцето му, но упорито пазят в тайна емоциите си. Очевидци се кълнат, че са виждали Нешка в скута на Фидел по време на една от официалните делегации, а след тържествената част кубинецът се оттеглил в покоите си със славната гимнастичка.
Тази история, случила се преди повече от 45 години, наистина е невероятна. Някои не вярват в нея и дори има недоказана теория, че е изфабрикувана от тайни служби, които си измислят атентат. Но главата героиня и до днес е записана в Книгата с рекордите на Гинес.
Това е феноменалният случай със сръбската стюардеса Весна Вулович, останала в историята като най-дълго летелия без парашут човек в света - при свободно падане от над 10 000 метра височина.
Всичко се случва на 26 януари 1972 г. Самолет McDonnell Douglas DC-9-32 на югославските авиолинии JAT изпълнява редовен полет от Стокхолм до Белград с междинни кацания в Копенхаген и Загреб. Весна, която по това време все още е стажант-стюардеса, не трябва да лети с него, но се оказва на борда заради недоразумение - диспечерът слага на смяна нея, вместо друга Весна - Николич.По-късно Вулович си спомня, че докато пътниците се качват на самолета в датската столица, забелязва мъж, който изглежда видимо притеснен.
"Не само аз го забелязах. Другите членове на екипажа също, видя го и шефът на летището. Мисля, че е качил багаж в Стокхолм, слязъл е в Копенхаген и повече не се е качил на борда", разказва стюардесата.
Полет 367 излита в 15,15 ч. Изведнъж - точно в 16,01 ч., когато самолетът е над Чехословакия, експлозия избухва в багажното отделение. Самолетът се разцепва и пада край село Ческе Каменице. От 10 160 метра (33,330 фута). 27 души от общо 28 на борда - 23-ма пътници и 5-ма членове на екипажа, загиват.Взривът е чут и видян от много местни жители, които се втурват към мястото, макар да никой да не вярва, че може да има оцелели. Сред част от останките от машината в близката гора един фермер от немски произход - Бруно Хонке, открива единствената жива - Весна. Той чува, че някой вика и с изумление се натъква на младата жена. Първо вижда, че нейната тюркоазена униформа е покрита с кръв, а високите токчета на обувките й са буквално откъснати. Хонке, който е бил медик по време на Втората световна война, й оказва първа помощ, докато спасителите пристигнат.
Весна е в изключително тежко състояние - със счупени череп, таз, два крака, няколко ребра и три гръбначни прешлена, единият от които напълно смазан. Заради това тя е парализирана под кръста и дни наред е в кома. А когато идва в съзнание, се оказва, че има пълна амнезия. Научава за катастрофата в болницата от родителите си. Когато й показват заглавията във вестниците, тя припада.До 12 март стюардесата е лекувана в болница в Прага, след което е транспортирана в Белград. Предложена й инжекция, която да й помогне да заспи по време на полета, но отказва, защото противно на очакванията няма страх от летене - просто не си спомня нищо от преживения кошмар.
В болничната стая тя е поставена под 24-часова полицейска охрана, тъй като властите се опасяват, че извършителите на атентата може да опитат да я убият. Могат да я виждат само лекарите и майка й баща й. Остава там до юни, когато е изпратена в морски курорт в Черна гора, за да възстанови, а лекари я посещават на всеки два-три дни.
Весна претърпява няколко операции за възстановяване на движението си - отначало може да мести само левия си крак, а след месец успява и с десния. Родителите й - бизнесмен и фитнес инструкторка, са принудени да продадат и двете си коли, за да си платят всички медицинските грижи.
След 16 месеца лечение, 10 от които обездвижена, сръбкинята се възстановява почти напълно, накуцвайки леко. До края на живота си обаче тя има проблеми с гръбначния стълб."Никой никога не е очаквал да живея толкова дълго", казва тя през 2008 година, обяснявайки това със "сръбската си упоритост" и "детска диета, включваща шоколад, спанак и рибено масло".
Затова веднага щом пак е на крака, е готова да се върне към професията си. Ръководството на авиокомпанията обаче преценява, че известността й би създала проблеми и не разрешава това на Весна - дават й работа на бюро. Въпреки това, тя продължава да лети като пътник и разказва как хората, които я разпознават, са изумени и искат да седнат до нея.
Какво открива разследването?
Междувременно тече разследване на невиждания въздушен инцидент. Според официалните данни преди взрива самолетните системи са работили нормално и пилотите са били на местата си. Проверката не открива в кръвта им алкохолни или наркотични вещества. Не са предавани сигнали за бедствие или съобщения за повреди. А самолетът е нов - започва да функционира по-малко от година преди катастрофата.10 дни след нея Чехословашката държавна служба за сигурност обявява, че са открити части от часовник, който е идентифициран като част от взривно устройство. Обявено е, че най-вероятно става дума за терористична атака на хърватската крайнодясна организация "Усташи", която е поставила взривно вещество в багаж. Въпреки това, официално престъплението остава неразкрито и никой не е задържан.
Между 1962 г. и 1982 г. хърватските националисти извършват 128 терористични атаки срещу югославски граждански и военни цели. А точно в деня, в който самолетът пада, във влак от Виена до Загреб също избухва бомба. На другия ден мъж, който се представя за хърватски националист, се обажда в шведския вестник Kvallsposten и поема отговорността за атаката срещу полет 367.Обяснението за оцеляването на Весна е отново късмет. Следователите по авиационна безопасност смятат, че тя е била заклещена от количка за храна в корпуса на самолета, и затова не е изхвърчала като останалите пътници и екипаж. Смята се, тази част от машината, в който е Весна, се приземява под ъгъл върху силно залесени и покрити със сняг планински склонове, което омекотява удара.
Има обаче и още едно обстоятелство.
"Винаги съм имала много ниско кръвно налягане. Когато човек рязко се издигне на голяма височина, където почти няма кислород, умира практически моментално - сърцето му се пръсва. След взрива съм загубила съзнание. И това, съчетано с ниското ми кръвно, ме е спасило от бърза смърт във въздуха. А защо съм останала цяла, падайки на земята, това и самата аз не знам. Винаги съм спортувала. Тялото ми беше гъвкаво, извиваше се на всички страни... Вероятно затова съм получила по-малко счупвания, отколкото би трябвало да имам", казва години след инцидента самата тя.
Весна обаче е измъчвана от чувство за вина.
"Всеки път, когато мисля за инцидента, имам тежко чувство на вина, че не умрях заедно с колегите си и плача. Тогава си мисля, че може би не трябваше да оцелея изобщо", добавя тя.Отказва терапия при психолог, за да се справи с травмата и се обръща към религията.
Тъжната слава
Междувременно светът полудява по Весна - показват я всички телевизии и тя се превръща в нещо като национален герой на Югославия. Нейната репутация като "героиня от Студената война" достига дори до Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор. След катастрофата е наградена лично от югославския лидер Йосип Броз Тито, а сръбският фолклорен певец Мирослав Илич записа песен, озаглавена "Весна стюардесата".
Скоро тя става и почетен гражданин на Ческе Каменице. А фермерът Хонке, който а открива, кръщава внучката си - родена само шест седмици по-късно - Весна.През 1985 година стюардесата е вписна в книгата "Гинес", а лично сър Пол Макартн от "Бийтълс" й връчва наградата. Тя е особено щастлива от този факт, след като на стаж във Великобритания в младежки години е станала луд фен на Ливърпулската четворка. На сцената Весна иска от Пол автограф, но преди да й го даде, той казва: "Разбира се, но първо ти ми дай твоя!".
През 1977 г. Весна се омъжва за машинния инженер Никола Брека. Двамата обаче нямат деца. Макар лекарите да й казват, че няма да има проблем да забременее след катастрофата, тя преживява тежка извънматочна бременност, която се оказва почти фатална и не прави друг опит. След години тя се развежда.
Междувременно родителите й умират в рамките на няколко години от падането й. Така тя остава сама. А през 1990 г. губи и работата си, след като се включва активно в продемократичните протести на опозицията срещу социалистическия лидер Слободан Милошевич. В този момент тя е развенчана като героиня и проправителствени вестници започват атака срещу нея. Все пак избягва арест, защото властите се опасяват, че би се вдигнал твърде много шум.
Така, в последните години от живота си, тя живее с 300 евро пенсия в стария си апартамент. И казва, че катастрофата е разрушила и нейния живот, и този на родителите й, които вероятно не биха се споминали толкова рано. Весна Вулович умира на 66-годишна възраст през 2016 г. Сръбският вестник "Телеграф" съобщава, че трупът е открит в дома й в Блеград от полицията, която разбива вратата, след като нейни приятели подават сигнал, че от няколко дни не отговаря на телефона си. Намерена е във ваната, като основната версия за смъртта е сърдечен удар.
Теория на конспирацията
През 2005 г. падането на Весна Вулович е пресъздадено от американската телевизионна програма MythBusters. 4 години по-късно чешките журналисти Питър Хорнунг-Андерсен и Павел Тейнър излизат с теорията, че полет 367 не е бил обект на терористична атака, а е сбъркан с вражески самолет и свален от местните ВВС на надморска височина едва от 800 метра. Двамата твърдят, че чехословашката тайна полиция е измислила рекорда на Вулович, за да прикрие това, а обаждането до шведския вестник е измислица.
"Смятаното по онова време от цял свят за "чудо" е само обикновена измама на тайните служби", заявява Андерсен.Чешката администрация за гражданска авиация обаче отхвърля твърдението на журналистите, наричайки го теория на конспирацията.
Андерсен признава, че доказателствата на двамата са само косвени, макар да твърди, че за разследването са използвани материали от тайните служби и разговори със специалисти и свидетели.
Самата Весна Вулович коментира, че е запозната с твърденията на двамата, но тъй като не си спомня инцидента, не може да потвърди или отрече.
Зимното часово време може да крие рискове за здравето ни. Тази нощ местим стрелките на часовника с час назад.
Смяната на часовото време, без значение дали от зимно на лятно или обратно, причинява изключително голям стрeс на психиката на човек.
При смяната на времето човешкият организъм изживява адаптационен дистрес синдром, коментира кардиологът д-р Жоро Николов:
"Аз съм против да се сменя времето. Като се смени времето всеки организъм, колкото и да е здрав, колкото и да е млад, колкото и да е силен, изживява адаптационен дистрес синдром. Трябва да минат две седмици, за да привикнеш към новото часово време. Сърцето работи с биоток и се разстройва неговата функция. Човек вече трябва да става в друго светлинно време и зрителното възприятие, и умственото възприятие, и емоционалното се променя", споделя той.
Смяната на часовото време, без значение дали от зимно на лятно или обратно, причинява изключително голям стрeс на психиката на човек. Това коментира за БНР проф. Христо Кожухаров, президент на Българската психиатрична асоциация.
До 1 април 1979 година България е била само на зимното часово време. След това се въвежда лятното, а аргументите са основно икономически. Един от тях е, че ще се спестява повече от осветлението. Тези аргументи обаче се поставят под съмнение и до ден днешен, а според повечето експерти в областта на психологията и психичното здраве дискомфортът за организма ни заради часовата промяна не е за подценяване. Проф. Христо Кожухаров, даде следния пример:
"Това е изключително голям стрес за психиката ни. Макар, че е спорно кое е нормалното часово време - зимното или лятното, то трябва да бъде само едно. Това време към което организма ни се е нагодил. Всички тези смени на часа, каквито и икономически ползи да имат, ми напомнят за периода по времето на социализма, когато два часа имаше ток и още два часа нямаше. Уж спестяваш, но за времето, в което имаш ток, натоварваш сериозно системата, а когато няма ток - страдаш. Нещо подобно се получава и с нашия организъм.".
При всяка смяна на часа е необходимо известно време за адаптация.
Ако НФЦ харчи разумно 40-те милиона за филми годишно, нивото на киното ни ще е неизмеримо по-високо
Имаше хиляди варианти този проект да се окаже провал. Продуцентите му – Иван Христов и Андрей Арнаудов – досега имаха снимачен опит само покрай реалити формати и сериали като „Съни бийч“. Но „Гунди“ преодоля целия възможен негативизъм и очакван хейт по начин, който няма аналог в българското кино за последните 35 години.
Трумфът на „Гунди“ е венец на усилията на всеотдаен и целенасочен екип, работил седем години по проекта си и устоял на много изкушения. Бюджетът на филма е 4,4 милиона лева, но всеки похарчен лев си личи на екрана. Реакцията на повечето зрители е шок – как е възможно това да е заснето у нас и по този толкова силно въздействащ професионален начин?
Но успехът на филма е и шамар за цялото българско кинопроизводство, както и за системата, по която то функционира вече няколко десетилетия. Продуцентите днес деликатно премълчават премеждията си с Националния филмов център, който през 2022 година отхвърли субсидирането на проекта. Един от аргументите бил, че сценаристът Емил Бонев е починал.Впоследствие държавната институция се присламчи към проекта, но символично, „от кумова срама“.
Публична тайна е, че субсидирането на филми от години става на шуробаджанашки принцип – аз на тебе, ти на мене. Финансират се основно проекти, които отиват на второкласни международни фестивали, откъдето гордо се завръщат със статуетки, а у нас ги гледат шепа зрители мазохисти.
Годишно държавата отделя 40 милиона за производство на филми. Ако тези пари отиват за 10 филма като „Гунди“, без да има нужда хазартни компании да спонсорират направата им, нивото на българското кино ще бъде много по-високо.
По коменар на Георги Неделчев, в. "Уикенд"/Източник:Флагман/
Тази история сякаш е извадена от някоя холивудска продукция – обикновена сервитьорка се превръща в арабска принцеса!
Но всъщност сценарият е написан от реалния живот, а героинята в главната роля е сервитьорка от Беларус.Наталия се среща с бъдещия си съпруг в ресторант, но не като клиент. По това време тя работи в ресторант като обикновена сервитьорка и дори не подозира, че този „щастлив“ ден ще промени изцяло живота й. Саид ибн Мактум ибн Рашид Ал Мактум – това е името на шейха – се отбива в заведението със свитата си в най-добрия ресторант в Минск, за да обядва.
Наташа се приближава до мъжа, за да поеме поръчката му, Саид поръчва портокалов сок.Виждайки славянската красавица, той се влюбва лудо в нея. Разбира се, той не разкрива веднага чувствата си, но в главата му вече узрява план как да привлече вниманието на момичето.
Няколко дни по-късно Саид кани Наталия на стрелбището (всъщност той е в Минск на състезание по стрелба) – това е първата им среща, на която принцът пита какво е отношението на момичето към исляма.Наташа Алиева е наполовина азербайджанка по националност, така че няма нищо против религията на Саид. Не минава и седмица, и ето че Саид идва при момичето в невзрачното ѝ село и ѝ прави предложение за женитба. Разбира се, по всички правила, той първо се обръща към бащата на Наташа и му казва, че той и дъщеря му вече са се срещали шест пъти и че той е готов да се ожени за нея.
Наташа не отказва на Саид, тя е силно заинтересована от шанса да се потопи в луксозен живот, защото 16 милиарда долара (това е състоянието на Саид по онова време) не могат да оставят момичето безразлично. Тя дори не се смущава, че принцът вече има една съпруга и пет деца. Но, както изглежда, богатството на този етап е по-важно за Наталия.
Веднага след брака Наташа приема исляма и сменя името си. Сега нейното име е Айша. Тя живее в шикозен собствен дворец, вместо домашни любимци има леопард, разполага и с много слуги.Айша ражда дъщеря на шейха и сега малката принцеса с беларуски корени радва баща си. Всички роднини на Наташа идват да видят момичето и дори не се стесняват да вземат и приятелите си със себе си.Медиите редовно предават, че в семейството царят любов и щастие царят в семейството, но приятелите на Саид имат собствено мнение по въпроса.
Някои от тях често идват в Минск, за да се отпуснат и разказват, че шейхът не се държи с Наташа като към любимата си съпруга, а по-скоро като любовница. Той присъства на всички събития само с първата си жена и рядко посещава Айша и при това, както изглежда, само с една едничка цел.
Сред слугите се носят слухове, че Саид мрази втората си съпруга. Наташа от своя страна не може да направи нищо, защото всяка инициатива от нейна страна може да свърши зле за нея.
Веднъж Наташа решила да отиде да пазарува и просто да се разходи из града, без да информира съпруга си за това, и за това ѝ своеволие той искал да я застреля. Оказало се, че момичето преследвало богат и безгрижен живот и буквално попаднало в златна клетка.
През 2015 г. арабският шейх Саид си взема и трета съпруга – гимнастичка от Азербайджан, която също му ражда две деца.Когато питат самата Наташа дали е щастлива, тя отговаря, че е щастлива и че много обича мъжа си. Освен това твърди още, че се разбира прекрасно с другите две съпруги на шейха. Родителите ѝ често я посещават, въпреки, че в началото са против брака, но в последствие се примиряват и виждат, че дъщеря им живее добре. Въпреки това, те отказват да се преместят да живеят при нея.
Как завършва тази приказка и колко сили трябва да има Наталия, за да издържи такава връзка, никой не може дори да предположи…
Албена Валентинова Вулева започва кариерата си като „момиче на късмета“ на Къци Вапцаров. Телевизионна водеща е на българското телевизионно предаване „Сигнално жълто“.
Вулева е работила в телевизиите „ВЕК“, „Евроком България“, а от 2002 г. работи в телевизия „СКАТ“. През март 2011 г., поканена от Люба Кулезич, на 3 април 2011 г. стартира новото светско развлекателно предаване „Панаир на суетата“ по TV 7. Предаването е свалено от ефир в края на януари 2012 г. В началото на октомври 2013 г. Албена Вулева се завръща в ефир с най-новото си авторско предаване „Психодиспансер“ по „Евроком“, което се излъчва всеки петък от 23 часа, като пилотният брой е излъчен на 4 октомври 2013 г.
На 15 септември 2014 влиза във „VIP Brother: Образцов дом“. Участието и се превръща в едно от най-запомнящите се. Стига до финал, завършвайки на пета позиция.
Майка ѝ е рускиня – Людмила Захажаева-Николова, а баща ѝ българин – Валентин Николов.
През 2018 г. влиза в Big Brother: Most Wanted.
Към края на 2021 г. Вулева се изявява в социалните мрежи, където споделя случките и неволите в живота си. Няколко пъти седмично излъчва на живо в популярната платформа за видеосподеляне YouTube, в която каналът ѝ има над 10 000 последователи.
Към днешни дни:
Албена Вулева смени попрището си и стана рецепционистка в хотел в Кипър. Бившата скандална телевизионна водеща и риалити героиня емигрира в островната държава, за да намери спокойствие и нови възможности за кариерно развитие.
„Албена се засели в крайбрежния ни град Пафос преди 4 години, а работата си на рецепция започна преди 2 години“, споделят пред „Ретро“ нейни колеги.Според служителите Вулева много рядко се прибира в България, а след това бърза да се върне в Кипър. Турската част на островната държава ѝ харесва повече, но я посещава главно за екзотични почивки.
„Албена се държи много добре с всички туристи и винаги е усмихната. Отзивчива е и се разбира перфектно с руснаците“, казват колегите ѝ, които са чували за кариерата ѝ у нас.
По всичко личи, че ексжурналистката се е устроила добре и живее по нейните правила.Според слухове Вулева не спирала да се оглежда за богат кипърец, който да ѝ осигури мечтаното охолство, спокойствие и сигурност. Самата бивша водеща на „Сигнално жълто“ признава, че нейните 48 години изобщо не били спирачка за мъжкия интерес.
Албена уточнила още, че чужденците я харесвали много повече от българите. Според нея мъжете в родината ѝ били не само мързеливи, но и невероятно стиснати.
Бившата тв водеща е категорична, че не би се върнала отново към телевизията заради голямата цензура. Предпочита да реализира творческите си пориви, като качва съдържание в интернет, където има по-голяма свобода на словото. Любопитна подробност е, че в последните години Вулева предпочита да държи майка си Людмила Захажаева далеч от себе си и тя нито веднъж не ѝ е гостувала в Кипър.
Церемонията по полагане на военна клетва е била важно събитие в живота на всеки български войник. Тя обикновено се е провеждала около 1-2 месеца след постъпването в казармата, след като войниците са преминали през първоначално обучение.
Ето основните елементи на церемонията:
Строяване на плаца пред знамето на частта
Присъствие на командири, официални лица и често роднини на войниците
Тържествено прочитане на текста на клетвата, който войниците повтарят групово
Текстът е включвал клетва за вярност към:
Народна Република България
Българската комунистическа партия
Социалистическата система
Готовност да се защитава родината
Обещание да се изпълняват заповедите на командирите
Клетва на НШЗО "Христо Ботев" 1989 г.
След полагането на клетвата е имало тържествен марш на войниците и често празнична програма с роднините.
Самата церемония е била силно идеологизирана, като е подчертавала връзката между армията и комунистическата партия. След клетвата войниците вече са се считали за пълноправни военнослужещи.
Оказа се, че същия ден на “Ню Джърси Стейдиъм” ще дава aвтографи върху автобиографията си великият Еузебио. Наредих се и аз на една огромна опашка и зачаках – все пак това е Еузебио! Най-накрая дойде и моят ред, поднасям книгата, а Еузебио, който седеше на един стол, без да вдигна поглед, ме попита: “За кого да я напиша?” Аз му отвръщам: “За Андрей Аспарухов от България.”
Еузебио се сепна, свали очилата и ме погледна: “Аз познавах един Аспарухов от България, играл съм срещу него, имате ли нещо общо?” Смутено отвърнах, че това е баща ми. Еузебио стана, върна ми книгата и каза простичко:” Тогава вие ще ми дадете автограф, защото Аспарухов бе най-великият футболист, срещу когото съм играл!”
Как детето чудо Лобертино Лорети преживя славата и забравата
Наричаха го „гласа на Вселената“. Най-известните му песни са „Аве Мария“, „Ямайка“, „Санта Лучия“, „Да се върнеш в Соренто“.
В края на 50-те – началото на 60-те години страните от т. нар. Източен блок се намираха зад „желязната завеса“ и чуждестранни изпълнители почти не звучаха по техните радиа, с изключение на слънчевото италианско момче Робертино Лорети. Неговите плочи излизаха в соцстраните в огромни тиражи. От прозорците на жилищните сгради звучаха неговите песни „Ямайка“ и „Аве Мария“.
Една от причините Лорети да пробие „желязната завеса“ по времето на Н. Хрушчов е младата му възраст и фактът, че песните му не възхваляваха капиталистическия начин на живот. Макар че „Аве Мария“ можеха да забранят, защото тя е молитва към Богородица, която пеят в католически храмове.
„Чувствах, че ме докосва Божията ръка“
Когато папата чува партията на Ангела в изпълнение на Робертино Лорети, пожелава да се срещне с този вундеркинд.
Лорети си спомня:
„Папата попита: „Кой от вас пее с такъв ангелски глас?“ Заведоха ме при него и всички шепнешком промълвиха: „Застани на колене и му целуни ръката…“ Никога няма да забравя този момент. През живота си няколко пъти почувствах как до мене се докосва ръката на Бог. Аз съм дълбоко вярващ човек и смятам, че всичките тези моменти бяха предначертани за мен свише…“
Вероятно беше създадена митичната биография на Лорети, за да могат песните му безпрепятствено да слушат в комунистическите страни. Съветските вестници пишат, че баща му е комунист.
Робертино се ражда в патриархално католическо семейство, пето дете по ред. В семейството има осем братя и сестри. Баща му е бояджия, майка му – домакиня. В църковния хор Лорети пее от шестгодишна възраст. След това пее в римската опера; често пее в римското кафене „Гранд Италия“. Там се появяват първите му фенове, които не пропускат нито едно негово изпълнение.
Веднъж в кафенето не стигнали местата за желаещите да чуят момчето-чудо и започнали безредици; наложило се да се намеси полицията.
Лорети си спомня, че на седмица му плащали 3 хиляди лири (30 евро днешни пари). Но посетителите винаги му оставяли бакшиш и той събирал 10-15 хиляди лири на вечер.
В кафенето „Гранд Италия“ Лорети се среща с датския продуцент Волмер Соренсен и тази среща дава старт на световната му кариера. Продуцентът записва на плоча гласа на младия италианец и я изпраща в Дания; след две седмици подписва с юношата договор за гастроли в Европа. И колелото се завърта. За няколко години са продадени над 70 милиона плочи с песни на Лорети.
Той разказва, че от 12 до 15 години нито веднъж не е ходил на почивка, не знаел какво е ваканция; гастролите му продължават по пет месеца и предвиждат по 2-3 концерта на ден.
Лорети имал частен вертолет и самолет, а като всяко дете мечтаел да кара велосипед с приятели.
С годините гласът на юношата се променя и се превръща в драматичен тенор. Лорети продължава да пее и на 60 години, но вече не може да бъде най-добрият. Той пее до 35 години, след това прекъсва за десет години. Заедно с братята и сестрите си отваря ресторант. Лорети готви отлично и обича вкусно да похапне.
Шок за Лорети е разводът с жена му, на която въпреки натоварения график той никога не изменя. Но при нея се развива нервна болест след смъртта на баща й, която лекува с алкохол. Това води до крах в семейството, в което растат две деца.
Лорети се жени за втори път за жена с 13 години по-млада от него. Ражда им се син, който става актьор.
„Гласът на сина ми е прекрасен, но той казва, че един певец в семейството стига…“ – разказва Робертино.
Слънчевото италианско момче и на 77 години е запазило лъчезарната си усмивка.
Заедно със сестрите си Лорети отваря сладоледена къща в Рим, където продукцията се приготвя от натурални съставки.
Днес Лорети продължава да гастролира, макар и рядко. Повече време отделя на многобройното си семейство – деца, племенници и внуци.
„Ако гласът е от Бог, във всяка възраст той е и истински глас. Браво!!! Да бъде щастлив, здрав, да живее дълго и животът му да е пълен с добро. Робертино, пейте за радост на хората…“ – такива възторжени коментари може да се прочетат под видеата, в които Лорети пее на 50-60 години.
А онези, които го помнят като дете и юноша, с носталгия пишат: „Това са незабравими светли спомени от моето щастливо детство“.
Такава е съдбата на гениалния Робертино: той се лиши от собственото детство, за да направи щастливи милиони хора.
Хелмут Шмит не проявява никакъв интерес към идеята.
Икономист или инженер е хер Живков, авторът на новия метод, питат германците. Нашите отвръщат с неловко мълчание
Като всички диктатори и Тодор Живков по време на дългото си управление все търси панацеята, която не само да реши всички проблеми на бедна България, но и да я нареди сред най-развитите държави.
Някои от съветниците му и учени мошеници използват този мерак на Първия и му пробутват като гениални идеи какви ли не щуротии и шарлатанства.Така през годините се пръкнаха АПК, мултипликационният подход, строителното чудо на проф. Коларов, горящата вода на инж. Найденов и др.
“Откривателите” хитро приписват авторството на нововъведението на самия Тодор Живков. Това го ласкае и ускорява внедряването на поредната “последна дума на науката и техниката”. От което те печелят много почести и пари.
Любимото творение на Живков е “мултипликационният подход”. Той трудно произнася първата дума, но въобще не се срамува да говори за този подход като лично негова идея.Помня негова реч, в която той дори обясняваше как му е хрумнала идеята за думата “мултипликационен”.
Каква е същността на този подход? Ето как го обяснява в книгата си “Спомени” Огнян Дойнов, член на Политбюро на ЦК на БКП (1977-1988) и министър на машиностроенето (1981-1986). Всъщност той е истинският автор на “подхода”.
“Взема се основното изделие на даден завод. Анализират се вложените в него материали, техниката, технологията, ресурсът, пазарите на изделието. По-детайлният анализ се прави на базата на най-доброто аналогично изделие в света.Анализира се каква техника е необходима за изработването на отделното изделие в самото предприятие, кой външен доставчик създава технически или технологични проблеми.
След това започва групиране на верига технологии. Например десет завода имат проблеми с химията на дадено изделие. За тях се планира крупна технологическа инвестиция. Друг пример - в един автомобил се вграждат каучук, метал, химия, електроника - 10-15 компонента. Прави се анализ, за да се установи кой доставчик в България има да решава проблем. Целта е да се видят слабостите на икономиката и те да бъдат преодолени.И така елемент по елемент. В цялото стопанство е трябвало да се направи оценка на всяко основно изделие от гледна точка на неговата ефективност и перспективност. Проблемите се групират, очертава се веригата от решаващи технологии. Става ясно какво можем да правим сами, какво - да внесем, и къде да бъде поканен чуждестранен участник.
По този начин парите и силата на България щяха да бъдат групирани във водещи технологични направления, с които да излезем в света. Това не беше направено...”
Но Живков толкова е повярвал в мултипликационния подход, че се опитва да шашне дори германците с възможностите му.
От 24 до 28 ноември 1975 г. като председател на Държавния съвет на НР България Тодор Живков прави първото си официално посещение във Федерална република Германия по покана на федералния канцлер Хелмут Шмит.
Живков приема тази покана като признание и за неговото особено внимание към германския бизнес
След установяването на дипломатическите отношения с ФРГ той си изгражда не само държавни, но и лични контакти и отношения с шефовете на големите западногермански фирми и концерни.
На срещите си с тях в България той обича да казва, че България исторически е свързана с два народа - руския и германския. Припомня им, че като съюзник на Германия България участва в две войни.Е, и двете завършват с поражение, но приятелството между двата народа винаги е съществувало. И точно това приятелство трябва да се използва в икономическите връзки между двете страни.
Именно при първото си посещение в Германия Тодор Живков се опитва да впечатли немците с “мултипликационния подход”. Той започва да говори за своята “най-голяма и най-значима разработка” още на срещата с федералния канцлер Хелмут Шмит. Германецът обаче не проявява почти никакво внимание към идеята.
Налага се съветниците да успокояват огорчения Живков, че Шмит не е икономист и не може да вникне в дълбочината на идеята, а и тя не е съвсем приложима за капиталистическата система. Все пак е създадена за “по-прогресивния строй” - социализма.
Това амбицира Живков и той решава да впечатли с “мултипликационния подход” на срещата си с ръководителите на “Мерцедес”, с които българската делегация има среща на следващия ден. Нашите хора разглеждат цеховете, оборудвани с най-модерната техника, слушат обясненията и негласно ахкат, само Живков изглежда някак напрегнат.
После сядат в залата за разговори. Първия веднага вади от джоба си флумастер и заявява, че ще запознае домакините с най-новата научна разработка, която масово се внедрява в неговата страна.
Един от съветниците успява да каже, че разработката е лично на другаря Живков. Това сервилно уточнение предизвиква лек гаф, защото един от немците пита Живков инженер ли е, или икономист. Следва неловка пауза и без да уточни точно какъв е,
българският ръководител смело се хвърля в разяснения
Ръкомаха, говори бързо и преводачът едва смогва да следи обърканите му обяснения и да ги превежда. Немците седят с учудени лица и както се казваше в оня руски виц, “даже вопросов не задавали”.
Изглежда, в един момент Живков решава, че германците може би не могат да вникнат в смисъла на разработката му, и иска листове, на които да нарчертае схемата на “мултипликационния подход”. Докато донесат хартията обаче, той поглежда бялата покривка на масата и започва да чертае върху нея квадратчета и кръгчета, които свързва със стрелки.
От време на време пита домакините дали го разбират. Те кимат любезно - “Я- я...” и смутено клатят глави. С поведението и вдъхновените си обяснения председателят на Държавния съвет успява да удиви дори членовете на българската делегация, повечето от които си мислят, че го познават много добре и знаят всичките му трикове и политически номера.
В крайна сметка обаче ръководителите на “Мерцедес” и немските специалисти не оценяват по достойнство гениалните прозрения на българския ръководител, защото по време на това посещение е подписан само петгодишен договор за културно сътрудничество.Нямам информация дали по време на подписването на договора Живков не се е развихрил да говори на немците за своите артистични и театрални заложби, демонстрирани в пиесата “Хан Татар” и други самодейни постановки по време на “полунелегалния” му живот в селата Говедарци и Лесичово.
Второто официлно посещение на Тодор Живков в Германия е от 2 до 5 юни 1987 г. Подписано е споразумение за избягване на двойното данъчно облагане. Тогава “мултипликационният подход” е останал забравен в историята, на мода е “новият икономически механизъм”.
Но Живков не споделя с германците новата си идея.“Щом е механизъм, нема начин он да се не развали. Я че чекам!” - така гласеше
шопският виц за онова време Механизмът заскърца силно през 1988 г. и на следващата също отиде в историята.
В началото на 1989 г. в България идва Рихард фон Вайцзекер - за първи път страната ни е посетена от западногермански президент. За разлика от своя български колега, чиито визити във ФРГ траят по 4-5 дни, Вайцзекер е в България само няколко часа. Въпреки това визитата преминава при пълен блясък - приеми, срещи, концерти.
В България вече зреят новите промени, заложени от “перестройката” на Горбачов. Старата дреха на Европа, съшита след Втората световна война, започва да се пука по шевовете.
Живков още си мисли, че ще приклекне, докато отмине бурята, и ще оцелее. Но само след десетина месеца е издухан от всичките си постове, както и всички други ръководители на соцлагера.
Малко след 10 ноември 1989 г. в България пристига външният министър на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер. Той е първият западен министър, който посещава страната ни след промените.
Но държавен глава на България вече е Петър Младенов - бивш външен министър и близък приятел с Геншер. Тодор Живков е на “заслужен отдих” и го очаква затворническата килия...
Радослав Стоянов по-известен като Радо Прашката вече е нов човек. За това се похвали самият той в писмо, пише ХотАрена.
"Здравейте, пише ви Радослав Стоянов. Искам да ви споделя, че вече не живея в България. Махнах се и никога няма да се прибера да живея в България. Живея и работя на трудов договор в Англия, осигурявам се и съм много добре тук. Животът ми е спокоен и хубав, и нищо не ми липсва“, хвали се Радо.
От снимките във фейсбук профила му се вижда, че той има връзка с дама, която е по-възрастна от него и се казва Румяна. Явено е, че Прашката е започнал живота си на чисто в Англия.Намерил си е работа, срещнал е любовта, тренира във фитнеса. Какво друго му трябва на човек?
Радо Прашката нашумя през 2012 година, след участието си в Биг Брадър и в няколко продукции, като най-яркият му образ е във филма на Влади Въргала „Шменти капели”. Дълго време той обикаляше София без ангажименти и без работа.
Беше се забъркал в скандал, след който лежа в ареста в едно столично полицейско управление затова, че е заплашвал от фалшив профил във Фейсбук продуцента Магърдич Халваджиян затова, че не го е взел за участие в популярно телевизионно шоу за таланти.
Как се стига до производството на този Москвич - това е история, обрасла в легенди, митове и откровени измислици.
Една от основните причини е, че колата е абсолютно копие на Opel Kadett, макар че руснаците недотам умилително я наричат "Слон" заради предната решетка и масивния външен вид.Москвич-401 се ражда в автомобилния завод в Москва и е първият съветски автомобил, влязъл в серийно производство.
Една от най-популярните легенди твърди, че след Втората световна война СССР успява да изземе от няколко автомобилни завода в Германия набор от скици и инструкции за сглобяване на автомобили, включително и Opel. Впоследствие Москвич-401 е изграден едно към едно по описанията от немските скици.
Към този мит се прибавят и твърденията, че още преди войната Йосиф Сталин много харесва вида на Opel Kadett и силно настоявал един ден Съветският съюз да разполага именно с такава общодостъпна за народа кола.
Александър Андронов, който след войната е главен дизайнер в Московския автомобилен завод, в биографията си до известна степен отрича историята на Москвич-401 да е толкова славна. Да, действително колата е разработена като копие на Opel, но съветските инженери я изработват от по-здрав и тежък метал и нанасят някои сериозни промени.Работата по автомобила започва още през 1945 г., когато на висшите лица в Кремъл са показани редица идеи за съветска кола.
Още през март 1946 г. са готови подробните чертежи и немалко образци на частите на бъдещия автомобил. Тук вече част от митовете се оказват верни, защото се следва почти дословно одобрения от Сталин вариант - модел с четири врати, открояваща се предница и вид, който по мнение на съветския лидер е непреходно модерен.Все пак, както казахме, съветските инженери правят изменения с германския оригинал. Москвич-401 има необичайно предно окачване, а скоростният лост вместо отдясно на шофьора е преместен зад волана. Каросерията е подсилена, рамката на колата е изцяло метална във време, в което на много места още се прави от дърво.
Двигателят е 1,1 литра и е четирицилиндров, скоростната кутия е тристепенна, като мощността е 23 конски сили, което за онова време никак не е било чак толкова слабо представяне. Работата по двигателя е напълно готова през 1954 г. и на следващата година започва серийното производство.Именно Москвич-401 дава силен тласък на съветската автомобилна индустрия.
Той се превръща в кола не само на обикновените хора, но е предпочитан и от редица певци и актьори. Автомобилът търпи модернизации буквално през няколко седмици и така конските му сили достигат до 26, ръчната спирачка е скрита под предното табло и самото табло се сдобива с две жабки с капаци.
Колата обаче си има и своите непреодолими проблеми. Мнозина се оплакват, че купето е твърде тясно и неуютно и в него липсва отопление. Багажникът се отваря чрез бутон в таблото, което също се приема за неудобно решение. Външна брава пък отначало има инсталирана само на дясната предна врата.
Максималната скорост на Москвич-401 е 90 км/ч, но още при 40 км/ч колата започва да се усеща нестабилна и дори се съобщава за преобръщания. При температури под -15 градуса се налага да се налива гореща вода, за да се нагрее маслото и автомобилът да потръгне.
И въпреки че е заместена бързо от по-модерния Москвич-402, тази кола все още може да се види в някои отдалечени руски провинции, макар и обикновено по-скоро като антика, отколкото в движение.
Имаше дори и тарифи - 100 лева за „Велико Търново" и 150 - за „София”. Екранът определяше мизата, ако искаш плащай, ако не — чакай, докато ти дойде редът. Някои стояха на опашка по цели нощи, докато вземат „номер". Скандали те обаче не свършваха с придобиването на място в списъка. Телевизорът идваше внезапно, ако не те намерят, губиш си реда. А и самото купуване бе пълно с неприятни и непристойни сцени.
Напоследък това явление като че ли поизчезна. Дали специализираните органи успяха да се справят с наглите мошеници, доставящи стоката „франко" дома, или производителите успяха най-сетне да задоволят търговците? Всъщност отговорът е много по-прост. Ако са достатъчно цветните телевизори по магазините, корупцията няма да има върху какво да вирее.
За 1987 г. търговските заявки са за около 160 хиляди цветни телевизора, докато производствените ни възможности са за 125-130 хиляди. Така че ножица пак ще има, но няма да е толкова голяма. Може би това дава увереност на ръководителите от СО „Битова електроника" да смятат, че до две години гладът за цветни телевизори напълно ще изчезне. Вече отпаднаха предварителните списъци. Никой ие знае кога ще дойде следващата партида. Който се случи в момента с пари, той ще си купи. На пръв поглед така е по-справедливо, макар че най-справедливо би било такъв проблем да не съществува. Не е тайна, че Комбинатът за радиотелевизионна апаратура във Велико Търново бе създаден да произвежда около 250 хиляди телевизора, но и сега прави два пъти по-малко. Държавата има нужда и от други уреди, а да не забравяме, че немалък брой от частите, които монтираме на нашите телевизори, се внасят по второ направление. За да купим, трябва да сме продали нещо,и то на сметка. Така стигаме до неприятния въпрос защо нямаме пари, за да задоволим исканията и желанията си. За да получим дваж no-неприятния отговор: защото работим не така, както се иска.
В страната засега има два завода, които произвеждат цветни, а и черно-бели телевизори. Това са комбинатът във Велико Търново и завод „Климент Ворошилов" в София. От следващата година обаче всички телевизори ще се произвеждат в старопрестолния град и, без да обиждаме столичани, това ще е по-добре за сервизното обслужване. Пак там, в старата столица, ще продължат да се правят както моделите от „София и „Велико Търново"
Годините обаче минаха и Игнасио, който беше изигран от Освалдо Риос в сериала, днес изглежда съвсем различно.Корайма Торес, която се превъплъти в образа на легендарната Касандра в сериала, който подлуди цял свят. Всички следяха напрегнатата развръзка на любовта на Касандра и Игнасио, а тази роля пък проправи пътя към световната слава за актьора.
Милиони жени по цялото земно кълбо въздишаха по него. Годините обаче минаха и Игнасио, който беше изигран от Освалдо Риос, днес изглежда съвсем различно.
Романтика с Шакира
Освалдо бил на 32 по това време, през 1992 г., когато стартира сериалът, и няколко години по-късно той започнал да се среща с не друга, а с Шакира! Тогава тя била на 20 години. Въпреки че само веднъж е говорила публично за връзката, Риос я е споменавал няколко пъти.Връзката продължила осем месеца, а Шакира разкри, че песента ѝ „Moscas en la Casa“ от албума „Dónde Están los Ladrones? е вдъхновен от този актьор, който играе в хитовия сериал "Касандра".
В един момент обаче се надига буря, когато Освалдо е арестуван и след това осъден на три месеца затвор за побой над приятелката си. Тогава започна историята, че той е изнасилил Шакира.Тази информация изтече в обществото едва когато Освалдо се озовава в затвора, където прекарва три месеца, защото набил една от приятелките си.
Риос обаче категорично отрича историята за изнасилване, докато Шакира не е говорила по темата.
- Всичко е смешно - една от най-големите лъжи, измисляни някога, казва той и добавя: Тя самата го отрече в интервю за телевизионното предаване "Шоубизнес" и каза, че съм се държал с нея като с принцеса.
Kyлтoвaтa caгa Лиcтoпaд cи ocтaвa eдни oт нaй-пoпyляpнитe cepиaли и гoдини cлeд излъчвaнeтo мy в Бългapия. Лeнтaтa, ĸoятo ce cнимa пoвeчe oт 6 гoдини в Typция ce пpeвъpнa в eдин oт нaй-глeдaнитe cepиaли и y нac.
Mнoгo oт фeнoвeтe ce чyдят ĸaĸвo ce cлyчи c любимцитe им cлeд финaлa нa cepиaлa. 6 гoдини cлeд ĸpaя нa cнимĸитe няĸoи oт звeздитe ca пpocтo нeyзнaвaeми.
Eĸpaнният Aли Pъзa , Xaлил Epгюн пpoдължaвa дa cнимa, въпpeĸи чe вeчe e нa 70 гoдини. Aĸтьopът oбaчe cбъднa eднa cвoя мeчтa—cдoби ce c ĸpacивa ĸъщa ĸpaй Бocфopa, блaгoдapeниe нa cepиaлa Лиcтoпaд. Koлeжĸaтa мy Дeниc Чaĸъp , ĸoятo пpocтo бpилянтнo изигpa poлятa нa Ферхунде нeoтдaвнa гpeeшe в cepиaлa „Beлиĸoлeпния вeĸ“, ĸъдeтo cи пapтниpa c Xaлит Epгeнч. Здpaвocлoвни пpoблeми oбaчe нaĸapaxa звeздaтa дa излeзe в пoчивĸa. Зa щacтиe cъвceм зa ĸpaтĸo и днec тя oтнoвo e гoтoвa зa cнимĸи в нoв cepиaл.
Eĸpaннaтa Heджля Фaxpиe Eвджeн пъĸ пpoдължaвa дa ce лyтa в любoвтa. Typcĸaтa Moниĸa Бeлyчи ce ĸapa и cъбиpa нeпpeĸъcнaтo c гaджeтo cи Йoзджaн Дeниз мeждy cнимĸитe нa paзличнитe пpoeĸти, пo ĸoитo paбoти. Щo ce oтнacя дo Toлгa Kapeл , aĸтьopът oтĸpи пoлoвинĸaтa cи имeннo в Бългapия. Πo вpeмe нa ĸoнĸypc зa ĸpacoтa тoй ce зaпoзнa c aзъpбeйджaнcĸия мoдeл Гюнaй Mycaeвa в Πлoвдив, a мeceц пo-ĸъcнo ce oжeниxa.
B мoмeнтa звeздaтa oт Лиcтoпaд ce изявявa в cъвceм нoвo aмплoa – взe yчacтиe в звeздния бpoй нa Cъpвaйвъp. Гювeн Xoĸнa и Гьoĸчe Бaxaдъp или Xaйpиe и Лeйля пpoдължaвaт дa paбoтят въpxy cъвмecтни пpoeĸти. Eĸpaннaтa cъпpyгa нa Xaлил Epгюн дopи в мoмeнтa игpae фaнaтизиpaнa мaйĸa, a Гьoĸчe oтнoвo e нeйнa дъщepя в нoв cepиaл, ĸъдeтo двeтe ca в пopeдeн cпop, зa paзлиĸa oт близĸoтo им пpиятeлcтвo в живoтa.
Bижтe и ocтaнaлитe aĸтьopи oт caгaтa:
Щo ce oтнacя дo мaлĸaтa Aйшe , днec Шeбнeм Чичeли нямa нищo oбщo c мaлĸoтo мoмичeнцe oт cepиaлa. Звeздaтa ce e пpeвъpнaлa в ĸpacивa млaдa дaмa, ĸoятo вce oщe ce лyтa мeждy ĸapиepa в ĸинoтo и мoдaтa.
Филмът „Гунди – легенда за любовта“ успя да съживи спомените за една от най-големите спортни легенди на България – Георги Аспарухов-Гунди.
Освен че показа на новото поколение невероятния футболен талант и човешките качества на Гунди, той също така изостри интереса към неговата лична история и към самия прякор, който го съпътства през цялата му кариера.
Актьорът Павел Иванов, който играе ролята на Гунди в този филм, разкрива интересната история за произхода на този емблематичен прякор.
Оказва се, че прякорът „Гунди“ е производен от друга футболна легенда от 50-те години на ХХ век – Георги Георгиев, известен като „чудото на „Раковски“. От неговия прякор „Чудният“, впоследствие „Чунди“, и чрез промяна на първата буква на името, се стига до „Гунди“.
Така още от ранна възраст Георги Аспарухов започва да се представя като „Гошко, но ми викат Гунди“, което го съпътства през цялата му блестяща кариера и живот, оставяйки трайна следа в сърцата на българските футболни фенове.
Историята на експерименталния Москвич-408 „Турист“, създаден през 1964 г. е свързана с много митове и непотвърдени факти, които продължават да се тиражират и в наши дни, тъй като оцелелите автентични документи, свързани с неговата разработка, са съвсем малко. Автомобилът е твърде нетипичен за консервативната линия, следвана от съветското автомобилостроене в средата на миналия век, благодарение на което и днес продължава да бъде един от най-енигматичните модели, създадени от МЗМА (след 1968 г. преименуван на АЗЛК).
Въпреки че атрактивният прототип с открита каросерия 2+2 с две врати (и демонтиращ се твърд покрив, който дава възможност за преобразуването на кабриолета в спортно купе) е изцяло базиран на Москвич 408, разликите със серийния седан не са само външни. Поради липсата на покрив, шасито е подсилено с къси лонжерони и допълнителна Х-образна връзка между праговете, а външните панели на един от опитните образци са били изработени от алуминий.
Доколкото е известно, са направени между пет и седем екземпляра, въпреки че на запазените заводски снимки се виждат само два. С течение на времето обаче те са оборудвани с различни агрегати и са неколкократно пребоядисвани от черно в тъмно синьо, тъмно зелено и тъмно кафяво, което създава впечатлението, че направените бройки са повече. Информацията за използваните двигатели също е съвсем оскъдна. Това, което се знае със сигурност, е, че в един от двата екземпляра първоначално е бил монтиран стандартен 1,4-литров двигател от Москвич 408, допълнително оборудван със система за директно впръскване, създадена от Централния научно-изследователски и конструкторски институт за горивна апаратура на автотракторни и стационарни двигатели.
Тя обаче се оказва ненадеждна и по-нататъшната разработка на подобен тип двигатели е преустановена. Върху спортния Москвич са тествани и други не дотам атрактивни агрегати, като горивни помпи, изпускателни системи и др. В края на 60-те и началото на 70-те години в същите автомобили са монтирани с експериментална цел и изцяло нови прототипни двигатели, послужили като пърообраз за тези на по-късните поколения Москвич.Москвич 408 „Турист“ е бил предназначен предимно за чуждестранните (приоритетно западните) пазари, но се е предвиждало известна част от автомобилите да бъдат отдавани под наем и дори продавани в рамките на СССР на ограничен кръг клиенти.
В проекто-плана за серийно производство е била заложена средна годишна проукция от около 150 екземпляра, които най-вероятно е трябвало да се изработват изцяло на ръка на базата на полуготови образци. Основните промени в тази преработка включват премахване на покрива, заваряване на задните врати към задните калници, подсилване на шасито и монтиране на подвижен или твърд покрив, който се отличава със силно скосена задна част.
Още от края на 50-те години Външнотърговското обединение Автоекспорт редовно получава от западните си партньори заявки за създаването на различни спортни версии на Москвич, което е и основният мотив за създаването на експерименталния „Турист“. В случай на серийно производство дори се е предвиждало част от автомобилите да бъдат оборудвани с двигател от Ford Cortina!
За съжаление нито един от тези планове не е осъществен, но това екзотично отклонение от праволинейния курс на съветското автомобилостроене продължава и днес да провокира въображението не само на любителите на автомобилната история, но и на много колекционери и реставратори, които създават собствени копия на Москвич „Турист“. В началото на 2021 г. такъв автомобил беше направен дори и в България, като в рамките на тази година взе участие в някои от събитията от националния ретро-календар.
Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.