Махмуд Чар с официално изявление след загубата от Пулев

Махмуд Чар използва стори на профила си в „Инстаграм“, за да се обърне към своите фенове след загубата от Кубрат Пулев в битката за регулярната световна титли във версия WBA. 40-годишният боксьор призна, че не му е било лесно да се върне на ринга след дълга пауза.

„Скъпи приятели на бокса, връщането ми на ринга след седем години за мен беше всичко друго, но не и лесно – особено след като се бих в чужбина.

Но както казах, не търся оправдания! Просто ми липсваше необходимият ритъм на ринга. Въпреки това бих искал да благодаря на всички от дъното на душата си! Вашата подкрепа означава много за мен“, написа Диамантеното момче.

Махмуд Чар държеше регулярната световна титла на WBA в свръхтежката категория след победа над Александър Устинов през 2017 г.

 Оттогава само три пъти се би на ринга преди мача с Кубрат Пулев. Последният му мач беше срещу Нури Сефери на 21 декември 2022 г. През 2021 г. притежанието на титлата му беше отнето, но две години по-късно възстановено след съдебно дело.

Научете повече

Родителите на Гунди също умират млади, майка му е поразена от токов удар

Легендата на Левски и българския футбол Георги Аспарухов е имал изключителни родители. Баща му Аспарух Рангелов и майка му Мария Ташкова били възпитани и скромни хора. И логично Гунди се е метнал на тях.

Те обаче също не умират от старост. След зловещата катастрофа на 30 юни 1971 година във Витиня, където загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и качен от двамата военен, родителите на Гунди са съсипани.

Баща му Аспарух е имал много силна връзка със сина си. Именно той тласка малкия Георги към топката и стадионите, водейки го на „Герена“. Любопитен обаче е фактът, че таткото първоначално е бил цесекар.

След смъртта на момчето му Аспарух Рангелов закъсва със здравето. Появяват се проблеми с бъбреците. Първоначално след направена операция Аспарух е добре, но впоследствие се влошава и умира.Майката на Гунди – Мария, умира нелепо около Нова година през 1976-а.  Решава да пусне пералнята, която се намира в мазето на къщата им. Но се допира до кабел, получава се токов удар, който я поразява. Добрата женица умира на място.

През 1993 година пък се случва ново нещастие. Огромен пожар изпепелява къщата, където до последно живеят родителите на Гунди -  в софийското село Войняговци./Блиц/

Научете повече

В края на 60-те години на миналия век националният отбор на България е сред най-добрите в Европа

Селекцията на Стефан Божков започва квалификациите за Мондиал 1970 като олимпийски вицешампион и четвъртфиналист от Евро 1968

По пътя към финалите на шампионата в Мексико нашите отново демонстрират завидна класа и печелят група, в която са Полша, Холандия и Люксембург. За трети пореден път сме на световно първенство!

С повиквателни се сдобиват и няколко млади футболисти, които в следващите години се превръщат в основни фигури...

Клекнали (от ляво надясно): Александър Шаламанов, Симеон Симеонов, Георги Аспарухов, Божил Колев, Борис Гаганелов, Тодор Колев, Динко Дерменджиев, Атанас Михайлов, Петко Петков, Стефан Аладжов 

Прави: Димитър Якимов, Иван Димитров, Милко Гайдарски, Добромир Жечев, д-р Стефан Божков (старши треньор), Йончо Арсов (треньор), Петър Жеков, Димитър Пенев, Аспарух Никодимов, Димитър Марашлиев, Стоян Маринов

Източник:Голове Метри Секунди

Научете повече

На 61 години почина легендарен български футболист

На 61 години напусна този свят една от емблематичните фигури на сливенския футбол от 80-те и 90-те Демир Демирев-Бебо, предаде gol.bg.

Демирев е роден на 18 октомври 1963 г. в Сливен. Футболният му талант проличава от най-ранна детска възраст. На терена се отличава с голяма техника, бърз спринт и маневреност. Титулярен нападател на ФК Сливен и Славия (София), като е използван от треньорите както на крилото, така и на върха на атаката.

В съзнанието на феновете в град под Сините камъни ще остане завинаги победният му гол за 1:0 в полза на Сливен срещу Железничар (Сараево) в турнира за Купата на УЕФА. 

Тогава само на 21 години, току що излязъл от казармата, Демирев вкарва победния гол в 89-ата минута. Това всъщност е и първото попадение за отбора на Сливен в европейски турнири.

Преди месец Демир Демирев получи сребърна значка по случай 110-годишнината на сливенския футбол. В негова памет всички футболни срещи от „A“ областнa група Сливен тази седмица ще започнат с минута мълчание.

Научете повече

Как хващат Наско Сираков и Гибона да пренасят дънки на границата

Въпреки цялото напрежение, грубостите и критиките по негов адрес, Гибона си оставаше чистосърдечен и верен приятел. Наско обичаше неговата компания. Нищо чудно, че когато се прибра от Копенхаген през лятото след равенството с Дания и реши да отскочи до Гърция за един ден, за да напазарува за Славея, взе точно Божидар за компания. 

Илиана още лежеше в „Шейново“ след раждането и Наско искаше да я изненада с подаръци за бебето. Уговори се с Тошко Барзов, който риташе за „Докса“ (Драма) да преспят у тях и на сутринта след пазара да се върнат в София. На Гибона точно му бяха направили операцията на глезена и лежеше в клиниката на проф. Кожухаров в „Пирогов“. Понеже беше известен с буйния си нрав, по нареждане на Шпайдела Искренов имаше забрана да напуска болницата и професорът му беше уредил легло в неговия кабинет, където нощем го заключваха. Иначе софийските барове щяха да станат свидетели на куцукащия с патерици Божидар.

– Професоре, ще го пуснеш ли с мен до Гърция да купим някои неща за дъщеря ми? Аз гарантирам за него, утре ти го връщам.

На Наско определено не му се пътуваше сам.

– Няма проблем, щом е с теб. Взимай го тоя тиквеник, но утре до обяд да сте се прибрали, че иначе аз ще имам проблем. И Вуцата, и Шпайдела ще ми пилят на главата – професор Кожухаров махна облекчено с ръка, че поне един ден клиниката ще се отърве от футболиста, който не спираше да задява сестрите и да се шегува с лекарите.

По пътя към границата срещнаха Бойко Щерев, брат на Симо Щерев, и Гибона веднага се изпъчи:

– Братле, утре гледай на границата да няма никакви проблеми, че със стока ще се връщаме!

На Наско му призля:

– Престани да говориш, баща ми всичко е уредил. Наши приятели ще са на смяна на митницата, стига си дуднал!

Малко по-късно спряха за по кафе в Австрийския хотел в Сандански и Божидар пак си знаеше неговото:

– Пичове, вижте там на границата утре, като се прибираме, да няма проблеми!

„Леле, тоя идиот, ще ми ебе майката!“, помисли си Наско, докато го риташе по гипса под масата. В Драма пристигнаха привечер, но се оказа, че Тошко е заминал на лагер и ги посрещна съпругата му Краси. Вечеряха, пийнаха по едно узо и легнаха да спят. На сутринта Наско стана рано и отиде да купува памперси, дрешки и играчки за Славея. След което се заби директно в един магазин за дрехи и инвестира в 110 чифта дънки. 

Беше разработил системата перфектно. От пътуванията в чужбина с „Левски“ и националния отбор изкарваше повече пари, отколкото като футболист. Нямаше лагер, от който да е на печалба с по-малко от 2-3 хиляди лева. А като футболисти им даваха по 30 долара на пътуване, без значение колко време ще стоят в чужбина. Благодарение на връзките и явките на баща си Сираков знаеше отлично къде какво се търси и въртеше нелегална търговия в солидни мащаби. 

В Гърция носеше кашкавал и прахосмукачки, които продаваше на тройни и четворни цени, а оттам купуваше дънки и еспадрили, за които у нас се избиваха. За една контрола с юношеския национален отбор още през 1979 г. откри, че в Турция вървяха ленти за фотоапарати и китайски гуменки. Направи такава пачка, че не можеше да я събере в джоба си. Веднага обърна мангизите в два луксозни кожуха и съотборниците му го гледаха завистливо. Не всички, защото някои си откраднаха по един кожух, но на Наско не му се налагаше да краде. Просто влезе в магазина и си ги купи.

След закуската при Краси Барзова, натовариха покупките в багажника на колата. Наско вече караше синя „Лада 1500“ – държавата щедро беше подарила по една кола на Илиана и съотборничките й в националния отбор по художествена гимнастика. Той и по тоя параграф беше прецакан, но не се оплакваше. Заради жена си така и не получи апартамент, защото се смяташе за буржоазно извращение едно семейство да има две жилища. Нищо че всичките му съотборници в „Левски“ взеха. Натика дънките в багажника и отгоре сложи памперсите, бебешките дрешки и играчки. Не че очакваше проблеми, митничарите трябваше да са негови хора, но все пак стоката не трябваше да се набива на очи.

– Айде да идем да се изкъпем в морето, бе! Така и така сме тука! – на Гибончето не му се прибираше много, та гледаше да си направи кефа. За да не му чупи хатъра, Наско отби в Кавала, където се топнаха в морето. Всъщност, къпа се основно той, защото Божидар не можеше да влезе заради гипса. Само се топна малко и тръгнаха за София. По пътя към границата обаче Гибона не спря да мърмори:

– Братле, дай да скрием малко дънки под задната седалка!

– Престани да ми говориш глупости! С баща ми съм се разбрал, няма да ни проверяват.

След пет минути пак:

– Абе ти си се разбрал, ама дай да скрием малко под задната седалка за всеки случай!

Накрая на 10 километра от границата, Наско не издържа и отби в един черен път.

– Добре, хайде, ще скрием колкото се събере.

Задната седалка на ладата се придържаше за купето от две големи пружини и Сираков се измъчи, докато я извади. Оказа се, че отдолу се събират едва 10 чифта. Другите 100 трябваше да си останат в багажника. На всичкото отгоре седалката не искаше да се закрепи обратно на мястото си. Докато се мъчеше, Наско си поряза палеца на дясната ръка до кокал в едната пружина.

– Мама ти да еба, пор такъв! – обърна се към Божидар. – Видя ли сега заради тебе какво стана!

Шуртеше кръв навсякъде, с триста зора я спряха и накрая закопчаха седалката. На границата обаче ги очакваше изненада – смяната беше съвсем друга. „Е, сега си еба майката!“, помисли си Наско, докато един от митничарите се приближаваше към ладата. Познаваше и него, но не беше от тия, които трябваше да ги чакат. Като ги видя, митничарят се ухили:

– Наско, Гиби, какво става?!

Гибончето това и чакаше. Скокна от колата и с патериците изкуцука до митницата, където дежурните взеха да го тупат по рамото и да му честитят трите купи. Сипаха му и уиски. В това време Наско трябваше да се оправя с проверката.

– Отбий тук встрани, трябва за пред колегите да се направя, че те проверявам поне – прошепна му митничарят. Спокоен, Наско паркира и отвори багажника. Униформеният хвърли едно око, поразрови и се направи, че не вижда претъпкания с дънки багажник.

– Дай сега да видим в купето.

Наско затвори багажника с въздишка на облекчение и отвори задната врата, посочвайки празната седалка. Митничарят пъхна глава и се подпря на седалката, която в този момент излетя като тапа от шампанско нагоре с трясък. За малко да му отнесе ченето. Явно пружините едва бяха удържали до границата. Отдолу зейнаха мижавите 10 чифта дънки.

– Насе, какво правим сега? Камери ли да викаме? Това вече не мога да го скрия!

Е, сега се видяха в приключения. Започна се щателно броене на дънки. От едната страна митничарите броят, от другата Наско дърпа на всеки 10 чифта по два-три и ги връща обратно в колата. Успя да спаси 40-ина чифта под благосклонния поглед на смяната, но останалите 70 заминаха за конфискация. А Гибона седеше отстрани на сянка, пийваше си от уискито и нареждаше:

– Ей, ще се обадя на Иван Славков и утре всички ще сте уволнени бе, да ви еба майката, да ви еба!

– Млъкни, тъпанар! Заради тебе сме на тия пачи яйца! Да скрием дънки, та да скрием дънки! На ти сега! – Наско не можеше място да си намери от яд. Ядът му се засили още повече, когато се прибраха в София и баща му научи за авантюрата. Бай Петко прихна да се смее с цяло гърло:

– Как може да сте такива глупаци, бе?! Срамота! Ще ви вкарат в затвора от глупост!

За Наско това беше по-голямо унижение дори и от преживяното на митницата и финансовите загуби, които беше претърпял. Мразеше да се излага пред баща си.

И все пак Гибона, макар и не особено интелигентен, беше истински мъжкар и на него можеше да се разчита в напечени ситуации. Докато Наско беше болен от хепатит, „Левски“ замина на турне в Кувейт, където властваше строг сух режим. Баща му имаше схема и за там – 6 бутилки уиски се равняваха на едно видео. А видеото в България по това време струваше 3000 лева. Нямаше откъде да се купи, дори в „Кореком“ се чакаше ред по половин година за видео. Наско нямаше да пътува, но светна съотборниците си на далаверата с молбата да му донесат поне едно. Само Гибона се нави. Иначе повечето от тях реализираха операцията и се прибраха с купища пари, с които си купиха чисто нови лади.

Откъс от книгата „Единакът“

Научете повече

През 1960 г. той участва на зимната олимпиада като скиор, но остава запомнен като велик български футболист!

 

Александър Шаламанов с фланелката на националния отбор на България

Александър Шаламанов – Шами е сичтан за най-добрия десен защитник на националния отбор по футбол на България за всички времена. На този пост през 1966 г. е избран в идеалния отбор на световното първенство и е включен в идеалния отбор на света.

Александър Шаламов е легендарен играч за отбора на „Славия“(София), но също така и за националния отбор на България. Позицията, която заема на терена е на десния бек. Интересното за Шами, е че той е юноша на големия столичен съперник „Левски“(София). В школата на „Левски“ прави първите си футболни стъпки, след което преминава в школата на „Славия“.

Има период и в младежкия отбор на ЦСКА, където дори успява да пробие в мъжкия тим и да дебютира през сезон 1962/63. През 1962г. преминава в мъжкия състав на „Славия“, където играе до края на кариерата си през 1974г. Той е част и от обединения отбор на „Локомотив“(София) и „Славия“, по-известен като  ЖСК „Славия“ в периода 1969 – 1972г.

Шампион на България през 1960/61 и 1961/62 с ЦСКА, носител на купата на Съветската армия през 1960/61 с ЦСКА и през 1962/63; 1963/64; 1965/66 със „Славия“ (София). Вицешампион през 1966/67 и бронзов медалист през 1963/64, 1964/65, 1965/66, 1969/70 и 1972/73 с „белите“. В „А“ ПФГ има 265 мача (262 за „Славия“ и три за ЦСКА) и 10 гола. Обявен е за спортсмен №1 през 1967 и 1973 и за футболист №1 на България за 1963 и 1966г., на трето място в анкетата през 1964, 1967 и 1972 години.

В европейските клубни турнири е изиграл 26 мача и е отбелязал един гол (16 мача за КНК и 10 мача с един гол за купата на УЕФА). Полуфиналист за КНК през 1967. През 1974 е включен от спортните журналисти в идеалния отбор на страната за 30-летието (1944-1974). През 2011г. е избран от читателите в идеалния отбор на България за всички времена на поста десен защитник.

В „А“ националния отбор има 42 мача и един гол, за „Б“ националния има един мач, за младежкия има три мача и за юношеския – четири мача. Участвал е на финалите на две световни първенства (Англия – 1966 и Мексико – 1970). През 1966 г. е избран в разширения състав на идеалния отбор на световното първенство на поста десен защитник и е включен в идеалния отбор на света, подбран от изданието World Soccer.

След като окачва бутонките, „Шами“ е помощник треньор в „Славия“, а през сезон 1983/84 година е и старши треньор на отбора.

Интересен факт от живота на легендарния Александър Стефанов Шаламанов е, че освен футболист е и бил професионален волейболист, а също така и скиор. 

През 1960-та година участва на зимната Олимпиада в Скуо Вали (САЩ). Великият Шами ни напусна на 25-и октомври 2021г. на 80 годишна възраст.

Източник:ritnitop.bg

Научете повече

Той е считан за един от най-добрите централни защитници в историята на българския футбол

Добромир Жечев е роден на 12 ноември през 1942 г. в София. Той е считан за един от най-добрите централни защитници в историята. 

Шампион на България е през 1970 и 1974 г. с "Левски" и носител на купата на страната през 1968 със "Спартак" (Сф) и през 1970 и 1971 г. със "сините". Има 369 мача и 20 гола в "А" група. 

През 1959 г. Жечев е част от юношеския национален отбор, спечелил европейската титла. За мъжкия тим на България е изиграл 73 двубоя с 2 гола. Записва уникално постижение, като участва на рекордните 4 световни първенства. "Заслужил майстор на спорта" от 1965 г.

Жечев започва състезателната си кариера в Спартак (София), дебютирайки за първия състав на 16-годишна възраст през 1958 г. Близо 10 години е един от най-изявените футболисти в отбора, който е сред водещите в А група. Рекордьор по изиграни мачове за клуба в елитното първенство. Има на сметката си 216 мача и 7 отбелязани гола. Като капитан на тима става носител на националната купа през 1967/68.

През януари 1969 г. заиграва за Левски (София), след като Спартак е обединен със „сините“. По това време е на 26 години. Утвърждава се като стълб в защитата на Левски. Играе за отбора до края на 1974 г., когато прекратява кариерата си на 32-годишна възраст. Записва на сметката си общо 193 мача и 16 гола – 153 мача с 12 гола в А група, 26 мача с 1 гол за купата и 14 мача с 3 гола в евротурнирите. С Левски е двукратен шампион на България и двукратен носител на националната купа. След смъртта на Георги Аспарухов през 1971 г. става капитан на отбора.

Бележи трите си гола в евротурнирите за Левски през сезон 1972/73 в Купата на УЕФА. На 4 октомври 1972 г. се разписва при победата с 5:1 срещу Университатя (Клуж), а на 7 ноември 1972 г. вкарва и двете попадения за успеха с 2:0 срещу Динамо (Берлин).

През 1959 г. Жечев е част от юношеския национален отбор, спечелил титлата от Европейското първенство, домакин на което е България.

Дебютира за А националния отбор на 18-годишна възраст. Това се случва на 16 юни 1961 г. при победа с 2:0 като гост над Финландия в световна квалификация. Впоследствие е включен в състава на България за световното първенство в Чили'62, където участва при 0:0 с Англия.

Жечев играе и на следващите две световни първенства – Англия'66 (3 мача) и Мексико'70 (2 мача). На Мондиала в Англия е персонален пазач на Пеле в мача срещу Бразилия (0:2). Въпреки загубата успява да го неутрализира, а английската преса пише, че Краля на футбола е бил оставен само веднъж непокрит по време на мача, когато е трябвало да изпълни пряк свободен удар. На световното първенство през 1970 г. бележи дебютния си гол с екипа на България при 1:1 срещу Мароко на 11 юни. Между 1970 г. и 1973 г. 8 пъти извежда националния отбор като капитан.

Последният му мач е на 1 юни 1974 г. в контрола срещу Англия в София (0:1). Включен е в състава на България за Мондиала в Германия'74, където обаче остава резерва и в трите мача. Въпреки това става първият и единствен дотогава български футболист, участвал на четири световни първенства.

Научете повече

Футболен отбор осиротява при жестока самолетна катастрофа през 1949 г. Беглец от комунизма се спасява по чудо

На 4 май 1949 г. в португалската столица Лисабон се играе приятелски мач, за който едва ли някой днес би си спомнял, ако той не бе станал печално известен с един от най-тежките и трагични инциденти в света на футбола. Сред днешните привърженици на европейския футбол обаче тази трагедия като че ли изобщо не е позната.

В края на 40-те години обаче, а и десетилетие след това тя е широко известна сред европейските запалянковци. Преди да бъде „засенчена“ от друга една трагедия, останала в света на футбола като „трагедията с бебетата на Мат Бъзби“. Но да се върнем десетилетие по-рано. Мачът, за който вече стана дума е между футболния отбор на италианския „Торино“ и „Бенфика“ Лисабон, а поводът е бенефис в чест на капитана на националния отбор на Португалия Франсиско Ферейра.

Мъгла

След срещата италианският отбор се качва на редовен самолетен полет за да се приберат в родината. Самолетът излита от Лисабон в 9,40 ч местно време, а в 13,00 ч прави междинно кацане в Барселона за да зареди гориво. Два часа по-късно, в 14,50 ч. самолетът излита за Торино. По това време времето в града е ужасно. Вали силен дъжд и има гъста мъгла, все условия крайно неприемливи за извършване на кацане. Видимостта е крайно лоша и също е неподходяща за извършване на маневри над и по пистата. В 16,55 ч. авиодиспечерите от кулата в Торино съобщават атмосферните условия на пилотите на самолета и искат от тях да им кажат решението си: дали те ще направят опит за кацане или искат да ги пренасочат към друго летище. След няколко минути размисъл от самолета отговарят, че ще се опитат да прелетят над хълма Суперга и да кацнат на летището в Торино. По-късно при проверка на документацията и записите на радарите ще стане ясно, че при захожданетокъм хълма, а оттам към аеропорта, самолетът е летял на305 м. височина. Която е крайно недостатъчна за прелитане над хълма Суперга.

Завой

В 17,03 ч. самолетът прави ляв завой и по всичко се вижда, че пилотите се приготвят за кацане. Т.е. в този момент те са мислели, че вече са преминали над Суперга и че пред тях всеки момент ще се покаже пистата на летището в Торино. Това обаче не е вярно и пред тях внезапно катко стена се изправя една от стените на базиликата, разположена на хълма. По това време самолетът се движи със скорост малко над 180 км/ч и с ниска видимост от около 40 м. и пилотите не могат да реагират по никакъв начин за да избегнат сблъсъка със сградата. Последва ужасяващ сблъсък и трясък като от хвърлена бомба. Две минути по-късно, в 17,05 ч. диспечерите на летището в Торино напразно се опитват да търсят връзка с изчезналият от радарите им въздухоплавателен съд. Той не отговаря на опитите им. Тъй като сблъсъкът се извършва извън видимостта на летището за сблъсъка там диспечерите научават минути по-късно. Към мястото са насочени автомобили на пожарната и линейки. Пристигналите на мястото на трагедията са в шок от видяното.

Останки

Самолетът е размазан и за секунди се е превърнал в купчина огънати ламарини. Части от него са изхвърчали на 100 метра в различни посоки.

Нито един от 31-тимата пасажери и членове на екипажа не оживяват. Сред загиналите са и 18 футболисти, 4 треньори и 1 масажист на ФК „Торино“, и 3 журналисти, акредитирани да отразят приятелската среща с „Бенфика“. Поради различни причини на самолета не са се качили няколко от играчите, един журналист радиокоментатор и самият президент на клуба Феручо Ново, който по това време е болен от грип. По това време футболният отбор на „Торино“ е един от грандовете в италианското „калчо“. Повечето от  футболистите му са неизменна част от националния отбор на „скуадра адзура“. Телата им са открити във и извън самолета. Открити са невредими само саковете на някои от футболистите.Морга

Тежката задача да посети моргата и да идентифицира телата на загиналите футболисти и треньори се пада на селекционера на тогавашния национален отбор по футбол на Италия – Виторио Поцо. „Беше нещо ужасно, за което ще си спомням и на смъртното си легло“, споделя по-късно сеньор Поцо. Впрочем Поцо е един от хората, които присъстват на мача в Лисабон, но на връщане не се качва в самолета.

След ужасяващата катастрофа, погубила първия отбор на ФК „Торино“ ръководството на „калчото“ взема решение да обяви за шампиони на Серия А засезон 1948-1949 „Торино“. В останалите четири срещи до края на шампионата „Торино“ излизат на терена с отбора на младежите си. А в знак на съпричастност с тяхната скръб и трагедия съперниците им без да се наговарят също пускат на терена младежките си формации.

В деня на погребението на останките на загиналите 1 милион души излизат по улиците на Торино да им отдадат почитта и уважението си. Осем от загиналите спортисти и един от журналистите са погребани в Монументалното гробище на Торино. На следващата година, когато на италианския национален отбор се налага да пътува през океана чак до Бразилия за Световното първенство по футбол, ръководителите на Федерацията са категорични, че състезателите им няма да пътуват със самолет. И поради това националната гарнитура на Италия предприема едно доста продължително пътуване с кораб, но пристигат невредими.

Петдесет и девет години по-късно, на 4 май 2008 г., е открит Музеят на Гранде Торино и дела Легенда Граната, който се омещава във вила „Кларета Асандри“. А в края на 70-те години за 50-годишнината от трагедията е създадена опера с тема, свързана с трагедията. На стената на базиликата в подножието на хълма Суперга, станала причина за трагедията днес има поставен паметен знак и плакат на загиналите футболисти. Паметното място не остава нито ден без цветя и венци, които изразяват любовта на местните запалянковци към загиналите спортисти и журналисти.Жертвите

Валерио Бачигалупо, Алдо и Дино Баларин, Емиле Бонджорни, Еузебио Кастиляно, Ецио Лоик, Рубенс Фадини, Гилермо Гибето, Роджеро Грава, Джузепе Грезар, Пиеро Оперти, Ромео Менти, Вирджилион Марозо, Данило Мартели, Валентино Мацола, Франко Осола, Марио Ригамонти, Юлиус Шуберт – футболисти.

Арналдо Анизета, Иполито Чивалери, Ърнест Епщайн, Лесли Лийвесли – треньори. Отавио Корина – масажист, Андреа Бонаюти - организатор.

Ренато Казалборе, Луиджи Кавалеро, Ренато Тосати – журналисти.

Пиерлуиджи Перони, Антонио Панграци, Селестино д Инка, Чезаре Бианкарди – екипаж.

Беглец от комунизма се спасява по чудо

Един от футболистите, които оцеляват благодарение на това, че отказва да пътува за Португалия е бъдещата легенда Ладиослао Кубала. По това време обаче той е беглец от комунистическия режим в родната си Унгария и тъкмо се е събрал със семейството си в Италия. Поради това и заради заболяване на сина си той отказва да пътува за Лисабон. И това спасява живота му. Дълго време след това Кубала отказва да пътува със самолет дори и с риск да си „спечели“ някоя солена глоба от ръководството на клуба или националния отбор.

Иван Георгиев telegraph.bg

Научете повече

Георги Соколов – Соколето. Погубеният талант!

Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.

Започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.

В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.

Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата  минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.

Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача. За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.

Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.

Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.

През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.

Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.

След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.

Източник:ritnitop.bg

Научете повече

Той беше най-добрият централен защитник, който България е имала

Аз съм Георги Димитров, а не Мики Маус, отсича легендата.Георги Димитров е роден на 14 януари 1959 г. Легендарният защитник играе в “Берое“ (1975-1977 г.), ЦСКА (1977-1986 г., 1988-1989 г.), “Сент Етиен“ (1986-1988 г.), “Славия“ (1989-1990 г). 

Пет пъти е шампион на България с ЦСКА (1980-1983 и 1989 г.) и четири пъти носител на купата (1981, 1983, 1985 и 1989). Футболист №1 на България за 1985 г. В „А“ група има 283 мача. Записал е 77мача и 7 гола за националния отбор, 11 години е бил негов капитан. Дебютира на 29 ноември 1978 г. срещу Северна Ирландия (0:2). В треньорската си кариера работи във “Велбъжд” (Кюстендил), “Марек”, “Сливнишки герой”. Легендата на ЦСКА Георги Димитров – Джеки почина на 8 май 2021 година на 62 години, след като загуби тежката битка с рака.

В негова памет препечатваме интервю дадено от него преди 10 години.– Бате Гошо, отраснал си в село Гледачево, близо до  Раднево. В семейството ви имаше ли други спортисти освен брат ти Динко?

– Не, аз и брат ми само. Отраснахме по поляните с Динко. От сутрин до вечер гонехме топката, често и боси. Нашето Гледачево вече го няма. Заличено е селото. Навремето живееха миньори с техните семейства. През 1985 г. обаче багерите минаха, бутнаха всичко. През тая година разформираха и родното ми село, и ЦСКА.Баща ми се казва Димитър, майка ми е Мария. Обикновени хора са, трудолюбиви, работливи. Аз съм първородният им син, брат ми е с 2 години по-малък от мен. Кръстен съм на дядо ми Георги. По време на Втората световна война отива войник. Убиват го на фронта в бивша Югославия. Погребан е в обща могила в Цариброд. Ходих там, поклоних се, запалих свещичка. Дядо загива на 30 години. Баща ми остава сирак и с две сестри. Другият ми дядо е бил сред най-богатите хора в селото. Добре че е бил той, за да издържа семейството. Хлебарницата, житницата, даже казанът за варене на ракия – всичко е било негово.– Кой те откри за футбола?

– Един познат на майка ми, Георги Ласков се казва. Той ме заведе в Стара Загора. Преди това, едва 14-годишен, започнах да играя в мъжкия отбор на Гледачево. Малко хора знаят, че в началото  бях център-нападател. Вкарвах много голове. Като ученик в 8-и клас спечелих купата за голмайстор на турнир за средношколци в Сопот. После Гошо Ласков ми помогна и преминах в юношите в “Берое”. Тате често ме водеше на мачове в Стара Загора. На живо изгледах скандалния мач с “Левски” (1:1), след който изхвърлиха “Берое” от “А” група. Помня Гунди и Митата Якимов. Играх една година при юношите. След това от 10-и клас ме взеха в мъжкия отбор. Това беше през 1975 г. По това време треньор беше Георги Берков, лека му пръст. След него Иван Манолов-Орела ме пусна в “А” група срещу “Сливен“. В “Берое” ме посрещнаха отлично. Старите пушки се отнасяха добре с мен. Подхождаха с такт, с търпение. Няма да забравя как ме подкрепи Борис Киров – голям мъж. Паднахме от “Локомотив“ (Сф) с 0:3, а той нито ме нахока, нито нищо. Само ме потупа по рамото и каза: “Няма нищо, моето момче”.

 – Казваш, че си имал трудно детство?

– Просто като живееш на село, трябва да работишАз съм благодарен, че съм живял там, защото, като гледаш начина по който живееш, търсиш по-доброто. Когато те хранят, е лесно, а когато срещнеш живота, трябва да се оправиш сам.

 – Брат ти също беше отличен футболист. Контузиите ли го отказаха от играта?

– Той счупи прешлен на врата и го пратих на лечение във Франция. Два пъти получи комоцио. Иначе имаше големи качества, но не и късмет. От стадиона го откараха в “Пирогов” с опасност за живота. Поставиха му един гипсов скафандър. Приличаше на космонавт. А можеше да стане един от най-добрите защитници на България. 

– С него е свързан и един от малкото ти червени картони…

– Да, на мач на ЦСКА срещу “Тракия” през 1984 г. Благой Блангев го контузи. Той се опита да пребие брат ми. Влезе му с двата крака. Тогава пердето ми падна пред очите… Прекосих цялото игрище и подкарах Блангев с шамари.

 – Как стана трансферът ти в ЦСКА през 1977 г.?

– Стефан Божков ме харесал, гледал няколко наши мача. Звездата на “Берое” беше Петко Петков – изключителна фигура. Като днес си спомням как вкара пет гола  на “Аустрия“ (Виена). Та именно Петко ми каза първи за интереса от ЦСКА. Вика: “Стягай се, Божков те гледа”. Аз си имах самочувствие, през 1977-а станахме втори  в юношеския турнир на УЕФА. 

– Зная, че преминаването ти в ЦСКА е било истинска сага…

– От “Берое“ не искаха да ме пускат, а аз трябваше да влизам в казармата. От София дойдоха  да ме гледат, но ония дебнеха да не се срещам с никого. Даже ме оставиха да повтарям още една година във вечерната гимназия. Учителите ми написали пет “двойки”. Оставиха ме в 11-и клас. Нарочно, за да не мърдам от “Берое”. Бяха ми дали една гарсониера. Един ден, както си стоя в апартамента с баща ми, някой звънна на вратата. Оказа се моят добър приятел Наско Савчев – човек с позиции, с връзки. Веднага чатнах за какво става въпрос. “Искаш ли да подпишеш с ЦСКА?”, ме пита Савчев. Отговорих: “Да, обаче само тате да не разбере, че става лошо.” Щеше да ме пребие. Беше си як мъжага и никак не си поплюваше. Измислихме как да стане трансферът – трябваше да се запиша доброволец в армията. И тогава подписах, че влизам доброволец. Когато от “Берое” разбраха, започнаха едни писма до Тодор Живков  с цел да ме връщат в Стара Загора. Но ЦСКА бяха много по-силни от “Берое”. Много ми помогна тогава Гошо Христов – зетят на Добри Джуров. Имаше истински цесекари. Полковник Стоянов, викаха му Бързия, рева като дете от радост, че съм вече в ЦСКА.

 – След уволнението си бил в ареста 15 дни?

– Исках да остана в ЦСКА. Щяха да ме наказват, понеже не желаех да се върна в Стара Загора след казармата. Трендафил Мартински беше шеф на БСФС и ми помогна. Никога няма да го забравя този човек. Позова се на някакъв член 13. Извика ни в кабинета мен, първият секретар на БКП Минчо Табаков и от ЦСКА Гошо Христов и Никола Миланов-Чопъра. Попитаха ме къде искам да остана да играя и аз казах: “ЦСКА”. Вкараха ме в ареста. А в ареста да видиш какво шоу ставаше. 

– Защо?

– Нашите хора се плашеха да не опитат от “Берое” да ме “отвлекат”. Нали легендарният партизанин генерал Стою Неделчев -Чочоолу беше важен фактор. Думата му не се цепеше на две. Пред ареста ме пазеха 7 войници с автомати. Изкарах две седмици там. Излязох чак седмица преди мача с Англия на националния отбор. С една камионетка ме разкарваха като арестант из София. След две седмици в затвора излязох на “Уембли”. Денят беше 22 ноември 1979 г. Паднахме с 0:2 пред 72 000 души. Селекционер ни беше Добромир Ташков. 

– Как те посрещнаха на “Армията”?

– Благодарение на Крум Милев и Стевето Божков нямаше сътресения. Бях малко ошашавен, като всеки новобранец. В съблекалнята накъдето и да се обърнеш, виждаш само национали. Тогава Тулата Ковачев беше треньор. Съвсем като дете ме приемаха. Аз бях най-близък с Гошо Денев. Даже бяхме в една стая и движехме навсякъде заедно. 

– Кои бяха твоите идоли?

– Кройф и Пеле от чужденците, Петко Петков и Христо Бонев  от нашите Зума и досега го уважавам, защото е не само голям футболист, но има и харизма, държи на реномето си. Не е като повечето от новите, които са лизачи и охлюви. Стоичков обаче е №1 за всички времена.

 – Ти си един от хората, които му дават най-силна подкрепа при идването му на “Армията”.

– Така беше. Като дойде, Ицо веднага ми направи впечатление със самочувствието си. И с качествата си, разбира се. За да станеш голям футболист, трябва да имаш самочувствие. Иначе няма как. Като днес си спомням как го доведе Любо Царев – нашият администратор. Имаше една запорожка с номер 9834. Ицо ми беше като по-малък брат. Нас двамата ни свърза и един човек – Сава Савов. Навремето Савата беше администратор в отбора на Раднево. Това е първото, което ни свързва с Ицо. Помня и първата ни обща тренировка в зала “Чавдар“. Влиза Стоичков в квадрата. Леле, толкова се беше притеснил. Старите кучета го сложиха на вратата. Един път Стойчо Младенов му удари шамар, друг път – Пламен Марков го “положи”. Стойчо веднъж даже му скочи, аз му се скарах. На едно мачле в залата Ицо го пресрещна, Стойчо се удари лошо, коляното му се поду. Искаше да го бие. Но не смееше, защото знаеше, че момчето е под моя опека. Първият му мач на Стоичков с фланелката на ЦСКА беше за Купата на България със “Светкавица” в Стара Загора. Играхме на неутрален терен. Бате Симо (б.а. – Манол Маналов – Симолията) го пусна ляво крило.

Djeki_3.JPG

– На 19 юни 1985 г. по време на скандалния финал с “Левски” за купата  очакваше ли 19-годишният Стоичков да удари стара кримка  като Емил Спасов?

– Абе, не знам, обаче ще ти кажа още нещо. След мача в тунела на стадиона трима-четирима левскари – Наско, Кокала, Боби, го бяха хванали Ицо за гушата. Аз слязох и веднага ги строих в две редици. Всичко свърши за секунди. На другия ден гледам майка му, баща му и той. Чакат решението на отговорните другари каква ще е съдбата на момчето. Майка му е желязна жена. Баща му е добродушен. Поздравих и тримата. На Стоичков му казах само едно: “Спокойно”. Разделихме се. Останалото е история… Ицо е от коравите мъже, от истинските мъжкари. Чамовите дъски пламват лесно и изгарят бързо. Друго нещо е дъбовото дърво, яко, здраво, много по-дълго гори. Стоичков е силен като дъб. Гърбината му е яка.

 – Вярно ли е, че онзи прословут финал от 1985-а е бил предварително режисиран да завърши със скандал?

– Абе имаше нещо. Преди мача ни извикаха двамата капитани, заедно с треньорите Манол Манолов и Васил Методиев във федерацията. И Боби Станков беше с нас. Митко Балев не съм го виждал. Опасяваха се отговорните другари да не би да има някакви уговорки в последните кръгове от първенството. Ние приемахме “Дунав” (Русе), а левскарите гостуваха на “Берое”. И двата отбора се бореха да се спасят от изпадане. Размахаха ни пръст да внимаваме. После обаче станаха простотиите на финала и решиха да закрият ЦСКА. Прекръстиха ни на “Средец”. Запалянковците се бъзикаха, че сме били АПК “Средец”, а левскарите ги прекръстиха на кашкавал “Витоша”. Искаха да ни изгонят от “Армията”. Митко Червеняков и още един другар ги направиха председатели. Гонеха ни от стадион на стадион. Голяма мизерия беше. На “Септември” ни пратиха да тренираме на една сгурия. Теренът беше толкова неравен, че щяхме да си счупим краката! Пътувахме със скапан рейс, обличахме се в съблекалня 5 на 6 метра. Преди началото на първенството ни донесоха едни никакви фланелки от трикотажния завод “Лиляна Димитрова”. На тях беше бродирана новата емблема на “Средец”. Направо се ебаваха с нас. Бяха ми обещали тристаен апартамент – не ми го дадоха. Не издържах един ден. Хвърлих си багажа. Казах на началниците: “Аз се махам. Отивам в “Левски“. Просто ги заплаших. На шефовете очите им станаха ей-такива. Не ходех на тренировки. След 4 дни отидох при един голям цесекар – Кирил Несторов, който искаше да ме осиновява. Толкова ме обичаше. Бай Киро говорил с когото трябва и след 5 дни ме върнаха. 

– Кой е най-великият ти мач? С “Нотингам“, “Ливърпул“ или с “Байерн“?

– Всички са велики! Специално за сблъсъците с “Нотингам“ съм категоричен: на “Сити Граунд” бе изигран най-силният мач на български отбор в евротурнирите. Над всички в онази вечер беше Ружди Керимов! Но най ме е яд за случилото срещу “Байерн“. Това беше най-големият шанс на наш отбор да вземе еврокупа. Бяхме толкова близо, но… Грешката ни беше, че си мислехме, че финалът е недостижим.

 – За кой мач не искаш да си спомняш?

– За драмата в Сплит на 21 декември 1983-а. Пълни глупости и измислици са твърденията, че сме се разбрали с Югославия ние или те да се класираме за европейското във Франция. Тогава отношенията ни с комшиите бяха на нож. Много се изписа за ситуацията в последната минута при 2:2, когато изпуснахме онова чисто положение. Ради Здравков можеше да ми подаде, бях сам пред вратата, до мен бе Наско Сираков. Продрах си гърлото да викам на Ради, но… Не ми подаде и паднахме. Няма какво да го виним.

 – Имало ли е скандали след мача?

– Ами аз отървах треньора Иван Вуцов от уволнение. Още в самолета шефовете на БФС го бяха уволнили. Категорично защитих Вуцов пред началството. Това, в самолета от Сплит, беше първият път, а иначе имаше и втори, когато съм го спасявал. Той може би не знае.

 – Много слухове се носеха и за сгрешената ви подготовка преди световното първенство в Мексико-86. Каква е истината?

– Ние бяхме месец на подготовка в Германия, след това още един месец в Мексико. Зорът беше да играем контроли и да вземем по 120 долара на мач. Като дойде световното,  не можехме да ходим. Бяхме свалили по 10 килограма. Иначе, да ти кажа честно, имаше и други работи, които не ми харесваха. Няма да забравя, беше на 2 май 1985 г. Точно преди световната квалификация срещу Франция (2:0) дикторът на стадиона обяви съставите. Прочете под №8 Аньо Садков. Ние останахме като гръмнати. А те сменили името на нашия Аян Садъков. Нали течеше възродителният процес и поголовно сменяха имената на българските турци. Някои от нашия отбор почнаха да се смеят, да му се подиграват на Садъка. “Аньо, Аньо, какво става?” На него му идваше да потъне в земята от срам. Как излезе да играе, не знам. Аз лично побеснях от унижението, което нанесоха на момчето. Такива неща не мога да търпя. Нека да не им казвам имената на подигравачите. Иначе на световното помните какво се случи. Направихме две равенства с Италия и Южна Корея, паднахме от Аржентина с Марадона и с 2 точки отидохме на осминафинал, където загубихме от домакина Мексико. 

– Преживял си само две тежки контузия. Скъсваш менискус в мач срещу ФРГ…

– Тогава  Румениге ме хвана за рамото и ме натисна. Скъсах връзки и се наложи да ме оперират. А да имаш такава контузия, значи на 90% да приключиш с футбола. Затова съм много благодарен на проф. Димитър Шойлев, че четири месеца ме лекува. Имах личен терапевт, който ми помогна да раздвижа крака. След това играх дълго време с 10 см по-слаб крак от другия. Със “Спортинг”(Лисабон) пък скъсах връзки на другото  коляно. 

– Трансферът ти в “Сент Етиен” става без твое знание…

– Да, бяха ми подписали предварително договора. Французите ме гонеха още от 1978 г. Караха ме да избягам. Обещаваха да ми извадят за три месеца паспорт, и то без да се женя за французойка. В “Сент Етиен” играх с много силни футболисти, но отборът нямаше високи амбиции. Тъкмо се беше изкачил от Лига 2 в Лига 1. През първият сезон се класирахме 12-и от 20 отбора, а през втория станахме четвърти. Мен ме избраха за най-добър чужденец в първенството. Изпреварих немеца  Фьорстер, аржентинеца Буручага и бразилеца Жулио Сезар. Имах си всичко – кинти, уважаваха ме. В един момент обаче загубих мотивация. Аз бях свикнал да играя винаги за шампионската титла, а се оказа, че на французите – били-паднали, не им пука. По мое време треньор там беше полякът  Касперчак. Тренировките бяха толкова леки, по един час дневно, че аз даже не се изпотявах. И се притесних. В Сент Етиен всичко беше много по-спокойно, отколкото в България. Например, след загуба никога не е имало скандали. Президентът даже влизаше понякога в съблекалнята, за да ни каже: “Горе главите, идва следващ мач”. И ни черпеше с шампанско. А в ЦСКА, като паднехме, после по една седмица ни беше срам да се покажем в София.

Djeki_4.jpg

– Бил си гадже с дъщерята на шефа…

– Това са жълти неща. Лъжи. Бях на всички любимец, но не съм бил с дъщеря му. Бяхме близки с президента на клуба Андре Лоран. Най-големият бос там беше Пиер Гишар -на дядо му Жофроа е кръстен и стадионът. Баровци, та баровци. И там се забърквах обаче в разни неща.Имах едни приятели, за които се знаеше, че са свързани с италианската мафия. На единия му трябваше алиби и ме помоли аз да гарантирам за него. И като ме извикаха в полицията, казах, че съм бил с него. На другия ден ме пресрещнаха бабанки от другата банда и ме набиха. С ейтакъв бушон ходих под окото. Вестниците го надушиха и го писаха с големи заглавия: “Българска футболна звезда нападнат от мафиоти”. 

– В “Сент Етиен” сега познават ли те, като отидеш?

– Там ходя по-често през зимата. Редовно си контактувам с футболистите.Клубът има двама собственици, единият е Роланд и ми е добър приятел. Технически директор беше Доминик Рощо.

 – Как се оказа в “Славия” през 1989 г.?

– Иван Вуцов ме покани. Много уважавах и шефа на клуба генерал Василев. Изиграх 20-ина мача за “Славия”. Предложиха ми суперусловия, но аз никога не съм играл за апартаменти. 

– Поигра и в Израел …

– Да, в “Макаби”. Всъщност преди да замина, се разболях от хепатит и не можах да играя. Лежах в Инфекциозната болница. Ужасът бе пълен. Не можеше да се влезе в тоалетната. Взеха ми кръв и казаха, че имам хепатит “В”. После дойде приятел лекар, отново ми взеха кръв. Не ми каза резултатите, защото не се видяхме. След две седмици заминах за Израел, където трябваше да играя. Там отново ми взеха кръв. Най-накрая се оказа, че имам хепатит “А”. Пропаднаха нещата за Израел, там почна и войната. После изкарах година в Швеция в “Линшьопинг“ – един затворен град, на военни. Там във втора дивизия са аматьори. Президентът много ме уважаваше. Беше оръжеен магнат, милионер.

 – Вярващ ли си?

– Да! Преди мач се кръстех винаги. Даже си носех кръстче на врата.

 – Известен си с това, че обичаш нощния живот…

– Навремето да излезеш по време на лагер беше невъзможно. Да влезеш в бар е все едно сега да обереш банка. Изпил съм една бира по време на лагер, и то на рождения ден на Стойчо Младенов. Абе, ние в месеца 25 дни бяхме по лагери. Понякога ходех на бар и пиех по 100-200 грама уиски, ама това да се е случвало на два месеца по три пъти. Трябваше да отпускаме напрежението и за това има два начина – пиене или цигари. 

– Преди време Антонио Касано каза, че е спал със 700 жени. При теб как бяха нещата със жените?

– Аз не съм Митьо Пищова, за да се хваля. Било ми е хубаво и съм бил с жени. Най-хубавото нещо в живота ми е моят син. След като Мартин се роди, вече нищо нямаше значение. 

– Ти и майка ти сте го отгледали…

– Той израсна пред очите ми. Сега е на 22 години. Да видиш как расте едно дете е най-хубавото нещо. Никога не съм го карал да става футболист. Винаги сам е избирал какво да прави.

 – Пари успя ли да спечелиш от футбола?

– Долари спечелих. Взимах по 48 000 долара в Сент Етиен. Ицо ми се оплакваше, че в “Барселона” му дават само 10 000. Карах най-готините коли навремето – алфа ромео, мерцедес… Който ме познава обаче, знае, че за мен не са водещи парите. Аз си имам принципи. Навремето говореха разни всезнайковци, че благодарение на БКП сме ставали шампиони с ЦСКА. Ролята на партията по отношение на нашите успехи е само в главите на некадърниците. Да им служи за оправдание. Аз не се срамувам, че бях партиен член. През 1982 г. влязох в БКП. Бях член на партията до 1988 г. Тогава заради една дебела трътла ме изключиха. Понеже играех в “Сент Етиен” и бях закъснял да си платя членския внос. Оная другарка – партийна секретарка, само това и чакала. И така ме изключиха от БКП – за неплатен членски внос. 

– Каква е истината за случилото се през март 2000 г., когато беше на една крачка от треньорския пост на “Армията”?

– Васил Божков ме бе назначил за треньор, но се появиха някои умници, които го разубедиха. Искаха да ме направят за смях. Дучето, големият чорбар, казал на Васил Божков, че съм продавал мачове на “Левски” навремето. Как може такива безумия. Аз съм Гошо Димитров, а не мишок от сорта на Мики Маус! Не се продавам!

Милен ДИМИТРОВ/БЛИЦ

Научете повече

Запалянковци от „Ботев“ бият Гунди след бягството му в „Левски“

Филмът „Гунди – легенда за любовта“ стана абсолютен хит само дни, след като го пуснаха по кината. Дори и хора далеч от футбола, натъпкаха киносалоните, за да го гледат. Малки и големи бърсаха сълзи… Първо на премиерата в  София, после в  Пловдив, след това и в други градове.

Но има случки, които така и не са известни за широката публика. Една от тях датира от 8 март 1964 г., когато Аспарухов гостува с екипа на „Левски“ в Пловдив. Стига се до срамен инцидент, дело на отмъстителни запалянковци, който вероятно и до днес тежи на съвестта на по-старите привърженици на „Ботев“ (Пд). В следващите редове ще върнем лентата към съботния мартенски следобед на стадион „Христо Ботев“ до Бирената фабрика.В началото на 60-те години все още непълнолетният Георги Аспарухов прави своя дебют в мъжкия отбор на „Левски”. Отначало играе като халф, най-често на мястото на Христо Илиев – Патрата. До есента на 1961 г. Гунди вече има общо 24 мача и 7 гола.

След това обаче му идва време да ходи в казармата. Първоначално го пращат в спортната рота към ЦДНА в поделението на „4-ти километър“ в столицата. Още преди клетвата не само набива крак на плаца, но и тренира с първия отбор на армейците. Само че треньорът Крум Милев – Палаврата не му намира място в звездния си състав. С екипа на армейците Гунди изиграва един-единствен приятелски мач на 1 ноември срещу СКА (Ростов на Дон), когато отбелязват края на състезателната кариера на прочутия ас на военния отбор Манол Манолов – Симолията.

В крайна сметка редник Георги Аспарухов Рангелов се озовава в „Ботев” (Пд). Треньорът Георги Генов – Шивача го пробва на различни позиции. Първите седмици за Гунди в „Ботев“ хич не са лесни, тъй като има болки в глезените. Точно тогава се контузва централният нападател Иван Сотиров – Албанеца. Аспарухов получава шанс да застане на неговото място. И нещата потръгват. Взимат го бързо и в националния отбор на България за световното в Чили`62, където вкарва единствения гол при първото ни участие.

В „Ботев“ Гунди играе чак до 1963 г. С отбора става носител на Купата на Съветската армия, печели и сребърни медали в „А“ група. При първата победа на пловдивския тим в Европа с 5:1 срещу „Стяуа“ забива три гола. И трите с глава! Вестниците пишат за „Аспарухов – момчето със златна глава“ като правят аналогия с прочутия унгарец Шандор Кочиш. Левскарите и цесекарите вече ги е яд. Едните – че техният човек не играе за тях по силата на казармените разпоредби, а другите – че не са го взели в отбора си, когато е можело.

Като войник Георги Аспарухов рита две години в „Ботев“. Пловдивчани, които са отбор на Втора армия, правят голям фурор с прочутото си нападение Чико – Гунди – Тумби –

Ампе – Албанеца (Динко Дерменджиев, Георги Аспарухов, Георги Попов, Георги Харалампиев, Иван Сотиров).

Докато играе в Пловдив, Гунди се жени за съпругата си Лита. От футболния клуб даряват младото семейство с нова спалня и телевизор. В онези години да имаш телевизор се явява огромен лукс, затова подаръкът дълго се коментира под тепетата.

Още същото лято тръгват разправиите между „Левски и „Ботев за Гунди. Сините си го искат обратно. Майните държат да остане. Първоначално Аспарухов обещава на пловдивчани, че ще бъде верен на „Ботев”.

След това обаче го натискат да се връща в  София. В акцията се включват и известни левскари като актьора Георги Калоянчев и кинорежисьора Рихард Езра. Панаирът става пълен, след като Езрата издебва  Гунди и жена му пред Военния клуб в София.

Пада на колене на тротоара: „Няма да мръдна, докато не се закълнеш, че ще се върнеш в „Левски“! Гунди се притеснил много, смотолевил нещо и побързал да избяга.

Натискат го и по линия на тъста му, арх. Борис Марков. И в крайна сметка Аспарухов напуска „Ботев”. Семейството дори връща обратно парите за спалнята. Оставят си само телевизора.

Един от последните мачове с жълто-черния екип на пловдивчани е именно срещу „Левски“ в София. В книгата си за Гунди Спас Тодоров и Милко Стефанов описват двубоя така: „Тъкмо в тези напрегнати за запалянковците дни, когато всеки ще се съгласи, че нетърпението им е стигнало до краен предел, идва ред на шампионатния мач „Левски“ „Ботев“ в София. Това е едно от последните участия на Гунди с фланелката на пловдивския тим. Към стадион „Васил Левски“ се стичат потоци привърженици на сините футболисти, възбудени, че скоро най-добрата деветка няма да бъде съперник, а свой човек. И разбира се, в егоистичното сърце на запалянковците се прокрадва коварната надеждица, че Гунди няма да оскърби чувствата им. Нали след няколко дни ще бъде в „Левски“? Той едва ли ще играе с пълна сила сега срещу нас, дума да не става, да не е луд!

Само че още в 3-та минута Аспарухов вкарва гол за „Ботев“ във вратата на сините.

„Промушва се неочаквано между неколцина защитници, финтира един, втори и докато те се усетят какво става, той изстрелва като снаряд една диагонална топка, която раздрусва единия дирек, отскача, удря се в другия и се хлъзва в мрежата– 1:0…”, отбелязват в книгата си маститите журналисти.

Зрителите онемяват, не вярват на очите си.

„Сърцето на запалянкото се чувстваше и смъртно обидено. Как е възможно? На нас ли този гол? И от кого? Чуват се дори подсвирквания. Нечии нерви не бяха издържали… Ще добавим и това, че до края на мача Гунди игра с пълни сили, като истински спортист. Разбира се, и „Левски“ отвърна със същите амбиции и спечели мача с 3:1. След няколко седмици Аспарухов бе вече в съблекалнята на „Левски“, където отборът се готвеше за поредната си тренировка…“, завършват авторите.

Завръщането на Гунди в „Левски“ довежда до огромен скандал в Пловдив. Там вече броят за предател доскорошния си любимец. Казват, че точно в „Ботев“ са го направили голям футболист, а той им се отплаща с черна неблагодарност.

За беля първият мач на „Левски“ през пролетта на 1964 г. е именно срещу „Ботев” в Пловдив. Сините водят класирането, докато майните са чак предпоследни. Трябва да бият на всяка цена.

Така в неделния следобед на 8 март 1964 г. стадион „Христо Ботев“ пращи от публика. Над 30 000 зрители пристигат за голямата битка.

Вестник „Народен спорт“ долага, че от София са се стоварили 5000 привърженици на „Левски“. Една част кацнали от столицата със самолетите на тогавашната ни държавна авиокомпания ТАБСО, която всеки ден има полети между двата града. Останалите пристигнали с влакове, автобуси и леки коли. „Тази неорганизирана маса бързо се събира и стъкмява своеобразна манифестация по улиците на града. Издигат се лозунги, плакати, знамена. Шумни викове… А на стадиона за тях не съществува ред.

Това вече е недопустимо!“, пише изданието.

Обстановката на трибуните съвсем се натопорчва. А в съблекалнята на „Ботев” (Пд) бившите съотборници на  Гунди искат мъст. Треньорът Георги Генов едва успява да усмири защитниците, които сипят закани, че ще посинят краката на Аспарухов.Самият Гунди е вписан под №8 в стартовия лист, тъй като „деветката” по онова време принадлежи на големия голмайстор Димитър Йорданов – Кукуша. В състава на сините има и други бивши играчи на „Ботев“ като например Иван Вуцов и Христо Илиев – Патрата. Яростта от трибуните обаче е насочена към 20-годишния Аспарухов. Посрещат го с оглушително дюдюкане и скандирания: „Връщай телевизора, връщай телевизора“.

В три часа след пладне реферът Владимир Пинзов от Варна надува свирката и мачът почва. Двата отбора играят доста грубо. Вратарят на ботевци Михаил Карушков контузва другия голям талант на „Левски” Георги Соколов, който излиза с контузия. Къде с позволени, къде с непозволени средства, пловдивчани успяват да обезвредят и Аспарухов. Левскарите по-късно ще обвинят съдията Владимир Гизов, че допуснал Гунди да бъде ритан, блъскан, че и дори бит с шамари. Докъде се простира истината и откъде започват оправданията, днес вече никой не помни със сигурност.

След почивката пловдивчани засилват огъня. Предвождани от Динко Дерменджиев – Чико и вдъхновявани от публиката си, ботевци обсаждат вратата на Борис Александров. Четвърт час преди края Георги Попов – Тумби вкарва гол с удар направо от корнера и носи победата – 1:0 за „Ботев”!

След финалния сигнал повечето зрители се разотиват доволни. Маршируват из центъра на  Пловдив и приветстват победата. Част от запалянковците обаче остават на изхода на стадиона. На излизане Гунди прави грешката да мине между две огради и се оказва в обсега на ботевистите. Онези само това и чакат, скачат да го бият. Доста от тях си носят чадъри и сега ги размахват заплашително към Аспарухов. Нанасят му няколко удара.

Уплашен, Гунди се изкатерва на едно дърво, за да се прехвърли през оградата. С триста зора милицията успява да го отърве от разгневените пловдивчани. Става напечено, тъй като тълпата не иска да се разотиде. Налага се целият отбор на „Левски” да се натовари на автобуса, за да бъде изведен от Пловдив под засилен конвой.

Инцидентът не остава без последствия, макар че вестник „Отечествен глас” и централни издания като „Труд” и „Народна армия” опитват да го покрият. В Българската федерация по футбол дори пристига жалба от Гунди. „Другарят Аспарухов се оплаква, че е бил малтретиран от запалянковци след футболната среща в Пловдив. Наложило му се да бяга и дори да се качи на дърво…” Самият Гунди впоследствие се кълне, че не е подавал никаква жалба срещу бившия си отбор. Най-вероятно някой: чиновник от дружеството е депозирал документа от негово име.

В крайна сметка „Ботев” се разминава само с порицание, каквото налагат и на „Левски” заради гаменското поведение на част от привържениците му. И двата отбора губят точки за класацията „Образцова спортна публика”. Накрая „Левски” губи и титлата, която отива в трофейната витрина на „Локомотив” (Сф).

Източник: Уикенд

Научете повече

Гунди през 1965 година: България може и трябва да се нареди между първите футболни сили в света

Няма непреодолим вратар. Иска се само едно – да си в изгодна позиция за стрелба и да можеш да сториш това, категоричен е великият голмайстор

Изминаха 53 години от трагичната смърт на Георги Аспарухов -Гунди и Никола Котков.

За да си спомним за великия Гунди, „Тема Спорт“ ви предлага сбор от въпроси, задавани му в периода от 1965 до 1970 година, публикувани на сайта brato.bg.

За Георги Аспарухов – Гунди се е казало и изписало много, но истината е, че никога няма да е достатъчно. Дори световният футболен сайт Goal.com го казва: “Геният, който малко хора знаят, но малцина никога няма да забравят”. Ние със сигурност го помним. Именно това е причината на днешния ден да публикуваме едно интервю на Гунди – футболист номер 1 на 20 век за България и 40-ият най-добър на планетата според ФИФА.

– Г-н Аспарухов, кога за първи път обухте футболните обувки?

– Като 14-годишен.

– Кой е първият ви мач?

– За първи път излязох на терена с детския oтбор на „Левски”. Тогава играхме срещу “Славия”, а аз бях централен защитник.

– Спортните журналисти ви определиха за най-добър спортист на България за 1965 година. Считате ли, че е така?

– Моля ви, задраскайте този въпрос. Недейте толкова ме превъзнася. Какво съм аз без приятелите от отбора?

– Добре тогава, с какво ще запомните 1965 година?

– Случиха ми се три много хубави неща – роди ми се син, “Левски” стана шампион, България победи Белгия и се класира за световното първенство в Англия.

– Къде ви е по-лесно – в “Левски” или в националния отбор?

– В “Левски”, макар че и едната, и другата публика искат винаги победа.

– Кой е най-трудният съперник на “Левски”?

– Варненският „Черно море”.

– А срещу кой вратар ви е най-трудно?

– Няма непреодолим вратар. Иска се само едно – да си в изгодна позиция за стрелба и да можеш да сториш това.

– Кой защитник ви е опазил най-добре?

– Димитър Пенев.

– С кого се чувствате най-добре като партньор в нападението на националния отбор?

– С Никола Котков стигнахме до разбирателство, което беше от полза за националния отбор. Сетне трябваше да се обиграваме с Димитър Якимов. И в това отношение стигнахме до полезно сътрудничество. После във въртележката бе включен Петър Жеков, но с него не се сработихме по терените на световното първенство в Англия през 1966 година.

– Оценката ви за световното първенство в Англия?

– Знам колко горчивина причинихме на нашите сънародници. И то в оня мач, на който най-много разчитахме – срещу Португалия. Няма оправдание за нас. Картината на терена бе отчайваща. Голямото ни оръжие – волята, се беше изпарила от нас. И тук за сетен път се появи една наша основна слабост – неравномерната и непостоянна игра. След извоювания престиж срещу Бразилия ние заличихме хубавите впечатления. Ето задача за бъдещето – тези, които ще обличат националната фланелка, винаги в готовност. Имаме един хубав пример – Александър Шаламанов. Той даде всичко, на каквото е способен, а в някои моменти надмина себе си.

– Имаше ли деление в нашия отбор?

– При нас колективът не беше чак толкова лош, но е вярно, че се деляхме. Спяхме в стаите, хранехме се на групи според клубната ни принадлежност. Жалко, че малко се правеше, за да бъде прогонена скуката от нашето всекидневие. Иначе не можем да се оплачем. Полагаха се грижи за отбора.

– Как оценявате своето представяне в Англия?

– Играх слабо (б.а. – Гунди бележи единственият гол за България на Мондиал 66? срещу Унгария 1:3), въпреки че много се разчиташе на мен. Има обективни и субективни причини. Сам почувствах, че съм изостанал в редица отношения. Липсваше ми бързина, рязък старт, скоростна издръжливост, бойкост. Оказа се, че ми изневери и тактическата съобразителност. Обикновено се движех в един ограничен периметър, без да търся начини да се освобождавам от опеката на съперника. Изпадах в ролята на статист. И трябваше с горчивина да констатирам, че подобен маниер е анахронизъм. Футболисти като Пеле, Еузебио, Алберт и Торес се отличаваха с широк диапазон на действие, с неизчерпаема енергия и изобретателност, с големия си принос към колективната игра.

– Какво трябва да се направи за развитието на националния отбор?

– Нужен е наш, български стил във футбола. Засега подобно нещо не сме постигнали. В играта на отделните състезатели си личат различни влияния и стилове. Това е хубаво, но само ако цялата смесица бъде подчинена на едно общо начало и да се премахне разноезичието на терена.

– Кое според вас е основното във футболната игра?

– Игровата дисциплина. Само с дисциплина на терена, може да се постигне победа.

– Какво е футболът за вас?

– Незаменимо удоволствие, вълнение, което никога не ме напуска. Не знам какво точно преживява един артист преди да се появи пред публиката. Лично аз съм неспокоен, събуждам се по няколко пъти през нощта преди мача, ръцете ми са влажни. Това състояние не ме напуска и след края на играта. Все се питам: „Дали създадох удоволствие на зрителите?”

– На какво посвещавате свободното си време?

– На семейството си, на следването във ВИФ, на приятелите. Обичам да гледам филми, посещавам театрални представления.

– Кой е любимият ви писател, актьор и певец?

– Обичам книгите на Павел Вежинов. Много актьори обичам, но Георги Калоянчев ми е любимият. В областта на музиката най-много ми допадат песните и изпълненията на Пепино ди Капри.

– Аскет ли сте извън терена?

– Запалвал съм цигара, но не можах да се увлека. Смятам, че една чашка при специален случай също не е беда. Стига да не се повтаря.

– Щастлив ли сте в личния си живот?

– Да. Смущава ме само големият шум, който се вдига около мен.

– През миналата година (1970) бяхте контузен тежко. Как се чувствате сега?

– Ще направя всичко възможно да съм полезен и занапред и да върна старата си форма. Вярно е, че понякога усещам болки. Старая се да ги забравям. И, откровено казано, не искам да ми се повтаря непрекъснато за това.

– Вярвате ли, че отново можете да водите своя отбор, да решавате сам някои мачове, както правехте в миналото?

– Убеден съм, че сега играта ми може да бъде по-зряла и затова по-полезна за моя отбор. Футболът е колективен спорт.

– На кой треньор дължите огромната си популярност?

– На покойния бате Коце Георгиев и на Рудолф Витлачил.

– Какви са амбициите ви, след като свършите със състезателната кариера?

– Да стана преподавател или треньор. Знаете ли какво удоволствие за мен е, като видя малки момчета да ритат топката край клубния ми стадион. Винаги се спирам да ги погледам, да им се порадвам. Опитвам се понякога да им покажа нещо, без да им се натрапвам излишно.

– Колко години смятате да играете още на футболната сцена?

– Ще играя, докато публиката ме гледа с възторг, а не с досада.

– Ако се опитате да погледнете напред във времето, какво ще е бъдещето на българския футбол?

– Винаги съм вярвал, че България може и трябва да се нареди между първите футболни сили в света. И това ще стане тогава, когато всеки младеж, обул футболните обувки, заживее с тази мечта. Ние имаме толкова хубави и надарени момчета. Важното е да ги привлечем, да ги научим да играят красиво, всеотдайно и честно, да гледат на футбола като на изкуство, да го превърнат в непрекъснат труд и удоволствие, удоволствие от самата игра…

Научете повече

Всички говорят за Гунди, а защо забравихме големия Котков

Изминаха 85 години от рождението на легендарния футболист Никола Котков.

През кариерата си е играл за Локомотив (София) (1956-1968), ЖСК Славия (1969) и Левски (1969-1971). Има 322 мача и 163 гола в „А“ група (274 мача със 142 гола за Локомотив, 36 мача с 18 гола за Левски и 12 мача с 3 гола за ЖСК Славия). 

Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.През сезон 1967/68 отбелязва 28 гола (рекорд за Локомотив), но остава втори след Петър Жеков от Берое, който вкарва 31 гола.

 Има 26 мача и 12 гола за „А“ националния отбор (1961-1969), за „Б“ националния тим има 10 мача и 8 гола, за младежкия има 7 мача и 5 гола, а за юношеския национален отбор има 16 мача и 8 гола. Европейски шампион за юноши през 1959 г. Участва на СП-1966 в Англия. В евротурнирите има 11 мача и 10 гола (6 мача и 7 гола в КЕШ – 2 мача за Левски и 4 мача със 7 гола за Локомотив; 5 мача с 3 гола за Левски в КНК).

„Заслужил майстор на спорта“ от 1967 г.

През 1964 г. е избран за Футболист № 1 на България. Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата.

Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г. 

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов в автомобилна катастрофа на прохода “Витиня”./БЛИЦ

Научете повече

Как португалската легенда Еузебио поиска автограф от сина на Георги Аспарухов

Оказа се, че същия ден на “Ню Джърси Стейдиъм” ще дава aвтографи върху автобиографията си великият Еузебио. Наредих се и аз на една огромна опашка и зачаках – все пак това е Еузебио! Най-накрая дойде и моят ред, поднасям книгата, а Еузебио, който седеше на един стол, без да вдигна поглед, ме попита: “За кого да я напиша?” Аз му отвръщам: “За Андрей Аспарухов от България.”

Еузебио се сепна, свали очилата и ме погледна: “Аз познавах един Аспарухов от България, играл съм срещу него, имате ли нещо общо?” Смутено отвърнах, че това е баща ми. Еузебио стана, върна ми книгата и каза простичко:” Тогава вие ще ми дадете автограф, защото Аспарухов бе най-великият футболист, срещу когото съм играл!”

Андрей Аспарухов, син на великия Гунди

Научете повече

Откъде произлиза прякора на Гунди? Ето историята

Филмът „Гунди – легенда за любовта“ успя да съживи спомените за една от най-големите спортни легенди на България – Георги Аспарухов-Гунди. 

Освен че показа на новото поколение невероятния футболен талант и човешките качества на Гунди, той също така изостри интереса към неговата лична история и към самия прякор, който го съпътства през цялата му кариера.

Актьорът Павел Иванов, който играе ролята на Гунди в този филм, разкрива интересната история за произхода на този емблематичен прякор. 

Оказва се, че прякорът „Гунди“ е производен от друга футболна легенда от 50-те години на ХХ век – Георги Георгиев, известен като „чудото на „Раковски“. От неговия прякор „Чудният“, впоследствие „Чунди“, и чрез промяна на първата буква на името, се стига до „Гунди“.

Така още от ранна възраст Георги Аспарухов започва да се представя като „Гошко, но ми викат Гунди“, което го съпътства през цялата му блестяща кариера и живот, оставяйки трайна следа в сърцата на българските футболни фенове.

Източник:bgnovinar.com

Научете повече

Защо Гунди позира с фланелка на… ЦСКА?! Един Малко известен факт за голямата легенда

Малко известен факт между „червени“ и „сини“ е, че най-голямата легенда в историята на Левски Георги Аспарухов–Гунди е играл в ЦСКА

Престоят му при „армейците“ е много кратък – само няколко седмици, в които е била е направена и тази снимка от неизвестен фоторепортер. На снимката той се намира на първия ред – предпоследният в дясно. Гунди освен футболист на ЦСКА и Левски е бил и играч на Ботев Пловдив, където отбива военната си служба. 

Треньорът на ЦСКА Крум Милев решава да пусне Гунди поне в един мач. Датата е 1 ноември 1961 г. Същия ден се играе приятелският двубой срещу съветските побратими от СКА (Ростов на Дон). С него трябва да бъде отбелязан краят на състезателната кариера на прочутия ас на армейците Манол Манолов–Симолията. Вече на 38 години, легендарният защитник ще изнесе последното си участие с армейския екип.

В титулярния състав за този двубой е включен и Георги Аспарухов. Цесекарите, които тогава играят с бели фланелки, бият 3:1 с голове на Никола Цанев, Антон Кръстев и… Димитър Ларгов! Легендата на „Славия“ точно тогава е временно в отбора на войската, взет от Крум Милев като бъдещ заместник на прекратилия по-рано кариерата си Стефан Божков. В този двубой Гунди има честта да играе редом с Гацо Панайотов, за когото е признавал, че е бил един от кумирите му.

Източник dailypress.bg

Научете повече

Как се ставаше футболен съдия по времето на СОЦА в НРБ

През 1950 г. като студент във Великотърновския учителски институт участвах и завърших курс за футболни съдии, организиран и провеждан от физкултурното дружество в града. 

В продължение на няколко месеца специалисти по великата игра ни изнасяха лекции, като наблягаха на футболните правила и прилагането им. След завършването на курса се проведе изпит. Комисията, пред която се явихме, се състоеше от трима души. На масата в изпитната стая бяха наредени билетчета с въпроси от сферата на футбола. Ето какви се паднаха на моя:

Ако след удар топката се спука и влезе във вратата, има ли гол?

Кога се отсъжда засада?

Кога се отсъжда авантаж?

Дадох следните отговори:

Ако при удар топката се спука и влезе във вратата, не се дава гол, защото топката е в ненормален вид.

Когато играч от единия отбор отправи удар към свой съиграч, който в момента на удара е зад противниковите играчи след централната част на стадиона, се отсъжда засада.

Ако даден играч е фаулиран и топката попадне и се овладее от негов съотборник, фаул може да не се даде. Получилият топката продължава да играе.

След това ми бяха зададени и няколко допълнителни въпроса плюс един шеговит. Член на комисията извади една табла, на която бе разчертано футболно игрище. В едната му половина бяха наредени 11 бели бобови зърна, а в другата 11 тъмни. В средата на игрището бе поставено едно малко дървено човече в черен цвят, изпълняващо ролята на съдия. Изпитващият зададе въпрос:

- Може ли да започне срещата?

- Може - отговорих аз.

- Не може, защото съдията няма свирка - възрази той.

- Ще му дам моята свирка - отговорих аз.

Така изпитът приключи. На другия ден отново ни събраха и ни раздадоха съдийските карти. Благодариха ни за участието и старанието и ни пожелаха успехи в съдийската работа. През учителстването ми ръководих доста срещи между училищни отбори и между класовете в двете тревненски училища, както и между отрядите в пионерските лагери.

 

Пенчо Пенчев, Трявна

Научете повече

През 70-те дори и „Байерн“ (Мюн­хен) изтръпваше когато чуеше за "Марек" - Станке Димитров

По времето на социализма Дупница, тогава гр. Станке Димитров , е бил градът на пушещите заводски комини, строените роти на площада, наливната кока-кола в сладкарниците и славните победи на футболния „Марек”. 

През 70-те години футболният тим на забутаното градче в Югозападна България прави фу­рор на европейската сцена. На плашещия си стадион „Бончук“ отборът на „Марек“ взима скалповете на „Ференцварош” „Байерн“ и водения от Алекс Фъргюсън „Абърдийн“. Напере­ните гости от чужбина пристигат с големи на­дежди, но си тръгват с разбити мечти и кости. „Марек“ печели и трите си домакински мача и е единственият български отбор с пълен актив на свой терен в евротурнирите.През 1977 г. Станкето е имал щастието да разполага с един от най-силните отбори в България. „Марек“, което в абревиатура означава „Марксист, ан­тифашист, революционер, емигрант, комунист“,  всъщност е прозвището на легендарния кому­нистически деец Станке Димитров, говорител на нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ преди 9 септември 1944 г. Станке загинал в са­молетна катастрофа край Брянск малко преди съвет­ските войски да влязат в България. На негово име кръстили град Дупница, а футболният тим получил за име прозвището му Марек. Стадионът в Станке Димитров пък бил наречен „Бончук„ в чест на заги­налия зам.-командир на дупнишкия партизански отряд Никола Чуковски – Бончук.

В онези години било цяло чудо 30-хилядно градче като Станке Ди­митров да има отбор в „А“ група. Считало се, че това е привилегия само на най-големите градове.  Докато обаче окръжният център Кюстендил стигал най-много до „Б“ група със своя „Велбъжд“, комшиите от Станкето не само ритали в елита, но и Докопали бронзовите медали през 1977 г. Треньорът разполагал със свирепи играчи, готови да се раз­правят с всекиго. Вратата на „Марек“ пазел митичният Стоян Стоянов-Пантерата. Пред него играела най-бру­талната защита в България: Севдин, Колев, Караколев, Вуков, Палев и Райнов имали на сметката си дузина изпочупе­ни крака, посинени глезени и разбити капачки на колене. Нападението се водело от двама близнаци от Чепинци – Иван и Вен­цислав Петрови. Душата на „Марек“ бил легендарният Сашо Паргов – офанзивен халф, от когото треперела цялата „А“ група. В Стан­кето под ножа минавали всички начело с ЦСКА и „Левски“.

Стадион „Бончук“, 14 септември 1977 г. “Марек”- „Ференцварош” 3:0Наложило се обаче и на футболна Европа да разбере какво е да играеш в ада на „Бончук“. Славната евроистория на “Марек” почва през 1977 г. Отборът участва за първи път в европейски турнир, след като предишния сезон като новак в елита завършва с бронз. Първи в жертва паднали нафуканите унгарци от „Ференцварош” (Будапеща) за Купата на УЕФА. Планът на стратега Янко Дин­ков бил да нанесе своя удар в първия мач в Станкето, а на реванша да устискат със зъби и нокти. Треньорът на „Ференцварош“ Ерньо Далноки пък довежда на „Бончук“ половината наци­онален отбор на Унгария начело с халфа от световна класа Тибор Нилаши.  14 септември 1977 г. оба­че се оказва много студен ден. Разбира се, в съблекалнята за гости печката не е запалена „Ще има топла вода да се избаняте след мача“, обяс­няват „любезните” домакини. За да не зинзикат, унгарците поискали по чашка коняк. Янко Динков поръчал да занесат в съблекалнята на гостите цял кашон от култовия “Плиска”. Ударили по едно за кураж, онези излезли решени да се разправят с „Марек“. Загрелите унгарци са разбити на терена, а от коняка останал само горчивия привкус. Сашо Паргов им скъсал мрежата с първия гол за тима си в Европа, а след него близнаците Петрови направили 3:0! На реванша в Будапеща хората от Стан­ке Димитров се бранили като опълченци, загубили само с 0:2 и продължили във втори кръг.

Стадион „Бончук“, 2 ноември 1977 г. “Марек”- „Байерн” 2:0За беля им се паднал един от най-силните отбори в Европа – „Байерн“ (Мюн­хен), който за пръв път гостува в България, и то на възможно най-екзотичното място. Първият двубой е на Олимпийския стадион в Мюнхен и резонно завършва с класически успех на домакините с 3:0. Това предопределя ваканционното настроение на баварците, които пристигат на 2 ноември в България, за да узаконят сигурното си продължаване напред в турнира за Купата на УЕФА. По онова време за „Байерн“ играели най-силните национали на Западна Германия – вратарят Сеп Майер, защитниците Грубер и Шварценбек, Карл-Хайнц Румениге, голмайсторът Герд Мюлер, Ули Хьонес и Клаус Аугенталер, плюс югославският национал Бране Облак. 

Никой не предполагал, че Сашо Паргов и весела­та компания от Станкето могат да направят нещо. Преди реванша от „Байерн“ великодушно подарили на „Марек“ пет кашона чисто нови екипи на „Адидас“ и футболни обувки последен модел. Техен пратеник прис­тигнал в Станке Димитров, за да огледа стадиона. Немецът останал потресен от олющената съблекалня за гостите. „Вижте, господа, Румениге тук ли ще трябва да се изкъпе?“, запитал тактично баварецът. „Е, като не ще, да ходи мръсен“, възпитано отговорили стопаните от Станкето. Ден преди мача идва и съдийската тройка начело с турски рефер.Пристигането на „Байерн“ се приело от местните жители като кацане на извънземна цивилизация. За реванша в града е истински празник! Мачът е в сряда, но предишната неделя била работен ден за целия град, за да може денят на двубоя да бъде почивен.  На 2 ноември 1977 г. автобусът на “Байерн” пристига 2 часа преди мача. Но те дори не подозирали за футболният ад, който ги очаквал. Първите им впечатления предизвикват у тях мощен културен шок. Станке Димитров, по онова време не е чак толкова уютно място и баварците бързо се досещат, че им предстои сериозно изпитание срещу напълно непредсказуем съперник. 

Срещу тим, който въобще не се съобразява нито с имената, нито с екипите, нито с физиономиите на многократните шампиони. Отбор, за който няма значение дали срещу него е местният враг „Велбъжд“, или един от най-славните клубове в света.Двубоят е от 15 ч, но още преди обед стадион “Бончук” е препълнен от над 30 000 запалянковци. Времето е лошо, вали дъжд. Някои от феновете са си взели и храна, други играят карти в очакване на големия двубой. Германците начело с Майер, Герд Мюлер, Ули Хьонес, Шварценбек и Румениге, които са виждали всичко във футбола, излизат да се разтъпчат на терена и са удивени от препълнените трибуни час и половина преди началото на мача. Дори по клоните на дърветата около стадиона са накацали с хора. От Югославия идват над 2000 запалянковци заради Бранко Облак. Словенецът е от първите от социалистическия блок, пуснати да играят на Запад. Стадион „Бончук” е щял да рухне от рева на екзалтираната публика. Станкедимитровци започват мача толкова силно, че не дават шанс на немците да се осъзнаят.

Малко след като по радио „София“ завършило предаването за нивото на река Дунав в сан­тиметри, включили пряко в ефир коментатора от мача в Станке Димитров Тихомир Бенчев. „Драги слушатели, на стадион „Бончук“ става истинско чудо! „Марек“ води на „Байерн“ с 2:0!“, изревал Бенчев в ефира.В това време на терена не можело да се познае кой отбор е германското страшилище и кои са рендетата от България. „Марек“ емнал баварците още от началото. Сеп Майер удържал без гол около половин час, но след това капитулирал при удара на Иван Петров – 1:0 за „Марек“, Няма и 5 минути след това Сашо Паргов изстрелял една бомба и направил Майер без­помощен 2:0! До края на полувремето натискът продължава със страшна сила, но развръзката остава за вторите 45 минути. На почивката „белите“ от „Байерн“ се прибират угрижени с лоши очаквания след двата нокдауна. Само още един  гол трябва­ло, за да докарат мача  до продължения.

Прогнозите, че „Байерн“ ще се съвземе и ще постави нахалните домакини на мястото им, не се оправдават. Общо взето се повтаря картинката от първата част, с далеч по-креативна игра на „червено-сините“ домакини. Кулминацията настъпва 15 минути преди края, когато двамата близнаци сътворяват фирмена комбинация и ударът на Венцислав с глава среща гредата. Невиждан малшанс, защото ситуацията е изиграна перфектно. „Байерн“ все пак оцелява по чудо, но „Марек“ е направил своя мач за историята, който ще се помни завинаги. А показаното срещу баварците разбива на пух и прах ширещите се твърдения, че „Марек“ разчита само на брутални действия и груби нарушения. 

Отборът, който прави играта в този епичен мач, е българският.Всички на „Бончук“ ревали от щастие – победили отбор от световна класа, който е след серия от 3 поредни титли в КЕШ и е съставен от 5 актуални и един бъдещ световен шампион. Германците остават много впечатлени от сърцатата игра на „Марек“. Треньорът им Дитмар Крамер дълго стискал ръка­та на Янко Динков. Сеп Майер пък подарява на колегата си от „Марек“ Сто­ян  Стоянов ръкавиците си, които и до днес стоят в трофейната витрина на клуба. А парите, които получава отборът…, всъщност кой тогава говори за пари. Момчетата играят за чест и слава. „Германците играха за по 10 000 марки премия, ние – за по 80 лева”, спомнят си Венци и Иван Близнаците. От “Байерн” проявили интерес към братята, но по онова време подобен трансфер е немислим.  Победата на „Марек“ и начинът, по който е постигната, са без аналог не само в българската футболна история, но дори и в световната. 

Силата на отбора е в колектива, момчетата и треньорите са били като едно сплотено и дисциплинирано семейство. С местни футболисти „Марек“ постига феноменални резултати. А играчите от този период стават легенди, чиито имена и до днес предизвикват носталгия не само у местните фенове. Братята Петрови, Паргов, Кючуков, Роман Караколев, вратарят Стоянов, Севдин са се превърнали отдавна в незабравими герои. Те са живото доказателство, че с дух, вяра, желание и честност към играта могат да се покоряват мечтите. Най-великата страница в историята на клуба е написана със златни букви и сребърно мастило.

Ето какво пише в. „Народен спорт” за мача:МАРЕК – БАЙЕРН МЮНХЕН 2:0

Без да бъде респектиран от шумното име на съперника, станкедимитровският отбор разумно и хладнокръвно премина през трудните перипетии на първото полувреме. Запомнихме удар на В. Петров с глава в напречната греда. После в обстрела на противниковата врата взеха участие Е. Кючуков и Райнов. Вярно е, че Мюлер и Дюрнбергер също се озоваха на стрелкови позиции, но станкедимитровци ликвидираха надвисналите опасности с присъщата им самоотверженост. Постепенно обръчът около Майер започна да се затяга. Трикратният европейски шампион губеше в някои важни преки двубои: Ив.Петров – Шварценбек, В.Петров – Аугенталер, Караколев – Хьонес. Румениге се явяваше в острието на мюнхенското нападение, но Севдин все пак успяваше да застане на пътя му и да го принуди другаде да търси пукнатини. И ето настъпи минутата на първата радост!

Стенкедимитровци преминаха в разгърнато настъпление. Топката се пренесе от крак на крак от левия фланг чак вдясно на ъгъла на наказателното поле и попадението на Ив.Петров бе „като по конец” – 1:0. С удвоена радост малко по-късно публиката поздрави и бомбения удар на Паргов в горния ъгъл – 2:0.двубой получи своята интересна развръзка. Щеше ли да се стигне и до щастливата развръзка? Трябва да кажем, че станкедимитровските футболисти вече почти се бяха добрали до нея. Дъхът на зрителите спря, когато мюнхенската отбрана, включително и Майер, гледаха като слисани атракцията на братя Петрови – само 2-3 метра от голлинията! Иван ловко прехвърли куп от пазачи (може би сам трябваше да стреля?) и Венцислав засече топката с глава, но – уви! – улучи напречната греда.

После „Байерн” реагира като ужилен. Почувствал възможността за нова угроза, подобри организацията си. Румениге, Аугенталер, Рауш разшириха периметъра си на действие. Шварценбек бе по-сигурен във високите центрирания пред вратата на Майер. Особено ярко изпъкна и игровата интелигентност на Капелман. Няколко пъти Стоянов трябваше да се изпъва по дължината си, за да отбива далечни удари. „Марек” не можа да поддържа предишното високо темпо, но се оказа достоен за победата, която издига престижа му, макар че с едни гърди напред в осминафиналите прекрачи „Байерн”.

Ето какво казаха треньорите. Д.Крамер („Байерн”): „Не може да има и съмнение в заслужения успех на домакините. В продължителен период разочаровахме – особено в нападение. Показахме на какво сме способни в последните 20 минути.

Я. Динков („Марек”): Победихме силен противник. Това повишава самочувствието ни, помага за международното ни реноме. Най-висока оценка бих поставил на Стоянов, Палев, Караколев, Райнов, Томов, братя Петрови.

„Марек”: Стоянов, Севдин, Вуков, Караколев, Палев, Райнов, Паргов, Томов (82-Божурин), Ив.Петров, В.Петров, Е.Кючуков

„Байерн”: Майер, Нидермайер, Грубер, Шварценбек, Рауш, Дюрнбергер, (46-Капелман), Румениге, Облак, Г.Мюлер, Хьонес (65-Кьонкел), Аугенталер

Голмайстори: 1:0 Ив.Петров (33), 2:0 Паргов (38)

Съдия – Е.Дилек (Турция); стадион „Бончук” – 32 000

Гр. Станке Димитров

1978 г. „Марек” прави за смях ЦСКА и грабва Купата на Съветската армияПрез 1978 година „Марек“ завършва 14-и в първенството, но печели една знаменателна Купа на България (тогава Купа на Съветската армия), като прави за смях ЦСКА насред стадион „Народна армия”. Двубоят е навръх 30-ата годишнина от създаването на армейския клуб и никой не се съмнява, че „червените“ ще вземат трофея по случай юбилея си  Цял Станке Димитров се изнася на мача в София. Тръгва виц, че в града останал само един милиционер и един сакат дядо, който също мислел да тръгва за столицата, но внукът му скрил патериците. 

Половината стадион реве за „Марек“. ЦСКА е повален с гол в 30-ата минута. Десният бек Любен Севдин изстрелва страшна тупалка от 30 метра и носи по­бедата с 1:0. Купата е връчена на капитана Сашо Паргов от съветския военен аташе генерал Гиви Орджоникидзе, докато омърлушените „цесекари“ напускат стадиона като след погребение. Успехът на „Марек“ остава в историята с числото 30 – гол от 30 метра в 30 минута пред 30 000 зрители в чест на 30-ата годишнина на ЦСКА. Този успех се превръща в истински мит, защото малкият „Марек“ разваля удоволствието на най-титулувания български клуб в сезона на неговата 40-годишнина. Това прави тима за втори пореден път евроучастник, този път за КНК.

Стадион „Бончук“, 13 септември 1978 г. “Марек”- „Абърдийн” 3:2Жребият отново е безмилостен и им праща шотландския“ „Абърдийн“.И отново на „Бончук“ пристига знаменит отбор, предвождан от новоназначения им мениджър Алекс Фъргюсън. Сприхавият Алекс Фъргюсън минавал за обещаващ млад специалист, но бил уволнен от предишния си тим „Сейнт Мирън“ с мотив за „непочтително ругаене на клубната се­кретарка“.  Това на практика е първият европейски мач за сър Алекс Фъргюсън, който по-късно ще спечели всичко с „Манчестър Юнайтед“. „Нашите български противници могат да бият всекиго у дома. Само преди година там е падал „Байерн“ с 0:2 и „Ференцварош“ с 0:3. 

Затова трябва да вни­маваме…“, предупреждава шотландецът.„Гостуването беше истински кошмар. Високите 6 фута близнаци Петрови направо разпиляха отбраната на Абърдийн. Някой счупи крака на Уили Гарнър…“, пише Йън Пол, пратеник на вестник „Глазгоу Хералд“. Клетникът Гар­нър е изнесен на носилка и закаран за гипс в местната болни­ца. По-късно шот­лан­дците ще научат, че през 1966 г. на същия стадион кракът на Георги Соколов от „Левски” е бил строшен на три места с един-единствен удар. Все пак Ярви извежда „Абърдийн“ напред с бърз гол. След почивката обаче „Марек“ се развихря. Близ­наците Петрови обръщат резултата до 2:1, преди Харпър да изравни за 2:2. В последната минута обаче 20 000 запалянковци  хвърлят шапки – Иван Петров пробива вратаря Лейтън –  3:2   за „Марек“!

 Алекс Фъргюсън е бесен. На реванша на стадион „Питодри“ Фърги слага в съблекалнята на „Марек“ екипа на жертвата от „Бончук“ Уили Гарнър, за да накара българите да се срамуват. До почивката тимът на Янко Динков удър­жа без гол. През второто полувреме Страхън, Ярви и Харпър обаче са точни за 3:0 и „Абърдийн“ продължа­ва напред.

1982 г. – Футболната приказка за „Марек” свършва

 Футболната приказка за град Станке Димитров завършва четири години по-късно. Всичко почва с това, че Янко Динков е уволнен.  На 13 юни 1982 г. „Марек“ изпада от „А“ група след загуба с 1:2 в баража с „Розова долина“ в Казан­лък. До последните минути резултатът 1:1, което оставя „Марек“ в елита. Смъртната резерва на казанлъчани Кънчо Кънев – Дупката обаче вкарва гол накрая и подписва присъ­дата – „Марек“ отива в „Б“ група. Десетилетия наред тимът гние във втора и трета дивизия. И до днес обаче на „Бончук“ помнят онзи славен тим, който можеше да бие дори и „Байерн“.

Научете повече