От вариететна танцьорка при Астор, Мими Иванова става удивителна певица

Доста вода е изтекла от мига, в който магът Астор среща една от първите си големи любови. Тя е от Хисаря и се оказва сред групата артисти и танцьори, която развълнувана и нетърпелива тръгва на поредното си голямо турне. Част от шарения му екип по вариететата, в зората на кариерата на българина от арменски произход, родом от Шумен. 

Момичето е младо, на 19 години, току- що завършило музикално училище. Десетина мъже от трупата се хвърлят в яростна борба за нежната й компания. Ухажвания, цветя, носене на куфари. Астор остава встрани от цялата надпревара. Той решава да изчака и, както го е учили известните шуменски ухажори. Тактиката успява. През януари 1967 г. момичето, което се казва Мими Иванова, става звезда на най- новата тогава програма “Цирк на сцена”. 

Скоро и магът е в тази продукция. Той е убеден, че съдбата го е срещнала с много сериозен и талантлив човек. Решил е, че трябва да бъде верен и да не прави никакви грешки. Гледа в далечното бъдеще и се вижда само с талантливата певица. И така цели три години са интимни гаджета. През това време се разделят само за няколко месеца. По настояване на Астор, Мими се качва на музкалната сцена. Подчертава, че има талант и трябва да го развие! Иванова заминава за гастрол в Полша. Магът остава в Русе, където работи и страда към онзи момент. Той прегръща скришом блузата й, която тайно е скътал, преди тя да замине. Луда радост го обзема, щом получава покана от Мими да отиде при нея. 

Идва най-щастливият май в Катовице. Но Астор отново трябва да се връща, раздялата е мъчителна. В края на май в апартамента на Мими във Варшава се звъни:

“Ако до седмица не си дойдеш- край!”

Гласът, идващ от България, е тъжен, но категоричен. Шуменският плейбок е извън кожата си. След няколко дни Мими пристига. Любовта надделява. Двамата работят заедно на морето. Не искат да крият щастието си. През есента на 1968- а талантливата певица влиза в естрадния отдел на Музикалната академия. 

Разделите стават по- чести и по-дълги. Някой вече е подшушнал на Мими, че за да успее, трябва да има до себе си музикант, а не магьосник. Тя става солист на елитния тогава оркестър “София”. Разговорите за общото бъдеще са все по- трудни, мъчителни и неясни. Лятото на 1969-а бележи окончателната раздяла. Астор е на Златни пясъци, а Мими на Слънчев бряг. Изтерзан, той не издържа и тръгва да я търси.

Рейсът е прашен и горещ, но магът гори от нетърпение да види любимата си. Изведнъж в средата на пътя като червей започват да го гризат думите на близък приятел:

“Тя те изостави, а сега търчиш да я гониш. Бъди мъж!” “Извинете, мога ли да сляза?”, пита Астор. Шофьорът на автобуса гледа озадачен, но натиска спирачката. Гологлавият пътник остава сам сред голото поле. Не след дълго научава, че през тези няколко месеца Мими Иванова непрекъснато го е чакала.

“Подскачаше винаги, щом се мерне някой с брада. Можеше поне веднъж да дойдеш и я видиш” казва с упрек момичето, което живяло в една стая с Мими. После идва онзи концерт на Емил Димитров, на който Астор е поканен от неговия брат и свой кум Юлиан. Естествено почетната група е на първия ред на балкона. В един миг магът усеща, че някой втренчено го гледа. Погледът просто го пронизва. Обръща се и вижда до себе си Мими. Не помни как е казал:

“Запознай се с моята съпруга Пепа.” От раздялата им е минала година и половина. Днес споменът за тази история предизвиква весел смях и приятно чувство и у мага, и у неговата възлюблена. Мими и съпругът й Развигор Попов са чести гости в ресторанта на Астор. На юбилейния спектакъл по повод неговата 60- годишнина Мими бе една от звездите. Дори двамата направиха дует. Публиката ги изпрати с аплаузи и изобщо не предполагаше, че това изпълнение има своята далечна, ама много далечна предистория. Години след това Астор отново е ерген, ако така може да се нарече един разведен мъж. Съдът току- що е узаконил раздялата със съпругата му Пепа.

Магът е изтерзан, но няма време да се отдава на любовни мъки. Предстои спектакъл по повод 40- ата му годишнина, а освен това в състава не достига една балерина. “Чух, че някъде около Ихтиман има едно момиче, което става за тази работа”, казва един от асистентите му. В село Бодров пристига цяла делегация. Тръгват по празните улици, напечени от лятното слънце. Те дори не знаят името на дамата, която търсят. Питат напразно. Накрая някой ги насочва:

“Майка й работи на гарата.”

Оказва се обачe, че майката е в отпуск- на 50 км от мястото, на което я търсят. Срещата е доста драматична:

“Госпожо, г-н Астор иска да покани дъщеря ви за балерина в нашето шоу.” Жената едва не изгонва цялата софийска делегация. Магът пуска в ход цялото си обаяние, но напразно. Накрая изкуството побеждава. Намират и Таня, красива и нежна. Невидима, но пареща искра прескача в първия миг, в който се се срещат балерината и бъдещият й шеф. В началото те крият чувствата си от останалата част на трупата. Двамата остават заедно в продължение на 8 години. После Астор ще каже, че тя е най-добрият човек, когото познава. И непрекъснато ще съжалява, че не е могъл да остане с нея. Днес Таня пак е най-добрият човек и страхотна балерина, обичаща съпруга и майка на две деца, но от друг мъж. Често зрителите могат да я видят в спектаклите на големия маестро.

Източник:periscop.bg

Научете повече

Тя бе станала баба, без да разбере ! Сама успя да отгледа дъщеря си и дори да я изучи в университет

Деница бе станала баба, без да разбере. Тя сама успя да отгледа дъщеря си и дори да я изучи в университет. 

Тъй като дъщеря и Ели учеше в столицата, се случваше по няколко месеца да не се прибира при майка си. Така, последната година преди да завърши, тя  си дойде за Коледа с малко бебе, с червени бузки.

- Това е внукът ти, мамо! – сюрпризира я тя – Казва се Денислав, защото е кръстен на теб! Ще трябва да го гледаш, за да мога да завърша образованието си!

- Това дете баща няма ли? – запита Деница.

Дъщеря и се засмя:

- Колкото аз съм имала баща, толкова и моето дете ще има! Нали виждаш, че днешните мъже за нищо не стават!

От този момент Деница се зае с отглеждането на внук си. В началото и бе трудно, защото бе сама, но постепенно свикна и дори започна да и харесва. Малкото човече растеше бързо и правеше живота и интересен, и смислен.  Тя работеше като продавачка на яйца, в кооперацията където живееше. Всъщност, магазинът се помещаваше в гараж. В задната част на гаража Деница бе сложила дървена кошара за детето и бе преградила със завеса пространството. Така можеше едновременно да работи и да отглежда малкия. Ели завърши, но не се върна, защото си намери работа в столицата. Прибираше се за малко през няколко месеца, гушкаше сина си и му подаряваше разни играчки или дрешки. Държеше се с него, все едно бе чуждо дете, при което бе дошла на гости. Това дразнеше Деница, но предпочиташе да не се разправя с дъщеря си. От малка тя си бе все тъй вироглава и своенравна.

Времето минаваше бързо и неусетно. Момченцето порасна и скоро щеше да стане на три години. Със скромните си възможности, Деница му приготвяше за ядене предимно пилешка или супа от топчета. Когато имаше възможност, му правеше дърпана баница. Детето буквално я обожаваше и все молеше, да му приготвя. Затова, вместо тортичка за рождения ден, Деница реши да му направи баница. Есента бе напреднала и разходите се бяха увеличили. Тя смяташе буквално всяка стотинка. Затова, когато отиде до близкия магазин, запита кое сирене е най-добро, за баницата на внука си. Продавачката бе с жълта, рядка коса и сякаш измита физиономия. Имаше нещо отблъскващо в нея, когато заяви:

- Всичкото сирене е хубаво! Ние лоша стока не продаваме! Като искате да сте сигурна, вземете от това, по-скъпото сирене!

Деница посочи една малка бучка и продавачката я претегли. Тя се прибра у дома и сложи бучката в прясна вода, за да се обезсоли сиренето и да е по-вкусно. Вечерта, след като се прибраха, Деница започна да прави баницата. Омеси тестото и започна да го разтяга на кори. Когато обаче посегна за сиренето разбра, че цялата бучка се бе разтворила във водата. В магазина я бяха излъгали и пробутали някакво менте, вместо сирене. Тя се отпусна отчаяна на дивана. Нямаше как да направи баницата без сирене. Край нея се завъртя детето и запита:

- Бабо, кога ще е готова баницата?

- Скоро, моето момче! – успокои го тя и стана. Вече няколко пъти я бяха лъгали с некачествени стоки в този магазин и не искаше повече да търпи.

Тя взе купата с разтвореното сирене и поведе детето с нея, към магазина. Още от вратата жълтокосата продавачка я съзря и се махна от касата. На нейно място застана някакво младо момиче. Деница обясни, какво се е получило от изкисването на сиренето, но момичето само вдигна рамене.

- Вижте какво! – ядоса се Деница – Изкарвам всеки лев с честен труд и няма да позволя, да ме лъжете!

- Като имаш претенции, върви в съда! – обади се зад гърба и продавачката с жълтата коса.

- Така ли? – чак очите я заболяха от яд – За една бучка сирене, да ви съдя значи?!

- Ти сама си решаваш! – бе равнодушният отговор.

- Добре! – Деница пусна ръчичката на детето и приближи към витрината с млечните продукти.

Тя обиколи и застана до отворена кутия от няколко литра зехтин.

- Къде си тръгнала? Махай се от там! – опита се да я спре продавачката.

- Ще ви върна сиренето! Моля, заповядайте! – тя изля купата в зехтина и се върна при детето.

- Глупачке! Сега ще платиш всичкия зехтин! – заплаши я жълтокосата.

- Нищо няма да ви платя, измамници проклети! Като не ви харесва, вървете ме съдете! – през зъби отвърна Деница, взе детето и напусна магазина.

Зад гърба си дълго слуша крясъците и обидите на възмутената продавачка. У дома гушна малчугана и си поплака. Детето я погали с малката си ръчичка и запита:

- Бабо, няма ли да има баница?

- Ще има, момчето ми! Сега ще купя ново сирене и ще я направя!

- А с какви пари?

- Има тук едни левчета, дето събирам от половин година, да си оправя зъбите, че ме болят. От тях ще взема.

- А защо да не отворим моята касичка със стотинки? – предложи малкият. – Сигурно с моите парички ще бъде по-вкусна баницата!

Деница изтри сълзите си и двамата отвориха касичката. Вътре имаше събрани малко над пет лева или колкото половин килограм сирене. Тя взе стотинките и двамата тръгнаха този път към друг, по-отдалечен магазин. Купиха сирене и на касата им предложиха късметче за Коледа. Деница накара детето да изтегли късметче. То извади от купа едно сгънато листче и видяха, че печелят торта.

- Не може да бъде! – прошепна Деница.

- Може, как да не може! – засмя се момичето зад касата – Вие сте големите късметлии, защото най-големия късмет е тортата!

Тя отиде до щанда за сладкиши и след малко донесе голяма торта, сложена в картонена кутия. Като я държеше внимателно, Деница и малчугана се прибраха у дома. Сложиха тортата в хладилника и след като метнаха баницата във фурната, баба и внук се загледаха с грейнали лица.

- Сега ще можем да ядем една хапка баничка и една хапка торта! Това ще е много хубав рожден ден! Нали, бабо?

- Да, момчето ми! Ако не друг, Господ се грижи за чедата си!

Всъщност, празникът можеше да започва.

Научете повече

През 1948 година три села се сливат в един български град, който днес конкурира дори Световни туристически дестинации

Този български град е образуван през 1948 година от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино.Наречен е на името на комунистическата партизанка Вела Пеева.

Това е Велинград.Велинград е град в Южна България, област Пазарджик и е втори по големина в областта след областния град Пазарджик с население 34 518 души по настоящ адрес (15 март 2016).По данни на ГРАО към 15 септември 2023 г. в града живеят 24 090 души по настоящ адрес и 25 323 души по постоянен адрес.

Велинград е разположен в Чепинската котловина в Западните Родопи. Намира се на 44 km от областния център Пазарджик, на 34 km от Септември, на 81 km от Пловдив и на 135 km от столицата София.

Хубаво време

Градът има планински климат. Намира се в европейско-континенталната климатична област, на границата с континентално-средиземноморската област. Лятото е прохладно и краткотрайно, а зимата – мека и продължителна. Валежите са сравнително малко. През пролетта и началото на лятото са по-обилни, в края на лятото и есента е по-сухо. Снеговалежите са достатъчни и задържането на снежната покривка е продължително (до 150 дни). Снежната покривка е устойчива и дебела.

Велинград е един от най-безоблачните градове в България. Облачността е най-голяма през зимните месеци. Общото ѝ намаляване се наблюдава в началото на есента. Това е едно от местата в България с повече безвалежни дни. Наличието на ясно време и обилно слънцегреене е характерно за Велинград. Средногодишната температура на въздуха е 9 °C. Относителната влажност на въздуха е 75%.

Богатство на води

Водни ресурси в района на Велинград – реки, карстови и минерални извори – има в изобилие. Те са фактор за определянето местоживеене на хората, стопанската им дейност, за развитието на туризма като цяло. Многобройните бистри планински потоци и рекички се обединяват в Чепинската река. По-важните ѝ протоци са Грънчарица, Луковица, Лепеница, Мътница и Требетущица.

Язовирите в района разнообразяват природната среда, изменят положително микроклимата и увеличават значително привлекателността на ландшафта. Във Велинград има редица карстови извори като Клептуза.Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Сумарният дебит на изворите е 160 l/s, като само в кв. Чепино той е 70 l/s. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „Спа столицата на Балканите“. 

Тук има множество санаториуми, лечебници, модерни спа центрове и хотели.Културните пластове дават основание да се твърди, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през 6 – 5 век пр.н.е. Най-трайни са следите от племето беси – открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. Писмени сведения за тази епоха дават древните историци Херодот и Тукидид:

„Там в Тракия била страната на блаженството, която лежала високо над планината, където обитавал Дионис. На планината Пангей се намирал прочут негов храм, където служели жреци от племето беси. Там имало и жена пророчица, подобна на делфийската Пития.“

Познат от древността

За авторитета и значението на храма на Дионисий в Родопите говори фактът, че Александър Македонски и бащата на Октавиан Август са го посетили, за да им гадае пророчицата за бъдещето им.

От траките са останали много надгробни могили – седем в Баташкото блато (сега дъно на езеро), две могили в местността „Юндола“ и десетки на други места. Развалини от тракийски селища и крепости могат да се видят в местността „Печковец“, в подножието на средновековната крепост Цепина, където са намерени фрагменти и от тракийска керамика и оръдия на труда, както и на други места.

През 46 г. римляните завладяват Родопите. Така започва смесен трако-римски период, който продължава до идването на славяните. За римската култура в този край говорят археологическите находки от селища и укрепления в местностите „Биволичино дере“ и „Ремово“. Това са останки от глинени тръбопроводи за минерална вода, от настилки за пътища, от укрепления, мраморни плочи, монети и т.н.В началото на 6 век Чепинският край е населен със славяни. Според проф. Петър Петров и проф. Марин Дринов тук е живяло племето драговичи. Славяните възприели много от обичаите, нравите и културата на траките, като им предали свои характерни черти.

По-късно към славяните се прибавили и българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на Маламир, а неговият наследник Пресиян включва в пределите и цялата родопска област.

За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или чрез тайни заговори те преминавали ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при управлението на цар Калоян.От това време са останали следи от укрепления: в местността „Стража“ – на 12 km източно от града и в местността „Градот“ – на 12 km северно от Велинград в землището на Ракитово. По времето след цар Калоян крепостта Цепина е била столица на деспот Алексий Слав. По-късно той премества столицата си в Мелник.

От времето на цар Иван Александър са намерени монети от Чепинския край. Смята се, че падането на крепостта Цепина и на целия Чепински край под турска власт е станало през 1371 – 1373 г. След това събитие настъпили редица сериозни промени в живота на тукашните българи. Османската империя имала нужда от съюзници в центъра ѝ и започнала да налага ислям доброволно или насилствено още в началото на 16 век.

Османският регистър, отнасящ се за годините 1516 – 1517, посочва появяването на първите мохамедани в района. Тогава в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато 7 домакинства от Лъджене използвали за фамилно име арабското Абдуллах, което обикновено се дава на всички новоприети в исляма. Тези 7 домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство.

Според „Летописа на поп Методи Драгинов“ по времето на потурчването на Чепино от Мехмед IV (1656 – 1661 г.) част от населението е било принудено да приеме исляма, тъй като гръцкият владика Гаврил набедил местното население за непокорно пред пашата в Пловдив. Когато пашата пристигнал в Чепино, събрал първенците и поискал да ги убие, но те приели исляма с надеждата, че ще бъдат пощадени.Днес историците не са постигнали единодушие дали летописът на поп Методи и самият свещеник са автентични, или са плод на възрожденска литературна компилация. Българите-мюсюлмани са запазили много от традициите на християнския култ. Във всички мюсюлмански селища на Гергьовден се правят люлки на ергените и момите, кичат се със здравец портите и чеиза на момите.

Чепинското население не останало настрана от Възраждането и националноосвободителните борби на българския народ. През 1816 г. каменчани изградили новата църква „Св. Троица“. Тя се превърнала в средище, където се укрепвало българското самосъзнание и се разпространявали знания и просвет

Към църквата през 1823 г. се открива първоначално килийно училище, а след това и класно училище, помещавало се в самостоятелна сграда. Първите учители са Илия Ждраков, Паун Гугалов, даскал Партений, даскал Никола Саев, който въвежда като учебник „Рибния буквар“, Георги Чолаков – Дядо Даскал, Сава Докторов, Стою Масларов.

По време на Руско-турската война мюсюлманското население се скрива в планината или в по-южните селища. Някои села като Лъджене обезлюдяват напълно. След няколкодневно криене жителите се връщат премръзнали обратно по родните си места.

Велинград е създаден през 1948 г. със сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино, а от 1977 г. става общински център.Обявеният за СПА столица Велинград в последните години неизменно влиза в новините с една своя характеристика. Офертите, които се предлагат за прекарване на празници като Нова година или Великден или пък за СПА почивка, конкурират по цени места като Дубай и Френската Ривиера.

Научете повече

През 1961 г. в София за първи път се случва нещо невиждано в цяла България

Малко хора знаят истинския произход на думата Спа, която от дълго време е неразделна част от „книжовния“ български език. Спа всъщност е малко курортно градче в източната част на Белгия, близо до Лиеж, което още от средновековието е известно със своите минерални извори.

С течение на времето се утвърждава, като един от най-популярните в света балнеологични курорти, а името му се превръща в нарицателна дефиниция за балнеолечение, не само у нас, но и в много други страни. В Спа между другото се намира и най-старото в света действащо казино, чиято сграда е построена през 1762 г., както и известната състезателна писта за Формула 1, наречена по същия начин. 

През лятото на 1961 г. именно там (и по-точно пред сградата на казиното) е даден стартът на поредното 31-во международно автомо­билно рали, организирано от Кралския автомобилен клуб на Белгия. За нас е особено инте­ресно, че тогава за първи път в маршрута на тази престижна надпревара е включена България.

Благодарение на това в начало­то на 60-те години родните любители на автомобилния спорт имат възможността не само да видят на живо ня­кои от най-атрактивните спорт­ни автомобили на Западна Ев­ропа, но и едни от легендите на европейския автомобилен спорт. На старта в град Лиеж се явя­ват 84 екипажа с по двама със­тезатели, но само малка част от тях успяват благополучно да преодолеят общото разстоя­ние от 5600 км, разделено на 28 часови контроли, и да стигнат до финала.

На 1 септември 1961 г. между 07.30 и 12.30 ч. в центъра на Со­фия пристигат последовател­но 69 автомобила. Във временното класиране към същия момент с най-малко наказателни точки е английският екипаж на Морис-Амброз с Austin-Healey. С такъв автомобил е и дамски­ят екипаж Мос-Уисдъм, който е на десето място. Пат Мос, 30-годишната сестра на све­товноизвестния автомобилен пилот Стърлинг Мос (и съпру­га на шведския автомобилен състезател Ерик Карлсон), то­гава е особено популярна у нас със спортните си постижения, а интервюто, което дава пред журналисти от в. „Авто Мото“, е истинско събитие както за редакционния екип, така и за хилядите читатели на вестника. Пат Мос споделя:

„На границата при Калотина бяхме изненадани от топлото посрещане на участниците в маратона. Отличната органи­зация в работата на пропуска­телния пункт спомогна за „светкавичното“ извършване на митническите формалнос­ти и ние след около 20-30 се­кунди потеглихме за вашата столица. По пътя до София имахме възможност да се движим с висока скорост поради това, че никъде не срещнахме препятствия – пътят беше ху­бав и идеално чист.“

Своята позитивна оценка за организацията от българска страна изказва и заместник-главният администратор на Кралския авто­мобилен клуб на Белгия Марсел Льофевр, който е старши спортен комисар на автомо­билния маратон за България. От наша страна Льофевр полу­чава голяма сребърна купа с ор­наменти, която да връчи на екипажа победител при завръщането в Белгия.

След изтощителния маратон, на 3 септември в Лиеж фини­шират само осем автомобила, а победител в ралито става белгийският екипаж на Бианки-Харис със Citro?n DS 19. Ралито има още няколко последователни издания и през следващите години, през които в неговия маршрут неизменно присъства и София – единствената столица от Източния блок, удостоена с тази чест.

Източник :autobild

Научете повече

Зловещата история на 24-годишната девойка която се хвърля от четвъртия етаж на милицията в София през 40-те

Зловеща е историята на 24-годишната Мара Рачева, личен секретар на д-р Г.М.Димитров, а по-късно и на Никола Петков, юрист по образование. 

На 24 май 1945 г., само часове след като помага на д-р Г.М. Димитров да се скрие в английската легация в София е арестувана от комунистическата държавна сигурност. Още същия ден започват жестоките й изтезания. Четири дни по-късно младото момиче издъхва при неизяснени обстоятелства. В денят на нейната смърт, 28 май Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров, че тя била започнала да дава интересни сведения относно организацията на бягството на Гемето и участието на англичаните в него. Но днес, пише той, „се хвърлила от четвъртия етаж на Дирекцията на милицията и се е самоубила”.

По повод убийството на секретарката на земеделския водач д-р Г. М. Димитров, Мара Рачева, в Дирекцията на милицията в София, служителят на Британската тайна служба в София полковник С. В. Бейли изпраща съобщение до Министерството на външните работи на Великобритания:

„ …Уведомен съм от лекаря, който е обслужвал майката на момичето, че когато е бил отворен ковчегът, освен рани от куршум и нож, са били установени и следните наранявания: 1. Всички нокти и на двата крака са били отскубнати.2. Трите пръста на лявата ръка са били отрязани до втора става.3. Двете уши са били отсечени.4. Дясната гръд е била нарязана.5. Езикът е бил раздран и всичките зъби извадени. 6. Одрана е била ивица кожа с ширина от около два инча на кръста…”Официалното съобщение на милицията за смъртта на Мара Рачева е, че се е самоубила 4 дни след арестуването и, хвърляйки се от прозореца на четвъртия етаж на сградата…

„Някои немного високопоставени служители във Форин Офис – пише проф. Мозер – заявили още на 26 май намерението си да насърчат огласяването на бягството на Димитров, но Антъни Идън блокирал подобно намерение до второ нареждане с резолюцията: „Това е опасно и не трябва да се прави без мое разрешение.“ Въпросът остава висящ в продължение на няколко дни, докато Уинстън Чърчил не вижда една телеграма на британския представител Ламбърт, в която се докладват събитията, станали в София. На 2 юни Чърчил пише една остра бележка на Идън, в която предлага публично огласяване смъртта на Рачева и споменава за д-р Димитров като за „британски агент“:

„Какъв е целият този ужас за изтезанието на секретарката на Петков? – пита той. Ако Димитров е бил британски агент, ние трябва да го защитим с целия авторитет на британския флаг.“

На 5 декември 1946 г. във Великото народно събрание Никола Петков ще пита народния представител на БРП (к) Катя Аврамова: 

„Да кажете нещо за Мара Рачева, която се хвърли в Дирекцията на полицията – защо се е самоубила, или по-право, кой я „самоуби”?” Така Никола Петков доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност – Георги Димитров и нищо друго.

Научете повече

Помните ли Пламен от „Да обичаш на инат“? Ето с какво се случва с него днес

Иван Велков изигра ролята на момчето Пламен от филма „Да обичаш на инат“, където режисьор е Николай Волев, а изпълнител на главната роля е Велко Кънев.

„Попаднах с много сериозен кастинг, без да искам. 1983-1984 г., когато беше сниман филмът, са търсили подходящ тийнейджър, който да изпълни ролята. Аз съм бил едно от може би над 2000 деца, минали през обсъждане и проверка. Дворът на 7-о училище, където учех тогава, беше пълен с осмокласници, какъвто бях и аз и ме избраха от тълпата жизнерадостни униформени ученици, със 7-8 момчета на моята възраст отидохме заедно в Киноцентъра. 

Там трябваше една сцена, откъс от филма да направим, да си партнираме с Велко Кънев, но той не беше успял да се появи. И с Мария Статулова, която след това изигра майка ми, трябваше да изиграем тази сцена. Това, че тя трябваше да играе мъжката роля, ми беше толкова интересно, че забравих да се притеснявам. Нямах дискомфорта да съм пред хора, пред камери, пред прожектори“, разказа Велков пред БНР.

Бунтът срещу униформите беше постоянен, тих ропот, опит да заобиколим строгите правила, които изглеждаха изкуствени и не съвсем адекватни, спомня си той.„Тихият бунт си беше перманентен, особено в столичните училища, в които се слушаше друга музика, пушеше се тайно в междучасията и се опитваше човек да е алтернативен, когато това беше модерно, а не мейнстрийм.“

Киното тогава се снимаше почти като театър – с истински декори, истински статисти, с истински помощници да се създаде тази магия на екрана, коментира Иван Велков.

„Волев изглеждаше като един много сериозен, много вглъбен, много замислен за всичко, което ни се случва, не само за репликите във филма и сценария, човек. Изключително самобитен и със сериозно присъствие. Говореше много тихо. През цялото време изглеждаше скептичен към това, че не всичко е изпипано докрай, към обстановката, към всичко, което ни заобикаля“, сподели още Велков.

От този филм той е научил, че „можеш да си бунтар, без да си простак“.

„Аз много се стараех да съм на висотата на всички там. Там бяха много сериозни имена. Хора, които гледах с респект. В онези години, преди ерата на интернет и дигиталните технологии, хората, които се занимаваха с изкуство, бяха на пиедестал. Когато ги срещнеш на улицата, гледаш възхитено. Сега това е трудно заради достъпността на съвременните медии и възможността всеки да е звезда в своя собствен филм.“

Това е единственият филм, в който Иван Велков взима участие.

Той e роден на 07.11.1970 г. в София.

Работи като консултант в сферата на недвижимите имоти и чуждестранните инвестиции. Има над 25-годишен опит като консултант и мениджър в международни и български компании, в които е обучавал и управлявал екипи за работа по инвестиционни проекти. 

Медиатор, вписан в Единния регистър на медиаторите към Министерството на правосъдието.

Завършил е икономика в Пекин, където по-късно работи като консултант за международни компании в Китай. През 1999 г. се прибира в България и започва работа като мениджър ключови клиенти и стратегически HR мениджър, а впоследствие става генерален мениджър на консултантската фирма за недвижими имоти Colliers International България.

Иван Велков става последователно член (2007 г.), заместник-председател (2009 г.), а впоследствие и председател на Управителния и Национален съвет на Национално сдружение „Недвижими имоти“ НСНИ (2011-2013 г.), както и председател на комисията по професионална етика в Сдружението (2014 г.) Понастоящем е член на Контролният съвет на НСНИ. Води курсове и лекции в катедра „Мениджмънт на недвижимата собственост“ в УНСС, като хоноруван преподавател (от 2012 г.).

Член е на УС на Фиабци България – Международната федерация на специалистите по недвижими имоти (от 2014 г.). Председател на Фондация “Интерактивна България“.

Зам.-председател на Столичния общински съвет (2015-2019 г.). Зам.-председател на постоянната комисия по опазване на околната среда, земеделие и гори; Член на постоянната комисия по устройство на територията, архитектура, достъпна среда и жилищна политика, и на комисията, съгласно Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество.

През март 2017 г. е избран за председател на Управителният съвет на БГФМА – Българска фасилити мениджмънт асоциация (чийто член е от 2015 г.). През декември 2018 г. е избран за член на Управителния съвет на Българската стопанска камара.

Научете повече

Почина голямата българска актриса и водеща на редица детски сериали Цветана Платиканова

На 12 ноември, на 79 години, почина голямата българска актриса Цветана Платиканова. 

Поклонението ще се извърши на 15.11.2024 от 11:00 часа, в ритуалната зала на Централни софийски гробища.

Ще я запомним с многото и роли на сцената на Сатиричен театър Алеко Константинов (1974-1991 г.), участия в телевизионни постановки и образовтелни предавания за деца. 

Сценарист и водещ на редица детски телевизионни сериали, популяризиращи науката в атрактивна за децата форма: “Две ръчички – десет пръста”, “Гледай с мама, гледай с татко”, “По-чудно от приказка”, “Умните играчки” и много други. 

Участник в редица телевизионни спектакли и развлекателни програми. Автор на детски пиеси, либрета за мюзикъли, приказки, стихове и текстове за песни. Автор и водещ на поредица образователни спектакли “В света на чудните неща” в НДК . Автор и постановчик на мюзикъла: “Ден на чудесата”.

След успешната й кариера в областта на театралните и телевизионните изкуства, Цветана се отдаде изцяло на работата с деца и в частност, с образованието на най-малките. През 1996 създава Сдружение за работа с деца “Приятел на Детето” и става основател на ЧДГ “Приятел на Детето”. Чрез сдружението, тя е координатор и партньор на множество културно-образователни проекти по програми на ЕС.

Ръководител на ежегодни квалификационни курсове за учители, организатор на поредица от международни изложби и спектакли в Европейския Информационен Център, София. Участник в международно изложение “Почит към Сезан” /по случай 200 г. от рождението му. От 2004г. насам многократно е избирана за член на международно експертно жури при оценяване на детски творби за европейски конкурси. От 2007 г. насам, редовен член на международната Асоциация на детските музеи.

Обществено признание: 

Носител на орден “Кирил и Методий” І степен

1971 - Награда за женска роля на преглед на българския театър. 

1987 - Награда на Българска Национална Телевизия за детско-юношеска пиеса 

1988 - Награда на БНР за радио-пиеса. 

2008 – Отличена с Европейски знак за качество за проектите "Малки пръстчета на работа" и "Развитие на методология за педагогическа документация"

Поклон пред светлата ти памет!

Сбогом, приятелко!

Научете повече

Годеницата на Апостол Карамитев се поболява след раздялата им

 

Актьорът обвинява Магда в изневяра и предателство, тя умира от скоротечна туберкулоза

Апостол Карамитев – един от най-ярките и обичани актьори от българската театрална и киносцена, крие драматична лична история. Малцина знаят, че преди брака му с Маргарита ДупариноваКарамитев е бил сгоден за своя съученичка. Магда е една от тайнствените фигури в живота му, а историята на тяхната връзка е изпълнена с емоции и трагедия, белязана е от обвинения, ревност и нещастен край.

Апостол Карамитев и Магда се срещат още като ученици в италианската гимназия в Бургас. Магда е описвана от писателя Станко Михайлов като изключително красива и духовно привлекателна жена, която пленява със своята доброта, скромност и грация. Магда и Чочо, както всички наричат Апостол на галено, се влюбват. Тя е от скромно учителско семейство, а неговият баща е хамалин на пристанището, но родителите им дават мило и драго децата им да завършат италианското училище. На една школска екскурзия до Рим юношите признават чувствата си. След завършването на гимназия, за да успокоят родителите си, влюбените се сгодяват.

За да угоди на баща си, който с каруцата изкарвал прехраната на Апостол и двамата му братя, бъдещият актьор записва право в Софийския университет, но тайно започва да посещава и театралната школа. Магда пък отива на санаториум да укрепва слабите си дробове, но в любовните си писма си обещават да заживеят заедно. Студентската квартира на Карамитев е една стаичка зад Женския пазар, но те са щастливи въпреки бедността. Идилията е брутално прекъсната от смъртта на Магда.

Според една от версиите, разпространена от близки до тях, актьорът Георги Попов-Попето – приятел на Карамитев – му признал, че също е влюбен в красивата Магда. Това пробужда ревността у Апостол, който започва да подозира годеницата си в изневяра. Един ден, ядосан и разочарован, той събира вещите си и напуска. Оттук започва и трагичният финал на тази любовна история. Магда се поболява от мъка, туберкулозата ѝ се влошава и тя умира.

Според друга версия, разпространена от писателя Станко Михайлов, причината за трагедията е по-различна. Михайлов твърди, че Карамитев – станал вече известен артист, се е съмнявал в бъдещето си с Магда и търсел начин да се отърве от сватбата.

Според Михайлов двамата с Георги Попов измислят план, за да прекратят връзката. Апостол трябвало да излезе от вкъщи уж по работа, а Попов да остане при Магда за компания. През това време обаче трябвало незабелязано от нея да заключи вратата и после Карамитев да ги завари заключени. Така и станало. Този театрален сценарий предизвиква бурна сцена – Карамитев обвинява Магда в предателство и изневяра, грабва си куфара и напуска дома. Шокирана и съсипана от това, Магда заболява още по-тежко и след 42 дни умира от скоротечна туберкулоза.

Трагичната загуба на Магда бележи дълбок отпечатък в живота на Карамитев. Въпреки че след това той продължава да гради успешна кариера, магнетизмът му да привлича все повече фенове и почитателки, актьорът носи в себе си белезите на загубената си първа любов. Мистериозната и трагична история с Магда остава като тъмна сянка в миналото му, която контрастира с обожанието и светлината на сцената.

Научете повече

Голямата загадка с корекомското "Алфа Ромео" на Гунди

 

Посочиха цената на фаталния автомобил. 

Според някои публикации „Алфа“-та на Гунди му е дадена от МВР, след като е задържана от митничарите на границата.

Автомобилът е изключително бърз за времето си с впечатляващите за тогава 160 к.с..

Според публикация отпреди години на „24 часа“ го е искал Стоян Колев-легенда на автомобилният ни спорт.Автомобилът е бил конфискуван някъде на границата от италианец, за контрабанда и е собственост на МВР. Аспарухов говори с ген.Ангел Солаков, който е тогавашният Министър на вътрешните работи, левскар и голям почитател на Аспарухов, и той му дава автомобилът.

Според филмът, който препълни киносалоните, обаче Гунди си купува колата от „Кореком“.Парите са били огромни за годините си в България

Фаталният автомобил „Алфа Ромео“, с който Георги Аспарухов загива на 30 юни 1971 година заедно с Никола Котков и качен на стоп военен, е бил изключителен лукс. За да си го позволи, Аспарухов е инвестирал дългогодишни спестявания.

Когато националите се класират за Световното първенство в Мексико през 1970 година, им раздали по 1200 долара и футболистите полудели от радост. До този момент не били виждали толкова много пари накуп.

Първият автомобил на Гунди бил син „Мерцедес“, който струвал 1200 долара.

Алфата я взел за 2200 долара, като продал мерцедеса на вратаря Георги Каменски, а останалото доплатил с премията от Мексико. Твърди се, че автомобилът с регистрационен номер СГ 9999, бил с развалени спирачки още когато Гунди го купил. Затова намекна пред „Блиц“ и бившият съотборник на Гунди в Левски – Стефан Павлов, известен като Фифи Перото.

От снимките на горящата кола се знае само, че това е Alfa Romeo Giulia GT. Но коя модификация е – не е ясно на 100 процента. 

Научете повече

Разходка из снежна София в снимки от 1974 година

Някога зимите бяха по-студени и със значително повече сняг в сравнение с днешно време.

Особено характерни са били снеговалежите през 60-те и 70-те години на миналия век. В градовете често е имало преспи, които са затруднявали придвижването, а в селата понякога са били необходими и доброволчески акции за разчистване на пътищата. 

Много от нас си спомнят все още как децата са можели да карат ски и шейни направо в градовете, дори в София, заради обилния сняг.

Ето как е изглеждала снежна София през 70-те:

Характерно за този период е било и че снегът е започвал да вали още през ноември и се е задържал често чак до март, което е създавало истинска зимна атмосфера в града за продължителен период.

А Вие какви спомени имате от това време?

Източник на снимките: Машина на времето София – RETRO SOFIA – РЕТРО СОФИЯ

Научете повече

Производството на Пепси Кола в България и развитието на безалкохолната индустрия у нас има интересна история

Първото производство на Пепси Кола в България започва през 1965 година във фабриката "Кубата" в София, след подписване на лицензионен договор с PepsiCo. Това е било част от по-широкото навлизане на западни продукти в социалистическа България през 60-те години.

През този период Пепси успява да навлезе в социалистическите страни преди основния си конкурент Кока-Кола, тъй като компанията провежда по-активна политика за навлизане на източноевропейските пазари.

В развитието на безалкохолната индустрия в България могат да се откроят няколко интересни периода:

1950-те и 1960-те години:

Основно производство на традиционни български напитки като боза и лимонада

Съществуват местни безалкохолни напитки като "Републиканска лимонада" и "Ягодова газирана"

Производството е съсредоточено в държавни предприятия и комбинати

1960-те и 1970-те:

Навлизане на първите западни марки - Пепси Кола през 1965 г.

Създаване на български газирани напитки като "Етър" и "Балкан"

Развитие на производството на плодови сокове, най-вече от ябълки и грозде

1980-те:

Разширяване на асортимента с нови български марки

Внос на суровини и концентрати от чужбина

Популярност набират напитки като "Швепс" и "Тоник"

След 1989 г.:

Навлизане на множество международни марки

Приватизация на държавните предприятия

Създаване на нови частни производители

Модернизация на производствените мощности

Интересен факт е, че през социалистическия период много от безалкохолните напитки са се бутилирали в стъклени бутилки, които са се връщали и използвали повторно - една ранна форма на рециклиране.

Научете повече

Спомени от една ученическа бригада в Дерманци през 1987 г.

Всеки път като ми се обади стар авер, местообитаващ далечна страна като САЩ, че си е дошъл за кратко, изпитвам обичайното приятно оживление. Покрай такива срещи се виждам с хора които живеят в София, но не съм виждал от сума ти години, като Вики например с която Емо Спърса наскоро ни събра на една маса.

Приказките често ни връщат в ученическите години, спомените са учудващо ясни. Този път освен за какво ли не, се разговорихме и за бригадата в Дерманци, която (май) беше през 1987 година.

Всички забавни спомени които си припомнихме ме развеселиха, но и зачовъркаха. Всеки участник помнеше част от пъзела и като се съберяхме го подреждахме за кратко и се наслаждавахме на картината. Рекох си – този пъзел може да се нареди изцяло, ако се намерят ентусиасти които да опишат преживяванията си тогава. Съберем ли всичко това на едно място – пъзела е готов.

Присетих се за няколко случки, които ще споделя тук, надявайки се да ви “запаля моторетките”, да наплюнчите молива и да излеете спомените си за тази бригада.Имахме Командир и Комендант (така и не се разбра кой за какво е отговорен). Бяха печени типове, нещо като таксиметрови шофьори работеха когато не са командири и коменданти (тогава това беше много привилегирован занаят) и знаеха как да ни накарат да изпълняваме плана (че и отгоре). Докато се хващаше нормата – всичко беше позволено. Издънеше ли се нормата – забраняваше се поркане, цигари и музика, лягаше се рано. Излишно е да казвам, че нормата не се хвана само веднъж.

Когато пристигнахме първата работа на Командира и Коменданта беше да си създадат битови удобства в инак голите стаи. Втората работа беше да почакат до вечерта. И да, вечерта от селото дойдоха знойни дермански каки (явно идват при всички командири и коменданти) и си спретнаха забава с нашето началство.

Всяка вечер при началството идваха гостенките, аз като дневален (който се предполага, че не спи) ги виждах как се изнасят рано-зарана. Една ранна сутрин подочух на изпроводяк Командирът да казва на каката “виж колко ми е печен дневалният” и после тя тръгна по стълбите към изхода и излезе. След минутка се върна обаче и ми каза “Забравих да ти кажа – Командирът каза да се качиш”.

Качих се аз и тропнах на вратата – нищо. Тропах няколко пъти и се отказах, когато го чух да отваря:

Какво има?

Казал си да се кача при теб?!

Кой ти го каза?

Каката….

Да му еба пичката лелина! И затръшна вратата.

Слязох озадачен и запалих една цигара. Зазори се, запътих се да будя бригадирското движение, да става и да се втурва в помощ на трудовите колективи и ……ЗНАМЕТО!

Знамето го нямаше? Какъв сутрешен развод, какво ще вдигаме на пилона на плаца, откраднали са ми знамето по време на дежурството!

Тичам в стаята на Командира и тропам, блъскам – нищо. Тичам в стаята на Коменданта и пак тропам, той се показа – потник, рошав, недоволен:

Какво ста’а?

ЗНАМЕТО! Гепили са знамето!

…мълчание…- Чакай малко, рече Комендантът и затвори вратата. След малко излезе с нещо навито на руло. – Знам им добре аз мръсните селски номера на тия селяни, винаги нося резервно знаме. Отваряй си очите, да не го гепят, че друго нямам.

Следобеда каката на командира се завъртя, намигна ми и влезе при него. Късно вечерта той ми даде старото знаме да го сложа. Нищо не каза, но някак се сетих какво е станало – каката му е рекла, че може да открадне знамето, той е рекъл, че няма да успее, чукнали са бас и….

/Комендантът не е знаел за тая работа/Музиката!

Поркането, цигарите и музиката бяха като слънцето и въздуха за всеки бригадир.

Музиката тръгваше веднага след вечеря, заедно с първата глътка концентрат. Тръгваше от касетофон, който беше на козирката над входа на сградата. На козирката винаги имаше поне двама бригадири.

Макар и често да се сменяха, младежите дежурящи покрай музиката бяха неизменно два контрастиращи типажа:

Единият младеж винаги биваше спретнат, с прическа, леко отнесен, по-вероятно трезвен и без цигарка. Другият дежурен типаж пък беше рошав и раздърпан, подпийнал и сецкащ цигара от цигара. И двамата изпълняваха елементарен, но тържествен ритуал – да почетат музикалното си божество, като пуснат в ефир единствената песен на този свят която имаше смисъл да се слуша.Спретнатите типове не признаваха друга песен освен People are people so….Изпаднали в транс те лениво се полюшваха по плаца втренчени в звездите. Така и не запомних, Дюран Дюран или Дъпеш Мод пееше парчето, но научих, че на света, че и в класа и даже имало и други хора освен пънкарите и метълите и че те наричаха себе си уейвове.

Когато песента свършеше, точно секунда по-късно касетката изхвърчаше от касетофона и след кратко превъртане назад, започваше парчето на всички времена – This is not a love song на PIL. Метъли и пънкари заподскачваха, пееха и куфееха на плаца, чевръсто освободен от вглъбените уейвове.

Колко пъти се повтаряше този метълско – уейвски кръговрат – цяла вечер и почти всяка вечер. Омръзваше ли – точно обратното, ставаше все по-трансцедентално. Докато уейвовете въртяха тяхната песен, имахме време да отпием, да си кажем по някоя приказка или се изпикаем, че само след три минути отново дежурният метъл пускаше This is not a love song. Пробвал съм да ги броя пътите в които изпява This is not a love song – май бяха 114 или нещо такова.

Мариан (a.k.a. Любовника), много пиян се опитваше да се ориентира кой от кои е в паузите (в тъмницата и без музика беше по-трудно да го разбереш) “ти сега къ’в си – пипълсон ли си?”Съвременните бойлери имат няколко степени на защита.

Ако по някаква причина водата вземе, че прегрее, терморегулаторът ще изключи реотана. Ако той не изключи, възвратният клапан ще се отвори и налягането ще спадне. Ако и той откаже, фланеца ще се отвори и водата ще изтече и т.н. Затова и наскоро не сме чували, как бойлер е гръмнал и е съборил част от къща. Щото и 80 литров соц бойлер може да свърши тази работа.

Бойлерът в столовата на бригадата не беше обременен с такива защити. Терморегулатори, клапани, това са буржоазни отживелици, си е рекъл конструктора докато е заварявал и пригаждал гигантския варел за бойлер. Беше самоделка, която събираше поне 500 литра, може да е бил и цял тон. Управляваше го леля, която сутрин го включваше, а вечер – изключваше от един контакт или май беше с ръчка – прекъсвач. Бойлерът беше толкова голям, че за 8 часа не можеше да се нагрее твърде много и тази система работеше изглежда от години.

Една нощ, може би към 5 сутринта кротко си дежурях. Мамбите и сходните забавления на дневалния със спящи бригадири бяха в миналото – всички спални помещения вече се залостваха отвътре с кревати и какво ли още не. Влязох в кухнята – нещо странно свистеше.

Пуснах топлата вода на една от чешмите, чучура отлетя като снаряд нагоре и рикошира в тавана. От дупката на чешмата свистеше пара със смайващо налягане. Брех!

Пуснах втора чешма – този път чучура не се изстреля, но както беше с форма на обърнато “U” така се вирна право нагоре и парата засвистя и от него. Тогава започнах да вдявам, че не е нормално да излиза пара от чешмите и да еректират чучури. След секунди вече тропах на вратата на командира. След минута той беше при чешмите, отвори всички кранове (които в тази кухня бяха доста) и рече: ЕВАКУАЦИЯ!

Събудих другите дневални и евакуацията започна, но сред евакуиращите се липсваше ентусиазъм. Стояха си зад залостените врати и мислеха, че това е някакъв пореден майтап (това го разбирах добре, но момента не беше подходящ за проява на емпатия). Уведомихме началството за съпротивата и получихме карт бланш да влизаме и през залостени врати, в резултат в една от стаите влетяхме заедно с касата и с вратата.

Пет минути по-късно всички бяха строени на плаца. Ръбатия беше толкова поркан, че съседите му по стая го изнесоха и положиха на асфалта. Командира го гледа така легнал, почуди се, но в крайна сметка ги накара да го вдигнат. Докато траеше инструктажа Ръбатия висеше на раменете на съучениците си, после пак рухна.

На другата сутрин командирът и комендантът говориха с лелките и местния шеф. През целия ден след това лелките бяха необичайно тихи.

П.П.

Предишния ден пък бяха открили липсата на салами и кашкавали от складчето – надявам се Гери да разкаже на какво се дължаха тези липси. Та се бяха наточили да ни карат да ги плащаме, ама след тази история с бойлера, май ни се размина.

Aвтор: Светослав

Научете повече

85 години от рождението на една от легендите на БНТ

Любинка Нягулова е телевизионна говорителка и радиоговорителка, една от легендите на националната телевизия.

Кариерата й на говорителка тръгва от радиото. Завършва Ориенталистика в Софийския университет. Наскоро след това се явява на конкурс за говорител в телевизията. Той се провежда в четири тура, всеки вторник и се състои в четене на статии от вестниците „Литературен фронт“, „Народна култура“ и политически коментар. Нягулова спечелва конкурса и започва работа в телевизията.

Любинка Нягулова е сред емблематичните говорителки на БНТ. Тя е специализиран говорител и чете само новините по БНТ през 70-те и 80-те години на XX век.

Редовно чете новините в предаването „По света и у нас“. По времето, когато директор на БНТ е Вяра Анкова, Любинка Нягулова е избрана за председател на Обществения съвет на БНТ.

На 50-годишна възраст тя е уволнена от Асен Агов, който става директор по време на прехода и уволнява почти всички знакови лица в телевизията. Тогава Любинка Нягулова става преподавател по „Телевизионна реч“ в Софийския университет, а после в своя школа. Обучила е много млади журналисти на правоговор. Сред тях е директорът на секция „Новини“ в БНТ Венелин Петков.

Близките и колегите й я наричат Люси. Традиция бе на всеки юбилей на БНТ именно тя да открива централната емисия новини.

Светла й памет.

Научете повече

Георги Соколов – Соколето. Погубеният талант!

Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.

Започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.

В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.

Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата  минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.

Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача. За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.

Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.

Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.

През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.

Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.

След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.

Източник:ritnitop.bg

Научете повече

Лита проговори за Котков: Той не е бил част от живота ни и няма място във филма „Гунди“

Филмът „Гунди – Легенда за любовта“ прави фурор по кината и вече счупи всички рекорди за съвременна българска продукция. Вълнуващата история за любовта на най-великия български футболист Георги Аспарухов и съпругата му Величка Маркова-Лита не спира да вълнува зрителите и отвсякъде валят хвалебствени отзиви.

Мнозина в социалните мрежи обаче задават въпроса защо в лентата липсва образът на Никола Котков. ВИЖТЕ ТУК ИНТЕРВЮТО С КАТЯ КОТКОВА

„Филмът не е футболен, той е за нашата любов с Георги“, обясни Величка Маркова в интервю за „Ретро“. Тя сподели впечатленията си от мащабната продукция и разкри интересни подробности за живота си с Аспарухов.

– Лита, как се почувствахте, когато видяхте за първи път филма, посветен на вашия съпруг и любовта ви?

– Шизофренично! Много е странно да видиш историята на живота ти и себе си на екрана. Уж си ти, пък не си ти… Уж не си ти, пък си ти… А на моменти се чудиш защо непознати хора произнасят думи, които отекват в главата ти. Така е известно време. После разказът те увлича. Първото ми гледане почти не си го спомням. Излязох за малко от салона. Слава Богу, че прожекцията беше закрита и нямаше публика. На премиерата го видях целия. Хареса ми. Хареса ми, защото е почтен, защото е истински. Хареса ми, защото става дума не за нещо извънземно, а за чисто човешки неща – отношения, каквито имаме в живота, чувства, които всички хора познават, а някои крият в себе си.

– В социалните мрежи мнозина коментират въпроса защо във филма го няма персонажа на Котков?

– Филмът се казва „Гунди – Легенда за любовта“. Къде е мястото на Котков тук? Ние не сме били близки семейства. Това, че сме били приятели, не е истина. Те бяха много добри, близки съотборници, но нямахме общ семеен живот. За съжаление, с Котков споделиха една отвратителна съдба, но той не беше част от нашия живот, за да е във филма. Котков дойде в „Левски“, когато се обединиха със „Спартак“ – накрая фактически на живота на Георги. Имам огромно уважение към Кольо – прекрасен човек, възпитан, интелигентен, мил. Те двамата бяха така: единият в тъмната гама, другият в русата. Но Котков не беше част от нашия живот, разбирате ли? Спекулациите за лоши отношения са неверни и всички, които задават въпроса защо той не е във филма, първо да погледнат заглавието. Филмът не е футболен. Котков съм го познавала като футболист на „Локомотив“, но се запознах с него чак когато дойде в „Левски“. И като загинаха заедно, тръгнаха приказките за това, че са били най-близки. Но нашите близки приятели бяха Сашо Костов и Иван Вуцов. Иван и съпругата му Нина бяха кръстници на сина ми.

– Как според вас се справиха актьорите в главните роли Павел Иванов и Александра Свиленова?

– Безупречно! В моменти, когато Павел ме поглеждаше от екрана, сякаш Георги ме гледаше. Няма друг актьор, който визуално да напомня толкова за Георги. А професионално изпълнението е съвършено. Да не говорим за Сани, Александра – страхотна е! За Георги знаем всичко, образът е ясен, а аз съм тази, която съм неговата спътница. Но тя направи невероятен образ, много силен и съм ? много благодарна. Това момиче, което е студентка, направи нещо невероятно. Любов, гняв, всичко имаше. Двамата са страхотни актьори и им предричам светло бъдеще, дори на световно ниво.

– Очаквахте ли филмът да се получи толкова добре и да разбие всички рекорди?

– Преди да го видя, не можех да спя. Дали е станало, как е станало? Не съм била на снимките, а само консултирах за сценария и фактологията. Будех се посред нощите. Притеснявах се да не излезе нещо грозно, имайки предвид опита за големи личности. За сина ми Андрей се тревожех как ще го приеме – той беше малък, когато баща му отлетя.

– Как той прие идеята за филма?

– С недоверие, скептично. После много му хареса и ми се извини за това, че не е вярвал в качества като доброта, почтеност, любов, искреност. Смята, че съм идеалистка, но аз съм позитивен човек. Всичко зависи от това какво забелязваш – хубавото или лошото. При мен винаги е хубавото.

– Как се справихте с възпитанието на Андрей след загубата на Гунди?

– Трудно беше, всяка майка знае какво е. За мен възпитанието е да му дадеш избор и да го насочиш към различни аспекти на живота – култура, спорт, кино, театър, литература, а той да избере. Освен това имах до себе си моето семейство – майка ми, баща ми, брат ми, които даваха стабилност на Андрей. Чудесно момче е, добре се справихме.

– С Георги сте имали всякакви периоди. Как успяхте да бъдете толкова време до такъв човек?

– Много е трудно. Оженихме се, когато бях на 20. Израснала съм в семейство с подчертани християнски ценности, модерно, но патриархално. Омъжих се млада, а вместо да се впусна в живота, имах рестрикции – футбол, режими, ранно лягане. Идва момент, в който ти идва в повече. Пожелах си малко свобода и се разделихме. В семейния живот е така, достига се до някаква рутина и тази рутина обикновено убива чувствата и отношенията. При нас се достигна до тази рутина. Отделихме се за известно време един от друг и разбрах, че в крайна сметка това е голямата ми любов и моето щастие, което и той очевидно разбра. Когато се събрахме отново, вече по съвсем друг начин гледахме на живота. Любовта ни беше много стабилна, зряла, сигурна, силна и спокойна. Ама много, казвам ви! Много по-различна от тази буйната, младежката, каквато също имахме.

– Ако можехте да се върнете назад, щеше ли да е по-лесно, ако той беше с друга професия?

– Не ми беше важно каква е професията му. Влюбих се в момчето, не във футболиста. За мен беше важно той да обича това, което прави.

Той беше решил да сложи край на футболната си кариера, но понеже много го огорчиха, той каза: „Мислех да се откажа, но ще играя още малко, за да докажа, че не съм случаен“. Георги изобщо не усещаше, че има такава слава, до последно искаше да доказва, че е достоен. Аз винаги го подкрепях.

Аз съм се влюбила не във футболиста. На по 16 години бяхме. Когато го видях, той играеше волейбол, какъв футболист, какво чудо, ние бяхме деца. Аз се влюбих в момчето с трапчинката, с веселия нрав, добрия човек, в него се влюбих. Пък дали е футболист, дали е стругар, дали е лекар, все едно ми беше. Но щом него го радва футболът, до него съм плътно. Подкрепях го максимално, за да му създам спокойствие и уют, за да си гледа работата и да се радва на това, което обича.

– При него е било любов от пръв поглед, а при вас?

– Не беше от пръв поглед. Бях малка, играех волейбол, свирех на пиано, учех в английска гимназия и имах много уроци – вятър ме вееше на бяла кобила. Но после се влюбих страхотно и бях готова на всичко за него.

– Съжалявате ли, че той не прие предложение за трансфер в чужбина?

– О, не! Системата в България беше ужасна по онова време. Ако бяхме останали в чужбина, нашите семейства нямаше да съществуват тук. Системата щеше да ги унищожи. Сега съм щастлива, че живеем във време, в което имаме право на избор. Това право на нас ни беше отнето. И ако възрастни хора плачат по миналото време, това е жалба по младост, на мен 60-те години ми бяха най-хубавите в живота – любов, дете, всичко, обаче системата беше отвратителна! Нямаш право на избор. Георги живееше тук в клетка, и то не златна. Всеки голям отбор го искаше, но въобще не ни беше минало през ум. В края на краищата ние имахме родители, близки, братя сестри. Те казаха, че ще доведат детето ни, но въпреки всичко не бихме жертвали семействата си, дума да не става! Беше много черно време. Здрава ръка, която ти казва какви книги да четеш, какви филми да гледаш, в петък съветска телевизия… Като се има предвид, че моят баща беше от отбрания слой на обществото – аз съм била привилeгирована, но точно като такава мога да кажа, че системата беше отвратителна.

– Споменахте, че вашите родители са били плътно зад вас след загубата. А родителите на Георги?

– Подкрепяха ме, но понеже живеехме близо до моите родители, а майка ми не работеше, а свекърва ми работеше, моите родители ми бяха подръка. Родителите на Георги бяха изключително честни, почтени, трудолюбиви и страхотни хора.

Автор:Емилия Младенова/ retro.bg

Научете повече

В периода на най-тежката зърнена криза в България през 90-те година започва кървава поредица от инциденти с бизнесмени, търгуващи с жито

Една от жертвите е Стойчо Стоев, един от проспериращите предприемачи в Пловдив в периода на най-тежката зърнена криза в България през 1996-1997 година

Семейството на Стойчо Стоев е от Ямболско. Заминава за Канада, за да изкарва прехраната си, но се връща през 1995 година. Идвайки си в България, цялото му семейство се мести в Пловдивско. Стоев е въодушевен, в главата си има много идеи за бизнес в родината, като желанието му е да вложи и умножи събраните при престоя му в чужбина пари, припомня в. „Марица“.

Първоначално инвестира в оранжерии в Ръжево Конаре. След известно време пренасочва капиталите си в производството на пшеница в Добруджа. През лятото на 1996 година се решава да наеме 4000 декара ниви в житницата на България, както е известен онзи край. Мисли в перспектива и чертае планове дълги години да развива търговия със зърно.

Стоев бил изключително предприемчив, доверчив и добросърдечен. Сърцето му било отворено за всички в нужда. Постоянно давал пари назаем на близки и познати, които едва свързвали двата края. Бизнесът на Стоев бързо тръгнал нагоре и той просперирал. Успехът му обаче засегнал изключително много бизнес интереси и това му коствало живота.

На 19 март 1997 година вечерта 39-годишният Стоев се прибирал в дома си. Тогава къщата, в която живеел със семейството си, била на ул. „Жолио Кюри“, в центъра на Пловдив, на няколко крачки от дирекцията на полицията. Зърненият бос паркирал опела си, отворил багажника и взел подаръците, които носел за съпругата си Дора и 11-месечната им дъщеричка.Преминал през двора и точно в този момент бил застигнат от два куршума в главата. Изстрелите проехтяват от близката пресечка. Стоев се свлича на земята. Около окървавеното му тяло са разпилени и подаръците, които носел. Съпругата му изпада в ужас. Бизнесменът умира на място, а килърите си плюят на петите. В колата на Стоев остават непокътнати 850 000 стари лева, което зачерква версията за грабеж.

Убийците не са разкрити, а версиите за показното убийство са най-различни. Най-убедително обаче звучи само една и тя е основната, по която работят разследващите – засегнати бизнес интереси.

В крайна сметка Стоев не е успял да ожъне. Бизнесменът не е бил заплашван, нямал е и нито стотинка дългове. Често се отбивал до Добруджа, за да наглежда земите си. В деня след убийството Стоев планирал да закупи торове за пшеница, но така и не му се удала тази възможност.

Версията за убийството се потвърждава и от факта, че Добруджанският край се оказва пресечна точка на големи икономически интереси. А точно там Стоев влага инвестициите си, тъй като по онова време държавата преживява най-тежката зърнена криза, която се оказва важен урок. След гладните години, в България се въвежда система за контрол на зърнения баланс, която цели никога повече да не се повтаря подобна ситуация.

През 1995-1996 година зърнената реколта в България и по света е изключително ниска. Това е причина много държави да кажат „не“ на износа на пшеница, за да осигурят собственото си оцеляване. Родните специалисти предупреждават още през юли 1995 година, че предстои зърнен колапс, но гласовете им потъват.

България се забавя със забраната за износ, като междувременно се създават облекчения за търговците, от които те се възползват на пълни обороти. Така се разпродава напълно и старата, и новата реколта извън страната. Хлебният баланс е нарушен и впоследствие се налага да се внася зърно.

По това време са изнесени близо 990 000 тона зърно, заради което искат оставката на Виденовото правителство. По-късно срещу министри от неговия кабинет стартира разследване и дело за безстопанственост, завършило с оправдателни присъди през април 2009 година. Мотивите са, че липсват доказателства за вина.

В годините на кризата обаче фалира Добруджанската банка, източена по схемата „Дълг срещу собственост“. Самоубива се депутат от Добрич. Търговец на зърно пък е застрелян пред офиса си в Добрич, а от касата изчезват 4,5 милиона стари лева. Пребит е арендатор на 100 000 декара земя в землището на село Крушаре. В кървавата поредица влиза и пловдивският бизнесмен Стойчо Стоев, който е изведен принудително от играта с българското зърно.

През 1996 година с одобрението на държавата бургаската рафинерия „Нефтохим“ внася близо 302 000 тона зърно, за да се покрие недостигът в страната. Доставките са от четири фирми – „Гленкор“, „Югопетрол“, „Бенар“ и „Булкон“.

Сделките са сключени без търг или конкурс. Ревизия на Държавния финансов контрол установява, че „Нефтохим“ е купил зърното за 226 долара за тон, когато средната пазарна цена на европейския пазар е била 170 долара, и така са платени общо над 16 милиона долара в повече.

Сделката не е осчетоводена, а зърното не е фактурирано. Най-голямото количество – за 46.5 милиона долара, е внесено от „Гленкор“, фирмата на Марк Рич. Освен че е скъпо, се оказва, че зърното е с лошо качество и заразено с болести.

По време на делото Жан Виденов се явява като свидетел. От съдебната банка пояснява, че сделката между „Нефтохим“ и „Югопетрол“ е била бартерна и основният мотив на правителството да я подкрепи е било желанието да бъдат възстановени отношенията с Югославия.

Бившият премиер разказал, че в този период е имало около 100 фирми, износители на зърно. Една от тях е била „Мултигруп“, но фирмата не е изнесла повече от 10 на сто от общото количество зърно.

Научете повече

Д-р Радан Сарафов не опазил интимна тайна на Тато! Монтирали камери в дома и кабинета му, но не разбрали на чие разузнаване е агент

 

Вляво: Д-р Радан Сарафов/Вдясно: Тодор Живков

За бившия Източен блок политическото лято на 1968 г. е твърде горещо. В Чехословакия набира сила т. нар. Пражка пролет - народно движение за либерализация, което заплашва да срине статуквото на социалистическия строй във всички страни – сателити на СССР.

В България се провежда Световният младежки фестивал с над 20 хил. участници от 138 държави. Българските служби са мобилизирани, особено Държавна сигурност стриктно следи някои „недобросъвестни граждани“, готови да „предадат“ родината и социалистическите идеи, подвластни на западно влияние.

Безпощадно

Министърът на МВР Ангел Солаков и неговият заместник Григор Шопов издават заповед разузнаването да е безпощадно към враговете и предателите. Сега е моментът. Развихря се сериозна шпиономания. Една от жертвите на КДС (така се е наричала Държавна сигурност) е софийският лекар д-р Радан Сарафов. Почти две години преди това жилището му на ъгъла на ул. „Аксаков“ и „Бенковски“, където той има и кабинет, е наблюдавано, но с неуспех. Всъщност д-р Сарафов не е случаен човек. Той произхожда от видно семейство – известния македонски род, дал личности като архимандрит Харитон – деец на Българската екзархия, революционера Борис Сарафов, актьора Кръстьо Сарафов, чието име носи НАТФИЗ, учители и военни. Той е и потомствен лекар – баща му е завършил медицина във Виена, военен лекар от Балканските войни с чин майор. Друг негов сродник е д-р Стефан Сарафов, създал най-известната клиника в началото на ХХ век. Тя се е намирала на втория етаж над Писателското кафене срещу Военния клуб. Там са се лекували много известни софиянци, но за съжаление се свързва и с фаталните операции на дъщерята на Христо Ботев – Иванка, и на Мина Тодорова – поетичната муза на Яворов.

Приближен

Д-р Радан Сарафов е роден през 1908 г. Завършва медицина във Франция. Жени се за Рада Стоянова, с която имат дъщеря Христина, родена през 1941 г. През 60-те години д-р Сарафов вече е известен лекар интернист, завеждащ вътрешното отделение на Първа градска болница. Той е високоерудиран специалист, кардиолог, търсен от пациенти от висшия ешелон на властта. Обслужва и дипломатическия корпус, най-вече дипломати от посолствата на френско говорещи страни. Високият му професионализъм го прави търсен дори от самия Тодор Живков. През годините след „аферата д-р Сарафов“ има много предположения и теории защо именно той е обвинен и съден като шпионин, след като е бил близък до висшите партийни кръгове. Според обвинителните материали е бил вербуван още през 1939 г. за Сикрет Сървиз от английския военен аташе полковник Рос.

През 1948 г. е във връзка с френския аташе майор Марсел Сима. А през 1956 г. вече е агент на ЦРУ. Има и съмнение, че Сарафов е работел и за албанците, тъй като е бил състудент в Париж с генерал Енвер Ходжа, министър-председател на Албания.

Със сигурност обаче докторът е бил човек на българските тайни служби. Според разузнавача Бончо Асенов и покойния генерал-лейтенат Антон Мусаков, шеф на VI управление в Държавна сигурност, имало практика в ДС и външното разузнаване да се ползват за поръчки именно хора под прикритие като д-р Сарафов, който е събирал данни от своите високопоставени пациенти. Той се е ползвал с редица привилегии, като например е уредил дъщеря си Христина да завърши престижно образование в Швейцария и дори да стажува в ООН в Женева. Но има предположение, че е наранил егото на самия Тодор Живков и е получил възмездие и наказание.

Слухове

В средата на 60-те години съпругата на Живков – д-р Мара Малеева, се разболява от рак на стомаха и той започва да заглежда други жени – главно артистки и певици. Твърди се, че ги приемал в специални стаи за отдих до кабинета си. Мълвата гласи, че Живков се заразил от срамна болест, а д-р Сарафов му изписал под обет за тайна от Франция прочутото тогава лекарство „Фазижин“. И го насочил да лекува простата, като се знае, че след няколко години Първия стигнал до операция за премахването й. Но докторът не удържал интимната тайна и си платил за това.

Няколко години преди него отмъщението на Живков застигнало и друга известна личност – Иван-Асен Георгиев, юрист и член на БКП, представител на България в ООН в Ню Йорк, председател на Международния институт по космическо право.Осъден на смърт за шпионаж и разстрелян на 4 януари 1964 г. в София. Иван-Асен бил съратник с Живков отпреди 9 септември, създал е БОНСС и твърдял, че ще стане генерален секретар на ООН. Но се смята, че той е говорел, че Живков е бил агент на Гешев, че е предавал партийните другари и затова е останал невредим. Също, че Хрушчов нямал качества за лидер. Така си извоювал съдебен процес и отмъщение на българския и руския лидер. Вероятно подсъдимите са имали неблагоразумието да наранят егото на Първия, за да стигнат до процеси. За други провинения обаче е имало само мъмрене. Например това, че д-р Сарафов урежда клиника в САЩ, за да роди там извънбрачното си дете известна по това време българска художничка. Тя е била любовница на командира на Поповския партизански отряд и министър на МВР генерал Ангел Цанев, за което е премълчано. Случката е от 1965 г.

Уличаване

През 1967 г. ДС започва операция по уличаване на д-р Сарафов. Монтират тайно микровидеокамера в кабинета и дома му, заснемаща всичко. Дори използват микроточка – приспособление като люспа, което под микроскоп разчита инфограми. Но не успяват да докажат на чие разузнаване е агент. На 17 юли 1968 г. д-р Сарафов е арестуван и обвинен по член 104 от Наказателния кодекс за шпионаж в полза на чужда държава. Но докторът се оказва костелив орех. Той изтъква, че е работил по задачи на Първо главно, също и на Второ главно – контраразузнаване. Следователите нямат напредък. И тогава се пристъпва към шантажиране. Знае се, че той има голяма слабост към дъщеря си. Освен това го принуждават да признае, че е имал любовна връзка със световноизвестната цигуларка Дина Шнайдерман, съпруга на цигуларя Емил Камиларов. Че я е ползвал за своите шпионски цели.

Ексразузнавачът Петър Христозов свидетелства, че двамата с доктора правели любов в кабинета му на долния етаж под апартамента, където била жена му Рада. Но заради световната слава на музикантите и понеже Дина е съветска гражданка, не могат да им повдигнат обвинения. Затова следователят обвинява съпругата му, че го е свързала с Петър Радоев – неин роднина, с когото са учили в Роберт колеж. Той е агентът на ЦРУ Питър Радлей. Но когато му подхвърлят, че е замесил и дъщеря си, той избухва. Губи самообладание и крещи, че момичето няма нищо общо. Решено е обаче да бъде доведена Христина в София.

По това време тя работи във Виена и е трудно да бъде отвлечена. Чрез външно министерство тя е подведена да бъде командирована в Дамаск, Сирия, уж като преводачка на правителствена делегация. За Дамаск са изпратени следовател Миладинов и още един разузнавач, които я посрещат на летището и я водят в българското посолство. Но още на летището Христина разбира, че нещо не е наред. Тя се прави на вежлива и отзивчива, но моли да отиде до тоалетната. Вътре тя вижда прозорче откъм страната на задния двор. Измъква се трудно, но минава спокойно покрай главния вход. После се затичва без посока. Тя е без чанта и документи, не познава града. Но за щастие на 200 метра съзира знамето на италианското посолство. Там обявява, че е служител на ООН, отвлечена от българските тайни служби. Чак два месеца по-късно, дегизирана и с чужд паспорт успява да напусне Сирия с колата на италианския посланик.

Натиск

В софийското следствие показват на д-р Сарафов чантата и куфарите на дъщеря му и го принуждават да признае, ако иска да спаси дъщеря си Христина. И той признава всичко, което искат от него. В „доброволните“ показания докторът признава сътрудничество с няколко шпионски централи. След 6 месеца – на 9 декември 1968 г., присъдата е потвърдена от Върховния съд – разстрел. На 18 февруари 1969 г. д-р Радан Сарафов е убит в Централния затвор. Семейството му така и не получава смъртен акт и не знае къде е гробът му. Жена му Рада изпада в депресия от мъка, че е загубила съпруг и не може да види дъщеря си. До края на живота си остава сама и моли да отиде при детето си, но не получава разрешение. Христина Сарафова умира в Ню Йорк през 1996 г., където дълги години ръководи департамента по преводи на ООН. Така и никога вече не се завръща в България и не вижда повече майка си и семейството си.

Източник:Телеграф

Научете повече