Като студент през соца често пътувах с БДЖ - железниците даваха относителна идея за удобство в мръсни купета

 

Експрес „Хебър“ на ЖП гара Пловдив през 1981 г.Снимка: Pierre B.

Когато бях студент в Пловдив, често пътувах с БДЖ до Стара Загора. Идеята за автобус бе екзотична и скъпа, а железниците даваха относителна идея за удобство в мръсни купета, които носеха духа на социалистическа България. 

Тя си беше отишла, но мръсотията от нея още стоеше, включително и декоративните картинки, които красяха стените на купето – различни принтове на красиви природни гледки, естествено, черно бели. Преходът от 2 часа между Пловдив и Стара Загора винаги носеше дух на приключение заради вълнуващите събеседници. В едно такова пътуване, още щом влакът наду свирката и тръгна, спътник от купето с дипломатическо куфарче извади листове и започна да ни чете за Исус и да ни еманципира, за да ни прибере в добрата част на човечеството. Слабо опонирах, докато не се намеси дама от лявата му страна, която буквално го смачка с аналогия между Вълко Червенков и идеята на пропагандатора за Исус Христос. След което продължихме аз и тя – за Вълко. 

Червенков ми е любим български политик, по сталински неразумен и абсурден, ашладисан на българска почва. Триумфален и помпозен, без никаква връзка с реалността.  Тя разказваше как е чела стенограми, в които пише (примерно) “спонтанни бурни овации, които преминават в хорово скандиране – „Сталин значи мир“ или „единични викове „Да живее“, които преминават в пеене на патриотична песен“ и т.н.

Беше страхотен разговор, жалко, че не се опитах да й поискам адреса (тогава нямаше мобилни телефони, освен в научната фантастика), беше симпатична жена (да, около 40, от моя гледна точка сега – млада). Интересно ми е какво е станало с нея.

За този разговор се сетих, след като изгледах 2-3 минути от помпозната инаугурация  на президент Радев, който за втори път встъпва на власт. Някои хора се радват, други се впечатляват, патриотични послания и аплодисменти, които преминават в „Мутри вън“ и клатене на юмрук в стил Енвер Ходжа. Нищо против Радев, не е мой тип, но той спечели. На фона на растящата криза, тази ненужна помпозност сякаш ме плаши. Но някои хора харесват това. Време е перенето на юмруци да спре и да се започне работа. Но не плакатна “работа, работа и пак работа“, в духа на „дела, дела и само дела“ на Човека от народа.

Вероятно същият лек привкус усетих от времената на Вълко и Живков, когато видях, че най-демократичните партии ДБ и БСП отново си избират същите водачи, които ги докараха до срив на изборите. При това – като единствени кандидатури. Сетих се за разказите на присъствали на събранията в ЦК: „но на кого ни оставяте, другарю Живков“, „ защо, а вие сте толкова млад, другарю Живков, имате още сили“. Имат ли още сили Христо Иванов и Корнелия Нинова?

Не знам какво е станало с тази жена от влака. Вероятно същото, което стана с много от нас – или се махнахме от България или България се махна от нас. Смешното е, че това, от което бягахме и което стана причина за 10 ноември (пък дори и дворцов преврат да е), днес се връща препакетирано, като наложен маркетинг. Да гърмят оръдия, да избираме поредния Тодор Живков с 99% одобрение, да храним жаждата ни за партийна помпозност и сталинска бароковост, предрешена като европейска традиция. Остава ли ни друго?

Ивайло Тончев/Стара Загора

Научете повече

Там, където започва „Дружба“ свършва закона!

С Указ на Държавния съвет № 2932 от 27. IX. 1983 г. е изграден нов, XII столичен район "Искър". В състава на района се включват ж.к. "Дружба" и промишлената зона Гара Искър.

Очертанията му вървят по южната граница на летищния комплекс и продължението й до околовръст-ния път, по околовръстния път до бул. "Ленин", по бул. "Ленин" до караулната, по досегашната граница между Ленински район и район "Васил Левски" и по бул. "Хо Ши Мин" и бул. "Фестивален", до летищния комплекс.

Научете повече

Кой наш курорт е бил любим филмов декор по време на соца

От 60-те години до днес „Златни пясъци“ е курорт, който привлича не само туристи, но и кинодейци. Десетилетия наред там се снимат родни и европейски филми. Само 4 години след като е започнал строежът на първия хотел, комплексът вече е декор за интересни, понякога забавни, друг път криминални или романтични истории.

По времето на социализма – съвсем логично, една от държавите, които имат на-силен интерес към снимки в черноморския курорт, е ГДР. През 1960 г. в България пристигат режисьорът Рихард Грошоп, операторът Ойген Клагеман и актьорите Хорст Дринда, Герлинд Анерт, Анжелика Донрьозе, Гюнтер Хаак, за да направят комедията „Втори пилот“. В нея млад и влюбчив пилот се захласва по привлекателни девойки, една от които тъкмо отива на почивка в „Златни пясъци“. Самият режисьор Грошоп е заявил, че с филма си ще разкрие прелестите на курорта.

Пет години по-късно започват снимките на друг любопитен филм, който е съвместна продукция между ГДР и България. Става въпрос за лентата „Старинната монета“. Това се смята за първия български мюзикъл и първия цветен филм в нашата история. Сценарият е дело на братя Мормареви, режисурата – на Владимир Янчев, а музиката – на Петър Ступел. Актьорите, изиграли главните роли, са певицата Лиана Антонова, Манфред Круг, Вики Шраде, Вили Швабе, Григор Вачков, Нейчо Попов.Историята е за учител от ГДР, който има слабост към старинни монети. Тъкмо търсенето на една специална монета, която е от България, го отвежда на почивка в „Златни пясъци“. Срещата му с българска певица се оказва ключова за неговото издирване, но същевременно любовта също се намесва в картинката.

Следващият филм, заснет в черноморския курорт, отново е съвместна продукция на ГДР и България. Режисьор на „Малки тайни“ е Волфганг Щауте, а сценарист – Анжел Вагенщайн. И тук е замесена монета, а на фона на красивите пейзажи от „Златни пясъци“ се вплитат няколко различни сюжетни линии. Главните роли са поверени на Мая Драгоманска и германския актьор Юрген Рейман. Участват още Апостол Карамитев, Ани Бакалова, Константин Коцев.

Хотелите в „Златни пясъци“ също стават част от снимачните площадки. Филмът „Истанбулска нишка“ е заснет в „Интернационал“. Режисьор е Ингрид Зандер, оператор – Хелмут Греевалд, а сценарият е на Хари Тюрк. В криминалната история западногермански агенти опитват да отвлекат специалисти от ГДР, които са на почивка в черноморския курорт.

Може би най-обичаният български филм, сниман на „Златни пясъци“, е „Оркестър без име“. Негов режисьор е Людмил Кирков, оператор – Виктор Чичов, а сценарият е дело на Станислав Стратиев. Лентата е заснета през 1980 г. и макар да са минали повече от 40 години, култовите реплики от филма все още се помнят и преповтарят от поколения наред.

Привличането на продуценти и филмови продукции е от изключително значение за популярността на курорта, който през 2022 г. чества 65 години от създаването си. В последните години „Златни пясъци“ стана декор и за боливудското кино, а около 300 роми бяха статисти. Какви още продукции ще бъдат заснети в красивия курорт и кои звезди ще дойдат да изиграят своите роли, предстои да видим.

Източник: Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна

Научете повече

През 1980 г. тя завършва ВИТИЗ и става една от най-големите звезди на България

Ваня (родена като Иванка) Цветкова е родена в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1980 г. в класа на Гриша Островски. В киното дебютира с филма „Служебно положение – ординарец“, но голяма популярност получава с филма на Христо Христов „Бариерата“ по романа на Павел Вежинов и печели награди от кинофестивалите във Варна и Москва. С участията си в касовите хитове на българското кино „Лавина“ по книгата на Блага Димитрова и „Комбина“ бързо се превръща във всенародна любимка. И в двата филма играе заедно с Иван Иванов.

Звездата от „Комбина“ неведнъж е споделяла, че напуска България през 1990 г., за да се спаси от мизерията на родната актьорска гилдия. Дълги години тя работи като крупие в Лас Вегас и признава, че е печелила повече от добре. 

Сега обаче 65-годишната дама разчитала и на издръжката на сина си Павел, който е компютърен спец и е много добре платен. Той е плод на любовта й с каскадьора Павел Дойчев, който се спомина внезапно през 2019 г. 

В последните години от живота си той се бе изолирал в село Фазаново край Бургас, далеч от медийното внимание и артистичните среди. Цветкова се запознава с Дойчев по време на снимките на култовия филм „Комбина“.

Тогава тя е в главната роля с Иван Иванов, а Дойчев е „бияч“ от бандата на Ники Сотиров. По онова време тя имала връзка с режисьора Огнян Купенов, но след снимките се прибрала в София и звъннала на Павел под претекст, че имала проблеми с парното на полския си фиат, който току-що си била купила. 

Така искала да го предизвика да се срещнат отново. Малко след това двамата се женят, а бракът им издържа цели 18 години. Но в един момент Ваня решава, че иска развод и нов живот в Щатите.

Научете повече

БДЖ през 1989 г.превозва 99 млн. пътници и постига печалба от 91 млн. лв. Железничарите тогава са над 90 хиляди

 

Инж. Красимир Ангелов разказва за кариерата си в БДЖ и всички промени през годините

Датата 9 ноември остава в историята, без значение от гледната точка. Преди точно 35 години стената – символът и буквалната бариера между Запада и Съветския съюз – падна, съборена не само от желанието на берлинчани да видят близките си, но и заради общочовешкото желание за свобода. Малко след стената падна и самия режим – както в България, така и в самия Съветски съюз. ИСпоред някои въпросният период за страната ни приключи още през 2004 г. с членството на България в НАТО – основният противник на СССР. Според други преходът приключи през 2007 г. с влизането ни в Европейския съюз. Според трети той никога не е свършвал и вероятно никога няма да свърши.

Както и да бъде погледната модерната история на страната, каквито и да са различните мнения за соца – дали добър, дали лош – един факт остава: В социалистическа България най-хубавите години от живота си са прекарали милиони българи.

Днес СОЦБГ ви представя историята на инж. Красимир Ангелов, разказана от самиия него в блога му. Днес тя говори по-силно от всякога – 35 години след началото на промените. Вижте я:

Социализъм

Още докато учех, често пътувах и снимах влакове. Започнах и да карам влакове. Машинистите усещат и насърчават бъдещите железничари, а пък и децата винаги имат хъс към железниците. Не ме приеха за машинист, защото не съм добре с очите, но това ме амбицира много. Приеха ме във ВМЕИ*. Издържах се, работейки като фотограф и най-различни професии, включително вжелезниците. Най-напред започнах в софийския Железопътен завод като общ работник през 1978 г. През 1981 г. Бях стрелочник, от тези, които разкачват и прекачват вагоните – една тежка работа – на гара Подуяне-разпределителна. От 1984 г. бях ръководител движение на гара Своге. На следващата година се дипломирах с хубава работа, актуална и в момента, отнасяща се до компютърни разписания на влаковете. Тъй като не бях женен, нямах връзки и не бях партиен член, за мен нямаше работа в София. Длъжностите от т.нар. номенклатурни списъци не бяха (и не са) за такива като мен.

Отидох в провинцията и повече от три години живях в Тулово, в средата на България, до Казанлък. Това бе малко село, хиляда човека, но голям железопътен възел. Там окончателно се оформих като експлоатационен инженер, след като бях минал през повечето професии в железниците. Там открих и бъдещата си съпруга, както се казва, влакът я докара. В края на 1988 г. напуснах Тулово, бях един месец безработен и беше страшно. Това, което приказват, че през социализма нямало безработица – не и ако нямаш връзки и имаш претенции какво да работиш. Аз имах претенции да работя в железницата и то по нещата, за които съм учил. В провинцията се намираше повече работа по гарите. След 1988 г. станаха много катастрофи и се отвориха места за инженери. След Илиянската катастрофа* на 14 септември 1988 г. започнах работа на гара Илиянци от 1 януари 1989 г. Само след осем месеца ми предложиха да започна в Генерална дирекция, където също им трябваха работари – не само да имат тапия, но и да познават работата. Така на 1 септември 1989 г. започнах работа в Централното управление, на „Иван Вазов“ и „Раковска“. Всички протести в края на режима ставаха наблизо.

Да започнеш през прехода

Започнах в дирекция „Движение“, където се занимавах с всички въпроси на влаковата и маневрена работа, организация в гарите и прочие. Тогава беше доста централизирана структура, включително по отношение на безопасността – там се извършваха анализи на катастрофи, правилници. Към края на 1991 г. дойде правителството на Филип Димитров и за пръв път накара БДЖ чрез транспортното министерство да извърши някакви промени, да излъчи хора, да се подготвят езиково и да започнат да партнират на западни консултанти. Аз бях такъв човек от „Движението“, имаше и колеги от другите дирекциии. Отидох на специализация във Франция, където от соц-инженер станах нормален инженер, който да не гледа само технологиите, а винаги да взима предвид икономическата обосновка, приходите и разходите. Имах късмет в живота да посетя Страсбург по една програма на Митеран. Видях и двете национални концепции – на френските и на немските железници. Преди да замина, си бях записал 2000 въпроса, на които в България не можех да получа отговор. След това съм бил на стажове и в японските, и в немските железници. Исках промени, защото вече си задавах и отговарях на въпросите. Видях, че в маркетингово отношение сме много зле в България. Хората и досега нямат правилни разбирания какво означава конкуренция, какво означават пазарните механизми и че тези неща са добре за всички. Успях да разбия стереотипите у себе си. Завърших и второ, икономическо образование. Ден и нощ четях, учех и се занимавах с железниците, докато другите ядяха и пиеха. И така от 1992 г. като експерт се занимавах двайсет години с проекти в рамките на БДЖ – европейски, с европейските банки, Световната банка, японски и други фондове, програми и проекти.

За съжаление, още 1996 – 1997 г. започна да става ясно, че железницата у нас е сложена в глуха линия. Тя е обществен транспорт, но това понятие е напълно съвместимо с транспортния пазар. Като кажеш „транспортен пазар“ звучи някак си „дясно“, а пък „обществен транспорт“ звучи „ляво“. А те са едно и също нещо. А железницата е и енергоспестяваща. Тя намалява нуждата да внасяш енергия и поради това развитието ? е европейски приоритет. Влаковете намаляват продажбите на горива. Когато няма железница, за превоз се ползват коли и камиони, строителният бизнес изгражда магистрали. А на самия държавен бюджет в България по такъв начин се формира приходната му част, че значителен дял от нея са приходите от акцизите на горивата. За да имат пари в бюджета, политиците трябва да подкрепят продажбата, а не пестенето на горива.

Неслучили се и случили се промени

През 1990 г. бяхме 90 000 железничари. По-късно трябваше задължително да се намалят хората и трябваше да предложим някаква работа и курсове. Бях направил програма за преквалификация и социално подпомагане, по която можеше да се оползотворят 30 млн. долара от Световната банка. Показахме я пред генералния директор на железниците и транспортния министър по Виденово време*. Казват – „Няма нужда“. Обяснихме, че много хора ще бъдат съкратени и през тази програма ще могат две години да получават 80% от заплатата си, докато се преквалифицират. Намерих ниши като охранителните фирми, които тепърва се развиваха и в които можеха да бъдат наети излизащите от железницата с малка преквалификация, курсове и разрешително за оръжие и т.н. Запазвайки хората, не за да ги развиваме в охранителния бизнес, а защото са с квалификация в железниците, доказани железничари с познания. Според мен имаше и проблем със силовите структури в охранителния бизнес, както и с това, че щеше да се увеличи охраната на държавната собственост. Лесно е да се посочват някои, които са откраднали нещо дребно, а цели сгради и предприятия бяха изнасяни и нарязвани съвсем законно. Аз бях силно развълнуван, след като шефовете от соцпартията казаха на капиталистите от Световната банка, че няма нужда от такава програма и просто ще съкратят персонала. Накрая взеха само един от предвидените 30 млн. за преквалификация и „социален чадър“.

Бил съм свидетел на десетки такива случаи в железницата. На управленско ниво винаги са слагани хора, които да слушат какво ще каже министърът на транспорта. Той пък е най-слабият министър и в крайна сметка командите раздава финансовият министър, който пък винаги е зависим от формирането на бюджета. Заради това и на железницата винаги се е гледало само като на разходна част – субсидии и т.н.

Като консултант работих съвместно с чужденци отмного отрано през прехода. Никога не възприех приказките  на шефовете, тиражирани и в медии, че западняците били някакви лоши хора, които идват да ни разтурят железниците. Българските правителства разтуриха железниците и съм готов с двете си ръце да се подпиша под това. Консултантите винаги държаха да има добра и конкурентна обществена железница. Това противоречеше на проенергийните, антипазарни приоритети. Железницата винаги е била в услуга на обществото чрез пътническите и сточни превози – на едни относително ниски цени човек да може да си позволи да пътува и да си спедира стоката. Поне допреди съсипването на товарните превози. В рамките на пазарната икономика на железницата винаги трябва се гледа като на обществена услуга – нещо, което не се създава с цел непосредствена печалба, и заради това тя е общинска или държавна. Кое е основното неудобство и причина за упадъка в ползването на влаковете? Независимо дали за превоз на пътници или товари, на човек му е нужна услуга „от врата до врата“. Не ни трябва да пътуваме от гарата в София до гарата в Бургас, а от дома ни в София до хотела в Слънчев бряг. Цялостна услуга, при това по-бързо и по-евтино. Това е мобилността като услуга.

Японците дойдоха през 1996 г. и до 1998 г. Работихме по дългосрочен план за развитие на железницата до 2020 г. Те направиха препоръки за товарните и за пътническите превози. Пресметнаха, че София–Пловдив има потенциал като линия за експлоатация на супербързи влакове със скорост 320 км/ч, така че да са конкурентни на пътя. Това ще рече да може да се вземе жп-разстоянието за под един час, защото с кола го взимаш за час и половина от врата до врата. Това знание остана у мен, защото БДЖ така и не организира силна маркетингова структура. Японците казаха, че с тогавашна инвестиция от 650 млн. долара може да се организира тази линия. Това включваше подвижния състав с високоскоростните влакове. Това беше предложението им през 1998 г. Върнаха се и през 2000 г., но маркетинговите ми проучвания вече показваха, че дори влакът да стигне за една минута от София до Пловдив, липсата на довеждащ транспорт между кварталите и гарите обезсмисля услугата. Времената в градовете за достигане до гарите нарастваха заради недобрата организация на градския транспорт. И до ден-днешен така и не се промени тази политика на дезинтегриране на градския от железопътния транспорт. Сега имаме доминация на индивидуалния автомобилен транспорт, който формира 95% от пропътуваните пътник километри в България. Държавната железница трябва да бъде координирана с градския превоз по места, за да се получава конкурентна услуга „от врата до врата“.

Злоупотреба с бъдещето

Законово фирмите приватизираха печеливши компоненти чрез обществени поръчки*. Това, че някой бил гепил две туби нафта, звучи несериозно. Не казвам, че го няма, но една сериозна железница винаги може да си организира подобаващо контролните функции. Ако искаха да организират такъв контрол, това можеше да стане. Обвиняването на дребния е бой по самия имидж на БДЖ. А големият номенклатурен началник и неговата разхитителна пасивност? Реалната, огромната кражба е тази на бъдещето на железницата. Иначе железницата е относително прозрачна система. Директното облагодетелстване и кражби са трудни. Когато това става, то е по пътя на обществените поръчки. При европейските проекти всичко е доста по-ясно разписано и заради това се взимат ограничени средства от тях – защото не могат да ги крадат.

*Инж. Красимир Ангелов е роден през 1956 г. в София. Живее близо до Сточна гара. В мазето му там витае духът на различни епохи чрез снимки, документи и артефакти. Tе символизират живота на Ангелов, предопределен от три страсти – железницата, фотографията и музиката. Трудовият му стаж преминава през цялата система на държавната железница – от стрелочник до експерт в централното управление, където протича кариерата му по време на прехода.

Научете повече

Наричаха го българския Белмондо

Наричаха го българския Белмондо, богът на каскадите… 

Зрителите го помнят с дузина великолепни роли в киното. Най-странното е, че въпреки професионалните си успехи Лъчо се чувстваше нещастен. На пръв поглед всичко при него беше „на шест“ – мъжествена външност, гарвановочерна къдрава коса в съчетание с пронизващи зелени очи… 

Но личният му живот беше пълен хаос. Затова подири опасна утеха в алкохола.

Тежки напивания, скандали и разводи го съпровождаха до края на дните му…, споделят каскадьори, за които рано отишлият си колега продължава да е легенда.

Краят на Лъчезар Стоянов е кошмарен. Тотално алкохолизиран, една сутрин го намират пребит до смърт вероятно от скитници, с които е седял на обща разпивка… 

След пиянската свада клошарите задигат портфейла и скъпото кожено яко на агонизиращия в локва кръв актьор и каскадьор. После потъват вдън земя. Следите им се губят и досега.

Роден е в град София на 19 март 1938 г.

През 1965 г. завършва при Лазар Добрич студията за циркови артисти на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. След това е приет в класа на проф. д-р Кръстьо Мирски.Работил в Драматичен театър „София“.

Учавствал е във филми и като каскадьор.Десетки роли в любими и незабравими филми като „Борис I“,“По следите на капитан Грант“, „Константин Философ“,“Дело 205/1913 П. К.“,“Пътят към София“, „Топло“,“Апостолите“,“Сватбите на Йоан Асен“,“Бразилска мелодия“,“Баща ми бояджията“, „Сиромашко лято“,“Игрек 17″, „На всеки километър“,“Осмият“ и др.

Напуска ни на 3 юни 1991 г. само на 53 г. ВИЖТЕ ОЩЕ:Филмът от края на 70-те, заради който улиците опустяваха

Научете повече

Днес отбелязваме 100 години от рождението на Георги Калоянчев -Калата

Георги Калоянчев, или както обичливо го наричаме – Калата, е легенда на българското кино и театър, чийто принос към културата на България остава незабравим. На 13 януари 2025 г. отбелязваме 100 години от рождението му – век, който е изпълнен с неизмеримо творчество и обич от публиката.

Роден в Бургас през 1925 г., Калоянчев изминава дълъг път от театралното училище в София до сцените и екраните, където неговият талант блести с неподправена енергия. Той е актьор, който умее да разсмива и разплаква, да вдъхновява и да оставя трайна следа в сърцата на зрителите. В ролите си, Калоянчев съчетава остър хумор с дълбочина, присъща само на най-големите майстори на сцената.

Сред най-запомнящите му образи са Бай Ганьо – емблематичният герой, който чрез неговото изпълнение оживява с неподражаема ирония и реалистичност. 

Калоянчев играе в над 50 филма, сред които класики като „Привързаният балон“, „Езоп“ и „Най-дългата нощ“. През 2006 г. той получава наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество – признание, което допълва безбройните му отличия.

Не само като актьор, но и като човек Георги Калоянчев остава в спомените ни с добротата, остроумието и неподправеността си. Неговата автобиография „Жив съм, ваш съм!“ разказва за живота му с откровение и хумор – така, както той винаги е бил на сцената и в живота.В чест на този велик артист, на негово име е наречена улица в София, като символ на уважението и признателността на поколения българи. Днес, когато отбелязваме вековния юбилей от рождението му, Калата остава жива част от културното наследство на България – легенда, която никога няма да бъде забравена.

Източник:bgnovinar.com

Научете повече

Видео с Христо Стоичков и Любо Пенев като реклами лица на ВИС 2

През 1994 г. е отнет лицензът на ВИС-1, но по-късно е преименувана на ВИС-2 и продължава своите функции. Заслуга за преименуването има Пантю Пантев (Поли Пантев), който преминава в лагера на СИК и е убит на Аруба през 2001 г.

На 24 април 1994 г. Георги Илиев и Мая Пенелова се женят в софийската ритуална зала „Триадица“, а тържеството е проведено в „Мираж“, където година по-късно е убит братът на Георги – Васил Илиев. Кумове на сватбата са видният висаджия и близък приятел на Илиев Румен Маринов-Нарциса и неговата съпруга Биана Антонова-Биби. 

Сватбата на Георги и Мая е изключително интересно и важно събитие, тъй като тя събира на едно място всички видни фигури на българския подземен живот по това време. Гости на сватбата са Филип Найденов-Фатик, Младен Михалев-Маджо, Димитър Димитров-Маймуняка, Злати Златев-Златистия, Милчо Бонев-Бай Миле, Боян Петракиев-Барона, Гриша Ганчев, Николай Цветин и много други.

На 25 април 1995 г. на път за ресторант „Мираж“, при покушение е убит лидерът на ВИС Васил Илиев. След смъртта на брат си, Георги Илиев отказва да оглави застрахователната компания ВИС. В едно интервю от 1995 г. казва: „Бяхме борци, вече сме бизнесмени“. Интервюто е взето от криминалния журналист Надя Чолакова 40 дни след смъртта на брат му Васил. В крайна сметка, той се съгласява да оглави групировката.

Използван е текст от wikipedia

Научете повече

Енергийният център на Людмила Живкова за който малцина знаят

Тайнствен енергиен център, за който малцина знаят, е скрит в огромния парк на някогашната правителствена резиденция в Хисаря. Представлява четири каменни конструкции, ориентирани към посоките на света – изток, запад, север и юг. В средата е оформен малък извор, обграден с камъни, за които местните казват, че лично Людмила Живкова ги е донесла при едно от пътуванията си до Тибет.

Енергийният център е построен в средата на осемдесетте години. Според разказите на хисарчани, това е станало след една от поредните срещи на Людмила с Баба Ванга. Лично пророчицата от Петрич посочила на Живкова сакралното място в Хисаря, където енергиите се преливат и зареждат тялото и душата с положителен заряд. До скоро енергийният център бе известен на малцина, а с годините мястото бе обрасло с трева и бурени.

Едва преди няколко месеца  ентусиасти решават да го почистят с доброволен труд и лични средства и да го открият за нов живот. Те правят и специален ритуал за възстановяването на сакралното място - осем двойки, облечени в бели дрехи, застават в кръг и танцуват мистичния танц на паневритмията на фона на жива музика от цигулка и флейта. А две от дамите четат свои есета и стихове, посветени на духовната култура.

За увлеченията на Людмила Живкова по мистичните учения и източните култури се знае отдавна, макар в повечето случаи да се касае за догадки и твърдения на нейни познати.

За окултните занимания на покойната дъщеря на бившия Първи свидетелства и бившият служител на УБО Димитър Мурджев. В своята книга за работата си в охранителния отряд на властта той свидетелства, че Людмила се е срещала с мъдреци, гурута и духовни водачи в Индия и Мексико.

Заради вярванията си в източните духовни практики тя се е хранела само с плодове, ядки и чай, в много редки случаи е консумирала мляко. Интересувала се е живо от парапсихологичните явления, трансценденталната медитация, хиндуизма, мистицизма, будизма, била е привърженичка на Махариши Maxeш Йоги, религиозните секти, тайните общества, езотериката като цяло.

„Когато Людмила беше на върха, културната ни политика не се основаваше на марксизма-ленинизма или на диалектическия материализъм, а на дъновизма”, казва бившият посланик на България в Мексико Богомил Герасимов.

Според него, тя е била последователка на хиндуисткия култ на бог Агни - Бялото братство в Индия. През 1979 г. Людмила публикува статията си "Хармония и красота в безпределния спиралообразен кръг на развитието”.

Теорията за спиралата е в основата на идеите на Бялото братство за еволюцията и често използван символ в масонството, посочва в своя статия Иван Беловски. Смята се, че тъкмо заради интереса на Живкова към Бялото братство последователите на Петър Дънов не са били преследвани по време на социализма, за разлика от евангелисти, петдесятници, адвентисти и други привърженици на религиозни секти.

Людмила често обичала да повтаря фразата на Учителя Дънов „Да бъдат благословени трудностите, защото чрез тях растем“, свидетелства в книгата си за нея синът на известния художник и писател от миналото Николай Райнов - Богомил Райнов.

„И отказваше да се съобразява с елементарния факт, че индивидът, освен дух, е и материя, а материята не може да бъде безгранична като капацитет и потенциал. Препирали сме се неведнъж по въпроса, ала тя неизменно държеше на своето, като цитираше думите на Учителя: „Само обтегната струна звъни”, пише Богомил Райнов.

Людмила е смятала, че в Мексико, Индия, Япония и България се намират най-големите енергийни центрове в света. Точно до Мексико е едно от последните й пътувания, преди нелепата й смърт.

Бившият дипломат Герасимов смята, че Людмила Живкова е била посветена в древни окултни и философски техники от Богомил Райнов, както и че като историк тя е изследвала подробно възникването и дейността на първите теософи в България. Основите на теософията са взети от древноиндийската философия. Живкова се е интересувала и е имала контакти с известни теософи масони, сред които Елена и Николай Рьорих, посочва и Иван Беловски.

Тя първа се заема с пропагандата на идеите и творчеството на Николай Рьорих, който е известен масон с много последователи. Людмила налага неговата живопис и обявява 1978 г. за година на Рьорих.

През 1979 г. лично организира изложба на картини на Лили Димкова, дъщеря на лечителя Петър Димков, в музея на Рьорих в Ню Йорк. С Елена Рьорих е имала дълга кореспонденция, свидетелства Богомил Райнов.

Людмила е била близка с много духовни личности по онова време у нас – пророчицата Ванга, философа, психолог и йога Христо Гешанов, Неврокопския митрополит Пимен, парапсихолога Кубрат Томов.

Има твърдения, че Людмила е била свързана с масонска ложа със седалище в Париж и точно благодарение на тези своите контакти тя е била посрещана лично от най-големите световни лидери.

Мнозина от високопоставените членове на чужди делегации са били водени от нея при Ванга. Людмила й е имала безгранично доверие и когато пророчицата й казва за съществуването на сакралното място в Хисаря, енергийният център е построен, а през 1984 г. на метри от него е вдигната и последната държавна резиденция  “Магнолия”.

Дворът е залесен с екзотични дървета и растения, докарани от Египет и Китай. Самата база е изпълнена в социалистически лукс – огромни пана с дърворезби, шведски мокети, масивни финландски асансьори. В единия президентски апартамент с площ 400 кв. м е отсядал лично Тодор Живков. Има две спални, три бани, кухня, хол, предверия и работен кабинет. На цял етаж е разположен и вторият президентски апартамент.

В резиденцията са отсядали първите мъже на Иран, Гана, бившите лидери на СССР и Куба Леонид Брежнев и Фидел Кастро. Вътре има закрит басейн, джакузи, сауна, стаи за масаж, стаи с тангентори и вани, кабинети по физиотерапия. Повечето помещения гледат към английския двор. В парка е построен тенис корт, барбекю, разсадник, езеро с лилии.

Резиденцията бе затворена от близо 4 години. С постановление на Министерския съвет базата мина на подчинение на Военномедицинска академия.ВИЖТЕ ОЩЕ:Мистерията около смъртта на Людмила Живкова

Автор : Камен Колев

Научете повече

Най-бързо изчезващият град у нас: От 165 000 население вече е с 88 000

Ще ви разкажем за един буквално изчезващ български град с призива “Гледайте Плевен и мислете за България“! 35 години след 10 ноември някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното – икономическото, демографското, културното.

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с факти. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2023-а – 88 122. Простите сметки показват, че над 70 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен бе последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. От десетина години вече е под 100 хиляди и продължава да намалява. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 35 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които “Плама“, Ядреният завод, “Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари.

След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 35 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2021 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60-70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.В момента нефтената рафинерия “Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си.

За икономически “гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души. 13 години оттогава, вече са под 7 000,а заетите в тях са под 40 000.

Училищата в областта – с 50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. През 2023 г. са малко над 100, а децата – под 25 000. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване “Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ “Христо Ботев“ в село Староселци

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 35 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването.

Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена.

Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони.

Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – “Балканстрой“ и “Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята “Арена Армеец“, но да видим. Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база “Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 300 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на “Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ “Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана “нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 17 години на нейно място зееше огромен трап.Сега там се строи бизнес сграда. Народна опера с филхармоничен оркестър “Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет “Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 35 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод “Илинден“) се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на хиляди са : Завода за турбини “Вапцаров“, завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с костница и Панорама “Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР. ВИЖТЕ ОЩЕ:Панорама "Плевенска епопея"построена за рекордно време от работещи на три смени без почивка българи и руснаци

Научете повече

Спомен в колекция от снимки от снежните зими, когато бяхме деца

Истинската зима дойде!Тя ни върна и в годините, когато бяхме деца и имаше също толкова много сняг, че дори и повече.

Но тогава нямаше толкова телевизии, които да ни плашат какъв страшен апокалипсис бил навън.Зимата беше истински празник за нас децата.

С много смях се пързаляхме върху каквото намерим без страх, че ще се тръшнем болни на легло или пък някой ще ни нападне или прегази.

Игрите бяха бели, чисти и снежни.А спомняте ли си зимите на село, със скромните селски къщурки и димящите коминчета, които бяха пълни с живот и много добри хора.

През зимните ваканции те се озвучаваха от детската глъч.Снегът беше бял и пухкав, а пързалката толкова весела, че когато посинели и премръзнали от студ се прибирахме да се постоплим на печката с дърва,  бабите ни подаваха чаша с липов чай и препечена филийка намазана със свинска мас поръсена с домашна мерудия!

Замерянето с снежни топки, правенето на снежни човеци, пързалянето с шейна. Това беше уникално преживяване споделено с истински приятели.Беше приказно – чисто, снежно, нямаше коли и пътищата бяха само за нас!

Научете повече

Как преборвахме снега преди 1989 година

Винаги, когато дойде зимата и понавали по обилно снежец, телевизиите започват да драматизират как цяла България е попаднала в снежен капан и едва ли не сме изправени пред зимен апокалипсис.

Хайде обаче да бъдем честни, навремето също имаше зими и то с много натрупал сняг.Имаше години, когато снегът започваше да вали ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен, че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км. по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен, че се използваха за даване на дежурства от механизаторите заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г., много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снега в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачени устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини, кой с каквото намери.

Е, днес е уж същото, но не съвсем…

Научете повече

За 35 г. износът на ябълки се е стопил 452 пъти, на грозде – 395 пъти

Една от най големите ябълкови градини през 80-те С.Зетьово /Чирпанско.Някога  по  поречието на река Марица , на богатите наносни почви , които отстоят само на около 300 метра от водата имаше безкрайни и плододайни ябълкови градини.Бяха едни от първите за палметна обработка и капково напояване. За жалост днес не е останало нито едно дръвче.

Експортът на оранжерийни домати и краставици в днешно време е малко по-висок спрямо края на 80-те години на миналия век

Оранжерии за ранни зеленчуци в Пазарджик през 80-те

В рубриката „Проверка на факти“ националното радио отговаря на въпроса „Вярно ли е, че днешният български износ на плодове и зеленчуци е толкова, колкото е бил на едно ТКЗС в последните години на социализма?“

Днес огромна част от ябълките са от внос

Данните за износа преди 35-37 г. (1987, 1988 и 1989 година) са получени от Националния статистически институт, а актуалните числа за 2021, 2022 и 2023 година са на Министерството на земеделието и храните.

Какво показват данните?

Износът на оранжерийни домати през 1987 г. е бил 11 945 тона, а през 2021 г. – 15 774,5 тона. През 1988 г. – 14 972 т, а през 2022 г. 13 989,5 т. По неясна причила през 1989 г. е настъпил срив и износът на оранжерийни домати е паднал на 4 148 това, докато през 2023 г. предполагаемо е бил 17 207,4 тона.

Подобна е ситуацията с износа на оранжерийни краставици. Данните на НСИ показват, че през 1987 г. България е изнесла 6 178 т, през 1988 г. – 6 906 т, а през 1989 г. – 5 145 т. Съответно износът е през 2021 г. на същия продукт е бил 6 943,5 т., през 2022 г. – 6 017, 3, а през 2023 г. – 5 693,4 тона.

За разлика от оранжерийните домати и краставици, оранжерийният пипер днес категорично изпреварва производството от края на миналия век. Основна причина за това е обвързаното подпомагане за оранжериен пипер в по-ново време. А ето и данните, които БНР цитира за този зеленчук: 1987 г. са изнесени 2 тона, през 1988 г. – 26 т., а през 1989 г. – 126 т. През 2021 г. износът е измерен на 6 273, 4 т., през 2022 г. – 3 967,0, а през 2023 г. – 5 522, 8 тона.

Не така близки са данните за плодовете оттогава и сега.

Най-драстично е разминаването при ябълките. През 1987 г. България е изнесла 40 009 тона ябълки срещу 268,8 тона през 2021 г. (Разликата е 149 пъти). През 1988 г. изнесените ябълки са 41 169 т срещу 104, 5 тона през 2022 г. ( 394 пъти), а през 1989 г. данните сочат, че износът на ябълки е 48 740 т срещу 107,7 тона през 2023 г. (452,5 пъти!!!).

Износът на сливи и праскови е видимо по-голям в края на 80-те години спрямо 2021-2023 г.

При гроздето числата отново са фрапантно по-големи тогава в сравнение със сега. А именно: През 1987 г. износът е 48 860 тона срещу 960 тона през 2021 г. (51 пъти). През 1988 г. сме експортирали 36 034 т, а през 2022 г. 88 т. През 1989 г. износът на грозде е 22 743 тона срещу 89 тона през 2023 г., което е 395 пъти по-малко.

Научете повече

Кой и защо разстреля единият от създателите на ВИС 2 Румен Маринов - Нарциса

Кумът на Главния, шефа на ВИС Георги Илиев – Румен Маринов, по прякор Нарциса, е един от босовете, които едва доживяха 40-годишна възраст.

Поредицата от кървави разстрели още през 90-те години на 20-и век роди приказката:

"Момчетата със златни ланци живеят опасно и на бързи обороти до 40 години“.

Така се случи и с кума на Жоро Илиев, чиято екзекуция отекна силно, но остана неразкрита, както много други. Около убийството на Румен Маринов продължават да се носят слухове, но нищо не е доказано и така ще остане според запознати криминалисти.

Разстрелът

Рано сутринта на 27 ноември 2003 г. жена от столичния квартал "Лозенец" открива на улицата кървав труп. Пристигналите полицаи установяват, че това е Румен Маринов с прякор Нарциса - един от основателите на ВИС и кум на боса на ВАИ Холдинг Георги Илиев.

Нарциса е застрелян с 3 куршума. Маринов имал апартамент в ж. к. "Младост", но със семейството си живеел под наем на улица "Сребърна" в скъпарския кв. "Лозенец".

На 26 ноември 40-годишният мъж се прибира призори с колата си. Няма охрана. Паркира и тръгва към входа на блока, където в засада го дебнат убийците. Маринов ги вижда и хуква да бяга. Те го погват.

Версиите от ъндърграунда.

Най-разпространеният слух е, че Нарциса разпознава единия от килърите си и крещи: "Не го прави".

Куршумите обаче го застигат – два го улучват в гърба. Той пада на ул. "Христо Ценов" и с последни сили вади телефона си. Успява да набере Георги Илиев и да му прошепне името на убиеца, който вече се е надвесил над него и почти от упор изстрелва контролен изстрел в тила. Окървавеният труп остава до разсъмване между два паркирани автомобила.

Възможно ли е единият килър да е Мето Илиански? 

Говори се, че Маринов е прошепнал името на Методи Методиев - Мето Илиенски. Полицаи се съмняват соченият за финансист на ВИС лично да е грабнал оръжието, за да изпълнява екзекуция.

Илиенски изчезва два дни по-късно и не се знае дали е убит, или се е покрил зад граница. Говори се, че по това време отношенията между Мето и Жоро Илиев са обтегнати, но никой не може да докаже дали това наистина е било така. Илиенски не се явява на погребението на Нарциса и оттам тръгват слуховете.

Предположения за подготовката на екзекуцията.

Никога няма да стане ясно защо е бил поръчан и наказан кумът на Главния. Още при първоначалния оглед криминалистите намират на мястото на убийството заглушител и 4-5 гилзи от 9-милиметров пистолет. Това означава, че престъплението е подготвено внимателно. Два дни преди разстрела асансьорът в кооперацията му е блокиран, би могло да е случайно или че килърите са подготвили да го причакат във входа.

Официалните версии.

Една от версиите на разследващите е, че убийството е ответен удар във войната между мутрите. За по-малко от 2 месеца тогава са застреляни двама сикаджии.

На 5 ноември куршуми покосяват пред фитнеса на Ситняково Евгени Стефанов-Женята, който се смята за наследник на Поли Пантев. На 14 ноември пред блок в ж к "Надежда" е гръмнат най-близкият съратник на Женята - Николай Зарев-Данкина. Убийството му поразително прилича на това на Нарциса - килърите го причакват до дома, той хуква да бяга и куршумите го застигат в гръб.

На 25 декември пък оловото застига и бодигарда на Женята - Николай Петров-Колята. Екзекуцията е извършена в дома му в ж. к. "Младост" пред очите на малкото му дете. Скоро войната между СИК и ВИС ще стигне и до най-големите босове.

Кой е Нарцисът? 

На 27 ноември 2003 г. е ликвидиран не просто кумът на Жоро Илиев, а един от основателите на групировката, редом до Васил Илиев. Нарциса също е бивш борец, познат на полицията след сигнали за спекула, хазарт и финансови измами, но нито едно разследване срещу него не дава резултат.

Говори се, че след вливането си в редиците на силовите застрахователи Маринов започнал да трупа пачки с кражби на бяла техника от влаковите композиции по жп гарите на София. Постепенно се сприятелил с Георги Илиев и кумството го изстреляло до върховете на ВИС. Не бил глупав. Подценил обаче, че е недолюбван в мутренската групировка именно заради кариерата си в нея.

И както в много други подобни случаи историята на Нарциса завършва с неговите наследници – съпруга и дъщеря, които харчат в чужбина парите, оставени от него.

Източник:uniconbg.com

Научете повече

Известен музикант с голямо признание за Лили Иванова

Личо Стоунса в средата

"Срам ме е, че жертвах любовта си с Лили Иванова, за да сбъдна мечтата си да съм свободен и да изляза извън България."

Това казва ексклузивно талантливият музикант Илия Караянев-Личо Стоунса, по повод връзката си с примата на родната естрада в книгата на Георги Тошев - "Лили". Стоунса потвърди историята.

"Историята не я знае дори самата Лили, но е хубаво да научи истината", казва с днешна дата китаристът.

"Ние сме гаджета, отношенията със съпруга й Янчо Таков не вървят. Лили иска развод, но не е лесно да се разведеш със сина на другар от ЦК. А ние понякога и двамата избухвахме, но никога не сме минавали границата. Един ден ме викат другарите от ДС. Предлагат ми сделка - да се разделя с Лили, а те ще ми помогнат да замина на Запад. Опитах да обясня, че изпитвам чувства към нея, а те категорични - това е последният ти шанс, ако искаш безболезнено да напуснеш страната. Аз още не загрявам, че певицата не е разведена и това, че ходи напред-назад с мен, дразни родителите на Янчо Таков", споделя Личо и допълва: "Ето как стана. Певицата имаше концерт с групата ни в гр. Сандански. В града се появиха същите другари, които ми поставиха ултиматум преди това.

"Тази вечер правиш скандала и се разделяте. Завинаги! Без повече обяснения", категорични са от ДС.

Свършва концертът. Лили и Личо имат собствени стаи в хотела, независимо че делят едно легло. Лили влиза в стаята на китариста. Личо си сипва водка за кураж. Вратата на балкона е отворена и той зърва в парка на хотела другарите от ДС. Наблюдават. Стоунса твърди, че не си спомня точно какво му казва Лили, но той избухва. Крещи и събаря един стол. Поглежда през балкона - другарите пак са там. Чакат. Тогава той започва да чупи наред мебелите в стаята. Лили е уплашена. Никога не го е виждала такъв. Зарязва си багажа и бяга. Повикана е милиция. Личо е отведен с белезници. Певицата и китаристът повече никога няма да се видят. Така приключва една от най-големите любовни истории в българската естрада.

"Разбира се, че съжалявам. Задачата беше да отвратя Лили от себе си и тя да ме зареже. Успях. Отведоха ме, но това беше сделка. Не са ме съдили. Вече можех да напусна България под една или друга форма. Бях изпълнил поръчението на ДС. Срам ме е, че жертвах любовта си, за да сбъдна мечтата си да съм свободен", казва тъжно Личо с днешна дата.

Музикантът споделя и че никога не е докосвал с пръст жена, камо ли Лили.

"Легенди се разправят как сме се били и други глупости. Не е истина. Изпочупих мебелите, но не съм докосвал Лили. След време се опитах да й обясня какво точно се бе случило в онази нощ. Отидох до жилището й, звъннах, но тя ме отряза. Не пожела дори да разговаряме. Заплаши ме, че ако не си тръгна веднага, портиерът ще повика полиция. Така приключи нашата история", споделя за първи път в книгата защо са се разделили двамата Личо.

ДС спазват уговорката с китариста - Личо се отървава след зулума в хотелската стая с акт за дребно хулиганство, но губи голямата си любов. Лили Иванова пък, от своя страна, никога не говори за отношенията си с Илия Караянев.

Малко след раздялата с певицата Стоунса се маха от България. Първоначално заминава с Марги Хранова за два месеца в Швеция. След това със Стефан и Богдана Карадочева. Вторият път решава да емигрира. Започва работа с групата "Фешън". Свири на огромен ферибот пред хиляди души. В Швеция остава десет години. Една от причините да напусне родината е драматичната раздяла с Лили Иванова.

"Не знам дали ме е обичала заради това, че съм бил добър музикант или бях много симпатичен. А може би и защото бях добър в леглото. Знам ли. Това беше преди много много години. Факт е, че Лили е велика жена и моя голяма любов", казва с днешна дата китаристът.

Малко след него Иванова започва да работи с оркестъра на Асен Гаргов.

"Лили е 39-и набор, виждал съм й паспорта. И не я защитавам, но годините изобщо не й личат. Медиите прекаляват с възрастта й. Изкарват, че е родена през 1936 г., но не е вярно", допълва Личо.

За Илия Караянев певицата е голямата любов, след нея той никога не се жени, няма и деца. "Когато работех, срещах много момичета и съм се влюбвал. Но само с Лили съм изпитвал истинска любов. Едва ли има втора певица, която да е такъв професионалист като нея. Просто е докосната от Господ. Нито веднъж не изпя фалшив тон", казва още Личо Стоунса.

Той развенчава и друг мит за певицата - че е стисната. "Няма такова нещо. Отговаряла е на много писма и е плащала отопление на възрастни хора и всякакви други молби. Нееднократно се е случвало", казва Илия.

Личо Стоунса е легенда на едно поколение музиканти, запленени по рока в България. 15-годишен, той създава първата си група, с която свири в Пловдив. В различни периоди е част от оркестър "София", групата на Иван Пеев, съставите на Емил Димитров, Борис Гуджунов, Маргарита Хранова. По-късно емигрира в Швеция, за да се завърне в родината след промените, пише"България днес"

Научете повече

Ние сме от поколението свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо

 

Посвещава се на поколенията израсли по времето на СОЦА в НРБ

Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо! ВИЖТЕ ОЩЕ:Всички родени между 1950 и 1990 г., не забравяйте да прочетете това!

Научете повече

През 1984 г. е изгонен от националния отбор а през 90-те става лошото момче на прехода

Иво Александров Карамански – Кръстника е сочен за един от най-силните подземни босове на България. Приживе той е съсобственик на застрахователното дружество „Корона инс“ и има участие в още ред фирми, занимаващи се с разнообразна дейност като застраховане, развъждане на моруна, производство на кетчуп, производство на дини, валутна търговия и други. Има богато криминално досие и неколкократно лежи в затвора по различни обвинения.

Остава в историята като Кръстника на българската мафия, като псевдонимът му е измислен от криминалната репортерка Анна Заркова.

Карамански има три брака, от които му се раждат три дъщери и един син – Иво.

Ранни години

Роден е на 29 ноември 1959 година в София. Израства като полусирак, след като през 1964 година майка му загива в автомобилна катастрофа. Една от емблематичните фигури за Дупница и по-специално за село Бистрица, където Карамански дори е издигнат в култ сред хората.

Учил е в спортно училище „Чавдар“ – София, където завършва средното си образование, а по-късно е войник в спортната школа на „Левски – Спартак“ и се състезава с кану-каяк. Печели републиканския шампионат в дисциплината, след което става Балкански шампион. Заради лошата си дисциплина е изгонен от националния отбор, за който се състезава през 1984 година.

Първа и последна присъда

Карамански е осъден един-единствен път през живота си за кражба на старинни предмети, валутни измами и фалшифициране на долари. Тогава получава присъда от 2 години лишаване от свобода, от които не излежава нито ден. Появяват се различни твърдения за това защо успява да избегне затвора, но основното предположение е, че сътрудничи на ДС и се радва на подкрепата на държавния апарат.

През 1990 година името му се появява в международната преса като лидер на организирана престъпна група за трафик на откраднати автомобили от Чехия. Делото става известно като „Чешкото дело“. Карамански е задържан заедно с още 21 българи, а по-късно е екстрадиран в България. Въпреки, че по делото има цели 7 тома доказателствен материал, българският съд му налага мярка за неотклонение „домашен арест“ срещу гаранция от 2 000 лева. До смъртта на Кръстника през 1998 година не се стига до произнасяне на присъда, а след нея делото е прекратено.

Колумбийски период

Лицето Карамански изчезва за кратко в началото на 90-те години на XX век, когато според твърденията пребивава в Латинска Америка. Според оперативна информация там се свързва с наркобарона Пабло Ескобар и сътрудниците му, за да осъществяват съвместен бизнес. Жени се за колумбийка, която отказва да се върне с него в България. Вместо нея със себе си към вкъщи Иво Карамански взима местния жител Кингсли, който е негов служител до самата му смърт.

Легална и нелегална дейност

Карамански се занимава с разнообразна дейност. Въпреки мрачната слава, която му се носи, той е изключително образован и се радва на обкръжение от различни прослойки. Знае няколко езика и е почитател на класическата литература. Хора от обкръжението  му разказват, че ако не са знаели с какво се занимава, е нямало и да предположат, че е сочен за престъпник номер 1 в България.

Той притежава над 20 фирми като най-ценна му е застрахователната „Корона инс“, която остава без лиценз по време на министър Богомил Бонев. След ликвидацията на дружеството, регистрира още дружества, като се занимава буквално със всякаква дейност. Той първи открива печалбата в бизнеса със сметоизвозване и дори планира да стопансива сметището в Долни Богров, но така и не успява. Според „Най-богатите българи“, след смъртта на Карамански, наследството което оставя се равнява на най-малко 30 000 000 долара.

„Добрите момчета отиват в рая, а лошите – където си искат“

Тази фраза е една от любимите на Карамански, който не пропуска повод да я изрече. Може би точно заради тази си идеология организира собствена „бригада“ през 1993 година по подобие на ВИС и СИК. Скоро след това започат и убийствата на нейни членове и разчистването на сметки. Иван Кудев е убит пред дома си в столичния квартал „Младост“ 4, а Валентин Дайков–Муто – на Витоша.

И така Карамански, сам, обявява война на другите силови групировки като се говори, че зад гърба му стоят тогавашни служители на отдел „Издирване“ към СДВР. Карамански поема охраната на казино „Севастопол“, пред което по-късно се разиграва кървава драма – престрелка, в която Младен Михалев – Маджо е прострелян. В средите на Карамански започват да се носят слухове, че за главата му е обявена награда от 4 милиона лева и са наети албански килъри, за да го екзекутират.

Иво Карамански обаче оживява, за да бъде задържан на 14 януари 1994 година. Следва престрелка в квартал „Бели Брези“, в която по грешка загиват полицаите Марин Чанев и Георги Георгиев–Индианеца. Като виновник е сочен той, тъй като служителите на реда са в квартала, за да укротят „неговите хора“, но вместо това техният колега Митьо Петров ги убива случайно. Тогава така и не става ясно защо точно е задържан Кръстника.

Екшънът в казино „Бедни – богати“

Карамански е задържан за пореден път като заподозрян във въоръжен грабеж в казино „Бедни-богати“, извършен на 30 декември 1993 година, когато според свидетелски показания група от шестима въоръжени мъже нахлува в казиното, взима крупна сума пари, пребива когото може и бяга от местопрестъплението.

По това обвинение Иво Карамански лежи в затвора 1 година, 4 месеца и 3 дни като се радва на невероятни привилегии, спрямо останалите затворници. Притежава мобилен телефон и може да излиза тайно нощем без проблем. Пребиваването му в затвора поразително прилича на това на Ал Капоне в Алкатраз, където посетителите трябвало да си записват час за свиждане, тъй като имало много желаещи.

Докато е в ареста, пише открито писмо, в което обвинява „Мултигруп“, собственост на Стоил Славов и свързвано с групировката СИК в пране на пари, далавери с петрол и рекет. Успява и да се кандидатира за депутат в 25-ти район на София. В последствие кандидатурата му е отхвърлена от Централната избирателна комисия, защото 239 ЕГН-та в негова подкрепа (събрани за по-малко от ден от съпругата му – Галя) се оказват нередовни.

Опитите за убийство

Карамански неведнъж е ставал обект на опит за убийство. Самият той обича да казва, че има толкова врагове, че пръстите на двете му ръце няма да стигнат да ги изброи. Това твърдение се самодоказва от факта, че той е обявил война на съществуващите силови групировки – ВИС и СИК.

В началото на август 1995 година в близост до любимото му сепаре в дискотека „Нептун“ избухва взривно устройство. Мълви се, че същата вечер той се намира в заведението, за да преговаря за основния пакет от акциите му. По-късно коментира пред медиите, че знае кои са атентаторите и че бомбата е била заради лични, а не заради бизнес – интереси.

В офиса на „Корона инс“ в столичния квартал „Орландовци “ на 25 ноември 1995 година нахлуват няколко въоръжени лица, които пребиват служителите там. По-късно се тиражира версията, че са пратени от конкуренцията – фирма „Леон“, на която някой подхвърлил, че Карамански краде клиентите им.

Убийството на Кръстника

На 20 декември 1998 година Иво Карамански е поканен на рождения ден на свой приятел във вила на ул. „Горска ела“ 27 в столичния квартал „Симеоново“. Само десетина дни преди това той се запознава с мъжа, който по-късно ще изстреля двата фатални куршума в главата му – Стефан Въжарски, който и го води на рождения ден. Около 01:30 часа Карамански и рожденикът – Борис си говорят, доближили глави, тъй като музиката е прекалено силна. Въжарски минава покрай тях, отива до автомобила си, където пали и изгасва фаровете си без видима причина. После отива при двамата разговарящи и казва на Борис да се отдръпне. Объркан, рожденикът се дръпва от Кръстника и тогава Въжарски изстрелва два куршума в главата му. Без предупреждение, без конкретен повод.

След като предизвиква паника сред студентите във вилата, Въжарски се отправя към паркирания отпред „Понтиак“, в който седят Георги Чочов-Лестъра (вече покойник) и двама от бодигардовете на Карамански – Драгомир и Марин. Чука на прозореца и те отварят, тъй като не са чули изстрелите. Тогава Стефан Въжарски протяга ръка през отворения прозорец и прострелва и тримата. Странното е, че преди да стреля по когото и да е, Въжарски казва на един от студентите във вилата да извика полиция.

След като ранява трима и убива един, Въжарски е задържан. Първоначално той твърди, че Кръстника го е заплашвал със същото оръжие, с което е застрелян, но по-късно полицаите установяват, че той е реалният убиец. Разследването показва, че той не е имал намерение да убива, но и до момента не е ясно защо го е направил. Признат е за виновен от съда и му е постановена присъда за непредумишлено убийство и опит за умишленото убийство на трима души. ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:Убиецът на Карамански с разтърсващо признание! Пандизчии споделиха шокиращи неща за него

Източник:кримис.бг

Научете повече