- 11:53
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
- 6:16
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Нямаше този ламтеж за богатство. Имаше уважение, спазваха се традициите и моралът бе ценност
По времето на социализма хората имаха друга нагласа за живот. Нямаше го този ламтеж за богатство. Имаше уважение, спазваха се традициите, моралът бе ценност.
Ще разкажа случка от студентските ми години, когато се срещнах с големия човек проф. д-р к. т. н. Иван Младенов Тодоров от с. Митровци, тогава Михайловградски окръг.Постъпих във Висшия химико-технологичен институт. Студентството ми започна като бригадир в строящия се Металургичен комбинат „Кремиковци“. По искане на строителите се разделихме на групи. Един ден ни събра представител на института и каза: „Утре имаме много сериозна задача за изпълнение, починете си добре и в 8 сутринта бъдете тук.“
Тръгвахме си, когато един от студентите започна да посочва някои от нас да останат. Посочи и мен и каза: „Работата , която трябва утре да извършим, е за мъжки момчета. Ако я работим цялата бригада, ще настъпи бъркотия. Предлагам да останем и нощес да я свършим.“ Останахме шестима бригадири. С колчета бе заградена площ, дълга 6 метра, широка 2,5 метра, която трябваше да се изкопае на дълбочина 2 метра. Хванахме се и свършихме мъжки работата. После всеки се сви и легна, където намери. Събудиха ни гласове „Браво!“. Проф. Младенов сияеше от радост. „Излезте да ви видя! Това е подвиг. Такава приятна изненада не съм имал!“
От този ден започна истинското ни бригадирство в „Кремиковци“. Получавахме задачи за изкопи, бъркане и наливане на бетон, построяване на навеси… А проф. Младенов в повечето дни бе с нас. Водехме разговори, които ни въвеждаха в студентския живот. Той се държеше толкова обикновено, човешки, а ние изпитвахме респект към него.
Помня думите му:
„Времето на кирката и лопатата мина. Живеем във времето на науката. Науката е като път из храсталаци и по хълмове към връх, за който нямаме представа. На този път всички сме ученици с различна степен на подготовка, затова сме колеги. В нашата страна се извършва начална индустриализация и мащабно строителство. Неща, които в други държави са извършени преди много години. Лансира се измама – че сме улеснени, че ще използваме техните постижения. Те не ни ги предоставят и не са длъжни да ни ги дават. Науката се развива с изминаване на път, а не от подаяния. Колеги, труд, труд ни чака!“
Разговаряхме на различни теми, веднъж стана въпрос за почивките ни през лятото. Кой ходил на море, кой на планина, кой си хванал гадже… Аз мълчах. В един миг професорът се вгледа в мен: „Колега, не казахте нищо за вашето лято.“ Отговорих му: „От село съм, а там почивката е в работа, море не съм виждал.“ Като на себе си той прошепна: „Български студент не е виждал море.“
Бригадата свърши, с проф. Младенов понякога се засичахме из коридорите на института. В последните дни на учебната година мой състудент ми каза, че проф. Младенов ме вика в кабинета си. Както винаги, професорът леко се усмихна: „Колега, щом си привикнал през лятото да работиш, това лято ще поработим заедно. Това ще стане в Бургас, ето ти адреса, където ще се срещнем, и пари за билет за влака.“ Изненадата ми беше голяма. И дори не се поинтересувах какво ще работим, какво да си взема, колко ще продължи тази работа. Реших да се върна и да го попитам за тези неща, но той си беше отишъл.
Когато пристигнах в Бургас, с притаен дъх позвъних на вратата на посочения апартамент. Изненадата ми бе огромна, когато ми отвори студент, с когото се познавахме от института. Представи се: „Аз съм Тошо, брат на проф. Младенов. Брат ми даде заръка да ти осигуря почивка на море.“ Засмя се: „И момиче да ти намеря! В този плик са парите, с които разполагаш.“
Истински българин и голям човек беше проф. Младенов! Болест изяде живота му – млад си отиде от този свят.
Инж. Стефан Васев, София
- 8:52
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
На времето имаше практически курсове и като шофьори знаехме как да сменим гума, как да залепим спукана гума, как да сменим свещи, как да почистим карбуратор, как да сменим масло и филтър, как да сменим спирачната течност и много други дребни ремонти.
Имаше и Шофьорски паралелки в някой специализирани гимназии.Разказ по спомени през 60-те.
Три години обучение на трофеен джип, ГАЗ 51 с дървена врата, Опел Блиц камион от войната, Мерцедес Бенц, трофейни от войната, Щайер с вериги на задния мост 16 места на дървени пейки, Москвич 407, Победа...1965 - стажант шофьор на ЗИС 555, самосвал, 5 т - "огромен" за тогавашните понятия с въздушни спирачки! После казарма- ГАЗ 69, 63, Прага. Зилове и Урал който гореше 60 на 100 бензин.
Един спомен от 70-те.Вилата на родителите ми е на един висок баир но пътя първо минава през дере. Един ден отивахме пеша и един съсед с някаква луксозна за времето си кола, не помня марката, остана в дерето а другия с такъв Москвич като на снимката изкачи безпроблемно стръмнините по баира.
- 17:47
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80 те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък.
Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум.
И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни.
Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.
Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.
После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.
- 16:01
- Admin
- 1990-НАШИ ДНИ, СТАТИИ
- No comments
Преди много години бях захванал интересен бизнес – продавах бутиков трикотаж, предимно тениски. Използвахме различни платове и дизайни, получаваха се единични бройки, които продавах аз лично. Страхотна школа за директен маркетинг.
Беше ми хрумнала една идея – да направим и по-крупно производство, имах идея и за дизайн. Посланието беше просто и ми беше хрумнало една вечер – анти-чалга дизайн – „Национална служба за борба с чалгата“. Беше още времето на борците, национални служби, а чалгата беше навсякъде, както и сега. Просто сега не вони на оцет и пот, а ухае на дубайски парфюми.
Направихме 200 бройки, които тръгнаха като топъл хляб. Всеки купуваше и за приятел, а вечер в града беше интересно да виждаш тениските на напълно непознати хора. Забавно усещане.
Избухваха повечето в смях, но приемаха и напълно сериозно, че чалгата трябва да се унищожава. Нищо, че тя беше нарочно анимационно изглеждаща, сякаш си прави майтап и с двете привидно противоположни позиции.
Позвъни ми клиент, че от местна медия искали много да се свържат с мен и да ...пишели за мен или да ме питали нещо. И той не знаеше за какво. Моите сметки бяха прости – за да им продам тениски, затова напълних раницата и в уречения час бях пред редакцията.
Посрещнаха ме много дружелюбно, с интерес, мериха, питаха от какъв материал. Викам си, ще продам поне няколко.
Тогава рекламният им агент (още облечена с тениска, която показа на всички в редакцията) ме запита нещо много странно „От коя партия ви се довериха??“, при това напълно сериозно.
В серията от въпроси и отговори пролича, че тя смята, че това е някаква партийна формация, която започва агресивно анти-чалга, но има интерес и към местните избори.
Разочаровах я, при което обаче тя продължи, че идеята е страхотна и най-малкото трябва да я развия до партия, а да им „оставя тениски, за да популяризират идеята“. Усетих, че прекалено дълго време стои облечена с тениска над роклята и вече е започнала да я усеща като нейна.
Казах, че не се интересувам и накратко, I'm just a humble merchant trying to make an honest buck , а тениската е 12 лева. Парите няма да събирам за някакви идеални цели, а с тях смятам да живея малко по-добре, отколкото ми се е случило.
Те зяпнаха, а тя си свали тениската и я набута в найлоновия плик. Демонстративно. Тръгнах си от редакцията в тишина, но ми беше много смешно. Леле, какви луди хора има по този свят. От днешна гледна точка съм готов да се обзаложа, че и те са помислили абсолютно същото. Сигурно сме били прави. И аз и те.
- 22:03
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТА, СТАТИИ
- No comments
Бананите в Русия се появяват на рафтовете на хранителни стоки в средата на 19 век. Екзотичният плод бил много скъп и бил достъпен само за аристократите. След Октомврийската революция бананите напълно изчезват от рафтовете. Те започнаха да се внасят само по специални поръчки за партийни лидери.
Бананите се връщат на рафтовете едва през 1938 г. благодарение на Йосиф Сталин. Появата на плодове се смяташе от мнозина за знак за подобряване на живота в СССР и това значимо събитие е пряко свързано с известната фраза на Бащата на народите „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.
Самият Сталин обичал да има тропически плодове на масата си и нито едно угощение не минавало без банани. Те започнали масово да се внасят в страната, но само в големите градове. Жителите на селските райони дори не са чували за тях.
По време на войната плодовете не се внасят, но веднага след края й Йосиф първо нарежда на Анастас Микоян да закупи голяма партида. Тогава министърът на външната търговия не се и опитал да спори със Сталин дали това е целесъобразно.
Китай става основният вносител на плодове за СССР. Оттам ги носели още неузрели и зелени. Това било направено, за да не се влошат по време на дългосрочно транспортиране. Директорите на универсални магазини трябвало да отделят отделна тъмна стая, в която плодовете се съхранявали, докато узреят.
В средата на 50-те години отношенията между Китай и СССР се влошават значително и бананите започват да се внасят първо от Виетнам, а след това от Куба. Тъй като тежката военна индустрия е слабо установена в тези страни, страната на Съветите им предложи бартер - те ни дадоха банани, а ние ги снабдихме с оръжие.
Зрителите за първи път видяха банани на екрани през 1957 г., когато беше пуснат филм за стареца Хоттабич. Никой не може да предположи, че бананите в една от сцените са направени от папиемаше, тъй като служителите на Ленфилм не могли да купят истински, а сценарият го изисквал.
Сушените банани в пластмасови опаковки били особено популярни в СССР. Беше почти невъзможно да се купи деликатесът, тъй като те били изкупвани в първите часове след „пускането“ в магазините.
До 70-те години вече нямало как да изненадате гражданите с банани. Те станали много по-евтини - килограм струвал 2 рубли. Точно преди перестройката в Съветския съюз бил подписан митнически указ, който гласял, че екзотичните плодове вече не подлежат на вносни такси и те започнали да се продават на всеки ъгъл.
И една история за бананите...
Годината е приблизително 1980. А комунизмът или вече е победил, или е на път да победи.
Прибирам се от училище и на масата има бележка:
"Дима! Наредих се за банани. Нашият номер е 1278. Обядът е на масата. Яжте и отивайте направо в магазина за зеленчуци! Татко"
Този ден баща ми работеше втора смяна. Аз от своя страна оставям бележка на майка ми, която работеше първа смяна и оставям да стоя. Между другото, дадоха 1 килограм на ръка. И тогава дори оставиха баща ми да напусне работа по-рано. За добра причина, за да можем да купим допълнителен килограм банани. Опашката се простира болезнено бавно. 19:30 часа. След половин час зеленчуковият магазин затваря. В Маяк звучи тревожна музика...
Хората започват да се притесняват, всички разбират, че утре, на откриването, вече няма да има банани за продажба. Всичко ще се нареди от само себе си, чрез връзки. Искането е спонтанно формулирано:
Отделът трябва да работи до последния банан!
Сформира се инициативна група, която да постави ултиматум на ръководството на търговския център. Ръководството й отговаря с нещо като следното:
- Майната ви, другари хегемони!
Тук трябва да се отбележи, че малко по-рано в Толиати имаше стачка на шофьорите на автобуси, която беше съобщена от всякакви BBC, Free Europe и други „гласове“. Тогава градският комитет получи първия номер.
Ето го. Опашката веднъж тревога, опашката втори път... Започват да се чуват призиви търговският център да се разруши „по дяволите“. Не минават и 20 минути, преди да пристигнат представители на окръжния партиен комитет. След като оцениха ситуацията, те дават инструкции, които напълно съвпадат с исканията на тълпата и мен, по-специално:
- Търгувайте до последния банан!
„Пазарувахме“ около полунощ. Мама, татко, аз - три килограма. Три килограма дървени флуоресцентни зелени банани. Тук трябва да се отбележи, че моите родители са купували банани за втори път в живота си, така че те са били опитни потребители на банани. Натъпкахме тези зелени шушулки във филцови ботуши и ги сложихме на килера - „да достигнат“, т.е. зрял. Там минаха няколко дни. И ето, родителите ми ми взеха жълти, меки, вкусни банани от шкафа!
И ето ме, дванадесетгодишно момче, излизам на улицата с оскъден банан в ръка и усмивка, по-широка от раменете ми.
Запознавам се със съседка, леля около 35г.
- Дима, какво ядеш?
- Лельо Света, това е банан. Стояхме заедно на опашка.
- Значи са зелени и дървени!
- Бяха незрели. Те, като доматите, също се слагат да узреят на шкафа.
"По дяволите!" - каза леля Света. „И ние стояхме на опашка осем часа, прибрахме се в един през нощта, опитахме го: парчето дърво ме задави.“ Решихме, че не трябва да ядем банани сурови и ги сварихме. Оказа се някаква паста. Всичко беше излято в тоалетната. И се оказва, че това са!!! Дим, нека поне опитам?
Подадох й банана. Тя се наведе, внимателно взе върха в устата си, отхапа... И промени лицето си, прошепна:
- Бла! Какви сме тъпаци, ама кой да знае...
- 8:54
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
Първи май - Международен Ден на труда и работническата солидарност
Началото на отбелязването на Първи май - международният ден на труда е поставено на 1 май 1886 година в САЩ.
- 8:18
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Това положение по отношение на критиката и самокритиката в първите години след 9 септември 1944 г. не се промени съществено. Продължаваше да е в сила поговорката: „Пази ме, Господи, от критика, а от самокритика сам ще се пазя“. В тези години бях назначен за редовен начален учител в едно село в Никополския край, откъдето съм родом. На един учителски съвет се престраших и направих критични бележки на директора на училището ни, които той не прие за обективни. След съвета един възрастен учител ми каза насаме поговорката: „Критикувай директора си смело, но си и търси друго село, където да учителстваш“. И излезе прав. Накрая на учебната година аз бях принуден да търся друго село, където ме назначиха за учител.
През 1954 г., макар и още много млад, бях назначен за околийски училищен инспектор в град Никопол, след като бях издържал съответния държавен изпит. Тогава околийските училищни инспектори ни назначаваха със заповед от министъра на народната просвета.
На едно национално съвещание с нас, училищните инспектори, организирано от МНП, доклад за нашата работа изнесе заместник-министърът Козовска, забравил съм малкото ѝ име. Беше съпруга на големия партиен функционер Фердинанд Козовски. Аз се изказах на съвещанието и оспорих от научна гледна точка някои постановки в доклада на заместник-министър Козовска. Някои мои колеги се учудваха как може да критикувам заместник-министър. В резултат моите ръководители от МНП ме забравиха в далечния от София Никопол. Когато след това, вместо да критикувам ръководителите от МНП, взех да ги хваля, и те си спомниха за мен – започнаха да ме хвалят на съвещания, дори ме наградиха.
Понякога съм си патил от своята критичност. По време на възродителния процес у нас на партийно събрание аз се изказах против него с думите, че от Асан не може да стане Иван. Мотивирах се с това, че 11 години съм живял и работил сред турци и това, че Асан няма да стане Иван, като му сменим името, го зная от личен опит. За това мое изказване бях сериозно мъмрен от партийното ръководство.
И днес, макар да остарях много, не поумнях. Позволявам си да критикувам в печата и на партийни събрания някои от ръководителите на БСП, включително и Корнелия Нинова. Някои мои съпартийци ме упрекват, че по този начин руша имиджа на БСП, но аз не мисля така. Някога преди 9 септември 1944 г. пролетарският писател Христо Радевски беше написал в своето стихотворение „Води ме, Партийо, води“, че нашата партия е права, когато съгреши дори. Това време вече мина, когато партията се считаше за непогрешима. Истината е, че всеки, който работи, греши. И БСП допуска грешки и те трябва да ѝ се посочват. И аз се опитвам да ги посочвам, макар добре да зная, че като всяко лекарство критиката горчи, но затова пък лекува.
Ангел Ангелов, Габрово/Ретро.бг/
- 7:02
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
В 11,25 часа се скъсва стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир“ и над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета залива близкото село Згориград, минава през прохода „Вратцата“ и стига до централния площад на Враца.
По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи и хора, а три дни по-късно войската продължава да изважда трупове, отнесени от ударната вълна. Ужасяващият инцидент е засекретен. Официално са обявени 118 жертви, но според местните жители отнетите животи са над 500. Почти всяко семейство тук е загубило свой близък в трагедията.
Инцидентът е засекретен, за да не се помрачава празникът на труда, и малцина извън Враца научават за нещастието.За хората от Згориград и за врачани 1 май освен празник е и тежък спомен. Според тогавашните соцканони на централния площад “Христо Ботев” във Враца се провежда задължителната манифестация на трудещите се. Минути след като колоните са преминали пред официалната трибуна с местните партийни величия и хората започват да се разотиват по домовете си, се чува заплашително бучене откъм Балкана по поречието на река Лева.
След 4-дневен пороен дъжд точно в 11,20 ч, стената на хвостохранилището към оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ и близкия рудник „Седмочисленици“, разположено високо над Згориград се скъсва и залива селото и голяма част от града с гъста смес от утайка, кал и шлака. Стихията помита всичко. Над 500 000 тона мътна и кална маса се засилва по коритото на р. Лева, помитайки всичко пред себе си. Сивосинкавата вълна с височина близо 3 м влачи къщи, дървета, хора и животни, предизвиквайки ужас у оцелелите, които са изненадани от стихията.
Тежката вълна отнася една трета от къщите в Згориград, преди да премине с грохот през пролома Вратцата и да нахлуе в стария и гъсто населен квартал “Кемера” на Враца. По това време повечето семейства сядат около празничната трапеза.За 20 минути бушуване потопът отрязва тотално района от цивилизацията.За тези ужасно дълги минути мътилката бълва по тротоарите трупове на хора и животни. Тинята довлича чак на главната улица трупче на дете. От храстите край реката стърчат ръце и крака на мъртъвци.
Всичко по поречеието на река Лева се превръща в лунен пейзаж, а въздухът се оглася от писъци и викове за помощ.Екипи на Гражданска защита спешно откарват с камиони десетки трупове на стадиона, където мият с маркучи изкаляните до неузнаваемост тела на загиналите хора, за да бъдат разпознати от близките им и дадени за погребение. Официално тогава се оповестява за 118 загинали, но според местните жертвите на наводнението, които включват и безследно изчезналите са над 500, ранените 2000, разрушени са над 150 къщи.
Последните удавили се в стихията хора са открити няколко дни след 1 май на 40 км от Враца по поречието на реката. Оживелите жители от най-пострадалия квартал на Враца пък тайно палят свещи в местните църкви, донякъде доволни, че участието им в манифестацията е спасило живота им. Ако тежката тиня беше се изсипала през нощта, жертвите само в тогавашния окръжен град щели да са хиляди.
Неизвестен и до днес миньор, който слизал от Балкана с мотора си, успява да предупреди много хора покрай реката. С пълно гърло мотоциклетистът крещял на всички да бягат нависоко. Чулите го хукват по сипеите и така оцеляват. Миньорът застига пред Враца автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен калната вода.
Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвивало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземат никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището.
След трагедията, за която България бързо научава по системата “от ухо на ухо”, тогавашните първи партийни и държавни ръководители на Враца се втурват направо от трибуната на площада да звънят в София и да питат какво да правят.По това време първият секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков е с делегация в чужбина и заместниците му не смеятда поемат изцяло нещата в ръцете си, страхувайки се да не се престараят със самоинициатива. В същото време Враца е обхваната от страх и паника. Хората тичат като обезумели към района около реката да търсят изчезналите си близки.
Струпването на много хора плаши партийните ръководители и те нареждат на милицията да се намеси и да въдвори ред. В София пък на бърза ръка се сформира правителствена комисия по врачанското бедствие и още вечерта на 1 май тя идва в пострадалия град.На другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията с хеликоптер, който кръжи над Враца. Първия ръководител на държавата дава нарежданията си по телефона и комисията бързо започва да изпълнява указанията. По улиците на града още били неприбрани труповете на издавените домашни животни, издаващи непоносима миризма. Заради опасността от епидемия са мобилизирани всички медици в района, в почистването пък се включва целият персонал на ХЕИ и войниците от двете казарми във Враца.
Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите е по 1000 лв.Във Враца са построени няколко панелни блока, които носят имена „Май 1“, „Май 2“ и „Май 3“, за временно настаняване на оцелелите бездомници. Тогавашната власт обаче скрива от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.
Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, а истинските виновници и до днес остават незасегнати.
Сега за трегедията в миньорското село напомня само белокаменният ангел върху паметника на загиналите. Пред който винаги има букет свежи цветя. Подобна трагедия се случва през 1985 година в италианския град Тезеро. Едва преди няколко години там научават за съдбата на село Згориград и двете селища се побратимяват.
- 9:01
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
След 09.09.1944г. вътрешната сигурност на България се поверява на така наречената тогава Народна Милиция. През годините след 09.09.1944 година към околийските управления на милицията се създават милиционерски подучастъци на мястото на функциониралите тогава полицейски подразделения.
През 1948 г. регионалните управления на Народната милиция се преобразуват в оперативни сектори които се ръководели от началник, като били структурирани и инспекции по криминална, стопанска, паспортна, охранителна дейност, както и държавна автомобилна инспекция.
Като отдел от Народна милиция се изгражда и служба "Държавна сигурност".
Самата история на Държавна сигурност е доста интересна.Тя е структура на вътрешното министерство – самостоятелна, обособена със заместник-министър на вътрешните работи, много мощна структура, която плътно обслужва управляващата по това време класа. И всичко това следва плътно съветския образец.
За около 3 години между 1965 и 1968 г. се прави експеримент ДС да излезе от структорите на МВР и да стане напълно самостоятелен Комитет към Министерския съвет.
- 8:26
- Admin
- Курорти, Слънчев бряг, СТАТИИ
- No comments
Беше време, когато Черно море беше такова само по време на буря и силно вълнение.
Иначе водата му се менеше от синьо до изумрудено зелено. Времето на 60-те и 70-те години на соца, годините на нашето детство. Тогава Слънчев бряг и Златни пясъци бяха достъпни за всеки, имаше по един хотел за чужденци, един-два по-скъпи ресторанта, а всичко друго беше почивни бази и станции.
Плажовете и на двата курорта бяха безкрайни. Нямаше шезлонги и чадъри като днешните. Слагаш хавлиите направо на пясъка, забиваш четири кола и връзваш за тях бял чаршаф и така си правиш „шатра“. Това първобитно приспособление ни осигуряваше сянката, при положение че времето е тихо и няма вятър. Хората се настаняваха семейно, с компании и въпреки това и в най-активната част на сезона нямаше такова пренаселване, както е сега. Плажните забавления бяха разходка с моторна лодка в морето.
Тя идваше на брега, товареше хората, откарваше ги на няколко километра навътре в морето и се връщаше. Помня, че за нея винаги имаше опашка. Не може да се пропусне и неизменната истинска камила на фотографа, която кротко си преживяше, докато на гърба ? се качвахме предрешени с чалми и бели чаршафи за снимка. Продаваше се сладолед и сок. Сокът се сипваше в една стъклена чаша, която се измиваше набързо с четка и вода пред очите ни и се даваше на следващия клиент.
И никой не се заразяваше с нищо.Някъде в покрайнините на плажното пространство или по алеите пред плажа стоеше неизменното стрелбище, а до него задължителната мекичарница и будка за вестници. Горе-долу с това се изчерпваше развлекателната част на плажа. Организираха се еднодневни екскурзии до Несебър и Варна с допотопни автобуси, вероятно още отпреди войната. Днес вече нищо не е същото, не само двата курорта, но и почивката, за съжаление, е недостъпна за огромна част от трудещите се.
Асен Цветков, Плевен
През 1978г. на основание заповед № 202/26.02.1974г. на Командващия Сухопътни войски в Карнобат се създава 24-и отделен ракетен дивизион (поделение 34580) , структура от състава на по-крупното съединение – 24-а танкова бригада (под. 26200) с щаб в Айтос. Дивизионът е бил снабден с ОТР "Луна", а по-късно(1983г.) и "Луна-М" - тактически ракетни комплекси за пехотните дивизии, способни да нанасят ядрени удари.
24-и ОРДн /отделен ракетен дивизион/ е ликвидиран през 1993г. Поделението-майка, 24-а танкова бригада, съгласно плана за реформа на Българската армия е ликвидирано със заповед № 00515/07.07.1998 г. на Министъра на отбраната.
Същата е съдбата и на 17 ОРДн - Димитровград, който има ФБ страница с име "17 Отделен Ракетен Дивизион Димитровград 1963-1998". Една тъжна страница, пълна със съобщения за починали бойни другари, станали в един момент ненужни на проамериканската ни колониална управа.
На снимките са Щабът и класните помещения на поделение 34580, паметна плоча от 1981г. и титулната снимка на страницата на 17 ОРДН.
- 7:41
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
Съблазнителната Хелга от култовия сериал „Ало, ало” днес е променена. Цели тридесет и четири години са минали, когато красивата Ким Хартман изигра немската секретарка в култовия хумористичен сериал. Там блондинката запали мъжките сърца с невероятната си визия и конфузните положения, в които често се разкриваха някои части от тялото, които по принцип остават скрити .
Сериалът бе излъчен в далечната 1982 г., а актрисата разбираемо подпали мъжките сърца. Но и сега, цели тридесет и четири години след началото на излъчване на култовата поредица, тя изглежда шармантно за възрастта си. Днес актрисата е на 64 години. Въпреки че е на такава възраст, блондинката все още е зашеметяваща и пленява с чар и харизма.
Ролята на редник Хелга Герхад в британския комедиен сериал си остава една от най-значимите. След комедията „Ало, ало” има още куп значими роли. Ким Хартман има телевизионни ангажименти и в филми като „Жертва”, в „Британската империя”. Играе и като учителка в различни детски сериали. Ким Хартман винаги е споделяла, че и досега „пази някои малки неща от образа на редник Хелга Герхард”.
„В живота съм доста по-различна от подредената и стриктна Хелга, но дълго след приключване на сериала не успях да излезна от нейния образ. Затова по-късно получих роли, които бяха коренно различни от нея”, твърди с усмивка актрисата. И наистина образите на популярните актьори в култовата поредица са толкова ярки и силни, че зрителите няма как да не ги приемат като такива и в живота.
Ким Лесли Хартман (на английски: Kim Lesley Hartman) е английска актриса, родена на 11 януари 1952 г. в Лондон, Англия. Една от най-значимите и роли е на Редник Хелга Герхард в британския сериал „Ало, ало!“, излъчван между 1984 и 1992 г. Завършва образованието си в Кралската девическа гимназия.
Освен в комедията „Ало, ало!“, където играе ролята на редник Хелга Герхард, тя има телевизионни ангажименти и във филми като Casualty (Жертва) в ролята на Роз Фентън, както и в The Brittas Empire (Британската империя) в ролята на Лаудръп. През 2005 г. участва частично в Daisy Chain, аудио драма, базирана на телевизионния сериал Sapphire and Steel (Сапфир и Стомана), а на следващата година и в британския филм Once Upon a Tyme. През същата 2006 г. изиграва и роля на учителка в продължителните детски серии на Grange Hill.
Няма как да сте забравили Хер Флик от Гестапо, който все имаше шантави и налудничави идеи.
Ролята е изиграна от Ричърд Гибсън. Актьорът е роден на 1 януари 1954г. в Уганда и най-голяма популярност придобива именно от сериала на Би Би Си „Ало, Ало”.
Първата му филмова роля е от 1971г. във филма „Go Between”, в която играе Маркус Маудсли. Участвал е в множество телевизионни проекти.
През последните 15 години той продължава да участва във филмови, телевизионни и театрални продукции.Вижте още:Интересни факти за Култовият сериал „Ало, ало“
- 8:09
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Каквото и да ми разправяте ,това бяха най- истинските времена от цялата история на цялото земно кълбо !
Най-хубавото за нас пък беше ,че и ние взехме участие и ги запомнихме ,а не се наложи да вярваме на нелепиците на разни комплексари !
Прекрасен живот в който парите служеха единствено за да живеем,а не като днес да живеем в името на парите !
Най-важните същества бяха децата (вижте количката на бебето ) днес стоят в такива пози ,че ако можеха да помнят биха намразили родителите си до живот ,една такава количка днес струва повече от автомобил нов внос ) и техните нормални родители (вижте ги как изглеждат само !! !
Най -голямата разлика с днешното време беше липсата на експлоатация на ЧОВЕК ОТ ЧОВЕКА !
Затова и всички бяхме хора !
Борехме се с идеи ,а не с пари за пари !(копирано от фейсбук без редакторска намеса)
- 6:16
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- 4 comments
През 1982 година в Кореком вече имаше всякакви касетки, основно ТДК и BASF , AGFA и FPhilips. Po 45 , 60 i 90 minuti, имаше и германски касетки ORWO , а някъде към 1985 година се появиха и българските : DRAGOR , които по някаква случайност бяха по-добри от японските и германските.
Нашите инженери от ДЗУ явно бяха изработили някаква особена магнитна смес с много добри феромагнитни качества. Аз имах касетофон от 1976 година и грамофон - година по-късно, който още работи, при това перфектно Pioneer.
Имам и още по-отдавна от 1974 година и тунер с усилвател Грундиг - 4D - quadro, така, че в махалата бях нещо като звукозаписно студио. Тaкъв с 2 касетъчни гнезда или портативен никога не съм имал, просто понеже точно катo реших да си купя - и излезе WALKMAN.
Не бяха никак за подценяване и българските усилватели "Студио 40" в комплект с 40 ватови четирилентови колони от същата марка които възпроизвеждаха идеален звук.
- 6:01
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
Кратка история на култовия соц автмобил:
През 1972 г. в производство влиза по-мощна версия ВАЗ 2103 с двигател 1500 cm³ със 72 к.с. и максимална скорост 147 km/h. От средата на 70-те години до 1986 г. в производство е комби-вариант ВАЗ 2102 с 1,2- и 1,3-литрови двигатели, съответно с 60 и 63 к.с. и максимална скорост 130 km/h.
През 1977 г. в производство заляга моделът ВАЗ 2121 (Нива), който модел се произвежда. През 1982 г. излиза Лада 2107, която се слави като „върхът на класиката при Ладите“. Този модел се предлага с 1,5-литров двигател със 72 к.с., има максимална скорост 145 km/h и ускорение от 0 до 100 km/h за 17 s.
В края на 1984 г. е представен моделът ВАЗ 2108 (Самара) хетчбек с 3 или 5 врати, който модел поставя началото на втори етап в развитието на руския автомобилен производител с новото моделно семейство „Самара“.
Това е първият модел Лада с предно предаване, произведен в бившия СССР. Самара се предлага с двигатели 1,3 и 1,5 L съответно с 63 и 72 к.с. и максимална скорост 145 и 150 km/h. След разпада на СССР АвтоВАЗ изпада в дълбока криза и само основното преструктуриране на фирмата позволява в средата на 90-те години автомобилният производител да обнови и разшири производството си. На Парижкия автосалон през 1994 г. за първи път е представен моделът ВАЗ 2110, който впоследствие се оказва родоначалник на третото поколение моделни семейства – 110.
Какви са вашите спомени и каква беше първата ви кола?
- 5:53
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
1. На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.
2. Като малка изяждаше по 3 филии с лютеница и сирене за обяд и една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с чиа, мед и фурми.
3. Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, картинг кола и скутер.
4. Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна, без пържено, глутен, бяла захар и биоплодове. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар в устата.
5. За да възпитаваш успешно децата си сега, ти е необходима поне една диплома по клинична психология. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина.
6. Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за шведи.
7. Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как 4-годишното ти потомство умело борави с ютюб, скайп и де що е тъчскрийн.
8. Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега в момента, в който дъщеря ти излезе, ѝ пращаш 3 вайбър съобщения.
9. За разлика от детето ти като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая. Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и портокали по Коледа.
10. Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато се пробият. А дъщеря ти има близо 10 чифта сникърси.
11.Вечер играехме до тъмно без да се притесняват родителите ни от нищо
12.Когато от терасата ни викнеха да се прибираме вече ,казвахме "Още малко,само да си доиграя"
- 7:43
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Тази история се случи в далечното минало и всички възпитаници бяха помолени да не споделят на никого, даже на личните си родители.
Този случай се случи през 1975 година Тогава бях осми клас.
След този случай учителите събраха нашия клас и ни предизвестиха да не разпространяваме клюки и да не споделяме на никого какво се е случило, даже и на родителите си.Но белким могат децата да пазят секрети?
В нашия клас учеше най-обикновено момиче Катя Яготкина. Тя не се отличаваше от учениците.Учеше като всички девойки, получаваше положителни оценки. Играеше същите игри като всички останали.
Мечтаеше за бъдещето като всички младежи. Тя имаше единствено една другарка, Светка, едва и болнаво момиче. Може би Катя имаше другари отвън учебно заведение, само че в класа имаше единствено един.
Те посрещнаха измененията дружно. И си пишеха домашните дружно. Ако имаха шестици, то и двете имаха. Ако имаше неточности в задачата, значи и двете бяха създали неточности.
Навън беше пролет. А в подобен миг въобще не ни се учеше.Беше последният урок. Още двадесет минути и независимост. Учителят обясняваше нещо неенергично на дъската.И внезапно Светка, приятелката на Катя, пада на пода и лежи неподвижно.
Само на кино децата се притичват на помощ. При нас всичко беше противоположното. Децата, уплашени от това представление, се отдръпнаха от момичето, което лежеше на пода.Единствената, която се втурна към момичето, беше изплашената учителка.
Михайлов, тичай да донесеш вода, бурканът е до цветята. Андреева, тичай да извикаш шефа и бързо да викнат кола за спешна помощ. Децата без съмнение се втурнаха да следват инструкциите на учителя. Светка лежеше, без да помръдва.Донесоха вода и учителката стартира да бърше лицето на момичето с влажната си ръка.
Дотича шефът.
След известно време дойде колата за спешна помощ и всички ни помолиха да напуснем класната стая. Стълпихме се в коридора. Само Катя стоеше настрана от всички.След десетина минути цялата бригада излезе в цялостен състав. Света я нямаше. Докторът се приближи до учителя:
Обадете се на милицията. Общо взето всичко е както би трябвало.
Какво не е наред с нея – попита учителят. Тя е мъртва от към двадесет минути – безшумно сподели докторът, с цел да не чуят децата.Възцари се цялостна тишина.Светка – извика Катя и се втурна в класната стая.
Катя, недей. Не може да влизаш там – извика учителката.Но Катя към този момент беше се втурнала в класната стая и се затича към лежащата си другарка. Тя спря за секунда и се строполи върху гърдите на приятелката си.
Живей, Светка – повтори тя едни и същи думи безпределно доста пъти, – Живей. Живей.
Учителката хвана Катя за ръката и стартира да я дърпа от приятелката й.Оставете я каза лекарят.Минаха още пет минути. Учителката и лекарят стояха безмълвно към приятелките.И тогава ръката на Света се раздвижи. Катя седна до Света и стартира да я гали по лицето. Света отвори очи.Но това е невероятно прошепна лекарят.
Трябва да се види това, което се случи тук. Светка беше натоварена в носилка и я изведоха на тичешком от учебно заведение.На идващия ден Катя не пристигна на учебно заведение. Родителите й помолиха. Казаха, че няма сили. А учителите ни събраха всички и ни предизвестиха да не приказваме доста.
Седмица по-късно Катя и Света седяха дружно в клас.Съученици разпитваха Катя. Какво се случи? Как съумя да съживи приятелката си? Според законите на природата това е невероятно.
Не знам – отговори Катя, – просто доста желаех Светка да живее…
/Николай Скворцов/ Източник: svobodnazona.com
- 7:23
- Admin
- Курорти, СТАТИИ
- No comments
С най голямо нетърпение чаках да дойде лятото и да отидем на море в Поморие.Това беше най вълнуващия момент от животът ми като дете през далечната 1980-та година.
Морето беше чисто и въздуха свеж.Виждаше се дъното на около пет метра дълбочина и виждахме рибките как плуваше покрай нас,беше много оживено,романтично,евтино и красиво.В Поморие минаваше цистерна с вода и миеха улиците задължително - сутрин и вечер.Беше чисто и подържано навсякъде.
Плажа беше напълно безплатен и се почистваше редовно.
Цигара да хвърли някой,минават и събират прериодично през целия ден.Вечерите бе истинска романтика-навън се чуваше тиха музика от оркестрите в ресторантите и смях на весели и безгрижни хора.
Жилищата в които ни настаняваха миришеха на свежест,бяха чисти подържани и в идеален вид.Храната беше превъзходна и разнообразна.Та това са моите детски спомени от летуването по морето през 80-те.
Около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един стерео касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.
Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата милион пъти на другия ден.
Няколко неща, които научих от моето незабравимо SONY:
- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три
- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.
-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог (smiley)
- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата
- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...
- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.
Вие какви спомени имате?