Когато пускаха бананите по магазините а подаръците ги носеше Дядо Мраз и неговата красива помощничка Снежанка

Подаръците за децата ги носеше Дядо Мраз и неговата красива помощничка Снежанка. Оставяха ни ги на 31 декември преди полунощ под елхата

Как празнувахме Нова година по времето на социализма? От промените минаха 28 години и цяло едно поколение няма и помен от комунистическата епоха на България. Препубликуваме спомена на Петя Стаменова от вестник "Ретро", която ни припомня как е посрещала със семейството си празника:

Преди повече от 25 години най-шумната и свята нощ за всички нас беше новогодишната. Тогава Коледата свързвахме повече с коленето на домашното прасе, отколкото с раждането на Божия син, поради простата причина, че да си религиозен, беше забранено.

Затова всички с трепет очаквахме Новата година, а по този повод по магазините пускаха такива неща, каквито после нямаше да помиришем. Сред тях бяха бананите и портокалите, които пускаха в показния зеленчуков магазин.

Украсената елха заемаше централно място в новогодишното тържество.  Тя бе истинска, а ароматът ѝ ухаеше навсякъде в дома ни. Такива бяха и играчките за нея – истински. Стъклени, чупливи и много красиви. А вместо витлеемска звезда имаше петолъчна.На Нова година обикновено канехме гости или бяхме на гости. Атмосферата беше изключително празнична. На трапезата имаше и от пиле мляко. За доброто ни настроение се грижеше Българската национална телевизия със своите страхотни и незабравими новогодишни програми.

Гвоздеят в новогодишната нощ беше поздравлението от Бай Тошо и последващото Дунавско хоро, с което ознаменувахме настъпването на Новата година. Лееше се шампанско, искреше бенгалски огън и всеки търсеше късмета си в новогодишната баница. А всички съседи излизахме по балконите и се поздравявахме за Новата година.

Подаръците за децата ги носеше Дядо Мраз и неговата красива помощничка Снежанка. Оставяха ни ги на 31 декември преди полунощ под елхата и всеки очакваше да получи най-хубавия новогодишен подарък.

Научете повече

Спомени за една българска сватба и как е протичала тя през 1987 година

Първо се накичваше една кола – обикновено Волга или Чайка, че беше голяма. На капака й се слагаха панделки, цветя и задължително кукла с бяла рокля

Не съм от най-добрите фактологични източници, защото „демокрацията“ ме свари на 20 години, а и детските ми години преминаха в Куба, но съм била веднъж с баба и дядо през 70-те на сватба в Сандански, което си беше цял панаир. Леля Ванга също беше поканена и дори поведе хорото с байрака – мисля, че беше Кръстница на някого от младоженците.

Беше си типично полу-селска, полу-градска и напълно македонска сватба. А, както е известно, една македонска сватба си е равна на 3 руски възстания и една френска революция… във всеки случай пияните и закланите са повече. Помня, че бяха наредени дълги маси насред улицата, която беше затворена – както сега мутрите затварят улици за техните си мероприятия.

Масите бяха застлани с мушами, върху тях бяха наредени порцеланови чинии с тъмно син кант, прибори и чаши. Отстрани димеше огромен казан с чорба, а на една пейка бяха натрупани даровете за сватбарите. Тогава на всички гости се раздаваха подаръци и то директно от булката – тя обикаляше насядалите и ги даруваше наред, като се почваше от Кумовете и свекърите, и се минаваше нататък по гостите.Спомням си, че на децата ни подаряваха на момичетата малки престилки, а на момчетата – пижамки. На възрастните се забождаше на ревера кърпича и се премяташе през рамото им – на жените престилка или пешкир – от тия, селските на вафли, а на мъжете им даваха потници или ризи. Представяте ли си количествата текстил, които отиваха по една българска сватба?! Защото те не бяха като сегашните с по 40-50 гости, не, тогава се канеха всички от двата рода, всички приятели на двата рода, всичките им комши…. иначе, ако пропуснеш някого, върло се обиждаха. Инсулт си беше и да не отидеш, ако си поканен.

Но, да се придържам към хронологията. Първо се накичваше една кола – обикновено Волга или Чайка, че беше голяма. На капака й се слагаха панделки, цветя и задължително кукла с бяла рокля. Кумовете с младоженеца отиваха с това нЯщо да се вземат булката. Там ги канеха да хапнат по малко баница и да пият ракия. След това най-близките роднини от двете страни се замъкваха до Съвета – Общината по днешному. Вътре имаше специална ритуална зала – таванът беше с дърворезба, имаше и дървени тронове – за кръщенетата после, защото тогава не се правеха в Църквите, ами пак в Съвета. В залата нахлуваха първо родата и гостите, и чак тогава пускаха Менделсон, и заедно влизаха младоженците.

Нямаше такива лиготии като бащата да води булката до младоженеца – и двамата се замъкваха заедно. Пред едно бюро спираха. Зад него беше застанала соц лелка с официален костюм, която с патетичен глас и служебен фалцет обявяваше, че вече са „здраво социалистическо семейство“ и завършваше с „венчайте се“. После им подаваше чаши, пълни с пенливо вино „Искра“, които младоженцити изпиваха на брудершафт, свекървата подаваше питка с мед да си отчупят, а кумовете даваха пръстените. След поставянето на пръстените двамата нещастници трябваше да се разпишат в една дебела книга и това предизвикваше много комични ситуации, защото булката трябваше да отмята тонове було, да пише с ръкавици и подобни….

След това всички пляскаха, викаше се „горчиво“, младоженците се целуваха и задължително, ако килата на булката позволяваха, младоженецът трябваше да я изнесе на ръце. След това цялата тумба се строяваше пред Съвета за задължителната снимка от 200 души. Жените от родата на булката хвърляха малки вързопчета от същата материя като воала на булката, в които имаше загърнати бонбонки, парички и захарни фигурки. Децата и циганчетата запячи се втурваха да събират. Следваше задължителното замъкване на цялата процесия до някой паметник /обикновено на Съветската армия/, пред който булката трябваше да си остави букета.

Тука се седеше поне час, защото следваше задължителната фотосесия на булката – седнала на тревата, махнала си шапката /в края на 70-те и началото на 80-те беше много модерно булките да имат капели/, погледнала мазно мъжа си, а той – навел се над нея и подава един карамфил. Карамфилът си беше цветето на соца. Аз поне не си спомнях букети от други цветя – везде само карамфили, а в ресторантите бучваха по средата на масата задължително един! Следваше ресторантът – гостите вече са се настанили /тогава нямаше протокол и всеки сядаше кой, където реши, като най-често семействата си се тупваха един до друг, да са си заедно. Имаше само една маса за младоженци, Кумовете и родителите им/, тогава влизаха новобрачните.

Ресторантите осигуряваха „Конферансие“ – така им викаха и те изпълняваха ролята на организатор, Ди Джей, аниматор, всичко. Конферансието се разкряскваше на микрофона „а, сега да посрещнем с бурни аплаузи младото семейство“ и се втурваше срещу двойката. След него се повличаха тъща и свекърва. Като настаняха младоженците на масата им, конферансието държеше реч и следваше тост за бъдещето на младите. Викаше се пак горчиво и така. Следваше разнасянето на ястията.

Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз.

Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна.

Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.

След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000.

При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….

След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.

За мен най-готината сватба от ония времена си остава тази на моя приятелка във Варна. Тя беше от майка българка и баща кенийец, а младоженецът беше нигерийски принц – ама от истинските, не от скамовете, дето ви спамят по нета. Следваха и двамата медицина във Варна и се запознали в института. За сватбата бащата на момчето – Негово Величество беше ангажирал най-тежкия ресторант тогава – „Орбита“ до Червения площад /първото „Хепи“. Сега не знам дали още го има/.

Ресторантът беше на два етажа – като атриум. Ние, приятелите на момичето, се бяхме събрали вече, когато пристигнаха младоженците и роднините на мъжа й, тъй като бяха ходили до Букурещ – само там имаше нигерийско посолство. Беше си направо сцена от филма на Еди Мърфи „Пристигане в Америка“. Изведнъж нахлуха в залата африканци с автентични костюми и тъпани, задумкаха, танцьорки се появиха, а зад тях величествено с целия си африкански блясък от традиционното племенно облекло влезнаха бащата и майката на момчето. Аз ахнах – приказка! Моята приятелка, която като мулатка, естествено си беше много красива, изглеждаше толкова ефирна и нереална в огромната си бяла рокля….

За нула време африканската делегация завихриха луд купон. После всички гости бяхме поканени в хотел „Черно море“, където ни бяха предплатили стаи. Ние, обаче отидохме с колите до селото на момичето, което беше около Варна и извихме на мегдана едно дълго хоро на развиделяване – цялото село се събуди и включи…. Така беше през далечната 1987 година….

Мариела Нордел/Флагман

Научете повече

Коледа през комунизма: 10 неща, които да разкажете на децата си

Жена разказа във Фейсбук най-интересните неща, случили се по празниците през 80-те години

"Всяка Коледа ми напомня за моето детство. Подаръците, които успяваме да дадем на децата си, са много по-ярки и по-усъвършенствани от тези, които Дядо Коледа ми носеше", пише Марина Розенфелд, родена през 1979 г. В популярна група на майките, изключително популярна във "Фейсбук" в Румъния тя отбелязва, че тогавашните коледни тържества "са имали нещо специално". Разказът ѝ са ситуацията при съседите ни до болка напомня за тази в България, пише "Фокус".

Марина подбира и едни от най-интересните неща, случили се по празниците през 80-те години, когато се опитваха да заменят Дядо Коледа с Дядо Мраз, а хората оцеляваха духовно чрез историите на бабите и дядовците си и коледарските песни, предавани от поколение на поколение.

Дядо Коледа и Дядо Мраз

"Вкъщи майка ми говореше за Дядо Коледа, в училище бях чувала за Дядо Мраз. Накрая майка ми се примири и ми каза, че всъщност има два Дядо Коледа: един идва за Коледа и един, който носи подаръци за Нова година".

Коледно дърво

Жената разказва, че елхата, която е имала вкъщи, винаги е била естествена и не си спомня "някой да се е оплаквал, че естествената елха е твърде скъпа или че унищожаваме горите си". Това е и защото "по това време те не са обезлесявали и изсичали горите брутално".

"Мирисът на ела, който изпълни всяка стая в къщата, няма равен на себе си. Коледа за мен означава и миризмата на елхата. Дървото беше дърво за всички, с изключение на комунистическата пропаганда, която искаше да погребе всякакъв спомен за всяка Коледа или елха. Това, което искаха да изтрият от колективното съзнание, беше християнската традиция, която припомняше раждането на Спасителя".

Коледна трапеза

Жената разказва и за портокалите, бананите и колбасите, които били "деликатесни" и "с връзки". Задвижваше се истинска верига от комбинации и комбинативност. "Бяхте привилегировани, ако познавахте някой, който познава някой друг, който има роднина или познат, който работи в Търговия на едро или Търговия на дребно", пише Марина Розенфелд.

Само по този начин можехте да имате богата празнична трапеза. Но ако сте живели на село или в къща в някой малък провинциален град, тогава месото и свинските продукти не са били проблем.

Магазинът с валута или "Корекомът"

"Мисля, че там видях луксозен шоколад на витрината и плюшени Дядо Коледовци. Особено ми олекна, когато разбрах, че не е за нас, а за посетители от чужбина или международни шофьори, които купуват с "валута". За първи път чух тази дума", казва тя.

Коледна украса

Марина Розенфелд казва, че тогава коледната украса е била семпла, но красива и с вкус. "Тя беше ограничена до глобуси, бонбони, ако има такива и инсталиране на малки светлини. Ама какви топки бяха! Бяха произведения на изкуството, особено малко по-старите от 70-те години на миналия век, както и да е, всичко можеше да се сложи върху естественото дърво, изглеждаше грандиозно. В училище правехме всякакви декорации от цветна или картон"

Коледен сняг

Може би най-красивото нещо в старите времена беше снегът, присъстващ почти всяка Коледа. Жената казва, че не помни "Коледа без сняг". "Имаше и много сняг по улиците, защото никой не чистеше, колите не се движеха много, особено в малкия град, в който живеех. Беше слана, слана, която прави цветя на прозореца. Тогава коледарските песни звучаха по-добре, по-искрено и автентично".

Електричество на... порции

"Спомням си зимните дни преди Коледа, когато майка ми готвеше, печеше сладки само в определени часове и седяхме на свещ или маслена лампа", казва Марина Розенфелд. Режим на тока, да, понякога и аварии заради снега."

Коледни песни

Дори и да не говореха за коледни песни в училище, родителите го правеха у дома. "Всяка година чакахме коледари с погача, вино и други лакомства. Коледа се празнуваше във всеки дом. Но това беше тема табу, никой не говореше за това. Все пак се знаеше, че всички празнуват Коледа"

Коледни подаръци

"Винаги получаваме кукли и играчки за Коледа. Куклите ми бяха любими. "Това, което получих за Коледа, дори не може да се сравни с това, което получават нашите деца. Повечето от днешните играчки са много по-хубави и по-полезни за изграждане на умения и навици от всякакъв вид".

Тя пише, че ѝ е трудно да обясни на големия си син какво е означавала Коледа тогава. "Той не смята, че трябваше да се реди на опашка в магазина за елементарни неща. Или да вземете зелени банани, които да увиете във вестник и да ги сложите в шкафа, като всеки ден тревожно проверявате дали са пожълтели или не".

"В замяна той разбира нещо, което аз не знаех тогава; той разбира какво означава да нямаш пари", казва Марина Розенфелд.

"Днес прозорците винаги са светли, бананите и портокалите са в изобилие, играчките са все по-красиви. Но всички са скъпи. Той знае, че не всички деца имат пари за дрехи, ботуши, книги и играчки. Знае, че не всички деца ходят на училище. Той знае колко струва терапията за деца с аутизъм и други увреждания. Освен това знае, че Дядо Коледа не идва при всички деца", заключава авторът на статията.

Източник:Флагман

Научете повече

Легендарният Simson S51 стана на 45 години.История,описание и технически данни

Мотоциклетите Simson започват да се продават в България още в първите следвоенни години (първоначално с марката AWO), и на нашия пазар на практика е представена почти цялата фирмена гама, произвеждана в годините на социализма. В началото на 60-те години Simson се специализира в производството на мотопеди, скутели и малки мотоциклети, докато привилегията за производството на по-големи мотоциклети се пада на другия източногермански производител – MZ.

Доставките в България са редовни, но количествата често се оказват недостатъчни (особено след ликвидирането на „Балкан“). Има периоди, в които годишният внос за родния пазар не надхвърля 100-200 бройки, но има и запомнящи се моменти, които остават в историята. Точно такъв е случаят с новия Simson S 51, чието производство започва точно преди 45 години, а през 1981 година от него (и по-точно от моделите S 51 B1 и S 51 B3) са внесени общо 2000 броя в България.

Цялостно модернизираният мокик, който заменя произвеждания в предходните пет години модел S 50, се предлага в четири варианта – от базовия S 51 N с три скорости и опростено електрооборудва­не до S 51 B 2-4 с четири скорости и електронно запалване.

Двига­телят е с работен обем 49,8 куб. см и мощност 2,7 кВт (3,7 к.с.) при 5000 об./мин, и е оборудван с нов карбуратор 16 N 1-11. Диаметърът на цилиндъра и ходът на буталото вече са 44/38 мм, докато при ста­рия модел те са съответно 39,5/40 мм. Така се получава дългоходов двига­тел, при който може да бъде извлечен допълнителният резерв от работния обем. Поради новата форма на цилиндровата глава и подобреното охлаждане дви­гателят има по-висока термоустойчивост.

Сред останалите предимства на модела са по-лекото и безпроблемно превключване на предавките, както и значителното намаляване на шума. Измерванията на съдържанието на въглероден оксид в отработените газове при празен ход показват резултати, по-ниски от 4 обемни процента.

Старата носеща конструкция и окачването от серията S 50 са запазени и тук, но амортисьорите на предното и задното колело са променени. Полезният товар е увеличен от 230 на 260 кг.

Simson S 51 е снабден с електронно-кондензаторно запалване, което според производителя не се нуждае от подръжка. Електрическата уредба се захранва от по-мощен акумулатор с капацитет 12 Ач, в резултат на което фарът вече е с мощност 35 Вт, стоп светлината е с мощност 5 вата, а четирите мигача са с по 21 вата. Разходът на гориво, който не надхвърля 2,5 л на 100 км, е един от най-ниските в този клас.

Източник:autobild.bg

Научете повече

През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

Бързайте с АЕЦ „Козлодуй“, че загиваме!

Днес отново се спори дали там да не са реакторите на “Белене”Енергийната криза в Европа, изглежда, ще доведе до ренесанс в ядрената енергетика. България и още 9 страни в Европа, сред които и Франция, поискаха да изградят нови атомни мощности, за да се справят с недостига и с предизвикателствата, свързани със Зелената сделка.У нас все още се спори дали да се строи АЕЦ “Белене”,или реакторите да се поставят на лицензираната площадка на АЕЦ „Козлодуй“.

Това е добър повод да си припомним как бе открита тази централа, благодарение на която вече 47 години имаме достатъчно електроенергия на поносима цена. Подобна кризисна ситуация с фрапантен дефицит има и през 60-те години, когато токът не стига и се налага режим. Тогава Тодор Живков повтаря: “Давайте, бързайте, че загиваме”.Така на 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за искане на помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала. Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли следващата година с подписването на спогодба за сътрудничество между България и Съветския съюз. 

След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав в близост до Козлодуй. Проектите за централата са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект“ – Москва, и „Енергопроект“ – София. Основното оборудване е доставено от СССР, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

Първата копка е през 1969 г., а година по-късно започва мащабното строителство.Ангажирани са над 100 хил. строители и монтажници. Реакторът е доставен през 1972 година.

На 5 септември 1974 г. тогавашният държавен глава и първи партиен ръководител Тодор Живков официално открива АЕЦ „Козлодуй“. Първият български ядрен блок е пуснат да работи два месеца по-рано. Въвеждането в експлоатация на атомната централа е ударно – за по-малко от 5 години след първата копка.

Този момент е запечатан на старите ленти от фотографа Иван Григоров, който предостави снимките на „168 часа“. На събитието присъства целият град, както и всички висши партийни лидери. Тодор Живков изнася речта си пред огромен портрет на бившия генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев

Научете повече

Тя бе журналистката с най-висок рейтинг в България

 

Снимка: БГНЕС

На 72-годишна възраст почина българската телевизионна водеща и разследваща журналистка Маргарита Михнева, след дългогодишна битка с рака. Тя е прекарала последните си дни в клиника в Женева, Швейцария.

Едни я харесваха, други я мразеха, трети дишаха прахта след нея, но никой не може да отрече, че това бе журналистката с най-висок рейтинг в България. Уволняваха я осем пъти с надеждата да й затворят устата, но всъщност й помогнаха и направиха гласът й по-чуваем отвсякога.

Маргарита Михнева е родена през 1952 г. в столичната “Надежда”. Телевизионерката има прекрасно детство. Тогава цялото й семейство спи в едно легло, яде от една чиния и се топли на пернишко кюмбе. На 14 години бъдещата медийна фурия се залюбва с красивото гърче от класа си Христако. 

По-късно младежът става коняр и започва да превозва кюмюр на хората в “Надежда”. Родителите на Михнева обаче са амбициозни. Бащата работи в строителството, а майката е учителка. По тяхно желание записва право. Но за да не съдийства в дълбоката провинция, се явява на конкурс в телевизията. През 1974 година започва като репортер.

Не толкова гладък е личният й живот. Тя е доста притеснителна с кавалерите. Винаги те я избират. И все й се лепват слаби мъже. Повечето представители на силния пол я ограбват и огорчават. Изключение прави известен български генерал, специализирал в КГБ. Маргото обаче упорито пази името му в тайна.

Омъжила се на 28 години за момче от провинцията. Кумуват им Иван Славков и Васа Ганчева. Бракът е пълен провал. След развода Михнева въобще не контактува с бившия си съпруг Петър Михнев. Тя е безкомпромисна към него и днес го нарича „селски тарикат и далавераджия“. От този брак само дъщерята Неда е хубав спомен на хлевоустата журналистка.След развода си Маргарита започва връзка с австриец. 

Той е богат и ерудиран човек, има десетки фирми в Европа. Това е причината Михнева да замине в Германия, където да се вижда по-често с любимия си, чието име отказва да назове. С него се разбират идеално, не сключват брак, защото се считат за модерни хора. На десетата година от връзката им австриецът умира.

За финансовото състояние на Михнева от години се носеха легенди. Смята се, че тя е ако не милионерка, то със сигурност бе най-богатата журналистка в България. Истината е, че Михнева бе натрупала доста пари от периода, в който е работила в Германия. Тя се свързва с голямата продуцентска компания „Тунус филм“ и прави репортажи за немския канал ARD.

Маргарита се гордееше, че е може би най-уволняваната българка. Уволнявана е 8 пъти. Два от тях – лично от Тодор Живков. Тато обаче сам я връща на работа. По този повод по социалистическо време пак плъзва гадният слух, че Михнева е държанка на елита.

Заради срещите с хорските кахъри си докарва здравословни проблеми. Преди няколко години се разболя и от рак на гърдата. Претърпя няколко операции, беше съсипана психически, но успя да се съвземе и потърси утеха в работата си…

Нека е светла паметта й! 

Научете повече

Мистерията е пълна! Никой не знае къде е погребана Дража Вълчева

Години след кончината на БКП легендата Дража Вълчева червените старейшини все още не знаят къде е погребана тя. Мистерията с гроба на желязната лейди на комунистическата партия е пълна, а някогашните ѝ съратници казват, че не могат да ѝ поднесат цвете на помена в края на май, защото нямат информация къде се намира вечният ѝ дом...

Някогашната любимка на Тодор Живков почина от инсулт през 2016 г. и бе погребана от семейството при строга конфиденциалност. След като вестта за кончината ѝ тогава стигнала до ветераните в БСП, мнозина от тях изявили желание да присъстват на панихидата, но това не се случило. Професор Русин Донев, с когото приживе Вълчева работеше, обяснява, че погребението е станало без никакъв шум. 

След като провел телефонен разговор с щерка ѝ, тя му казала, че майка ѝ вече е била погребана след семейно решение това да се случи само в присъствието на кръвни роднини. Седем години след смъртта ѝ гробът ѝ продължава да бъде неизвестен за мнозина. Съпартийци на Вълчева смятат, че причината за това е, че семейството иска да опази паметта ѝ и да избегне евентуални вандалски набези, каквито неведнъж са се случвали на гробовете на величия от БКП.

Дража, която си отиде на 85 години, е една от малкото жени, които по времето на комунизма бяха допуснати до върховете на държавния апарат. Тя е смятана за един от най-приближените хора на бившия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. След промените през 1989 г. обаче е низвергната като човек от свитата на Тато и моментално е изключена от Централния комитет на БКП. По-късно и от самата партия от т. нар. реформатори начело с наследника на Тодор Живков – Петър Младенов, и новоизбрания премиер Андрей Луканов. Въпреки че при следващото червено правителство – на Жан Виденов, живковистите вземат частичен реванш, тя остава извън светлините на прожекторите. До последните си дни Дража общувала с шепа социалисти, но следяла всички новини около БСП, още повече че в партията продължил делото ѝ нейният племенник – пловдивският функционер на Столетницата Захари Георгиев. През последните месеци от живота си Дража Вълчева се оплаквала от проблеми с краката. 

Била доволна, че дъщеря ѝ се грижела за нея, както и че получавала приличната за страната по онова време пенсия от 300 лв., разказа неотдавна племенникът ѝ.

До края на живота си Дража живееше в емблематичното си жилище близо до Докторската градина в София, личен подарък към нея от бившия Първи. Тя редовно можеше да бъде видяна на разходка в парка, куцукайки с бастун. Малко след смъртта ѝ се появи информация, че роднините ѝ са продали легендарния имот за крупна сума. Пловдивското жилище на Дража, намиращо се на пъпа на града на централната ул. „Иван Вазов“, също отдавна не е собственост на нейното семейство и е в ръцете на богат бизнесмен. Единственото дете на Вълчева е дъщеря ѝ Саша, която работи като учен към БАН. Тя е омъжена за бизнесмена и дипломат Пламен Грозданов, с когото имат двама големи синове. Семейството развива множество бизнеси, сред които и винарска изба.

Научете повече

Почина известната разследваща тв журналистка Маргарита Михнева

Известната тв журналистка Маргарита Михнева е починала тази сутрин в клиника в Женева. Това съобщи сайтът на вестник “Банкер”.

Тя е издъхнала на 72-годишна възраст след продължително боледуване. Михнева е едно от най-популярните лица в българския тв ефир.

В различни периоди е работила за БНТ, bTV и Нова ТВ и се считаше за един от най-добрите разследващи журналисти.

“Разделяме се с обичаната от всички нас жена, която през всички тези години дари с много любов своите приятели и колеги. Живя с радостите на своето семейство като любяща майка.Тя умееше да обича и прощава, да помага, да търси и да открива неуморно истината. Беше търпелива, изчакваше спокойно и със смирение трудностите, които й поднасяше животът.Беше чувствителна и надарена да обича и да помага на всички. Смела и позитивна в мислите си, мила и внимателна”, написа в съболезнованието си финансистът Атила Джагаров, цитиран от “Банкер”.

“Скъпа Марги, в момента твоята душа е сред нас като Божие, чисто сътворение, което Бог дава на всеки новороден и прибира при себе си след неговата физическа смърт.

Душата е чиста като Божията мисъл. Тя е силата, която допреди няколко дни крепеше човешкото ти тяло. Душата е онази Божия частица във всеки един от нас, която ни прави силни, живи и свързващи ни един с друг.

Тя е сила, вдъхновена по Божията воля, насочена към най-прекрасните добродетели и намерения, за чист и осмислен за много любов живот. Напускайки ни, скъпа Марго, ти успя да съхраниш своята душа с всичките си добродетели и продължаваш своето съществуване в Божието царство.Ще усетиш Божественото в себе си, Божието и космическото царство. Царството на съвършения разум и върховното Аз. Ти ще останеш завинаги свързана с нашите души и сърца като много обичана наша приятелка”, допълва още в емоционалното си сълболезнование Атила Джагаров.

Кратка биография:

Родена е на 21 април 1952 г. в София г., в квартал „Надежда“. През 1974 г. завършва право в Софийския държавен университет. След дипломирането си е разпределена като прокурор в Търговище, но не практикува като юрист.

Явява се на конкурс в БНТ за редактор – водещ на тогавашната Втора програма (Ефир 2).

През 1975 г. започва работа в телевизията. Включва се активно в пропагандната кампания на т.нар. „Възродителен процес“, проявявайки се с „настървените“ си репортажи от границата по време на етническото прочистване през лятото на 1989 година.

От 1992 до 1999 г. прави рубриката си „Конфликти“. Уволняват я от БНТ и тя отива в bTV, заедно с рубриката си, но след около година я свалят от екрана. След това е водеща на предаването „Пуканки“ по Нова телевизия.

Тя е един от първите разследващи журналисти в България.

Източник: banker.bg, blitz.bg

Научете повече

Посвещава се на поколението,което смяташе наум,имаше вечерен час, военно дело и бригади

Аз съм от поколението, което смяташе наум и обичаше безплатно.

Което имаше вечерен час, военно дело и бригади.

Което нямаше Гугъл и трябваше да рови по библиотеките.

Което знаеше наизуст поезията на Ботев, Смирненски и Вапцаров.

Което носеше униформа, но тя не му попречи да бъде какъвто си поиска, точно обратното.

Което имаше респект и от родители и от учители

Което го възпитаваха строго, не че нямаше да сгреши никога, но нямаше да потъва в грешките си. 

Което не знаеше що е това наркотик и за запалена цигара изяждаше един по врата. 

Което спокойно отиваше и се връщаше от училище.

Което имаше казарма. Знам, че не винаги всичко е розово, вероятно няма и да бъде, но се получи едно здраво поколение.

Научете повече

Момче задига номера с четирите деветки – СГ9999 от изгорялата кола на Гунди, умира като студент

11-годишният Здравко Енчев бил голям фен на „Левски“

След зловещата катастрофа край Витиня на 30 юни 1971 г., отнела живота на футболните звезди Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков, останките от лъскавата „Алфа Ромео“ са откарани в Ботевград. Малко 11-годишно дете открадва номера на колата, а после то умира като студент. Загиналият Здравко е син на известния хирург от Ботевград Константин Енчев.

Още преди преместването на автомобила изчезва един от двата легендарни номера с четирите деветки – СГ9999. Тогава никой не разбира какво се случва с табелата.

От колата го сваля човек от разследващия екип на МВР, пристигнал на мястото на събитието. Предният номер е станал на нищо, тъй като именно предницата на „Алфата“ се забива в камиона, след което следва взрив. Сгънат е не на две, а на три от зловещия удар. 

Задният номер обаче е читав. Служителят на МВР го оставя на една страна, близо до храсти, разположени до самия път. Впоследствие са разбира, че табелката с деветките изчезва.

Задига я 11-годишният Здравко Енчев, който по същото време се прибирал за родния си Ботевград със свои близки, припомнят медии. Те и десетки други хора са принудени да отбият заради катастрофата. Всички веднага отиват близо до изгорялата „Алфа Ромео“ и тежкотоварния камион ЗИЛ. Но не успяват да се доближат повече, тъй като мястото е обградено.

По някакъв начин Здравко се докопва до оставения настрана номер с деветките и го прибира в дома си, където го пази години наред. Той е запален левскар от мъничък. И когато на място разбира какво се е случило и кои са загиналите – неговите любимци, започва да плаче с глас. Изведнъж погледът му попада към храстите, където се мержелееномерът с четирите деветки. Момчето отива и без никой да го види, взема табелката. После я пази като реликва.

За съжаление, Здравко също си отива млад от този свят – като студент в София. Други подробности за него обаче не са известни на широката общественост.

Баща му доживява до 2009 г., когато напуска този свят на 76-годишна възраст. Изпращат го много хора, тъй като е изключително уважаван в околията. Той е почетен гражданин на Ботевград и голямо име не само там, но и в Правец./Ретро.бг/

Научете повече

Къмпингите бяха не просто място за почивка, а и социален феномен по времето на СОЦА в НРБ

 

Ще ви разкажа малко за къмпинг "Нестинарка" по времето на социализма в България.

Къмпинг "Нестинарка" се намираше на Черноморското крайбрежие, в близост до село Българи, община Царево. По време на социалистическия период (1944-1989 г.) този къмпинг беше един от популярните lugar за почивка, особено сред работещите в различни предприятия и профсъюзи.

Ето някои характеристики, които го правеха атрактивен по онова време:

Достъпност за широки социални групи

Профсъюзите организираха евтини почивки за работници и служители

Държавата субсидираше туристическите бази, което правеше цените ниски

Можеха да почиват хора от различни социални прослойки

Природни дадености

Красив морски бряг

Живописен район с гориста местност

Близост до автентични български села

Относително запазена екологична среда

Социална среда

Колективни почивки с организирани дейности

Възможност за запознанства

Споделено преживяване сред работещи от различни сфери

Въпреки простите условия, хората го оценяваха заради достъпността и възможността за евтина почивка сред природата по времето на социализма.

По времето на социализма в България къмпингите бяха изключително популярни и предпочитани места за почивка. Ето някои key характеристики:

Достъпност

Евтини ваканционни опции за широки слоеве от населението

Профсъюзите организираха колективни почивки на преференциални цени

Държавата субсидираше туристическата инфраструктура

Най-популярни черноморски къмпинги

"Нестинарка"

"Приморско"

"Арапя"

"Градина"

"Ален мак"

Социални характеристики

Колективно прекарване на времето

Възможност за запознанства

Семпли, но функционални условия

Демократична форма на почивка - без големи различия между социалните групи

Организирана дейност

Групови занимания

Спортни и културни мероприятия

Танцови и музикални вечери

Колективно готвене и забавления

Научете повече

За игрите на децата от центъра на София-един репортаж от 80-те

 

Братята Светослав и Иван Чаушеви:

Нас много пъти са ни замервали с бутилки. Сега изучаваме София. Качваме се на трамвая и се возим до крайната спирка. Ако ни хареса квартала — слизаме и се разхождаме, ако е скучен — отиваме на другия край. В микрорайоните на „Люлин“ има страхотни магазини „Млад техник“. Возили сме се на всички трамваи и автобуси. Най-скучно е в „Надежда“ и в „Младост-4“.

Асен Колчаков, „Георги Димитров“ 36. Ядеше яростно от кекса, зя да насърчи другите:

Топката ни падна на един балкон, на който имаше куче. Купихме му салам, качихме се при него и си взехме топката. Тези топки се пукат на третия ден. Кажете на тези, дето ги правят, че това лято ми се спукаха шест топки. Адски хубава игра е да мятаме орехи по движещите се коли. Който вкара в. купето, печели две точки. Четиридесет и шест точки хванах за един месец. После отидохме с мамчето нагоре.

Вече беше станало късно и им 1Редложих да ги изпратя по домовете. Отказаха. Обещах им, че като излезе материалът, ще им направя швепсова вечер. „Страхотен кеф! — извикаха те. — Аси ще направи кекса!“

Научете повече

По времето на СОЦА в НРБ експресните влакове играеха важна роля в транспортната система на страната

По време на социалистическия период в България (1944-1989 г.) железопътната система на БДЖ (Български държавни железници) беше сравнително добре развита и експресните влакове играеха важна роля в транспортната система на страната.

Основните характеристики на експресните влакове по онова време бяха:

Широко разпространение: 

Те свързваха основните градове на страната и осигуряваха бързи и относително удобни превози. Маршрутите покриваха повечето големи икономически и административни центрове.

Достъпност: 

Цените бяха ниски поради държавната субсидия, което ги правеше достъпни за повечето граждани. Желeзопътният транспорт беше един от най-евтините начини за придвижване.

Редовност: 

Влаковете обикновено спазваха разписанието си много прецизно, което беше резултат от стриктната организация и планиране.

Инфраструктура: 

Железопътната мрежа беше модернизирана през този период, с електрификация на множество линии и подобряване на релсовия път.

Въпреки че имаше някои предизвикателства като остаряващ подвижен състав към края на периода, експресните влакове на БДЖ се считаха за сравнително добри и ефективни за своето време.

През периода на социализма в НРБ имаше няколко много емблематични експресни влака, които се помнят и до днес:

"Балкан" - един от най-известните експреси, който свързваше София с Варна и Бургас. Този влак беше символ на модернизацията и туристическите връзки между столицата и черноморските градове.

"Родопи" - експрес, който пресичаше Родопланината и свързваше различни селища в този живописен регион. Беше много популярен сред туристите и местното население.

"Тракия" - влак, който обслужваше маршрут през областите Пловдив, Стара Загора и свързваше важни икономически центрове в Южна България.

"Марица" - друг популярен експрес, който свързваше София с Пловдив и продължаваше към по-малки градове в региона.

Международен експрес за СССР - влакът, който свързваше България със Съветския съюз, беше важна комунистическа транспортна артерия и символизираше братството между двете страни.

"Пирин" - експрес, който обслужваше Югозападна България и беше особено важен за планинските и гранични райони.

Тези влакове не само осигуряваха транспорт, но и бяха част от социалистическата идеология за модернизация и свързаност на страната.

Научете повече

Как изглеждаше ЦУМ преди Нова година в очите на едно дете през 80-те

По това време на годината, когато бях дете, страшно обичах да ме водят в ЦУМ. Целият магазин светеше, а от тавана, между етажите висяха и се въртяха огромни украси. Имаше и шаващ дядо Мраз и празнична музика… която не е джингъбелове…

На входовете, под прага на вратите, духаше топъл въздух. Навън клинчар, а в огромния магазин толкова топло, че хората си събличаха палтата. Да, да – хората ходеха облечени с палта, мъжете с балтони, пък с шалче! Жените с всякакви цветове палта и всякакви шапки – пък с периферии или плетени, пък с барети… Не с тъпи якета. Хич не ги обичам тия якета!

В ЦУМ най-много обичах етажа с детските обувки. Миришеше много приятно, на кожа… От там ми купуваха топлинки.. В ЦУМ освен ескалаторите, имаше и големи асансьори. Никога не ме качиха в асансьора, а така копнеех. Гледах разни деца-щастливци как се качваха и много им завиждах. Защо не са ме качили, не знам, а и няма кого да питам вече. Веднъж слязохме по едно стълбище до сутерена и там, за мое огромно разочарование, продаваха хранителни стоки. Ма как сирене и салам, бе, в тоя разкошен, празничен магазин?! Се едно в театър да продаваш сирене…

На мен не ми купуваха често играчки, само за празници, но май въобще беше така – играчки се купуваха само за празници! Но около Нова година винаги си купувахме играчки за елхата. Стъклени. Най-любими бяха, а и до сега са ми, едно сребърно прасенце и грозд от малки, шарени топчици. Когато пораснах, си ходех сама и се шляех поне час по етажите.

По едно време „пуснаха“ едни много хубави палта, на немската фирма Адлер, – от вълнен плат рибена кост. Ама не можах да си купя, въпреки, че ходих няколко пъти. Свършваха много бързо, а ем бяха бая скъпи /проверих, сега са още по-скъпи/. Мечтаех си за такова палто… Преди 5-6 години съседката от горния етаж, една прекрасна жена на възрастта на майка ми, ме извика да пием кафе и изведнъж извади един плик с палто Адлер, необличано, че ? било голямо и ми го подари… 

Сега си имам и аз палто Адлер, дълго, рибена кост, в сиво и черно, прекрасно… което така и не съм обличала. Остава да ида и да се кача и на асансьора. Ама не знам – ЦУМ какво е сега? Могат ли диванни хора да влизат там? Дали е топло?

Виктория Тинтерова

Научете повече

Легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години! Дъщеря й: Беше невероятна майка!

На 12 декември легендата на попфолка Румяна щеше да навърши 59 години. Тя е родена през 1965 г. в Камено, Бургаско. Своите певчески изяви започва като ученичка.

Завършва музикалното училище в Котел със специалност “Кавал" и втора специалност “Народно пеене". Свири и на пиано. Известно време работи като учителка по музика в село Антоново. След това се отдава на кариерата си на певица. Била е и солистка на Странджанския оркестър. След напускането му работи в заведения в Бургас, София и бивша Югославия.

Истинският й успех обаче идва с музикална компания “Милена рекърдс", която издава всичките й албуми. За най-големия си хит “Две очи разплакани" Румяна споделя, че е написала музиката и текста на песента почти едновременно в много тежък момент, когато е изживявала раздялата със съпруга си и баща на двете й деца – Руси Андролов.

Трагичен инцидент слага край на живота й, когато певицата е в разцвета на своята музикална кариера. На 30 юли 1999 г. край Сливенското село Блатец, голфът, в който пътува Румяна, се удря челно в микробус Фиат.

Тя загива на място, а двете й деца Марияна и Илиян, които тогава са съответно на 10 и 12 години, са откарани в тежко състояние в болница. Там престояват месеци и чак след изписването научават за смъртта на майка си.

Автомобилът е управляван от приятеля на Румяна – музикантът Любо, който е виновен за катастрофата. Той оцелява, макар и с два счупени крака. Въпреки обещанието, че ще грижи за децата на покойната си приятелка, певецът изчезва и не изпълнява даденото обещание.

Дъщеря й Марияна, която наскоро стартира професионалната си музикална кариера с хита на майка си в нов аранжимент – "Колко те обичам", емоционално разказва за скъпите моменти с нея. Най-ярките й спомени са от годините, когато живеят в София.

"Мама беше много ангажирана, но винаги, когато имаше свободно време, играеше с мен и брат ми. Спомням си как ходехме в Южния парк, ритахме топка, а вечерно време гледахме филми, отдаваше ни цялото си внимание… Беше невероятна майка! Всички спомени с нея са безценни, но тези може би са последните, които имам – моментите, които тя прекарваше заедно с нас." – споделя с днешна дата наследницата на фолк звездата.

Въпреки че от трагедията е минал повече от четвърт век, Марияна още не е простила на Любо, който макар и неволно, убива майка й. "Зная, че той не е искал да го направи нарочно, затова не го обвинявам, но в същото време не мога да му простя!" – изплаква болката си тя.

Като малка често сънувала майка си, но през последните няколко години изведнъж тези сънища спрели. И така допреди месец-два, когато легендата на попфолка се появила в съня на дъщеря си.

"Тя беше изключително красива, усмихната, но не ми говореше, не ме и погледна, но аз я гледах през цялото време – Господи, колко беше красива! А сънят беше толкова реален, че като се събудих, започнах да плача, защото в действителност нея я няма!" – разказва дъщерята, наследила таланта й.

За болката, която Марияна носи в сърцето си от малка, няма лек. А и времето, според нея, не лекува. Точно обратното.

"Със сигурност, колкото повече минават годините, липсата й става все по-голяма. Независимо на колко години сме, майката е една и тази ласка няма кой да я замени" – емоционално говори тя, пише Signal.bg.

Тя би искала да каже на майка си, ако я гледаше някъде от небето, колко много й липсва и колко силно я обича.

Научете повече

На 10.12.1945г. в Стара Загора се е родил популярният български музикант Петър Гюзелев

Той е известен най-вече с участието си в рок групата "Щурците",  където е китарист, вокал и композитор.Преди „Щурците“ е основател на групите „Сините звезди“ и „Слънчевите братя“.

Гюзелев е автор на музиката и аранжимента на редица песни на „Щурците“, сред които „Дай ми малко нежност“, „Сватбен ден“, „Когато си отива любовта“, „Стълбата“, „Неизживените неща“, „Светлият век“, „Кой съм“, „Кралят рок“ и много др. През 1989 г. е продуцент на първия студиен албум на група Ахат – Походът.

През 1993 г. започва самостоятелен албум и основава първата българска рок супер група „Стари муцуни“, в която са: Петър Гюзелев – китара, Георги Минчев – певец, Георги Марков – барабанист от „Щурците“, Иван Лечев – китарист от „ФСБ“, Ивайло Крайчовски – басист от „ФСБ“. През 1994 г. излиза албумът на групата „Бира, секс и рок енд рол“ и става албум № 1 за България, а песни като „Бира, секс и рок енд рол“, „Мързелив бирен ден“, „Блудният син“, „Купонът тече“, „Музикантска съдба“ и др. стават хитове на „Стари муцуни“. Музиката е на Петър Гюзелев, а текстовете – на Георги Минчев.

Петър Гюзелев има много песни, които са носители на награди в БНР, сред които е „Когато си отива любовта“ по текст на Волен Николаев. Има и награда от „Златният Орфей“ за песента „И една звезда“.

През 2010 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството.

От 2007 г. е общински съветник в Столичния общински съвет. След упорита борба с болестта умира от тумор в мозъка на 25 април 2013 г.Погребан е в Централните софийски гробища.

Научете повече

На 9 декември, през 1938 година в София се ражда един от най-обичаните български футболисти

 

Това е незабравимият Никола Котков

Русокосият джентълмен остава завинаги в сърцата на футболните привърженици както с изключително коректното си поведение на терена, така и с брилянтната си техника и комбинативност. Притежава мощен и точен удар с левия крак, удивителен изпълнител на преки свободни удари

Юноша на Локомотив (София), той се превръща в една от най-ярките фигури на столичните "железничари". Завършва успешно столичния железопътен институт (днес ВТУ "Тодор Каблешков")

Играе за мъжката формация на Локо между 1956 и 1968 година, а след това половин сезон в ЖСК-Славия (клуб, появил се след обединението на Локомотив и Славия). В последните си два сезона се подвизава в Левски

С Локомотив печели шампионската титла през 1964 година, а освен това е двукратен европейски първенец за железничари

Играе в европейските клубни турнири, като нанизва 5 гола във вратата на шведския Малмьо и два - в тази на унгарския Вашаш. С Левски е шампион и носител на Купата на Съветската армия (тогава със статут на национална купа).  Избран е за Футболист на годината през 1964 година.

Част от юношеския национален тим на България, който през 1959 година става европейски шампион. По-късно записва 26 участия за мъжката гарнитура, участва на Мондиал'1966

Отива си от този свят при злокобна катастрофа на 30 юни 1971 година

Научете повече

Вълшебната коледа на Тодор Живков

Имало едно време, в студена зимна нощ преди много години, едно момченце на име Тошко. Живеело то в малка къща в село Правец, където студът влизал през пукнатините на прозорците, а огънят в печката едва мъждукал. Татко му работел като обущар, мама му - като селскостопанска работничка. Всеки ден се борели с бедността, но не им липсвала обич. В навечерието на Коледа в къщата миришело на прясно изпечен хляб и на борови клонки.

Тошко знаел, че Дядо Коледа може би няма да остави много подаръци тази година. Затова си мечтаел най-обикновено - поне едно топло одеяло или нова риза. Точно когато всички в къщата затвориха очи, една топла светлина огря стаята. На прага се появи възрастен мъж, облечен не като Дядо Коледа, а като учител - с дълго палто и мека шапка. Беше Никола Петков, учителят от селското училище, който познаваше всяко дете в Правец.

„Тошко," каза той с топъл глас, „ела с мен. Имам един подарък за теб." Момченцето се качи в старата селска шейна. Пътуваха през заскрежените поля, покрити с бял сняг. Никола разказваше истории - за книги, за знание, за това как едно момче може да промени света, ако учи и работи усърдно.

Пристигнаха в читалището - единственото място в селото, което приличаше на светилище на знанието. Вътре имаше купчина книги - подарък за най-прилежните ученици. И сред тях беше книга, специално избрана за Тошко - със заглавие, което блещукаше като коледна звезда.

„Знанието е по-скъпо от всеки друг подарък," каза Никола. „To може да те отведе навсякъде." Когато Тошко се върна у дома, стискаше книгата до гърдите си, очите му блестяха от вълнение. Родителите му го погледнаха с гордост - техният син получи най-истинския коледен подарък - вярата, че може да стане нещо повече.

Годините минаваха, и малкият Тошко растеше. Книгата, подарена от учителя Никола, стана негов първи и най-верен приятел. Всяка свободна минута той четеше - в общежитието, в читалището, дори при работа в полето. Хората в Правец започнаха да забелязват момчето с любопитство. Някои съседки казваха: „Този Тошко ще стане нещо голямо, виждам го в очите му." Баща му се гордееше тихо, майка му го гледаше с обич и надежда.

Когато пораснал съвсем, Тошко разбрал, че истинската магия не идва от вълшебни нощи или случайни срещи, а от постоянството, образованието и вярата в собствените мечти. Той научил първия си важен урок: съдбата не те чака, а ти я изграждаш ден след ден, книга след книга, постъпка след постъпка.

Животът на Тошко се превърна в истинско пътешествие. Онази коледна нощ с учителя Никола беше само началото. Момчето от бедното село в Правец започна да участва в работническото движение, да учи, да чете политическа литература и да разбира света около себе си.

Годините го научиха, че промяната идва не от магически мигове, а от упорита работа. Той четеше всичко, което можеше - за история, за политика, за социализъм. В работническите събрания на София неговият глас започна да се чува все по-силно.

Съдбата имаше странни завои. От бедното момченце, което получи онази първа книга в читалището на Правец, Тошко стана политически лидер. Но никога не забрави корените си - винаги помнеше студената къща, скромните си родители, първия учител, който му вдъхна вяра в знанието.

Неговата история не беше приказка за магически превращения, а за упорство, учение и вяра. За момче, което израсна не с чудеса, а с труд и постоянство.

В зрелите си години, когато вече беше политически лидер, Тошко не забравяше онази първа коледна нощ и урока, който научи - че истинското богатство не е във властта, а в знанието и връзката с хората.

Всяка година, когато падаше първият сняг, той си спомняше за малката къща в Правец, за родителите си, за учителя Никола. Спомняше си как от едно бедно селско момче се беше превърнал в ръководител, който искаше да промени живота на обикновените хора.

Но животът е сложен. Понякога мечтите се сбъдват по различен начин, отколкото сме си представяли като деца. Тошко научи, че всяка власт е отговорност, всеки избор си има цена.

В тихите зимни вечери, когато спомените идваха като снежинки, той си мислеше за онази първа книга, за топлината на селското читалище, за вярата, която му беше дадена като коледен подарък повече от знание - вярата, че можеш да промениш света.

И макар пътят му да беше труден и противоречив, в сърцето си той винаги остана онова момченце от Правец - любопитно, жадно за знание и вярващо в промяната.

Когато дойде краят на неговия политически път, Тошко седеше в тихата си стая и гледаше навън към зимния пейзаж. Спомените танцуваха пред очите му като старите снимки - от бедното селско момче до лидер, който промени България.

Не всичко беше съвършено. Имаше грешки, имаше болка. Но винаги си остана онова момче от Правец - с вярата, че знанието може да промени света.

В последната си коледна вечер, преди да си отиде от политическата сцена, той извади старата книга, подарена му някога от учителя Никола. Страниците бяха пожълтели, но спомените бяха живи.

„Всичко е едно пътуване," прошепна си той. „От малкото село до големия свят."

И тази нощ навън отново валеше сняг. Също като онази далечна коледна нощ, когато всичко започна.

Научете повече

Как се е отбелязвал Студентският празник по царско и по времето на СОЦА в НРБ

След демократичните промени в България, с решение на Съвета на ректорите от 28 октомври 1994 г., празникът на българските студенти е обявен за неучебен ден

Как е отбелязван Студентският празник - 8-ми декември, по царско и по комунистическо време, разкриват архивите на БТА. През годините от патронен празник на най-старото висше училище у нас – Софийският университет, 8 декември се превръща в празник на българските студенти. 

През 1897 г. министърът на просвещението проф. Иван Шишманов поставя въпроса първото висше училище в България да има "по-особен, свой празник". На заседанието си от 2 ноември 1902 г. Академичният съвет на Висшето училище (от 4 януари 1905 г. Софийски университет "Св. Климент Охридски") определя деня на св. Климент Охридски - 25 ноември (8 декември - н. ст.), за свой празник. 

За първи път студентите го отбелязват през 1903 г. в салона на читалище "Славянска беседа" в София. От 1944 г. до 1962 г. празникът на българските студенти се чества на 17 ноември, когато се отбелязва Международният ден на студентите.След 1968 г., когато Българската православна църква връща стария стил на Юлианския календар, денят на Св. Климент Охридски отново се отбелязва на 25 ноември. Академичният съвет на Софийския университет решава да отдели патронния празник на висшето училище от общия на 8 декември и определя за свой официален празник 25 ноември - денят на патрона на университета - Св. Климент, архиепископ Охридски. Осми декември остава светска дата, която се отбелязва всяка година от студентите, показва информацията на отдел "Справочна" на БТА.

След демократичните промени в България, с решение на Съвета на ректорите от 28 октомври 1994 г., празникът на българските студенти е обявен за неучебен ден. 

По царско време монархът присъства на тържеството на Софийския университет и след края на празненството всред шпалир от студенти се отправя към двореца. Ето какво пише в бюлетина на БТА "Дневни вести" от 1940 г. :

София, 8 декември 1940 г. Днес, Св. Климент Охридски, е патронният празник на Софийския държавен университет.

По този случай тази сутрин в 10:00 часа в Народния театър се състоя университетско тържество, на което присъстваха всички министри без министър-председателя г-н проф. Богдан Филов, председателят на Народното събрание г-н Логофетов, членовете на Светия синод и на дипломатическото тяло, кметът на столицата г-н инж. Иванов, началникът на столичния гарнизон г-н генерал Лукаш, професорското тяло, висши чиновници от министерствата, народни представители, хора на науката и студенти.  

Към 10 ч. и 15 мин. пристигнаха техни величества царят и царицата, нейно царско височество херцогиня Надежда Вюртембергска, техни царски височества княз Кирил и княгиня Евдокия, посрещнати от ректора, проректора и професорското тяло. Негово величество царят поздрави строените на площада пред театъра студенти, които направиха сърдечни овации на негово величество.

При влизането в салона техни величества и техни царски височества бяха сърдечно акламирани. Университетското тържество започна с изпяването от академичния хор на „Шуми Марица“,  химна на негово величество и кантатата на Св. Климент, изслушани на крака. Проректорът г-н проф. Янаки Моллов даде отчет за миналата университетска година, след което предаде ректорските знаци на новия ректор проф. протопрезвитер д-р Ст. Цанков, който произнесе академическа реч върху: “Международно право, морал и християнство“.

След свършването на тържеството техни величества царят и царицата и техни царски височества приеха искрените и възторжени акламации на целокупното студентство и се отправиха, всред шпалир от студенти, към двореца.

На следващата година на университетското тържество в Народния театър, на което присъстват царят и царицата и министър-председателят Богдан Филов, проф. Ст. Цанков дава отчет за изминалата университетска година и предава ректорските знаци на новия ректор г-н проф. д-р Ангелов, който произнася академическа реч върху: “Вирусите като възбудители на заразни болести“.

През 1962 г. Студентският празник се отбелязва в зала "Универсиада" в София с участието на представители на правителството и на БКП. Тържества на студентската младеж обаче има и в други градове на страната, като Пловдив и Варна. Бюлетинът на БТА разкрива подробности за празненствата: 

Тържествено събрание в столицата, посветено на празника на студентската младеж

София, 7 декември 1962 г. /БТА/ Нашето поколение ще прекрачи първо дверите на комунизма и ще отнесе там подвига на хилядите загинали в битката срещу фашизма, радостта, огъня и ентусиазма на стотиците хиляди, отдали своя труд и своето сърце на тебе, родна партийо!

В тези думи бяха събрани трепетите на 5-те хиляди студенти и преподаватели от цялата страна, изпълнили тази вечер тържествено украсената зала „Универсиада“ по случай празника на студентската младеж. Но можеше ли тя да побере радостта на 65,000-те студенти, чиито сърца и мисли бяха тук, отправени с любов и дълбока благодарност към нашата родна комунистическа партия…

Посрещнати с ръкопляскания и дълго нестихващи възгласи „С БКП - напред“, „КПСС-БКП“, „Студентски привет на родната партия“, в деловия президиум заеха местата си другарите Боян Българанов, Митко Григоров, Тодор Живков, Начо Папазов, председателят на Държавния комитет за наука и технически прогрес проф. Иван Попов, председателят на БАН акад. Любомир Кръстанов, секретари на ЦК на ДКМС, председатели на Софийския градски комитет на БКП, преподаватели, български и чуждестранни студенти, гости.

С кратко слово тържественото събрание бе открито от първия секретар на ЦК на Комсомола Иван Абаджиев. Той подчерта, че решението на Политбюро на ЦК на БКП да възстанови традиционното честване на Студентския празник е израз на любовта и доверието на партията и правителството към студентската младеж, към хилядите, които ще прекрачат утре прага на висшите учебни заведения като лекари, учители, инженери, агрономи – утрешни строители на комунизма... 

Столичното студентство празнува

София, 8 декември 1962 г. /БТА/ С тържествено събрание в зала „Универсиада“ студентите и преподавателите от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ отпразнуваха днес деня на своя патрон и празника на българското студентство. Припомняйки борческата, близо 75-годишна история на това първо наше висше учебно заведение, зам.-ректорът проф. Петър Динев изтъкна, че то е дало на българската наука много от най-видните ѝ представители и продължава да бъде важен център на научноизследователската и педагогическа работа. 

Спомени за борбите на прогресивното студентство преди 9 септември 1944 г. разказа поетът Веселин Андреев. Тържеството, на което присъства зам.-министърът на просветата и културата проф. Иван Ненов, завърши с награждаване на отличници и художествена програма. 

Тържествено честваха своя празник и студентите от Висшия медицински институт, които се събраха в салона на кинотеатър „Димитър Благоев“. Събранието откри студентът Димитър Александров, който изрази признателността на своите колеги към правителството и Политбюро на ЦК на БКП за решението им отново да се празнува 8 декември, боевия ден на бонсистката младеж. Ректорът проф. Михаил Рашев приветства възпитаниците на института и разказа за приноса на прогресивното студентство в общата борба срещу реакцията и фашизма, като подчерта, че студентите медици заедно с много млади лекари са били първите в нейните редици. След това той пожела на бъдещите лекари с чест да следват примера на своите другари антифашисти.

Развълнувано поздравиха студентите с техния празник пионерите от 31-во Основно училище в София. На приветствията отговори Минчо Димитров, секретар на вузовския комитет на Комсомола. От името на ЦК на ДКМС и на Министерството на просветата и културата Стоян Димитров, секретар на ЦК на Комсомола, връчи на студентите първенци в учението, труда и обществената работа награди.Гости на тържеството бяха студенти от медицинските институти в Пловдив и Варна. 

Варна се превръща в студентски център

Варна, 8 декември /БТА/ След снощната заря-поклонение пред Паметника на героите, загинали в борбата за свобода, шествието из централните улици и общоградското тържество, днес студентските празненства в града продължиха. Преди обед се състоя тържествено събрание на студентите от Висшия институт за народно стопанство и Висшия медицински институт, между които бяха и много преподаватели и бивши бонсисти. 

В своя доклад старши преподавателят Петко Близнаков припомни за славните революционни борби на организираното в БОНСС и ръководено от партията прогресивно варненско студентство от някогашната търговска академия в града... Сега Варна се превръща в един от студентските центрове на страната, в който се готвят икономисти, лекари, инженери – корабостроители, а от идната година – машинни и електроинженери…

Днешният ден премина в разнообразни спортни прояви, конкурси за рецитатори, инструменталисти и певци и в общостудентско увеселение. 

В бюлетина e запазен и репортерски разказ за тържествената заря по случай Студентски празник на 8 декември 1962 година. Потоците на едно внушително факелно шествие прогониха тази вечер здрача в Парка на свободата, пише авторът. След като поднесоха венци пред паметните плочи на студенти – антифашисти, учащите се в столичните висши учебни заведения се стекоха пред паметника на героите, загинали в борбата срещу фашизма, за да възкресят традицията на борческите студентски манифестации преди 9 септември 1944 г. и да се преклонят пред подвига на онези, които дадоха живота си, за да могат бъдещите поколения свободни да се учат и да служат на своя народ. Няколко залпа, разноцветни ракети обсипват обелиска на героите. След това студентите се пръскат в здрача, за да се съберат по-късно на другарски веселия, разказва репортерът. 

Научете повече

Писмо на ученик от 1983 г. описва красноречиво живота по времето на СОЦА в НРБ

Това е едно писмо на брат ми до мене като студентка първи курс в София. Преписвам го без редакции, правописни грешки няма. Не го публикувам в оригинал от една страна защото нямам такива права:) а от друга – защото почеркът на места е доста нечетлив. По времето, когато е писал писмото, брат ми е бил в шести клас.

„Здравей, Мая! Получих писмото ти на 23.ХІ.1983 г. Малка трудност беше да го разчета, но се справих без ничия помощ. Не дадох на нашите да прочетат писмото ти.

В Бургас се чувствам много добре, но ми е много мъчно за тебе, когато слушам PINK FLOYD си спомням за лятото, за плажа, за тебе, Асен, николай, Милена, Стефан Дяков, Миро и другите ти съученици. В момента ходя на два кръжока по математика ( в у-ще, в станцията на младите техници ). Смятах да продължа и фото кръжока, но се отказах, понеже съвпада с кръжока по математика в ОСМТ. Продължавам тренировките в клуба по KARATE. Тренираме стила Йошин-мон. Отначало тренировките ми се струваха много тежки, І-вия път ми се обели кожата на пръстите от бягане, ІІ-рия път имах само мускулна треска, по-нататък всичко ми мина. Един четвъртък Спас дойде на тренировка. 

Но тогава не беше нищо особено. Другия четвъртък седяхме аз и един адаш (който учи в механото, също почитател на Дип Пърпъл) и разговаряхме на тема музика. тогава видяхме един човек облечен с черна каубойска шапка, яке, джински. Помота се малко пред „ТОХА“ и се запъти към нас. „Виж, къв агенг“ – каза Николай. „Каубой в града“. Като дойде, го познах, но не повярвах на очите си. Това беше АСЕН ЙОРДАНОВ. Питах го дали е бил в Бургас на 7.ХІ. Той каза, че не е бил. Поговорихме си малко и той си тръгна. А, щях да забравя, имаш много поздрави от една продавачка в „Краснодар“, в „Риба и рибни продукти“. Аз и моите приятели се връщахме от стрелба (карат ни от училище да ходим на стрелба). Влязохме в „Краснодар“ да си купим нещо, аз влязох в рибарницата и я питах дали имат гарус.

"Нямаме – каза тя. А бе ти да не си брат на Мая.

 Да, брат и съм.

 Предай и много поздрави от мен.

 Добре – казах аз и излязох."

Записах концерта на Deep Purple в Япония в Токио. Записите станаха прекрасни. Там са най-големите им хитове: „Дете на времето“, „Съдбата на войника“, „Магистрала към звездите“, „Пушек над водата“.

 Този Емил откъде е?

 И колко време е играл карате и кой стил? Щом пуши какъв каратист е той? (Мая, само да си пропушила!) Виждала ли си как върти нучако и как бие удари?

А, до въпроса с нучакото, мисля, че достатъчно съм възмъжал да не направя някоя глупост, понеже в клуба сен-сей (Николай Димчев, около 40 годишен мъж, който също носи черен пояс, но не знам дали го е защитил) ни чете лекция как да се държим в къщи, навън и в училище и да не се бием с карате. Иначе ще ни изгони. На мен вече ми се размина веднъж, понеже влязох с обувки в залата, когато не играех. И ми каза, че за последен път ми прощава и ако още веднъж се провиня, ще ме изгони. (На повечето е направил такова предупреждение). Вече станах приятел с всички в клуба, повечето са момчета, има и няколко момичета, но те не идват често. Най-редовна е една Ваня, учи в Немската и е 68 набор. Тренирала е 1 година. Там не изпитват за столици, а за списанието БТА „По света“. Всеки понеделник. Вече ходя на тренировки и в неделя. Отначало правим упражнения пред летния театър, а после бягаме до евиния плаж. Там влизаме в горичката и почваме да играем. Тренировката е от 8 до 10.30 часа. Другите дни тренировките са от 7.30 – 9.30 часа.

Училището върви горе-долу.

Оценките ми са малко шарени. Постигнахме голям успех по физика на контролната. Имахме 20 шестици и 1 двойка, 3 четворки и 2 петици. Взехме І място на бригадата и ни наградиха с топка бразилка от 28 лева. На конкурса за съветска песен се представихме ІІ в училището и І между VІ клас. Аз все още съм отряден председател, но чувствувам, че не мога да се справям с работата. Класната ни е болна от началото на октомври. Аз се снимах в два филма: „Черните лебеди“ и „Опасен чар“, вторият от които беше с Тодор Колев. От І-вия взех 7.20 лева, а от ІІ-рия – 4.50 лв.

Писмото ти го пиша на 23.ХІ.1983 г. вечерта към 9-9.30 часа. Същия ден, като се върнах от училище, майка ми ми подаде писмото. На 22 ноември ни биха инжекции и още ме боли ръката (същия ден, когато ти пша) и не мога да си стягам мускула. Росито и Аси са много добре. Те си имат и кученце на 1 месец и няколко дена. То е кръстоска между пудел и пинчер. Казва се Джими. В момента майка им е на курорт във Велинград до 1.ХІІ.1983 г.

 В ОСМТ лектора ни се казва Иван Пейчев. Там предава много сложни неща, от които почти нищо не разбирам.

А, щях да заравя да те питам за Емо, прави ли лицеви опори на юмруци и пръсти? Какво представлява? (коса, очи, нос, лице, уста, как ходи облечен и какъв му е характера)?

Мая, чу ли по предаването „1 от 5“ , че ще пускат плочи на „Куин“ двойния албум и на „Дийп Пърпъл“. Казват, че в София вече са ги пуснали. Моля ти се, потърси ми ги!

Ти ще се връщаш ли за Нова Година? (Ако не се върнеш, ще бъде много жалко).

Пиши ми ако искаш. но ще предпочета да ми пишеш и то по-скоро. Прати ми отговорите в следващото писмо.

Пожелавам ти много успехи в учението, приятелките и любовта.KARATE DOПитай Емил какво означава това. Не му показвай писмото ми!Пиши ми дали да покажа писмото ти на нашите!Николай“

Пощенско клеймо от Бургас: 25.11.83 – 17. Пощенско клеймо от София: не се чете

Научете повече