Бгспомен: Смолян

Показват се публикациите с етикет Смолян. Показване на всички публикации

През 1991 г. в този хотел става жестоко убийство. 26 години по-късно скелетът на убитата е открит в шахта!

Историята на Росица, чийто скелет през 2017 година бе открит в подземието на хотел „Смолян“. Разследването на едно от най-мистериозните убийства в България приключва без обвиняем, 27 години след извършване на деянието. Въпреки изтеклата давност, разследващите направиха всичко възможно да се разплете зверското деяние.

В тази шахта е намерен скелетът на жената

На 30 август 2017 г. в подземията на хотел „Смолян“ бе открит човешки скелет. При демонтаж на аспирацията строителни работници откриват скелет под нивото на басейна във вентилационна шахта. До него бяха намерени счупена бяла пластмасова фиба, кафяви дамски ботуши, кафеникав плетен чорап, парче от чорапогащник. Няколко месеца по-късно вече се знаеше със сигурност, че костите са на 31-годишната Росица Лазарова Димова.

Жената е починала от удушване, но убиецът й така и не е открит. Една от версиите бе, че убиецът е нейният приятел Величко Башев от кърджалийското село Падина, не се потвърди. Факт е обаче, че Росица често плувала в басейна на хотел „Смолян“, където най-вероятно е станало и убийството.

Предполага се, че от тук е хвърлено тялото

По време на разследването бяха разпитани десетки свидетели. Проверени бяха всички книги и дневниците на гостите в хотела от основаването му през 1983 г., списъците на персонала, работил през годините, като много от хората вече са покойници. Проверени са заповеди, докладни и много други материали. Огромната по обем работа така и не довела до конкретен извършител. Година и пет месеца след намирането на злокобната находка, Окръжна прокуратура Смолян прекрати разследването. Мотивите бяха, че убийството е извършено от неустановено лице, но в същото време наказателното преследване се изключва и по давност, когато не е възбудено в продължение на двадесет години.

Назначената по досъдебното производство ДНК експертиза установява на почти сто процента вероятност Шинка Димова да е биологична майка. В заключението си назначената тройна съдебно медицинска експертиза излиза със становище, че костите са човешки и са на едно лице. Открито е счупване на едното бедро, както и счупване на рогчето на подезичната кост. Последното е явно доказателство, че смъртта е настъпила от притискане на шията.

Алкохол, разгулен живот и неангажираност към работа и семейство. Това откриват криминалистите от своето разследване. Тъмната страна от живота на убитата жена излезе наяве 26 години след смъртта й.

Росица е родена на 28 март 1960 година в лъкинското село Борово. Дребна, слаба млада жена, с руси коси. След като завършила училище тя започнала работа на автогарата в Лъки. Там се запознала и с Величко Башев. Любовта им била голяма, но хвърлила в смут родителите на момичето. Двамата влюбени напуснали Лъки, а Росица прекъснала връзката с родителите си. Първоначално живеели в Мадан, но после се преместили в Смолян. Росица не работела, рядко ходела при близките си в Борово. Хората си спомнят за нея, че много пушела и пиела непрекъснато кафета.

Прелом в живота й настъпил през 1988 година след като по време на бременност е покосена от инсулт, ражда мъртъв плод и получава натравяне на кръвта. За да се справи със следите от инсулта тя започнала често да посещава басейна в хотел „Смолян“. Започнала да пие често и в големи количества. Алкохолът отключил тежки психични проблеми. Росица станала агресивна, буйствала, псувала. Макар и да се подложила на лечение, тя не се отказала от чашката. Неведнъж се е налагало приятелят й Величко и нейни познати да я прибират от заведенията. Любимите й места за пийване били хотел „Смолян“, бира-скарата над болницата, барчето над 7-мо училище. Наред с проблемите с алкохола настъпил и разрив между нея и мъжът й. Скандалите започнали да стават твърде чести, дори и на обществени места.

Така се стига до фаталният ден, в който Росица изчезва. На 7 ноември (четвъртък) 1991 година 35-годишният тогава Величко последно видял приятелката си на автогарата в Смолян, където работел. Тя му съобщила, че смята да отиде при близките си в лъкинското село Борово. Мъжът й дал пари за билет, а Росица напуснала района на автогарата. От тогава никой не я е виждал. Освен убиецът … Ден по-рано жената говорила по телефона с майка си. Поръчала да й направи от любимите баница и пататник. Но младата жена не стигнала до родното си село, не успяла и да опита и от майчината гозба. Следите й от автогарата се загубили напълно. Няколко дни по-късно в понеделник, Величко подал сигнал в полицията в Смолян за изчезването на приятелката си. Майката Шинка направила същото и жената е обявена за издирване.

Майката на Росица Шинка 26 години се молела дъщеря й да е жива

До април 2017 година 86-годишната тогава леля Шинка (днес покойница) се надявала, че Росица е жива и някой ден ще се върне в бащиния си дом. Болката й е изписана на лицето й. А треперещият й глас показваше мъката, натрупана през всичките тези 26 години в търсене на детето „Ох, дойдоха от Смолян и ми казаха, че Роси е умряла. Не съм нито на земята, нито на небето. Една рана като се отвори, не зараства“, проплака леля Шинка. „ Да знаете какви хубави кандидати имаше тук. Идваше си, помагаше, всичко оправяше, картофи сееше, събираше сено, много работеше. Беше много работлива, голяма чистница. Когато си дойдеше вътре всичко светваше, а сега всичко запустя.

Аз не мога, едвам манджичка да си направя“, разказа жената. „Има Божия сила. Много съм вярваща и все съм викала: „Боже, открий ми детето, поне да знам какво е станало с нея. 30 години съм се молила, плакала и надявала. И след 30 години да ми открият детето. И пак викам: „Благодаря ти Боже!“, че видях, че не е жива. Все живеех с надежда. Обещаха ми, че ще й донесат костите и ще ги туря в гроба на баща й“, плачеше почернената майка и шептеше: „Свърши вече, нищо не може да се направи“.

Източник: otzvuk.bg

Научете повече

Преди 1989 г. беше витрината на социализма, достигал е 50 000 души! 35 години по-късно обезлюдява необратимо

"Ех, ти, Смолян, Смолян, чуден град си ти! Най-красив си, Смолян в Родопа, ти !". Много смолянчани си спомнят тази песен, особено по-възрастните и вече с определена носталгия.

Смолян продължава да е красив, но живеещите тук намаляват драстично с всеки изминал ден. Единственият факт, който ни успокоява е, че тази тенденция се наблюдава в цялата държава и особено в по-малките и средни градове на страната.

29 години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

От едно изостанало в миналото селище, Смолян се превръща в един от градовете „витрина на социализма“ по онова време. Трябва да се отчете и фактът, че грандиозният инфраструктурен проект, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за строителството през 80-те.

Новият център се строи повече от 10 години и в него участва цялото местно население.По това време имаше виц: „Защо няма мухи в Смолян, защото са на бригада“. „Много беше тържествен този момент на откриването на Новия център. Усмихнати и щастливи хора ще живеят в един нов град“, спомня си 78-годишната Снежана. „Може да чакахме на опашка за банани и по пет-шест години за автомобил, но се живееше лесно. Не сме се лишавали от нищо. С две заплати, моята и на съпруга ми, и къща изградихме, на почивки ходихме и децата изучихме. Но сега какво най-силно си спомням? Всички хора, които срещах бяха щастливи и спокойни, а сега покажете ми един усмихнат човек на улицата. Всеки е забил поглед в земята. Вече не си ходим на гости, никой не се весели. Хората са зомбирани от проблеми“, посочва с тъга възрастната жена.

По онова време Смолян е достигал до 50 хиляди души. По заведенията нямаше места… „Беше весело, смеехме се, бяхме щастливи. Никой не говореше за безпаричие, за болести, нямаше страх за утрешния ден. Не се плащаше нито при лекаря, нито при зъболекаря. Със съпруга ми ни опростиха заем от 10 хиляди лв, с който си купихме апартамент. Условието на държавата беше в рамките на три години да родиш две деца. Дъщеря ми беше на една годинка и след две години се роди и сина ни. Каквото и да говорят социалната политика беше на ниво „, разказва спомените си 52-годишната Даниела.

Действително в Смолян беше много оживено. Освен училищата, имаше Учителски институт, в който идваха да учат млади хора от цяла България. В 101 –ви алпийски полк и бившите Гранични войски, сега Гранична полиция, идваха да служат офицери по разпределение от Военните училища. Те създаваха тук семейства и много от тях оставаха в града. На съпругите на граничарите и военните се съдействаше да си намерят работа. „Комуна“, Кабелният завод, Хранително-вкусовия комбинат, „Булгартабак“ и др. даваха препитание на много хора. Във всеки квартал имаше кино, освен емблематичното кино „Дружба“ в Смолян. Културен живот също не липсваше – Родопският драматичен театър, библиотеката, музеят, Художествената галерия и ансамбъл „Родопа“, които и към момента си функционират.

С настъпването на демократичните процеси и смолянчани се сблъскаха с прехода, преживяха купонната система, когато рано сутрин се редяха за хляб и мляко на опашки. Градът започна да обезлюдява Предприятията, които даваха поминък бяха преструктурирани или закрити. Полкът стана батальон, премахна се задължителната военна служба и много офицери напуснаха армията или отидоха в други градове.

Независимо от носталгията по соца има и много мнения против него. „Сега е много по-добре. Хората могат да пътуват по света, да се реализират, да печелят добре. Могат свободно да ходят на църква и на джамия, няма кой да ги записва кога влизат в храма или пък насилствено да им сменят имената. Ако искате оценете и това, че хората могат да живеят без да са сключили граждански брак, а тогава това беше неморално. Както и да се разведеш.От баща ми помня как негов колега се е развел и партийното ръководство го е наказало като негов началник, а развелият се бил изпратен в затънтено село, като наказание“. Този извод за времето на социализма прави 46 –годишният Здравко. „Да не забравяме лагерите. Какво се случваше ако слушаш „Бийтълс“ и си с къса пола, или пък изкажеш нещо срещу първите в държавата. Живеехме в страх. Майка ми взе да разказва един виц за Тодор Живков и баща ми я прекъсна с думите, че и стените имат уши. Този страх е запазен и до ден днешен. Много от хората раболепничат на началници и шефове. Виждаме как и днес има мутри, които без да се притесняват си развяват бухалките“, посочва още Здравко.

Правото на избор – Лондон вместо Смолян

Теменужка, която е на 60 години също не съжалява за онова време. „Имам две деца, едното живее в Лондон. Мъчно ми е, гледаме се по скайпа всеки ден, тъгуваме, но вътрешно се радвам, че има право на избор, а не както нас преди 10-и ноември 1989 г. Правото на избор е най-важното в живота. За мен всичко останало е на заден план“, казва Теменужка. Според нея ако някой ден държавата създаде по-добри условия за живеене, младите ще се върнат. „Добре си бяхме. Вярно е, че на всеки двама-трима един беше агент на ДС. То и сега е така, ама не им обръщаме внимание. Тогава беше с едната ръка на устата, а другата отзад. Малки заплати, ама винаги е имало в джоба ти 10-20 лева. С толкова пари правиш чудеса – можеш да нахраниш цяла маса народ. Ето, сега, в Смолян има много магазини, но ако 20-така не е в ръката няма смисъл да влизаш. А в село хорицата още по-зле го карат, ако нямат крава, козичка или кокошки“, изказа мнение по темата 71- годишният Стамен.

Санираме, а много апартаменти не светят в тъмното – хората ги няма Трудно можеш да намериш за мнение по темата млад човек. Те са друго поколение, което няма как да има спомени от онова време. Тийнейджърка си спомни разказите на баба й за бригадите и какъв „купон“ е имало тогава и как баба й се е криела да пуши. Градът се развива и сега по отношение на инфраструктурни проекти и от европейски средства. Голяма част от тях отиват, за да се възстанови вече съграденото.

Сега не се строят блокове и къщи, а се санират. Или пък правиш периодично ремонти и сменяш дограма на апартамент, купен преди повече от 30 години. Сега не чакаме по пет години за чисто нова руска кола, а купуваме автомобили от гробищните автопаркове на Европа, но това е друга тема. Сега жалкото е, че повечето от блоковете на Новия център не светят вечерта, защото няма хора в тях. Тръгнали са по света.

Сега обаче сме граждани на света. Можем да пътуваме в чужбина свободно, да работим, да изразяваме мнението си, да живеем в онлайн пространството, дори да искаме да приемем и третия пол. Лека-полека и спомените от соца ще изчезнат с поколенията от това време. Дано само чудният и красив град Смолян, както се пее в песента, да не се стопи съвсем откъм хора и да не дойде време, когато трябва да има специални държавни мерки, за да заселват отново хора в него.

Източник: 24rodopi.com

Научете повече

Смолян - някогашната витрина на социализма!

В историята на съвременния град е паметна 1983 г., когато тържествено е открит новия център. Това се случва на 16 септември същата година. В присъствието на Дипломатическия корпус и местното население, Тодор Живков официално и тържествено открива новия модерен център на града. От едно изостанало в миналото селище, Смолян се превръща в един от градовете „витрина на социализма" по онова време.

Трябва да се отчете и фактът, че грандиозният инфраструктурен проект, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за строителството през 80-те. Новият център се строи повече от 10 години и в него участва цялото местно население. По това време имаше виц: „Защо няма мухи в Смолян, защото са на бригада". „Много беше тържествен този момент на откриването на Новия център. Усмихнати и щастливи хора ще живеят в един нов град", спомня си 78-годишната Снежана. „Може да чакахме на опашка за банани и по пет-шест години за автомобил, но се живееше лесно.

Не сме се лишавали от нищо. С две заплати, моята и на съпруга ми, и къща изградихме, на почивки ходихме и децата изучихме. Но сега какво най-силно си спомням? Всички хора, които срещах бяха щастливи и спокойни, а сега покажете ми един усмихнат човек на улицата. Всеки е забил поглед в земята. Вече не си ходим на гости, никой не се весели. Хората са зомбирани от проблеми", посочва с тъга възрастната жена. По онова време Смолян е достигал до 50 хиляди души. По заведенията нямаше места… „Беше весело, смеехме се, бяхме щастливи. Никой не говореше за безпаричие, за болести, нямаше страх за утрешния ден. Не се плащаше нито при лекаря, нито при зъболекаря. Със съпруга ми ни опростиха заем от 10 хиляди лв, с който си купихме апартамент. Условието на държавата беше в рамките на три години да родиш две деца. Дъщеря ми беше на една годинка и след две години се роди и сина ни.

Каквото и да говорят социалната политика беше на ниво ", разказва спомените си 52-годишната Даниела. Действително в Смолян беше много оживено. Освен училищата, имаше Учителски институт, в който идваха да учат млади хора от цяла България. В 101 –ви алпийски полк и бившите Гранични войски, сега Гранична полиция, идваха да служат офицери по разпределение от Военните училища. Те създаваха тук семейства и много от тях оставаха в града. На съпругите на граничарите и военните се съдействаше да си намерят работа. „Комуна", Кабелният завод, Хранително-вкусовия комбинат, „Булгартабак" и др. даваха препитание на много хора. Във всеки квартал имаше кино, освен емблематичното кино „Дружба" в Смолян. Културен живот също не липсваше – Родопският драматичен театър, библиотеката, музеят, Художествената галерия и ансамбъл „Родопа", които и към момента си функционират.

С настъпването на демократичните процеси и смолянчани се сблъскаха с прехода, преживяха купонната система, когато рано сутрин се редяха за хляб и мляко на опашки. Градът започна да обезлюдява Предприятията, които даваха поминък бяха преструктурирани или закрити. Полкът стана батальон, премахна се задължителната военна служба и много офицери напуснаха армията или отидоха в други градове. Независимо от носталгията по соца има и много мнения против него. „Сега е много по-добре. Хората могат да пътуват по света, да се реализират, да печелят добре. Могат свободно да ходят на църква и на джамия, няма кой да ги записва кога влизат в храма или пък насилствено да им сменят имената. Ако искате оценете и това, че хората могат да живеят без да са сключили граждански брак, а тогава това беше неморално.

Както и да се разведеш. От баща ми помня как негов колега се е развел и партийното ръководство го е наказало като негов началник, а развелият се бил изпратен в затънтено село, като наказание". Този извод за времето на социализма прави 46 –годишният Здравко. „Да не забравяме лагерите. Какво се случваше ако слушаш „Бийтълс" и си с къса пола, или пък изкажеш нещо срещу първите в държавата. Живеехме в страх. Майка ми взе да разказва един виц за Тодор Живков и баща ми я прекъсна с думите, че и стените имат уши. Този страх е запазен и до ден днешен. Много от хората раболепничат на началници и шефове. Виждаме как и днес има мутри, които без да се притесняват си развяват бухалките", посочва още Здравко. Правото на избор – Лондон вместо Смолян Теменужка, която е на 60 години също не съжалява за онова време. „Имам две деца, едното живее в Лондон. Мъчно ми е, гледаме се по скайпа всеки ден, тъгуваме, но вътрешно се радвам, че има право на избор, а не както нас преди 10-и ноември 1989 г. Правото на избор е най-важното в живота. За мен всичко останало е на заден план", казва Теменужка. Според нея ако някой ден държавата създаде по-добри условия за живеене, младите ще се върнат. „Добре си бяхме. Вярно е, че на всеки двама-трима един беше агент на ДС.

То и сега е така, ама не им обръщаме внимание. Тогава беше с едната ръка на устата, а другата отзад. Малки заплати, ама винаги е имало в джоба ти 10-20 лева. С толкова пари правиш чудеса – можеш да нахраниш цяла маса народ. Ето, сега, в Смолян има много магазини, но ако 20-така не е в ръката няма смисъл да влизаш. А в село хорицата още по-зле го карат, ако нямат крава, козичка или кокошки", изказа мнение по темата 71- годишният Стамен. Санираме, а много апартаменти не светят в тъмното – хората ги няма Трудно можеш да намериш за мнение по темата млад човек. Те са друго поколение, което няма как да има спомени от онова време. Тийнейджърка си спомни разказите на баба й за бригадите и какъв „купон" е имало тогава и как баба й се е криела да пуши. Градът се развива и сега по отношение на инфраструктурни проекти и от европейски средства. Голяма част от тях отиват, за да се възстанови вече съграденото. Сега не се строят блокове и къщи, а се санират. Или пък правиш периодично ремонти и сменяш дограма на апартамент, купен преди повече от 30 години. Сега не чакаме по пет години за чисто нова руска кола, а купуваме автомобили от гробищните автопаркове на Европа, но това е друга тема. Сега жалкото е, че повечето от блоковете на Новия център не светят вечерта, защото няма хора в тях. Тръгнали са по света. Сега обаче сме граждани на света. Можем да пътуваме в чужбина свободно, да работим, да изразяваме мнението си, да живеем в онлайн пространството, дори да искаме да приемем и третия пол. Лека-полека и спомените от соца ще изчезнат с поколенията от това време. Дано само чудният и красив град Смолян, както се пее в песента, да не се стопи съвсем откъм хора и да не дойде време, когато трябва да има специални държавни мерки, за да заселват отново хора в него.

Източник: 24rodopi.com и socbg.com

Научете повече