5:58
Всеки път като ми се обади стар авер, местообитаващ далечна страна като САЩ, че си е дошъл за кратко, изпитвам обичайното приятно оживление. Покрай такива срещи се виждам с хора които живеят в София, но не съм виждал от сума ти години, като Вики например с която Емо Спърса наскоро ни събра на една маса.
Приказките често ни връщат в ученическите години, спомените са учудващо ясни. Този път освен за какво ли не, се разговорихме и за бригадата в Дерманци, която (май) беше през 1987 година.
Всички забавни спомени които си припомнихме ме развеселиха, но и зачовъркаха. Всеки участник помнеше част от пъзела и като се съберяхме го подреждахме за кратко и се наслаждавахме на картината. Рекох си – този пъзел може да се нареди изцяло, ако се намерят ентусиасти които да опишат преживяванията си тогава. Съберем ли всичко това на едно място – пъзела е готов.
Присетих се за няколко случки, които ще споделя тук, надявайки се да ви “запаля моторетките”, да наплюнчите молива и да излеете спомените си за тази бригада.Имахме Командир и Комендант (така и не се разбра кой за какво е отговорен). Бяха печени типове, нещо като таксиметрови шофьори работеха когато не са командири и коменданти (тогава това беше много привилегирован занаят) и знаеха как да ни накарат да изпълняваме плана (че и отгоре). Докато се хващаше нормата – всичко беше позволено. Издънеше ли се нормата – забраняваше се поркане, цигари и музика, лягаше се рано. Излишно е да казвам, че нормата не се хвана само веднъж.
Когато пристигнахме първата работа на Командира и Коменданта беше да си създадат битови удобства в инак голите стаи. Втората работа беше да почакат до вечерта. И да, вечерта от селото дойдоха знойни дермански каки (явно идват при всички командири и коменданти) и си спретнаха забава с нашето началство.
Всяка вечер при началството идваха гостенките, аз като дневален (който се предполага, че не спи) ги виждах как се изнасят рано-зарана. Една ранна сутрин подочух на изпроводяк Командирът да казва на каката “виж колко ми е печен дневалният” и после тя тръгна по стълбите към изхода и излезе. След минутка се върна обаче и ми каза “Забравих да ти кажа – Командирът каза да се качиш”.
Качих се аз и тропнах на вратата – нищо. Тропах няколко пъти и се отказах, когато го чух да отваря:
Какво има?
Казал си да се кача при теб?!
Кой ти го каза?
Каката….
Да му еба пичката лелина! И затръшна вратата.
Слязох озадачен и запалих една цигара. Зазори се, запътих се да будя бригадирското движение, да става и да се втурва в помощ на трудовите колективи и ……ЗНАМЕТО!
Знамето го нямаше? Какъв сутрешен развод, какво ще вдигаме на пилона на плаца, откраднали са ми знамето по време на дежурството!
Тичам в стаята на Командира и тропам, блъскам – нищо. Тичам в стаята на Коменданта и пак тропам, той се показа – потник, рошав, недоволен:
Какво ста’а?
ЗНАМЕТО! Гепили са знамето!
…мълчание…- Чакай малко, рече Комендантът и затвори вратата. След малко излезе с нещо навито на руло. – Знам им добре аз мръсните селски номера на тия селяни, винаги нося резервно знаме. Отваряй си очите, да не го гепят, че друго нямам.
Следобеда каката на командира се завъртя, намигна ми и влезе при него. Късно вечерта той ми даде старото знаме да го сложа. Нищо не каза, но някак се сетих какво е станало – каката му е рекла, че може да открадне знамето, той е рекъл, че няма да успее, чукнали са бас и….
/Комендантът не е знаел за тая работа/Музиката!
Поркането, цигарите и музиката бяха като слънцето и въздуха за всеки бригадир.
Музиката тръгваше веднага след вечеря, заедно с първата глътка концентрат. Тръгваше от касетофон, който беше на козирката над входа на сградата. На козирката винаги имаше поне двама бригадири.
Макар и често да се сменяха, младежите дежурящи покрай музиката бяха неизменно два контрастиращи типажа:
Единият младеж винаги биваше спретнат, с прическа, леко отнесен, по-вероятно трезвен и без цигарка. Другият дежурен типаж пък беше рошав и раздърпан, подпийнал и сецкащ цигара от цигара. И двамата изпълняваха елементарен, но тържествен ритуал – да почетат музикалното си божество, като пуснат в ефир единствената песен на този свят която имаше смисъл да се слуша.Спретнатите типове не признаваха друга песен освен People are people so….Изпаднали в транс те лениво се полюшваха по плаца втренчени в звездите. Така и не запомних, Дюран Дюран или Дъпеш Мод пееше парчето, но научих, че на света, че и в класа и даже имало и други хора освен пънкарите и метълите и че те наричаха себе си уейвове.
Когато песента свършеше, точно секунда по-късно касетката изхвърчаше от касетофона и след кратко превъртане назад, започваше парчето на всички времена – This is not a love song на PIL. Метъли и пънкари заподскачваха, пееха и куфееха на плаца, чевръсто освободен от вглъбените уейвове.
Колко пъти се повтаряше този метълско – уейвски кръговрат – цяла вечер и почти всяка вечер. Омръзваше ли – точно обратното, ставаше все по-трансцедентално. Докато уейвовете въртяха тяхната песен, имахме време да отпием, да си кажем по някоя приказка или се изпикаем, че само след три минути отново дежурният метъл пускаше This is not a love song. Пробвал съм да ги броя пътите в които изпява This is not a love song – май бяха 114 или нещо такова.
Мариан (a.k.a. Любовника), много пиян се опитваше да се ориентира кой от кои е в паузите (в тъмницата и без музика беше по-трудно да го разбереш) “ти сега къ’в си – пипълсон ли си?”Съвременните бойлери имат няколко степени на защита.
Ако по някаква причина водата вземе, че прегрее, терморегулаторът ще изключи реотана. Ако той не изключи, възвратният клапан ще се отвори и налягането ще спадне. Ако и той откаже, фланеца ще се отвори и водата ще изтече и т.н. Затова и наскоро не сме чували, как бойлер е гръмнал и е съборил част от къща. Щото и 80 литров соц бойлер може да свърши тази работа.
Бойлерът в столовата на бригадата не беше обременен с такива защити. Терморегулатори, клапани, това са буржоазни отживелици, си е рекъл конструктора докато е заварявал и пригаждал гигантския варел за бойлер. Беше самоделка, която събираше поне 500 литра, може да е бил и цял тон. Управляваше го леля, която сутрин го включваше, а вечер – изключваше от един контакт или май беше с ръчка – прекъсвач. Бойлерът беше толкова голям, че за 8 часа не можеше да се нагрее твърде много и тази система работеше изглежда от години.
Една нощ, може би към 5 сутринта кротко си дежурях. Мамбите и сходните забавления на дневалния със спящи бригадири бяха в миналото – всички спални помещения вече се залостваха отвътре с кревати и какво ли още не. Влязох в кухнята – нещо странно свистеше.
Пуснах топлата вода на една от чешмите, чучура отлетя като снаряд нагоре и рикошира в тавана. От дупката на чешмата свистеше пара със смайващо налягане. Брех!
Пуснах втора чешма – този път чучура не се изстреля, но както беше с форма на обърнато “U” така се вирна право нагоре и парата засвистя и от него. Тогава започнах да вдявам, че не е нормално да излиза пара от чешмите и да еректират чучури. След секунди вече тропах на вратата на командира. След минута той беше при чешмите, отвори всички кранове (които в тази кухня бяха доста) и рече: ЕВАКУАЦИЯ!
Събудих другите дневални и евакуацията започна, но сред евакуиращите се липсваше ентусиазъм. Стояха си зад залостените врати и мислеха, че това е някакъв пореден майтап (това го разбирах добре, но момента не беше подходящ за проява на емпатия). Уведомихме началството за съпротивата и получихме карт бланш да влизаме и през залостени врати, в резултат в една от стаите влетяхме заедно с касата и с вратата.
Пет минути по-късно всички бяха строени на плаца. Ръбатия беше толкова поркан, че съседите му по стая го изнесоха и положиха на асфалта. Командира го гледа така легнал, почуди се, но в крайна сметка ги накара да го вдигнат. Докато траеше инструктажа Ръбатия висеше на раменете на съучениците си, после пак рухна.
На другата сутрин командирът и комендантът говориха с лелките и местния шеф. През целия ден след това лелките бяха необичайно тихи.
П.П.
Предишния ден пък бяха открили липсата на салами и кашкавали от складчето – надявам се Гери да разкаже на какво се дължаха тези липси. Та се бяха наточили да ни карат да ги плащаме, ама след тази история с бойлера, май ни се размина.
Aвтор: Светослав
