Вижте 28 от някогашните най-посещавани и хитови ханчета и ресторанти в България

Помните ли класическата мешана скара от едно време? А за питиета-ментета и храни с пълнители и консерванти никой не беше чувал. Вижте 28 от най-известните и посещавани ханчета и ресторанти по времето на социализма:

1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.

2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.

Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.

4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те

5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.

6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.

7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.

8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.

9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.

10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те

11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.

12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.

13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.

14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.

15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.

16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.

17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“

18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.

19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.

20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те

21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те

22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен

23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя

24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те

25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те

26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те

27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те

28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.

Научете повече

Там до Житния алан, там е ресторант “Балкан” – спомени от едни отминали години (Част 1)

Не помня до кои години под този блок работеше популярният сред старозагорци ресторант “Балкан”. Със сигурност беше отворен до идването на демокрацията, макар и вече да не беше в пълния си блясък, както през 60-те и 70-те години.
Тогава бях дете и за малките посещението в ресторант си беше събитие, не както в днешно време за повечето малчугани, които са водени на пицария, за хамбургери и за какво ли още не.

Обуваха ни новите лачени чепички, връзваха ни колосани пандели, плисирани полички, ръчно изплетени жилетчици, рипсени памучни чорапи(имаше само бели), закачени с жартиери на копчета. Копчетата пък зашити за специално ушито за случая елече. Така нагиздени ни хващаха за ръка и… на ресторант. А те в ония години не бяха толкова много. Ще ги изредя, доколкото си ги спомням: Верея, България, Балкан, Езерото (горното и долното), Хижата на Аязмото, малко по-късно и този на върха. Поне тези бяха най-популярните,пише zarata.info

Навсякъде обаче трябваше първо да се заредим с търпение, защото въпреки, че не се посещаваха често от повечето граждани, поради ограничения им брой, за маса се чакаше понякога и повече от час. Май “резерве-то” не е било много срещана практика.

Та конкретно за ресторант “Балкан”, срещу когото и до днес през улицата съществува сладкарница със същото име, имам много ярки спомени. Излизахме първо на разходка по “Движението”, както моите родители наричаха отсечката от “Методий Кусев”(тогава “Ленин”), между главната улица (бивша “Георги Димитров”, сега “Цар Симеон Велики”) и “Генерал Гурко”, покрай “Верея”. Купуваха ми най-вкусния за мен Аерошоколад с онова малко самолетче на опаковката, с когото прилично се омазвах, благоговейно стопявайки
малките празни балончета в какаовия еликсир. Нямаше мокри кърпички, с които да позабършат изцапаните ми пръстчета и устенца, но пък имаше много работещи чешмички и голямата мъжка кърпа в джоба на татко.

Приведена в приличен вид, прекосявайки “9-ти септември” (“Патриарх Евтимий), се озовавах със светнали очи пред ресторант “Балкан”. Музиката от оркестъра се чуваше отдалеч и из въздуха се носеха познати думи от текстове. Неслучайно нашето поколение знае толкова много песни на българската естрада от онова време. Просто друго не се слушаше ни по радио, ни по телевизията, ни по ресторантите.

Но… всичко е пълно, ресторантът се цепи по шевовете. През топлите месеци изкарваха и отвън сгъваеми маси и столове, изработени от дърво и желязо, боядисани или в зелено, или в червено.

Научете повече

Да хапнем в крайпътно ханче по пътя София-Бургас през 80-те

По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на четири места — ханче „Мирково“Яворовското ханче, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“


„Нали ти казах да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че никога не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата!“

Жената, явно ядосана, се обръща и тръгва към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава внимателно да изучава доста съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със съвсем не неочаквани за възрастта им желания: „Татко, искам сладолед!“, „Татко, кога ще ядем?“След малко той ги хваща за ръка и с доста по-оптимистичен вид от майка им ги повежда към колата, опитвайки се да утеши и себе си: „По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото следващо място, там сигурно ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на магистралата за Пловдив…“

Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас веднага след околовръстния път. В София то е известно, не знам защо. под името „При китаеца“. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не напразно този баща беше решил, прибирайки се от София, да предложи на семейството си нещо по-различно в края на седмичната почивка. Тук той не беше успял просто поради липса на достатъчно информация.

Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред. Друг е въпросът какво трябва да бъде работното време на заведенията за обществено хранене през почивните дни и с кого трябва да е съобразено — с нуждите на клиентите или с удобството на работещите в тях.Целта на нашето пътуване в този неделен ден бе доста по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с автомобилите си се прибираха от различни места в края на двудневната си седмична почивка.

За нас, от редакцията на „Отечество“, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкова много хора относно възможността в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има основание.

Идеята за тази проверка дойде от едно пътуване от София до Банско на 5 април, когато между 9,30 и 12 часа по целия около 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение освен ресторант „Предела“.

Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пропътувам разстоянието от Банско до София. Този път следобед. И с по-голям късмет. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „Бялата чешма“.

И така сега продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той явно работи, защото още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която обикновено свързваме с многолюдна сватба.Това не ни учудва, тъй като вече сме свикнали в съботни и неделни дни повечето ресторанти и в големи, и в малки градове да са заети с такива „мероприятия“.

17.40, Долно Камарци. Ресторантът явно е затворен поне от половин час.18.00, ханче „Мирково“. Тук картината е доста по-различна. Работи не само ханчето, но и отделен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се предлагат кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрекъснато от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „Пчела“ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на семейството с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение сигурно и бащите… Макар че последните все пак може би са малко притеснени от цените, но, така или иначе, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща голямо внимание.Ханче „Водопада“ — работи. Намираме го почти празно. Ала веднага излизаме и ние — не ни се предлага почти нищо.

Ханче „Бяла река“, преди Калофер — луксозно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място.

19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено.

Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено.

Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага след това къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ядене.

Ресторант на разклона за Шипка — работи, но няма места, около десетина души чакат пред вратата й.

20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено.

20.45, ресторант „Твърдица“ на 156 километра от Бургас – затворено.

21.00, ханче преди Сливен — затворено.

21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, но всичко е свършило.

Ресторант „Петолъчката“ — отворено. Но отново няма места.

21.50, Айтос, РПК „Наркооп“ — затворено..,

И така към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани.

Равносметката е проста. По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на три места — ханче „Мирково“, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“. Разбира се — ако си готов да почакаш, докато се освободи маса. И ако си готов да заплатиш цени за категория „екстра“. А самите заведения, по всички показатели, са доста далеч от изискванията за тази категория (известно изключение прави само ханче „Бяла река“).Да видим менюто на ханче „Мирково“. Всъщност, както навсякъде, и тук може да получиш листа с менюто само ако си настойчив и търпелив.

Но тъй като ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три вида супи, четири вида салати, четири вида скара, пет вида аламинути, студени закуски.

Сервитьорът обаче предлага единствено филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, разбира се, да отчетем стремежа на персонала към все по-голямо разнообразие, тъй като филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което предполага и нови затруднения за същия персонал при определяне на цената.

Сервитьорите ги преодоляват бързо, като при това подхождат творчески. На нашата маса за същото филе цената беше различна от тази, която бе поискана на съседната. Тук няма да се спирам на такива подробности като тази, че в цялото „екстра“ заведение никъде нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха заменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, изглежда, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че състоянието на тоалетните е ужасно и т. н. Иначе месото беше съвсем прясно и хлябът много вкусен.

Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би точно обратното. Всички недостатъци на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднообразно меню, и странностите при определяне на категорията на заведенията, а оттам и пълното несъответствие между обслужване и цени са пренесени и, бих казал, са се изострили в крайпътните заведения.

Проблемът по-скоро е в това, че докато в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и накрая, малко тъжен и ядосан, да се прибере вкъщи, то на пътя той е напълно зависим от не често срещаните, но затова пък не особено уютни и с не най-ласкав персонал крайпътни гостилници, ханчета и др.

Това, което явно са забравили ръководителите на различните организации, които ги стопанисват, е, че тези „спирки“ са създадени не за да носят максимална печалба при минимални усилия, а да помагат на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, за да могат след това и да работят по-добре.

И още нещо, което мисля, че е валидно за цялата сфера на услугите: много често там забравят, че трябва да работят тогава, когато другите почиват, така както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, шофьорът, директорът са на своите работни места, когато пък те почиват.

А ние, клиентите, от своя страна не трябва да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а персоналът приветлив и учтив.

Източник: flagman

Научете повече

Престъпността по времето на социализма (Статия)

Най-доброто, което може да се каже за социализма е липсата на страх от бандити. Днес престъпността в България е ужасяваща. Медиите с радост ни заливат с престъпления, наказанията стават все по-леки, а престъпниците все по-нагли.  В годините преди 1989-та година гражданите преживяваха много несгоди, но всеки българин ще признае, че се страхуваше от Държавата, а не от престъпници.
Живях 25 години в социалистическа България. Помня, че никой в нашата кооперация не заключваше дома си ако си е вкъщи. Никой не се страхуваше, че крадец може да нахлуе в дома му и да открадне каквото може. Да, имаше кражби, но те бяха извършени или от близки на семейството, или обираха домове на хора, които имаха „нетрудови доходи”. Нямаше кражби на банки, офиси, магазини или заведения. Нямаше обири по селата. Нямаше нападения над хора по улиците. Престъпността по време на социализма беше толкова ниска, че днешните охранители и полицаи, които са над 50 годишни не могат да разберат какво се случва сега в България.

Преди 30 години в София имаше няколко обира на магазини по време на обедната почивка. В новините не споменаха за нито един обир, но търговците чуха от познати милиционери и ревизори как са извършени. Скоро неутрализираха крадеца, а търговците започнаха да крият  оборота за да отидат на обяд.

Защо при Социализма нямаше висока престъпност ?
Защото българите крадяха от Държавата. Хората се пазеха да не ги хванат, че крадат от частни лица, но крадяха спокойно от държавата. Селяните крадяха от ТКЗС-то. Гражданите крадяха от Предприятията.  Някои крадяха повече и имаха повече. Съдебната система не се занимаваше с кражби от домове, а с кражби от Държавата. Стотици къщи около София са построени с откраднат бетон при строежа на НДК, други стотици къщи са строени с бетон от Националните обекти.
Така беше и в провинцията. Всеки крадеше. За да не ги хванат правеха услуги.  Услуга е думата, която обгръща всяка кражба в България. Всеки, който има някаква власт прави услуги и получава в замяна нещо, което някой е откраднал от Държавата. Този вид ПРЕСТЪПНОСТ беше с ужасяващи размери !  Системата беше толкова прогнила, че Стопанска милиция очакваше всеки управител на магазин или заведение при ревизия да отчита „плюс”, а не 0 . Всеки, който отчиташе „плюс” можеше да спи спокойно, все едно е бил толкова глупав, че не си е направил ревизия и не е усвоил парите. Да, беше забранено да правите ревизия !!! Представяте ли си да имате стока за 100 000 лева, 16 души персонал и не можете да направите ревизия. Представете си го. Така беше.
Персоналът крадеше безмилостно, но те бяха защитени от ПрофПредседателя, а управителите, които отговарят за успехите на Търговията и Туризма в България нямаха никакви права. Забраната за ревизия и слабата култура на хиляди управители им осигуряваше присъди по една година затвор за всеки 1000 лева откраднати от Държавата.Познавам живота на екипа в добри столични ресторанти. Оборотът на НАЙ-големият ресторант в България – 1500 човека всяка вечер – се пренасяше от управителя без охрана. Всяка нощ г-н Бушев заедно със съпругата и дъщеричката си пренасяше огромни суми. Управителите на заведения носеха парите в дома си, а на другата сутрин се отчитаха в касата. Келнерите в този ресторант събираха бакшишите в рибарски ботуш. Тези, които са виждали високите мъжки ботуши за рибари си представят колко пари са се събирали. Когато ботушът се напълни го изсипваха на маса и разделяха. Никой не опита да обере ресторанта.  Не, всъщност, един Народен артист, комик, шоп, ЗЛО-употреби с властта си на Партиен секретар на Района и открадна Целия ресторант Лебеда – Панчарево. Изгони всички и постави семейство кафеджии да управляват НАЙ-големият ресторант в София. Това престъпление остана скрито от медиите. Един Враг на Народа бе изгонен. Няма значение, че същата Партия е избрала Бушев като най-подходящ за управление на ресторант с 32 / тридесет и двама / сервитьори.Имаше обири на търговци, но не от крадци, а от близки на семейството, което е друг вид престъпление. Хиляди управители на магазини и заведения бяха осъдени с тежки присъди за „нетрудови доходи”, но имаше малко обири на къщи и апартаменти. Присъдите на тези хора бяха на база на намерените в дома им пари в брой, злато или диаманти. В София се говореше за обири. Информацията беше малко и защото обраните не можеха да се оплачат, че са ограбени за да не ги питат откъде са откраднатите пари и бижута.Познавах бай Добрян от село Долни Богров. Бай Добрян беше голям производител на моркови и зеле. Той продаваше в София три качества моркови. С 1-во качество зареждаше добри ресторанти, 2-рото качество моркови продаваше на столове, а 3-то качество продаваше в Зоопарка. Зелето продаваше по същия начин.  Та, този човек нито веднъж не беше обран. Парите си съхраняваше в стара къща, край магистралата. Синът му беше комарджия и често отиваха в дома на бай Добрян за да изплати дълговете на сина си. Запознаха ме с бай Добрян и той ме водеше в Зоопарка да храня слоновете със зеле и моркови. Страхотно удоволствие… Много пъти сме говорили за Системата.
Бях близък със семейство от село до Дупница. Имаха автоработилница в двора. Зад къщата винаги чакаха няколко автомобила. Много работа и сериозни „нетрудови доходи”. Нито веднъж не ги обраха, а къщата им не се заключваше.
Виждал съм зеленчукови градина по селата. Никой не смееше да обере бахчата / зеленчукова градина / в което и да е българско село. В село Маринка, до Бургас е имало кражба на тикви от бостана. Видели крадеца и кмета го качил на каруца с откраднатите тикви и минал няколко пъти по улиците крещейки да видят крадеца в селото.Преди 1989-та година циганите не крадяха така, както го правят днес. Защото бяха много, ама много по-малко и работеха. Ходеха на училище, плащаха данъци и осигуровки. Да, плащаха.
Циганските кланове имаха невероятни права и отговаряха за събиране на валута. Да, циганите събираха необходимата валута за функциониране на Държавата България. БНБ разчиташе на Циганските кланове за покупка и продажба на валута, така както днес разчита на Чейндж бюрата из цяла България.  Циганите управляваха Черната борса, валутните сделки, цветята, наркотиците, продажбата в чужбина на откраднатото от иманярите. Тази всеобхватна дейност даваше огромна власт на циганските царе и барони и те държаха мирни дори най-откачените мангали, които биха нарушили Етническия мир. След 1989-та година циганските кланове загубиха „легалния” бизнес и затова станаха престъпници. Хора от СДС осъзнаха чак след 1994-та година какво става и потърсиха помощ от хора, които познават Циганската организация. Срещнах се с няколко човека, но не посмяха да се възползват от съветите ми. Така циганската престъпност стана това, което виждаме днес. За годините на Преход циганите са се увеличили поне двойно. Това ги прави Фактор в живота ни. Никой не знае колко от напусналите Родината над 2 000 000 българи се спасяват от тях и колко от страхливите политици и слаба икономика.По време на социализма нямаше имотни измами, поне не в тези размери, както е сега. Говореше се за измамени хора и откраднати имоти, обаче това бяха близки роднини, любовници, деца, внуци. Този вид измами нямат нищо общо с имотната мафия, която ограби десетки хиляди българи. Да, имаше кражби на имоти, но кражбите бяха облечени със законни думи. Законът не разрешаваше гражданите да имат повече от един апартамент и така верни на Партията се сдобиваха законно с откраднати имоти. Престъпление е, но беше узаконено и хиляди семейства загубиха наследени имоти. Преди 30-35 години имаше банда, която обираше скъпи вили в Бояна. Нито дума в медиите. След обира на няколко къщи на хора с власт се заговори, че ги напада ДС. Може би този слух принуди Властта да прави засади и да застреля крадците при поредния обир.По време на социализма можеше спокойно да пътувате из страната. Ако не ви спре милиция нямаше от кого да се страхувате. Пътувал съм и денем, и нощем. Никога не сме изпитвали страх. Често с приятели сме ходили на Кемера за да пазаруваме валута и никога не сме се страхували от кражба, а от Милицията.  МВР и ДС бяха най-страшните неща след Смъртта !
Израснал съм в семейство с малък бизнес. Апартаментът ни беше и работилница. Нито веднъж не сме били обирани. Да, идвали са от МВР и са ни „страхували”, но след 1950-1960 не е имало обири на служители на МВР или ДС „В името на Народа”. В годините след  Девети септември е имало опасност да нахлуят във всеки дом и да вземат всичко, което им хареса. Написват „Разписка” за конфискация „В името на Народа” и си отиват с плячката. След 1962-ра не е имало такива посещения. Поне не са били масови, както е било преди това.
Хиляди семейства в центъра на София пазят разписки от крадци с оръжие и лента на ръкава…
След 1962-ра година в чрез престъпността се управляваше лесно европейска държава Народна република България. Не е нужно да се притиска населението с тежко въоръжени войници, лагери, масови убийства, както правят други режими. Партията е разполагала с умни и способни кадри, които да са убедили Властта да остави Народа да краде Държавата за да няма опозиция.Почти всеки българин имаше в дома си нещо откраднато от Държавата. Нямаше как да няма. Нямаше откъде да купите важни за живота неща. Така всеки, добре, почти всеки българин притежаваше полезни предмети, които са обект на „престъпление”. Ако носите дънки или маратонки – сте прескочили Закона, защото сте ги купили на черно. Ако имате касетофон ще е купен с валута, която е купена на черно. Ако имате вила сте я построили с крадени материали, защото няма откъде да си купите законно. Да, ако имате кола и не сте чакали за нея поне 10 години значи сте платили за да прередите няколко хиляди чакащи. За ремонта на колата си ползвате крадени части.
Няма как да изброя всичко, което би ви потрябвало и като няма откъде да го купите прескачате Закона. Така Властта държеше в напрежение хората и те не се занимаваха с политика за да не ги попитат откъде са чорапите, сутиена, дамските превръзки, памперсите, макиажа, блузките, палтото, ризите, обувките и …
Учениците и студентите разбираха как работи Системата и се включваха доброволно за да ползват Държавните блага.  Партията управляваше усещанията на българите чрез посочване на различни врагове. Управителите на магазини и заведения бяха врагове. Келнерите бяха врагове. Имащите роднини в чужбина бяха врагове. Бягащите от Родината бяха врагове.
НО, артистите бяха Герои.Артистите оцветяваха PRопагандата и затова на тях беше позволено повече, много повече. Те също купуваха от Черната борса и прескачаха Закона, но не ги наричаха престъпници, а творци. Истината е, че артистите, децата на властимащите, децата и любовниците на хора от Кариерата, барманите, управителите на хотели и заведения, частниците, келнерите и готвачите имаха неписано право да получават подаръци от чужбина или да купуват „глезотии” от Черната борса.
Системата работи и днес. Всеки, който се оплаква от НЕработещата Съдебна система трябва да осъзнае, че проблемът не е създаден днес, а по време на Отечествения фронт. Партията определяше кой може да стане следовател, прокурор и съдия. Партията създаде анонимните юристи. Следователи, прокурори и съдии се ДОпитваха до Партийният секретар, ДС, ЦК и други фактори в Държавата за да обвинят и осъдят правилните хора с правилната присъда. Законът няма никакво значение. Българите не знаеха подробности, но съзнаваха, че Системата няма нищо общо с Темида. Всеки, който е с добри връзки и/или пари може да осъди когото и да било без никакви проблеми. Така се преразпределяше голяма част от БВП и се създаваше корупция в Системата, която трябва да се бори с престъпността.
Тези, които са планирали живота след 1989-та година са знаели, че за да намразят хората Прехода трябва да ги стреснат с престъпност.  Затова още през 1987-1988 създадоха магистрални банди. Те тихо обираха преминаващите транзитно турци и натрупваха огромни състояния. С тези пари и връзки след 1990-та година бригадите PRевзеха ума на частниците и блокирраха Българската икономиката завинаги.
Това е друг разказ…
 Aвтор Владимир Йосифов и BriagNews.
Със съкращения.Препечатано от :socbg.com

Научете повече

Стара Загора-Ресторант "Загорка" ( 4 снимки )

Езеро „Загорка“ е било построено от един от най-успешните градоначалници на Стара Загора – Йордан Капсамунов, управлявал между 1952-ра и 1962 г. Проектът на Йордан Капсамунов бил много мащабен, но в голямата си част останал неосъществен. Кметът искал да изгради в близост голяма къпалня, ресторант на няколко тераси, тенис-кортове, розариум, концертна зала. Йордан Капсамунов мечтаел в езерото да плува корабче, което да развлича старозагорци. На 7 август 1962 г. край езерото официално е открита бирария „Загорка“. 

През 1983 г. на мястото на бирария „Загорка“ общината построява ресторант с хотелска част, носещ същото име, но не успява да го завърши. Поводът за построяването му е предстоящото провеждане на Световно първенство по корабен моделизъм в езеро „Загорка“. Заради липса на средства повечето от проектите на Йордан Капсамунов, свързани с езерото, както и на кметовете след него, останали недовършени. Хотел-ресторант „Загорка“ е завършен и открит през 1987 г. На 30 юни 2012 г., на мястото на останалия безстопанствен в началото на 90-те години хотел-ресторант „Загорка“, е открит петзвезден комплекс - парк-хотел „Стара Загора“. 

В езерото отново плуват лодки и водни колелета, в дървени къщички, разположени във водата, живеят и се размножават над 100 диви патици и други водолюбиви птици. Езерото се зарибява ежегодно, в него се провеждат състезания по спортен риболов корабомоделизъм, триатлон и други водни спортове. В близост се намира и 670-годишен чинар (рекордьор). С него езерото е прочуто в много други градове.

Научете повече

Ресторант „Галатея“ един от старите символи на Варна с много тъжна история

Ресторант „Галатея“ или падналият ресторант, както го знаят варненци несъмнено е представяло на своите гости една най-красивите гледки към град Варна.

През 1968 г. открива врати ресторант „Галатея“ непосредствено до кулата на стария фар може би едно от най-романтичните места в целият град на , което можете да се насладите. Ресторантът бил построен на малко парче скала издадено почти над морето. 

Гледката, която се открива от там е зашеметяваща буквално на няколко крачки от края на скала 20 метра по-надолу е морето. Поради високата активност на свлачища в района, голямото количество бетон изсипано на малко пространство и адекватната канализация на ресторанта през 1997 г долната част на ресторанта пропада в морето. През 1998 в близост до него пропада и вторият фар на кв. Галата. 

Сега за съжаление това прекрасно кътче се е превърнало в свърталище на наркомани, алкохолици и скитници. На това място имаш те обзема чувството за разрухата на една красота ,пристъпваш напред до края на парапета а там те чака пропастта. 

Доста интересни са и трите стъпала, тези три стъпала са всичко ,което е останало от предишната долна част на ресторант като единственото, което се вижда сега от тях е бушуващото море. Бившите съблекални и миялни на ресторанта спокойно могат да станат сцена за високо бюджетен филм на ужасите без усърдие,просто натуралната разруха.

Научете повече

Най-скандалните случки по родното ни черноморие в миналото (Статия)

Лошо обслужване ли получават съветските туристи при посещенията си в Народна република България и дискриминирани ли са за сметка на западните? В продължение на години този въпрос занимава  Държавна сигурност, като службите следят за антисъветски настроения сред персонала в курортните ни комплекси, показват разсекретени документи.
Оплакванията на гостите от СССР за пренебрежително отношение към тях по време на престоя им в България започват в началото на 60-те години, само няколко сезона след отварянето на първите хотели на „Златни пясъци” и „Слънчев бряг”. Настроенията, че са „втора ръка” туристи, особено ескалират след едно масово хранително натравяне.
В началото на юли 1966 г. в ресторант „Кривата липа” на „Златни пясъци” на голяма група от съветски туристи е сервирана развалена руска салата. Тя е приготвена два дни по-рано, а използваните продукти са заразени със салмонела. Оплакванията получават около 150 души, много от които попадат и в болница.

Скандалът е изключително голям и ДС започва светкавично разследване. То установява, че няма умисъл в натравянето на чужденците от „братската страна”, а причината е единствено влошата хигиена. Двама души от персонала са подведени под съдебна отговорност, а „Балкантурист” компенсира заболелите туристи, като на свои разноски ги изпраща на почивка в „Боровец” за „укрепване на здравословното им състояние”.
За да не се повтарят подобни случаи, ДС съставя план с превантивни мерки. Всички работещи в заведенията за обществено хранене минават проверка, а тези, за които се установят връзки с„вражески елементи”, са отстранени от работа. На вербуваните агенти в кухните и бюфетите пък са спуснати инструкции да информират незабавно, ако колегите им не спазват правилниците за обработка и съхранение на храната. Разпоредена е и мащабна инспекция на всички ресторанти, закусвални и сладкарници във Варна, която констатира, че почти навсякъде хигиената е на ниско ниво, а някъде липсват хладилници за съхранение на продуктите.
Натравянето на „Златни пясъци”, което съвсем не е първото, но е най-голямото дотогава, предизвиква лавина от упреци към България от страна на държавния съветски туроператор „Интурист”. Неговите клиенти се оплакват, че при престоя си в България персоналът проявява по-голямо внимание към западните гости и особено към тези от ФРГ.

ДС започва проверка, изводът от която е, че сред работещите в „Балкантурист” няма антисъветски настроения. Изредени са обаче редица слабости, заради които у съветските туристи остава усещането за дискриминация. Една от тях са новооткритите магазини „Кореком”, в които чужденците от социалистите държави не могат да пазаруват, защото нямат валута. Настаняването им в по-непретенциозни хотели за сметка на получващите луксозни стаи западногерманци се обяснява с по-изгодните договори, сключени с немските фирми.
Лошото обслужване в ресторантите се дължало на това, че съветските туристи не се хранели на свободна консумация, а групово. Поради тази причина управителите пращали на техните маси по-ниско квалифициран персонал, който понякога се държал грубо и неучтиво, тъй като не разчитал да получи бакшиш. В същото време опитните сервитьори обслужвали зоните за свободна консумация и си докарвали всеки месец между 100 и 120 лева башкиш от западногерманските туристи. Именно те били и най-честите клиенти на баровете и на единственото в средата на 60-те години казино на „Златни пясъци”. Високите цени в нощните заведения не били по джоба на летовниците от соцлагера, а освен това съветските граждани имали инструкции да не ги посещават и до полунощ да са се прибрали по стаите.

Въпреки набелязаните мерки за подобряване на обслужването след масовото отравяне през 1966 г. през следващото десетилетие не настъпва особена промяна в българския туризъм, ако се съди по продължилите оплаквания на съветските туристи. Държавна сигурност ежегодно ги обобщава и пише справки дали съществуват антисъветски настроения. Изводите всеки път са едни и същи – неприязън на персонала към „братския народ” няма, а проблемите се дължат на организационни слабости.
Поради неуредици, а не заради целенасочена дискриминация, гостите от СССР са пращани в занемарени и несъотвестващи на категорията хотели, в които няма пиколи да носят багажа им. Заради липсата на достатъчно персонал и консумативи стаите им се зареждат със захабено бельо, а кърпите им се сменят на 10 дни. Заради стремежа на управителите на заведенията за хранене да отчитат икономии в края на всеки месец им се сервира студена и некачествена храна и малки порции. А настаняването им на лоши места и на маси с мръсни покривки в ресторанти като популярния „Цигански табор” на „Златни пясъци” не било умишлено.
Най-много оплаквания постъпват от транспорта. Автобусите, с които се извозват организираните съветски туристи, са стари, а освен това постоянно закъсняват или въобще не идват и се провалят платени екскурзии.

Оплакванията постъпват от обслужването не само в морските курорти, а в цялата страна. В софийски ресторант сервитьорите демонстративно отказват да обслужват съветска група и не се трогват дори от сълзите на екскурзоводката им.
Като фрапиращи случаи офицери на ДС посочват в своите справки как служителки в плевенския хотел „Ростов на Дон” се скарали на руснак, който започнал да пее в бара „Три танкиста”. На всичкото отгоре чужденецът бил герой на социалистическия труд. Пак в Плевен, но в ресторант „Кайлъка”, сметката за прощалната чест по случай гостуването на първата жена космонавт Валентина Терешкова била надписана с 40 лева. Сумата не е никак малка, но е сравнително скромна в сравнение друг сервитьорски подвиг, при който на англичанин била представена сметка от 90 лева, а консумацията му била едва за 8 лева.

Заради разказан антисъвестки виц администратор в хотел на „Албена” загубил работата си само няколко часа по-късно, а докторът в курорта бил уволнен заради обиди към съветски туристи, става ясно от справка за туризма в окръг Толбухин през 1972 г.
Случай от 1976 г., който предизвиква голям отзвук, е отказът на управителя на пловдивския ресторант „Пълдин” да пусне вътре съветски туристи с думите „Тези нямат пари за моето заведение”. Водачът на групата се оплаква на самата Цола Драгойчева, която по това време е председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Взети са веднага нови решения за подобряване на обслужването, като едно от тях гласяло управители на хотелите лично да посрещат и да контролират настаняването и обслужването на групите от съветски туристи.

В изготвяните от офицери на ДС справки попадат информации, звучащи като несръчни доноси. Един от агентите на службите докладва, че журито на конкурс „Мис Камчия” през 1976 г. не проявило „политическа прозорливост и тактичност” и показало пристрастие към българските участнички. Това обидило представителките на СССР, ГДР и Унгария и дори се стигнало дотам, че немски туристи започнали да скандират „Стига местен локален патриотизъм”. Същият агент донася още, че на гостите от братската държава се сервират малограмажни порции, в които те намират косми, парчета найлон, хлебарки и паяци.
Източник : www.dariknews.bg
Препечатано от :www.socbg.com

Научете повече

Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Репортаж от един разговор с превантивен характер, организиран от Сoфийската градска прокуратура и Столичното управление на МВР с ръководствот Стопанската дирекция „Обществено хранене“ към СНС.

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.
Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.
На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…

Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:
— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…
— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.
После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.
Излишъците —
„кана без дъно“
Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.
Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.
И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.

Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…
Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!
Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…
Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.
Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева
Кадровият подбор?
Е, понякога е случаен…
А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.
За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.
А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.
И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.
Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.
„Капка в морето“

— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.
-специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.
Директорите — между чука и наковалнята
— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.
А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.
„Лъжат ни…“
И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…
И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.
Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:

— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.
Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.
Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…
А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Източник:socbg.com

Научете повече

Стара Загора -ресторант "Загорка" в 2 снимки от 60-те и 70-те

Банкет в ресторант "Загорка" през 60-те

Ресторант "Загорка"през 70-те

Научете повече

Видин –Култовият бар-ресторант „Телеграф капия” Преди и Сега (Статия)

Едно от култовите места във Видин – бар-ресторант „Телеграф капия” от години се руши след приватизацията на "Балкантурист", съобщава в свой репортаж БНТ. През 80-те години заведението се е превърнало в един от символите на града. Уникалното място повече от десетилетие пустее заради тройна съсобственост – държавна, общинска и частна.

"Телеграф капия" е една от главните порти на Видинското кале и е паметник на културата. Във времето на социализма каменната постройка е превърната в бар и към него е изграден ресторант-градина. През 70-те и 80-те години бар-дискотека „Телеграф капия” става толкова популярен, че се превръща в един от символите на Видин. Тук се слушат най-актуалните парчета на световни звезди.

Колко емблематично е това място за хиляди хора говори легендата за Телеграфа, която е жива и днес. Има група във Фейсбук „Помните ли Телеграф капия?”, където хората качват клипчета от различен период от време – от 80-те, 90-те години... любима музика, хора, които са по цялото земно кълбо, не само в различни градове на България. А най-странното и шокиращото е, че в София, веднъж месечно се прави т.н. „Телеграф капия парти”, твърди Васко Громков, бивш дисководещ в „Телеграф капия".

След приватизацията на „Балкантурист” лятната градина и кухнята на заведението стават частна собственост. Същевременно заведението е публична

държавна собственост, а пристроените на входа сервизни помещения, както и земята е общинска. Общината има идея какво трябва да се направи, но досега нищо не е предприела.

"Сигурно ще се намери изход, ако самата "Телеграф капия" бъде предоставена на Община Видин като публична общинска собственост и след това Община Видин да уреди по някакъв начин със собствениците другите имоти, които са в комплекса", заяви Румен Видов, кмет на община Видин.

Според хората е недопустимо "Телеграф капия", символ на хубавата музика и свободата, да продължава да се руши. Те искат някой от собствениците да възстанови и върне предишната слава на това място.

Научете повече

Разходка по заведенията на черноморието ни в 5 снимки от 70-те

Фрегатата "Арабела" в Албена

Златни пясъци,ресторант "Златна рибка"

Бар "Лилия" Аркутино

Златни пясъци-Ресторант "Кошарата"

Слънчев бряг -ресторант "Българска сватба"

Научете повече

От сервитьорка до съпруга на арабски шейх – невероятната история на принцеса Наташа

Тази история сякаш е извадена от някоя холивудска продукция – обикновена сервитьорка се превръща в арабска принцеса!

Но всъщност сценарият е написан от реалния живот, а героинята в главната роля е сервитьорка от Беларус.Наталия се среща с бъдещия си съпруг в ресторант, но не като клиент. По това време тя работи в ресторант като обикновена сервитьорка и дори не подозира, че този „щастлив“ ден ще промени изцяло живота й. Саид ибн Мактум ибн Рашид Ал Мактум – това е името на шейха – се отбива в заведението със свитата си в най-добрия ресторант в Минск, за да обядва.

Наташа се приближава до мъжа, за да поеме поръчката му, Саид поръчва портокалов сок.Виждайки славянската красавица, той се влюбва лудо в нея. Разбира се, той не разкрива веднага чувствата си, но в главата му вече узрява план как да привлече вниманието на момичето.

Няколко дни по-късно Саид кани Наталия на стрелбището (всъщност той е в Минск на състезание по стрелба) – това е първата им среща, на която принцът пита какво е отношението на момичето към исляма.Наташа Алиева е наполовина азербайджанка по националност, така че няма нищо против религията на Саид. Не минава и седмица, и ето че Саид идва при момичето в невзрачното ѝ село и ѝ прави предложение за женитба. Разбира се, по всички правила, той първо се обръща към бащата на Наташа и му казва, че той и дъщеря му вече са се срещали шест пъти и че той е готов да се ожени за нея.

Наташа не отказва на Саид, тя е силно заинтересована от шанса да се потопи в луксозен живот, защото 16 милиарда долара (това е състоянието на Саид по онова време) не могат да оставят момичето безразлично. Тя дори не се смущава, че принцът вече има една съпруга и пет деца. Но, както изглежда, богатството на този етап е по-важно за Наталия.

Веднага след брака Наташа приема исляма и сменя името си. Сега нейното име е Айша. Тя живее в шикозен собствен дворец, вместо домашни любимци има леопард, разполага и с много слуги.Айша ражда дъщеря на шейха и сега малката принцеса с беларуски корени радва баща си. Всички роднини на Наташа идват да видят момичето и дори не се стесняват да вземат и приятелите си със себе си.Медиите редовно предават, че в семейството царят любов и щастие царят в семейството, но приятелите на Саид имат собствено мнение по въпроса. 

Някои от тях често идват в Минск, за да се отпуснат и разказват, че шейхът не се държи с Наташа като към любимата си съпруга, а по-скоро като любовница. Той присъства на всички събития само с първата си жена и рядко посещава Айша и при това, както изглежда, само с една едничка цел.

Сред слугите се носят слухове, че Саид мрази втората си съпруга. Наташа от своя страна не може да направи нищо, защото всяка инициатива от нейна страна може да свърши зле за нея.

Веднъж Наташа решила да отиде да пазарува и просто да се разходи из града, без да информира съпруга си за това, и за това ѝ своеволие той искал да я застреля. Оказало се, че момичето преследвало богат и безгрижен живот и буквално попаднало в златна клетка.

През 2015 г. арабският шейх Саид си взема и трета съпруга – гимнастичка от Азербайджан, която също му ражда две деца.Когато питат самата Наташа дали е щастлива, тя отговаря, че е щастлива и че много обича мъжа си. Освен това твърди още, че се разбира прекрасно с другите две съпруги на шейха. Родителите ѝ често я посещават, въпреки, че в началото са против брака, но в последствие се примиряват и виждат, че дъщеря им живее добре. Въпреки това, те отказват да се преместят да живеят при нея.

Как завършва тази приказка и колко сили трябва да има Наталия, за да издържи такава връзка, никой не може дори да предположи…

Научете повече

Как и къде купонясваше родната младеж по черноморието ни през 80-те

Но ако ти, читателю, се интересуваш къде са вилнели твоите родители, баби и дядовци дори, хвърли един поглед на следващите редове.

Тогава нямаше социални мрежи или мобилни телефони. И за да видиш някое момче или момиче, което те интересува или да се срещнеш с хора, които са важни за тебе, просто трябваше да отидеш на едно, две или три места и много вероятно беше твоят човек да бъде там. Защото местата за забавление не бяха чак толкова много колкото днес, но пък купонясването беше гарантирано. И така…къде ходеха учениците и изобщо младите бургазлии на възраст 18+ и от 20+ нататък?

Ще започна с „Плочата“.Плочата е …Не, изобщо не става въпрос за грамофонна плоча.

Какво е грамофонна плоча ли? Хм, това едно време беше музикален носител, който се поставяше внимателно в грамофон, за предпочитане стерео грамофон, и се слушаше музика от страна А и страна Б …

Какво е грамофон ли…Ъъъ, грамофон е…

Виж, така няма да се разберем. Търси из Гугъл или из Уикипедия.

Аз, исках само да ти разкажа къде се забавлявахме ние, учениците в Бургас през 80 –те години на миналия век.

Защо през 80-те ли?

Защото тогава бяхме ученици, а защото във времето преди това, демек в края на 70-те и началото на 80- те години извън летния сезон бургаските гъзари, моряци и международни шофьори, ходеха да купонясват в дискотеката на хотел „Приморец“ или в бара на хотел „България“, а след 23 часа с таксита или с автомобили се изнасяха към Слънчев бряг и по-точно към тамошната дискотека „Мелодия“, ама за тези неща други хора трябва да ти разказват, а не самозванци като мен.

Ние тогава сме нямали достъп до тези места ,защото бяхме ученици, както вече казах.

Та, „Плочата“ беше едно нелепо заведение върху покрива на някакви съблекални на Централния плаж в Бургас. Работеше от ранното лято до късната есен. През деня директно от плажната ивица хората си купуваха оттам бира и картофки, но вечер…

Вечер друже мой беше супер. Поне за нас беше така.

Е, пак имаше бира и картофки, по-късно и някакви клисави пици, но едва ли някой ходеше там, за да яде.

Първо се купуваха билети от някакво павилионче отвън…разположено пред тогавашния нощен бар. После се качвахме горе на самата „Плоча“, където …

Така и никога не разбрах как се събираха толкова много хора на възраст от 14-15 години до 30-35 години. Имаше нещо като сцена точно пред самия вход, а тълпата се разделяше в двете крила на заведението, представляващо нещо като прав ъгъл. Тук там из двете крила имаше някакви очукани железни маси и столове, но бройката им беше много по-малка от броя на посетителите.

Някъде на сцената имаше и нещо като предвестник на видео стена и там понякога можехме да гледаме видеоклипове на рок и поп групи.

Веднъж видях как на сцената там пя и свири бургаският рокаджия Георги Мархолев . Беше величествен, защото…ами защото пееше на английски, а не като Данчо Караджов да вика най-много по едно „Оуууиииийееее“. Кой е Данчо Караджов ли? Ти за група „Сигнал“ чувал ли си? Не??? Ами, има информация из интернет. Търси си я.

Хм, не знам защо, но в спомените ми изплува кой знае защо и мини концерт на Нели Рангелова…да, бе …на „Плочата“, точно тя…Нели Рангелова.

Какво??? Не знаеш коя е тя ли? Добре де, виж и снимките из Гугъл. В Уикипедия все ще има сведения за нея. Ами, тогава беше естрадна певица и хубава жена и …не, не. Аз не слушах такава музика, но тогава през онази вечер слушах Нели Рангелова, защото когато пя от сцената, аз бях пред сцената.

Стига си се хилил тъй подигравателно, де.

Музиката за нас беше най-важното, разбираш ли. Стояхме прави с часове на „Плочата“ и слушахме любимата си музика, обличахме се с нещо различно от омразните ученически униформи и.

Да, бе…в училище носехме униформи. Какво е униформа ли? Ами, войниците имаха униформи. Учениците също. Е, не ни харесваше, но никой не ни питаше. Бяха в отвратителен тъмносин цвят. И гадни кройки.

Важно е да кажа, че „Плочата“ беше лятно заведение и затова там нямаше как да има униформи. Собствениците на дънкови панталони и дънкови якета / незнайно защо и тогава и днес, наричани „сафари“ –та /предизвикваха вълни от завист сред останалите.

Беше ученическа дискотека, един вид. Но със сигурност в нея ходеха и по-големи батковци и каки от нас.

Тук поставям едно яко парче на ню ейв групата Алфавил от онова време. Ама кой ли тогава от нас е мислил върху желанието да бъдеш „Вечно млад“

Да, речем, че на това място в Бургас се събираха относително по-възпитани и кротки ученици, подрастващи и по-големи.

Но докато широките народни маси от ученици се събираха на „Плочата“ неспокойните духове и истински бунтари посещаваха „Капута“…онова пространство между Северния плаж и Летния театър. Там нямаше вход, естествено имаше бира в пластмасови чаши и картофи, някои по-жадни набори си носеха бутилки водка или коняк и атмосферата си беше направо наелектризирана и някак революционна. Общо взето беше сигурно, че почти никой от присъстващите не е отличник в училище. Затова и милиционерите често налитаха, за да проверяват кой е с паспорт и и кой без.

Да, през 80-те години нямаше полиция, а милиция.

Нямам ясен спомен от какъв източник се осигуряваше музикалното оформление на „Капута“, но едва ли е била някаква супер музикална уредба. Във всеки случай посетителите на този малък бургаски Содом и Гомор си стояха на купчини и си пийваха и се смееха и се уговаряха къде да продължат нощта.

В онези прастари времена през зимата нещата се случваха в Младежкия дом. Там имаше дискотеки или концерти на български групи. Ами, да…ти какво. Тогава не сме и мечтали да дойдат RAINBOW. Или КISS, или AC DC. Или който и да е.

Но пък можеше да дойде Росица Кирилова…/момент да се прекръстя/

Но лично аз съм гледал ФСБ в Младежкия дом. Прибрах се прегракнал. Е, гледал съм и Щурците и Сигнал в спортна зала „Бойчо Брънзов“, макар че тогава тя се казваше …забравил съм.

Сега се сетих за нещо странно. Дори направо налудничаво.

Около средата на 80-те години имаше някаква необичайна ученическа дискотека в помещение под подлеза срещу Операта. В нея се събираха ученици от 8 до 12 клас. Безвъзвратно съм забравил как се казваше.

Странното беше това, че в 18 часа спираше музиката и дисководещият, демек човекът, който пускаше музиката, четеше едва две минути със строг глас новини. Новини бе!!! Какво бил казал другарят Тодор Живков или къде бил отишъл другарят Жишев и и прочие такива идиотщини и тъпизми. И всички се хилеха, ама слушаха. Повярвай ми…това с новините беше тъпо, тъпо, тъпо решение на комунистическата партия.

После в края на 80-те години местата за забавления в Бургас рязко се увеличиха.

Едно от най-странните заведения в онези времена беше „Навеса“, разположено близо до северната част на тогавашния и днешен хотел „Приморец“.

Представляваше лека метална конструкция тип – парник, покрита с найлон. Предполагам, че по документи там е можело да бъдат приютени петдесетина души, но винаги бяха в пъти повече, изгубени из мъглата от цигарен дим. Толкова кибичеха и отвън.

Имам неясни спомени, че там човек освен алкохол можеше да си поръча айс кола, демек чаша кока кола с топка сладолед и да добави към нея малка водка…или да не добавя нищо.

В Бургас и културата на пиене преживя развитие, затова бяха открити два коктейл бара. И там, както сам можеш да се досетиш млади ми читателю, се сервираха коктейли. Никой не подозираше до този момент, че съществуват „водка фис“ и джин фис“

Това си беше една малка културна революция за общество, свикнало да жули предимно домашна ракия, водка и коняк. И бадемов аперитив. Това последното питие си беше бургаско откритие.

Та, какво за коктейл баровете.

Единият беше до днешната сграда на ВиК Бургас в бившия хотел „Бриз“…ееее, там беше супер снобарско. В интерес на истината там ученици ходеха рядко, но имаше и изключения. По скоро посетителите бяха от 18+ нагоре.

Влизаш и те посреща музика от пиано и флейта, но преди това чинно се редяхме редяхме на опашка, за да се освободи място и да влезем за един джин фис или японско утро или прочие.

А другият подобен коктейл бар отваряше врати зад гърба на Операта. Там, през зимата на 1987 год. доста време се висеше отвън, после във фоайето, докато се освободи маса, за да влезеш вътре в самото заведение.

Всъщност появи се и трето заведение от този род…наричаше се „Дружба“ и беше в к-с „Зорница“. В момента там е разположен офисът на бургаска телевизия.

Учениците имаха и някакъв относително спокоен достъп до отделни ресторанти. Да знаеш, че бащите и майките ви ходеха в тогавашния ресторант „Рибарска среща“, който се намираше …хм срещу днешната „Ротонда“ . Не негово място сега има някакви магазини за дрехи. Та, в „Рибарска среща“ хапвахме пържени калмари и пиехме бира. Спомням си, че веднъж в десети клас отидохме там с моя кум, е тогава той ми беше само съученик, и си поръчахме вино в залата за непушачи. Сервитьорът презрително ни каза, че сме малки и ни препоръча бира. Е ,поне бирата там беше хубава. И калмарите.

Всъщност по-големите ученици можеха да влизат в повечето ресторанти, но винаги с едно наум.

А и честно казано за тогавашните тийнейджъри не беше особено приятно усещане да купонясват в компанията на наборите на майките си и бащите си, че дори и на дядовците и на бабите си.

Представете си лятна вечер в тогавашния ресторант „Пиргос“. По масите стоят семейства или изобщо възрастни хора, бодат си салата и посръбват ракия, хапват мешана скара, ресторантският оркестър пее някаква естрадна боза и изведнъж на дансинга се втурва тълпа ученици, за да танцува на някакво парче на Сиси Кеч или Саманта Фокс , което е пуснал диджеят. Напрегнат момент отвсякъде.

Долу горе същата картинка беше и в тогавашния ресторант „Дружба“ , помещаващ се в Казиното, днес превърнато в културен център „Морско казино“. И на ред други такива места, в които имаше тежък културен сблъсък между ресторантската и едва зараждащата се клубна култура.

Нали разбирате, че трудно се получаваше мирно съвместно съществуване между ученици и възрастни. Че то можеше някоя вечер да те види леля ти или чичо ти как се кълчиш по дансинга или недай Боже как пушиш!!! Отврат.

Но в навечерието на 90-те години откриха първия ресторант за спагети…Е, това беше вече истинска сензация.

Е, как можах…забравих още едно прочуто място. Дискотеката в ЦУРК-а в Морската градина. Помещението беше малко, затова повечето хора висяха на маси отвън, но пък забавлението вътре беше гарантирано. Там се събираха ученици и студенти. Страхотно местенце.

Между другото едни от най-прочутите бургаски радиоводещи в момента ,Петър Генчев, беше там новобранец DJ…

В края на 80-те години се появи нов хит на нощния живот за ученици и луди млади в Бургас.

 „Балатума“…дискотека на открито върху един от тенис – кортовете срещу хотел „Приморец“. Общо взето инвестициите в този …хм…проект бяха нищожни. Някой беше застлал тенис корта с покритие, тип линолеум или балатум и така се появи името на това сборище.

Бира, картофи и …добре, де…Нали се разбрахме. Никой не ходеше по такива места ,за да яде.

Ако щеш вярвай, но имаше вечери, когато програмата там я водеха много яки диджеи от онези времена. Самият Тома Спространов или Данчо Стълбицата. Нещо като днешните Armin Van Buuren или Tiesto, да ме прощаваш за сравнението.

Общо взето влизахме, стояхме по пейките за зрителите на тенис мачовете, а когато пуснеха музиката, правехме цялата група нещо като кръг и си танцувахме или стояхме прави пак часове наред.

Докато пуснеха…един Господ знае защо му казвахме така…докато пуснеха „блус“…демек бавна песен, балада или нещо такова. И тогава по-смелите момчета канеха по-хубавите момичета на танц, а останалите скърцаха със зъби и гледаха мрачно. Първата крачка към някои от днешните бургаски семейства беше направена там, да го знаеш читателю.

Мисля си, че това беше първата огромна бургаска дискотека на открито. Дали в някои вечери вътре в нея е имало 1000 души? Може би.

Но и най-горещото лято свършва и когато сняг забръска, къде да ходиш ти зимъска?

Дискотеката в хотел „България“. За да си купим куверт на стойност 5 лв, се редяхме на опашка от 17 часа следобед. Отваряше в 18 часа. После към 22 часа музиката спираше, светваха лампите и ни гонеха, защото някъде там започваше да работи нощният бар, а в него ходеха …ами, ходеха тежкарите, а не ученици, току що завършили училище или прясно уволнени войници сополанковци като нас. Всъщност на това място можеха да проникнат само представители на 11 и 12 клас. За по-малките ситото беше жестоко.

Е, на мястото на днешния басейн в този хотел майка ти, баща ти, дядо ти и баба ти са танцували върху дансинга или са хвърляли по едни поглед към видео стената, за да видят някой клип на Принс, Кайли Миноуг или Мили Ванили, да речем.

Пак в края на 80-те години и съвсем в началото на 90-те се появи някаква каравана в двора на Етнографския музей…ей, колко народ висеше там.

Колкото и в „Арт клуб“-а в двора на днешния партиен щаб на СДС на ул. „Богориди“. Ако ме питаш, защо висяхме там, ами нямаше никаква логика да го правим, но висяхме с часове. За да видим този или онзи или в моя случай тази или онази. И да тръгнем нанякъде.

През 1988 год. се случи още едно малко чудо…появи се нещо като…нещо като денонощно заведение…силно казано, защото ставаше дума да съвсем мизерно кафене в Търговската къща. Нахаканите пичове с автомобили и мотори ходеха там или пък в друго подобно …хм…кафене на входа до Гробищата, близо до днешната бензиностанция на Петрол. Никой не знае как се е казвало по документи, но всички го наричаха „Кокала“.

Просто там се събираше много народ, за да побъбри, да се повесели и да тръгне нанякъде. Веселба на входа на гробищата??? Ами, така се получи.

През лятото на 1990 год . отвори дискотеката в Профсъюзния дом и е абсолютно сигурно , че в пространството пред нея ходеха много повече хора, отколкото в нея, но всички бяха там. Първо кибичеха в двора на Етнографския музей, а после се изнасяха на тълпи към …това ново място..

Пак тогава на мястото в някакво покъртително заводско хале до КАТ, съвсем в края на Бургас се появи дискотеката „Ла Пиаца“…и народът се юрна в тази посока.

Естествено най-големите приключенци и нощни аристократи избираха през лятото да ходят в Слънчев бряг, но …знаеш ли…и в Бургас имаше доста възможности човек да си отвърти главата от забавления.

90-те години донесоха още повече възможности за нощен живот за бащите и майките, както и за бабите и дядовците на днешните ученици в Бургас.

След дискотеката в Профсъюзния дом за по-големите ,отвори дискотека „Арфа“ във фоайето на Операта за по-малките. Малки малки, ама играеха на зарове край гардеробите.

Новозараждащата се частна инициатива преобразува бившия ресторант „Пиргос“ в дискотека и това място доста време беше тотален хит. През лятото жегата вътре беше убийствена, но въпреки всичко всички се натискаха да влязат.

После в бившия партиен дом, приютил Бургаския свободен университет отвориха дискотека, изникна и друг конкурент в сферата на нощното веселие зад Пожарната, където днес се помещава евангелска църква, по-късно се появиха Караоке бар в Операта, невероятният рок клуб „Сатан“ близо до стадион „Черноморец“, на чието откриване и освещаване въпреки дяволската символика по стените беше поканен православен свещеник, дискотека „Зорница“, в която можеше да се чуе както Металика, така и сръбска музика, клуб „Трокадеро“ до автогара „Запад“ и тоталния хит от лятото 1996 год , плажната дискотека „Палм бийч“, която буквално уби конкуренцията с безплатен вход и евтин алкохол, изникнаха таверни, цингаверни …но…

но…за заведенията от началото на 90-те години пък и средата им и края им ще говорим друг път, ако изобщо ти се слушат такива нафталинени спомени, млади читателю.

Ах, да…вечерният час за ученици беше до 22 часа. И затова в автобусите по това време беше пълно с тийнейджъри, които се прибираха с нежелание. А днес същите те, ама в доста по-възрастен вариант настояват пред своите деца и внуци да се прибират рано. И това ако не е ирония на съдбата.

Е, сега можеш да питаш баща си, майка си, баба си и дядо си в кое от всички заведения из Бургас са вилнели нощно време към края на 80-те и началото на 90-те години. Току виж се окаже, че са били не само в тях, а и в много други. А ако стените им можеха да говорят?

Беше ми приятно да сме заедно в това пътуване из далечното минало.

Научете повече