Нереализираните курорти по Южното ни Черноморие

От години насам ставаме свидетели на презастрояването на българското Черноморие, където бетона е станал повече от зеленината и е започнал бавно, но упорито да превзема и дюните наоколо. На къмпингите завещани ни от социализма изникнаха мастодонтски почивни комплекси, без никакъв план и мисъл в застрояването им. Оказва се обаче, че още през 60-те години на миналия век, когато започва ускореното развитие на стопанския туризъм у нас и наред със строителството на големите курорти познати ни днес, са разработени проекти за няколко курортни комплекси основно на юг от Бургас. Те са били част от мащабния замисъл на Балкантурист за строителството на т. нар. Южен черноморски комплекс. Тези устройствени проекти така и не се осъществяват (някои се реализират само частично), а обособеният за тях терен е бил обхванат основно от мрежата на къмпинги.

Идейните градоустройствени планове разработени от авторските колективи на ИПП „Главпроект“ и до днес съществуват на хартия, която ние изтупахме от прахта и решихме да споделим с вас.

Kурортен комплекс „Каваците“ е трябвало да бъде разположен на 4 км южно от Созопол край обширен плаж носещ името на голямата група мощни дървета-каваци, разположени в северния край. В района зад плажа и дюните теренът е бил засаден с лозя и смокинови дървета. Плажът заедно с дюните заема 29.80 ха, а само пясъчната ивица край морето без дюните – 6.72 ха.

Курортният комплекс проектиран в средата на 60-те е трябвало да разполага с 12 000 легла, от които 9000 са настанени в масивни 3-6 етажни хотели, а 3000 легла в къмпинг обособен в южната част на терена. Хотелските сгради е трябвало да бъдат разположени върху две малки възвишения в южната част на терена и да са с поглед към морето. Застрояването се е предвиждало да бъде с големи и дълги сгради, с които се образуват тесни дворни и улични пространства.Авторският колектив, като се е ръководил от идеята да се запазят непокътнати природните дадености – плажът и дюните – и осигури спокойствие на летуващите, е развил плановата композиция в 4 отделно обособени групи, като двете южни групи са изтеглени на значително разстояние от морския бряг. По този начин те са искали да ограничат съсредоточаването на много хора на едно място, да се осигури по-голямо спокойствие на обитателите и да се разпредели по равномерно насищането на плажа. За да не бъде пуста крайбрежната част вечер, заради изтегленото застрояване на запад от брега, в пространството покрай плажа е трябвало да бъдат разположени подходящи увеселителни и обслужващи заведения, като задължително е подчертано да не се увреждат характерните природни дадености.

Комуникационната мрежа е трябвало да бъде разгърната в 3 категории пътища: външен транзитен път, вътрешна артерия свързваща отделните хотелски групи и вътрешни улици. Предвиждало се е още голям паркинг непосредствено преди комплекса, спортни площадки и малко яхтено пристанище.

Местността предвидена за курортен комплекс „Алепу“ е оградена от нос Агалина, Аркутинската могила и Змийския остров, а далеч на запад от силно залесени горски масиви. Дължината на плажа е 4 км. Там се е предвиждало да се изгради най-големият курортен комплекс по крайбрежието южно от Созопол. Бил е проектиран за 20 000 легла, от които 16 000 в масивни многоетажни хотели, а 4000 легла в къмпинги с интензивно озеленяване около тях. Съществуващите блата развъдници на комари и мухи е трябвало да се превърнат в солено езеро, свързано с морето посредством канал, а около него да бъдат разположени част от хотелите, увеселителните и атракционните заведения.

Най-голямо застрояване се е предвиждало в северната група, разположена на южния скат на нос Агалина. Така в близост да най-хубавия и защитен от ветровете плаж в комплекса е трябвало да има 7500 легла, намиращи се в хотели застроени върху амфитеатрален терен с простор към морето. В центъра са се предвиждали 5000 легла, а в близост до дюните на плажа още 3500 легла. Всички хотели е трябвало да бъдат с поглед към морето и езерото.

Съобщителната мрежа е проектирана както в Каваците. Предвиждали са се още 5 големи паркинга, като и ограничен брой паркоместа пред хотелите и заведенията.

През 1987 г. на част от проектирания за комплекса терен с помощта на австрийска фирма е построено ваканционно селище Дюни.

Плажът на Аркутино

Курортен комплекс „Аркутино“ е трябвало да бъде разположен върху едно от най-интересните и живописни места по българското Черноморие, непосредствено до устието на р. Ропотамо.

Проектираният с капацитет 3000 легла курорт разполага с дълъг, широк и удобен плаж и обширни пясъчни дюни. Там се намира и най-високата в Европа пясъчна дюна. Морето там е чисто и удобно за къпане, а природната среда представлява естествен природен парк предлагащ прекрасни възможности за отдих и почивка.

Предвиждало се е 2-3 етажно терасовидно застрояване върху залесения скат на Аркутинската могила с открит поглед от стаите и терасите към плажа и морето. Строежът на хотелите е можело да се разшири по скалата на Аркутинската могила на север, успорено на пътя, който води към Алепу. Съществуващият къмпинг с мотела се е смятало да се запази и евентуално в бъдеще да се застрои с високи хотели, като по този начин бъде завършен целия градоустройствен ансамбъл. Заведенията и търговските обекти е трябвало да бъдат в района на дюните, северно от съществуващия бар.

В началото на 80-те под егидата на Людмила Живкова в Аркутино започва строежа на селище за даровити деца. След смъртта й проекта е замразен, като недовършените постройки могат да се видят и до днес.
ропотамо

Устието на Ропотамо

Курортен комплекс „Устие Ропотамо“ е бил предвиден за 2500 легла и е трябвало да бъде разположен върху северния бряг на Маслен нос, до устието на р. Ропотамо. Според проекта е съставен от две отделни хотелски групи – едната покрай самото устие на реката, а другата по на югоизток. Проблемът е бил липсата на хубав плаж за летуващите.

Курортен комплекс „Стомоплу“ е бил проектиран край обширен плаж на терен в непосредствена близост до Приморско и тогавашния къмпинг Перла, където по-късно е построена резиденцията на Тодор Живков. Разработеният през 1969 г. проект е предвиждал 12 000 легла, от които 3000 къмпинг.

Съществуващото блато е трябвало да се свърже с морето и да се превърне в солено езеро. Строителството на хотели е трябвало да бъде високо и ниско (3-4 етажа) съобразно природните дадености. Проектът предвиждал по-голямата част от хотелите да бъдат разположени успоредно на плажа покрай езерото. Освен атракционните, увеселителните заведения и търговските площи се е предвиждал и открит театър. Обърнато е внимание и на транспортната мрежа, както и на построяването на няколко малки паркинга, разположени в близост, но извън хотелските групи.
елените



Курортен комплекс „Козлука“ е единственият проектиран северно от Бургас, на 5 км от с. Влас и на 10 км от Слънчев бряг. Проектиран е в естествен парк, който опира почти до плажа. Плажът не е голям, но е удобен за плажуване. Югозападният е дълъг 700 м и широк 10 м, а югоизточният 800 м и средна ширина 35 м.

Курортният комплекс е замислен да бъде изграден като затворено ваканционно селище. Автор на идейно-застроителния градоустройствен план е арх. Иван Касъров. Той е предвиждал една част с компактно блоково застрояване на хотели, затварящи се с различни по големина правоъгълни дворове и свързани помежду си, и с морето. Капацитетът на тази по-компактна част е плануван за 1300 легла. Вътрешните пространства е щяло да бъдат оформени декоративно с подходящите тревни и водни площи. В общия ансамбъл са включени и всички обслужващи заведения. Комплексът се е целил в по-висока категория летовници.

Източната част на комплекса е предвидена за 800 легла с терасовидно застрояване на 1-2 етажа. Между тях се е намирал естествен парк, в който е трябвало да се изгради голяма спортна база, хранителни и увеселителни заведения. Предвиждал се е и мостик, където да акустират леки плавателни съдове, а западно от съществуващата тогава риболовна база – малък пристан и хелинг за спортни плавателни съдове и лодки. Предвиден е бил и открит плувен басейн.

През курортния комплекс не се допуска транзитно движение, като почти цялата територия е трябвало да бъде предоставена на пешеходеца. Връзката на комплекса с пътната мрежа е трябвало да се осъществява по съществуващия път за с. Влас, като достига до комплекса, без да преминава транзитно през него. На няколко места са планирани площадки за паркиране, но твърде пестеливо.

Над комплекса проектантът е предвиждал и прокарването на панорамен път, който да не безпокои летуващите и откъдето ще се откриват интересни панорамни гледки към комплекса и морето.

През 1985 г. в района започва изграждането на вилно селище Елените, който заедно с в.с. Дюни, построено две години по-късно, са последните курортни селища изградени по времето на социализма и спечелили международно признание.

Е, не ни остава нищо друго освен да кажем, че като цяло терените предвидени за застрояване преди 50 години, днес са не само застроени, а на места и презастроени. Разбира се по проекти, които нямат нищо общо с показаните от нас. Дали, ако тези терени край морето бяха построени по тези архитектурни планове днес щяха да представляват по-добра гледка за окото от настоящата реалност, остава само да гадаем.

Източник:periscop

Научете повече

Заснемане на "Бягство в Ропотамо" през далечната 1973 г.

Иван Кондов стиска ръката на Стоянка Мутафова, която е по бански до Григор Вачков и Георги Калоянчев по време на снимките на "Бягство в Ропотамо" през далечната 1973 г.

Научете повече

Ропотамо – плаващият бар,1970 г ( 2 снимки )

Още снимки от Ропотамо тук >>>

Научете повече

„Призрачният град“ за надарени деца

Аркутинският плаж между Созопол и Приморско е един от най-хубавите по южното ни Черноморие. В близкото блато се срещат редки растителни видове, наоколо има гъсти гори, а птиците всяка година минават оттам отлитайки за топлите страни. Над самия плаж обаче от десетилетия стърчат изтърбушени и зеещи с лице към морето няколко недовършени бетонни сгради. Всеки, който минава оттам или решава да плажува наоколо редовно си задава въпроса какво всъщност представлява този страшен и празен скелет надвиснал над летовниците по плажа и гледащ към изгрева в Черно море.

В края на 70-те години властва безметежното управление на Тодор Живков, а дъщеря му е във вихъра си. Като силна политическа фигура покровителствана от баща си, тя успява да налее милиони в най-различни културни мероприятия и проекти, а те са повече от амбициозни. Най-популярният от тях е домакинството на международната детска асамблея “Знаме на мира”, която Людмила Живкова успява да организира през лятото на 1979 г. 

По същото време хората около нея избират Аркутино за мястото, където да се построи курортен комплекс за надарени деца под егидата на „Знаме на мира“, нещо като „Знаме на мира-2″Дъщерята на Първия е искала в тези сгради, които и сега изглеждат интересни и различни като архитектурно решение, да приютят най-талантливите деца на България и на света, за да се обучават и да станат бъдещите ръководители на Земята в организации като ООН и ЮНЕСКО. 

Людмила е правела опити да изгради бъдещ елит, който да управлява света без войни, а само чрез взаимно разбирателство, сътрудничество и взаимопомощ. Това са и основните принципи на асамблеята „Знаме на мира“. А най-свръхамбициозният и проект е предвиждал да създаде т.нар. „Звездна карта“, в която е трябвало да се картотекират всички талантливи деца по света, за да се превърнат те в приятели на България. Но идеите на Людмила Живкова за „Звездната карта“, за асамблеята, за училището за талантливи деца в Аркутино и за друго училище в Странджа планина се посрещат на нож от Москва. 

Според някои слухове именно тези нейни начинания подписват и смъртната й присъда.След внезапната й смърт през лятото на 1981 г., българската държава създава фондация „Людмила Живкова“, която трябва да се явява като продължител на нейните схващания. Комплексът на Аркутино е едно от тях и е замислен като творческо-екологична структура, която да работи във веригата „Колежи на обединения свят“ под патронажа на принц Чарлз. Идеята за български клон на обединените колежи е взаимствана малко след смъртта на Людмила.

Така държавата в лицето на фондация „Людмила Живкова“ и Комитета за култура – Център „Знаме на мира“ решава да изгради на Аркутино екоселище за талантливи деца (Творчески-екологичен комплекс „Ропотамо“) и да направи мястото част от инициативата на един германец за верига училища по цял свят, където учениците да се срещат с връстниците си от чужбина и това да доведе до един по-добър свят. В недовършените сгради е трябвало да се обучават над 250 български и чуждестранни деца по специална програма.През 1984 г. земите предвидени за застрояване са отчуждени, а година по-късно е издадено и разрешението за строеж. Извършени са съответните проучвателни дейности и строителството е започнато. Теренът с обща площ над 668 декара, се намира на морския бряг в преходната зона към резервата “Ропотамо”. Както и при други проекти, свързани по някакъв начин с дъщерята на Първия, не се пести от багери, бетон и, където се наложи, взривове. 

Тонове и тонове бетон са изсипани баш на една крачка от самия бряг.  Мащабите на проекта могат да засрамят и много инвеститори от безумните времена преди кризата 20 години по-късно – над 600 декара земя вече никога няма да са диви, даже и по устройствен план.През 1988 г. градежът е спрян. Според други данни строежът е замразен след 10.XI.1989 г. заради протестите на силната тогава „Екогласност“, тъй като сградите щели да пречат на полета на птиците.

Демокрацията заварва в комплекса „Знаме на мира-2″ два грамадни корпуса завършени на етап груб строеж, а от третия е изграден първият етаж. Твърде далеч от пускане и твърде скъпо за взривяване. Следва прехвърляне на собствеността между различните ведомства. С протокол от IX/1990 г. Министерството на културата прехвърля собствеността на Министерството на просветата. Държавата харизва почти цялото пространство в района на „Главболгарстрой“ през 1995 г. „, която пък е приватизирана през 1997 г.  На обекта не идват нито държавни багери, нито пък частни.

През 2006 г. „Главболгарстрой“ продават земята с комплекса на някакъв британски инвестиционен тръст. Но само година след сделката, на по-малко от километър в северна посока компанията изгражда ваканционно селище. Иначе казано, частните багери идват, ама за да копаят на съвсем друго място. Така вместо да завършат комплекса, те решават да съсипват природата някъде другаде.През последните години не е издавано разрешение за строеж в рамките на „Знаме на мира-2″. 

В същото време, той е върху урбанизирана територия и в проекта за изменение на Общия устройствен план на община Созопол, а там е предвидено курортно застрояване. Някогашният летен център за надарени деца може и да бъде достроен, ако експертиза покаже, че сградите са в добро състояние и инвеститорът е решил, че си заслужава. Реални изгледи това да се случи обаче няма.

30 години след първата копка призрачните бетонни гиганти продължават да се изивисяват над главите на летовниците. Около тях са израснали дървета и храсти, които са естествен преход към пясъчните дюни с техните уникални цветя и треви.В една част от недостроения комплекс се влиза лесно – само трябва да кривнеш от пътя за плажа и да се набереш по бетона тук и там. По някои от стените има грозни графити. Наоколо се търкалят и празните флакони от спрейовете. Личи си къде са били скелетата, на поразия стърчат арматури. 

Не изглежда да е крадено поради простата причина, че частният път (за чиято законност може да се поспори) долу затруднява проникването на газки, каруци и бусове за возене на метал. И най-злите пазители на реда обаче не могат да опазят строежа от природата. Тя бавно, но сигурно го завзема. След още 25 години бездействие, почивният комплекс сигурно ще изглежда като един голям изкуствен риф на сушата – композиция от изцяло зелени кубчета с по една гора отгоре.

За написването на статията са използвани различни публикации по темата в медиите: www.vsekiden.com, www.webcafe.bg, marshruti.com, arhitektura.bg

Научете повече

Разказ за цигарите от едно време, когато опаковките бяха семпли и стилни

Едно време нямаше надписи като „Пушенето вреди на вашето здраве”, „Пушенето убива” и т.н.
Опаковките на цигарите бяха семпли и стилни.
Мъжете дърпаха яко и бълваха облаци дим. Тарикатите пускаха дима на кръгчета.
Спомените ми са от времето, когато цигарената промишленост вече беше национализирана и се бяха появили нови марки. Социалистически.

Умираха кръчмарски песни като:

      Ти ги пушиш „Томасян”,

       Аз ги пуша муфтаджан.

„Муфтаджан” идва от „муфта”. Аванта – казано на чист български.
Филтърът още не беше измислен.
Цигарите бяха безбожно евтини – на цената на един хляб горе-долу.
Най-евтините бяха „Тютюнопроизводител”, мисля, че те не се пускаха официално в продажба, но можеха да се намерят на сергиите по пазарите.

По-бедните пушеха „Ударник” – по-серт, и „Бузлуджа” – по-яваш. Мисля, че бяха по 20 стотинки.
Постепенно интересът към тях намаля, но „Арда” –та пък си остана класическа народна цигара. В началото на 70-те години струваше 25 стотинки.

Биваше два вида –с бандерол и без бандерол. Без бандерол беше от по-лошокачествен тютюн, не че беше контрабанда.
Учениците пропушваха с „Малка Арда” – струваше 12 стотинки. Какво му плащаш.
От време на време пускаха малки серии кутийки с по 4 или малко повече цигари. Посветени на Международния панаир, примерно, или на друго събитие. Имаше ги само във фирмените магазини на „Булгартабак”.
Намираха се и марки, които не станаха популярни, но както се казва – за всеки влак си имаше пътници.
Имаше луксозни „Дипломат”, „Спорт” – по-дълги от обикновените, „Рила”, „Лукс”.
Че даже и „Девети септември”.

По стрелбищата класическа награда беше цигара „Фемина” – със златен станиол в единия край, доколкото си спомням.
В Пловдив май най-масовата цигара беше „Родопи”. По-късно „Слънце”.
„Слънце” – то струваше 32 стотинки.
Старшина Костов в казармата си купуваше от лавката три кутии с едно кибритче – правеше точно левче.
По-късно сложиха филтри на повечето цигари, „Родопи” се продаваха и в новия вариант, но „Арда”- та мисля, че не вървеше.
Отначало филтърът беше от нещо кат лигнин. Едни от първите ароматизирани цигари с филтър бяха „Ел Диабло” – по 55 стотинки.

Имаше и „Шипка” – ако не се лъжа.
Около 1967-а излезе модата на ароматизираните цигари в твърда кутия. Бяха три марки „Ком”, „Луна” и „Ропотамо”. Миришеха така, както си представяхме, че миришат западните цигари.
За броени дни новите цигари станаха най-търсени от младите пушачи.
Беше съвсем друго – седнеш на бара, извадиш бяло-червената кутия „Ком”, почнеш да я разопаковаш, отваряш капака, сваляш станиола, дърпаш червената лентичка…Поднесеш на останалите…Тарикатска работа.
Не след дълго се пусна мълвата, че и трите вида цигари са отровни – радиоактивни или нещо подобно. И за три дни интересът към тях секна така изведнъж, както се беше породил. Като с нож.

Лавката в казармата не можа да продаде един стек изостанала „Луна” за цяла година.
Войниците тогава пушеха „Арда” и „Слънце”. По-заможните – „БТ” от 60 стотинки.
Имаше поне три вида БТ-та – в пакет, в пакет с целофан и в кутия.
Всички твърдяха, че твърдото БТ е най-добрата българска цигара. За да се намери, трябваха връзки или късмет.
Да не забравим „Стюардесата”. Тя биваше малка и голяма. С целофан и без. Освен това имаше различни подвидове, които се познаваха по тайни знаци – примерно по цвета на филтъра.
Най-се търсеше „плевенската”.

По едно време пуснаха японски цигари. Държавата рядко отпускаше валута за покупка на вносни цигари, така че не знам каква беше причината за тази щедрост. Може би бяха плод на някакъв бартер.
Японските цигари струваха по 55 стотинки и бяха съвсем конкурентни. Бяха „Хоуп” – викахме им „Хопе”, „Хи Лайт” и – ако не се лъжа, „Чери”.

Суло и Пульо минаха на японски цигари, един ден те изчезнаха и лека-полека се забравиха.
В края на 70-те години имаше и „лицензни” цигари като „Астор”. Доста по-късно и „Марлборо”.
Когато след 10 ноември пазарът се насити с внесено кой знае откъде дълго „Боро”, познавачите въздишаха по българското късо, което си бе по-близко до оригинала от вносните.
Носеха се слухове, че още през 50-те години сме произвеждали „Честърфийлд”, но това си било истинска държавна тайна.
Цигарената ни промишленост бълваше огромни количества продукция за Съветския съюз”. За онзи необятен пазар беше предназначена марката „Ту 134”.
Работниците от пловдивската цигарен фабрика изнасяха такива цигари и ги раздаваха на близки и познати. А може би ги и продаваха.

Мисля, че имаше експортни „Опал”, но не помня дали бяха за съветския пазар.
Вносни цигари можеха да се купят най-вече от магазинчетата към хотелите и ресторантите на „Балкантурист”. Струваха 1,40, 1,60 – до два лева.
Имаше прекрасни цигари, но и тях ги развалиха. Някой преди няколко месеца ми беше пратил прекрасна и тъжна история за деградацията на старите световни марки, но не мога да я намеря – ще го моля да я изпрати отново, ако прочете тези редове, сега му е времето за допълване на цигарените спомени.
Вносни цигари имаше в изобилие и в Кореком.
През лятото на 1980-а бях семейно на море в Китен. Имахме десетина западни марки и с тях си купихме един стек „Ротманс”.
Ех, че беше хубаво. Картата 14 лева, кебапчетата и ракията – евтини, и накрая като палнеш една вносна думана – живот. Все едно, че си в Монте Карло.

Едни приятели, все още ергени, пък правеха следния номер на морето. Тръгваха с една кутия „Марлборо”, изпушваха я, след което я пълнеха с каквото попадне.
Черпеха щедро рускините, а те ахкаха от неземния аромат. Макар че той си беше от категорията „Ту 134”.
Най-шантави бяха румънците. Даваха мило и друго за „Кент”. Никаква друга марка не признаваха.
Един ден минах през Букурещ, бях си приготвил две-три кутии „Кент”, които продадох още на гарата, и с пълен джоб леи тръгнах да поразгледам града.

Открих някакво скъпо заведение надникнах вътре и какво да видя – седнали румънските пичове с понаправени мадами и на всяка маса без изключение – кутия „Кент”. Явно който няма Кент, не може да си намери мадама.
А сега – мадамите вече не се лъжат с лъскави кутии цигари. Искат сухо.

Източник:zaprehoda

Научете повече

Невероятната история на първата българска експедиция със сал през 1965 г.

Първата българска експедиция със сал е през 1965 г., разказа историкът. „Бабуш”, както е наречено плавателното средство, е бил конструкция, направена с предимно подръчни материали. Екипажът от четирима ентусиасти, сред които и една жена, е плавал от Видин до Тулча. Един от най-любопитните експерименти при родните мореплаватели е катамаранът „Хеброс”.


Експедицията е направена през 1974 г. За изработването на катамарана са използвани части от военен самолет. Идеята за „Хеброс” е на пловдивчанина д-р Гарабед Томасян, посочва Роков. По думите му лекарят и колегите му успяват да се сдобият с бракуван изтребител МИГ-17. Те ползват резервоарите на самолета за поплавъци на катамарана си, върху тях слагат няколко дъски, опъват едно платно и се понасят от Русе през Констанца към Варна.

След пътешествието самите мореплаватели отчитат, че резервоарите на изтребителя не са най-добрия вариант за направата на сал, смее се Роков. По думите му изводът на българските смелчаци е, че с резервоари на самолет може да се плава, но само в тихи води, не и в морето. Поради тази причина година по-късно д-р Томасян прави нов катамаран, който отново носи името „Хеброс”, но вече е с доста по-различна конструкция.

Маршрутът тогава е и по-голям - от Русе, през Сулина, Одеса, Севастопол и Новоросийск, та до Варна.

Сред интересните постижения на българските мореплаватели е и славянската лодка „Перун”, допълва Роков. По думите му с нея са направени три плавания в периода 1987-1989 г. под ръководството на д-р Томасян. Първото е от Киев до Варна по река Днепър и Черно море. Маршрутът е подбран според стари сведения от византийски летописци за движението на търговците от Киев.

Второто плаване на родните ентусиасти е по линията Будапеща - Видин и цели да провери достоверността на историческите сведения за походите на хан Омуртаг срещу франките. Третото плаване на „Перун” е през Егейско море от Солун до Атина, като идеята е била да се разбере повече за майсторството на славяните да плават по море.

„Перун” е направена във варненското село Казашко от баща и син потомствени корабостроители, разказва Роков. По думите му местните майстори и сега са готови да направят такъв плавателен съд, стига да се намерят пари и мераклии да плават. Самата лодка „Перун” за съжаление вече я няма, казва Роков. Тя не е опазена дори като музеен експонат и от нея са останали само няколко елемента.

Български последователи на великите мореплаватели успяват да преодолеят разстоянието от София до Бургас по вода

Сред последователите на Ален Бомбар у нас Роков откроява експедицията на трима варненци, направена през 1968 г. Тогава учител, лекар и журналист се качват на лодка-сеферка, носеща името „Дръзки”, и потеглят към река Ропотамо. По подобие на своя вдъхновител, който е пресякъл Атлантическия океан без храна и вода, те също не вземат никакви запаси. Разликата с пътешествието на Бомбар е, че българите гребат през цялото време. Стигат до реката и се връщат в родния си град за 10 дни. През това време карат на риба и дъждовна вода.

Български последователи на великите мореплаватели успяват да преодолеят и разстоянието от София до Бургас по вода, разказва още Роков. Любопитното пътуване е реализирано от 10 ентусиасти от софийския клуб „Ескус” през 1984 г. Ръководител на експедицията е Кеворк Месроб. Мореплавателите се натоварват на десантна надуваема лодка и от София по река Искър стигат до Дунав. Следват Силистра, Тулча, Констанца, Варна. Така за около 20 дни пътешествениците пристигат живи и здрави в Бургас.

Интересен факт е, че повечето от българските мореплаватели са от вътрешността на страната, посочва Роков. Според него никой не може да обясни защо хората, живеещи до морето, не са предприемали подобни експедиции. Той уточнява, че вече работи върху изпълнението на серия научни публикации, които да изкарат на светло мореплавателите и техните постижения. И междувременно не губи вяра в романтичността и „щуротията” на съвременниците си, тъй като съвсем наскоро негов приятел се е завърнал във Варна, след като преплавал надлъж река Камчия със сал от пластмасови бутилки.

Източник: БТА

Научете повече

Българското черноморие през 1961-ва година ( 11 снимки )

Ахтопол

Балчик

Бяла,къмпинг "Луна"

Дружба

Китен

Несебър

Обзор

Приморско,устието на река Ропотамо

Слънчев бряг

Варна

Златни пясъци

Уникално видео от някогашния Слънчев бряг вижте тук >>>

Научете повече

Мис България от 1967г в контраст с българката, която ни представи на най-престижния международен конкурс за красота – „Мисис Свят” 2014

Бранимира Антонова е българска актриса, известна като първата „Мис България“ (1967 г.), а година по-късно и „Мис Фестивал“ на Световния младежки фестивал в София през 1968 година. Има над 20 участия в игрални филми и тв новели. Между тях са „Мъже в командировка“ (1969), „Бягство в Ропотамо“ (1973), „Приключенията на Авакум Захов“ (1980) и други.

На 5 годишна възраст започва да играе балет. Учи в хореографското училище в София. Дебютът и в киното е във филма „Етюд“, когато е още малко момиче. Ненавършила 15 години първо става „Мис Слънчев бряг“, след това „Мис София“ и накрая „Мис България“. Това открива за нея пътя към игралното кино. Три пъти е избирана за жена на годината.

Научете повече

Ропотамо

Панорама от 80-те

Научете повече

Черно-бялата фотография на МИС България 67-ма, грабна вниманието на хората из целия свят

Коментарите и препоръчванията на снимката растат с всяка минута. Сред изказванията присъстват и коментари на много българи, които с гордост добавят възхищението си, а един от тях гласи:

„Чудесен начин, с който да запознаем света с България. Стига само са слушали за всичко лошо, което ни се случва, нека да има и хубави искри, които да палят възхищение, а не съжаление.Бранимира Антонова е актриса, която у нас е известна повече като първата „Мис България“ 1967 г. Кариерата й е много успешна и е наситена с 20 участия в различни български игрални филми и телевизионни новели. Между тях са „Мъже в командировка“ (1969), „Бягство в Ропотамо“ (1973), „Приключенията на Авакум Захов“ (1980) и др.

Добротата в сърцето на Бранимира е също толкова голяма. Преди много години, когато е била във Франкфурт, посетила дом за възрастни хора – актьори, инженери, професори, където се е грижела за тях.

От там дошло решението да направи такъв дом и в България, за да помага на възрастните хора, които си нямат никого. Желанието й не се осъществило, тъй като тръгнали слухове, че иска да печели пари от това и целите й са всичко друго, но не и чисти.Въпреки това едно от най-истинските й разбирания за живота е това, че трябва да помага на хората, защото и на нея са й помагали.

Научете повече

Как някога можеше да закусваш за 15 стотинки и да вечеряш с 30 стотинки

Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10

Цените при социализма бяха народни, както и заплатите, апропо. През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 без бурканчето, 22 с бурканче или в кофичка. Кравето сирене беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140. При все това с тия пари можеше да се купят доста неща и никой не гладуваше.

Рибната консерва „Копърка“ например, която бе символ на студентската мизерия, струваше 28 стотинки. Пресен сафрид, какъвто сега не може да се намери под 6 лева, беше 64 стотинки килото, пише "Соц.бг".
Имахме национален риболовен флот, който след това беше разпродаден или нарязан за скрап, затова и замразената скумрия беше 1,20-1,60 според големината.

Имаше и ценови куриози от плановата икономика, разбира се. Консервата скумрия в собствен сос беше 36 ст., а скумрия консерва в подлютен сос – 38 ст.

Беше деликатес и трудно се намираше обаче консервата „Ропотамо“. Тя беше вече цели 55 стотинки.
Наденицата македонка, известна като „Кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене различно – от 15 до 20. Ама все пресни. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето.

По-късно се появиха и глезотии като швепс – 60 стотинки без бутилката. Но пък виното беше по джоба на всеки. Бялото – 97 ст. Червеното – и то беше толкова. Не помня включваше ли бутилката от 10 ст., или тя отделно вървеше.

Борбата с алкохолизма беше мижи да те лажем. Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10 (все по стандарт от 700 грама).

Родните велосипеди „Балкан“ – и сгъваеми, и с цяла рамка, всичките бяха по 85 лв. Батерийките бяха само „Никопол“ – 13 ст. малката, а 4,5 V – 48 ст.

По времето на Тодор Живков народът работеше и ако и да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо.

Лютеницата, която бълваха десетките консервни фабрики, беше 60 стотинки.

БЛИЦ

Научете повече

София-ресторант "Ропотамо" ,80-те

Научете повече

Стари Български цигари

Масовите цигари ппреди 1990 година бяха изключително български. Вносни можеше да се намерят предимно в „Кореком“.През 50-те и 60-те години се появиха „Ударник“, „Арда“, „Родопи“, „Тютюнопроизводител“, „Бузлуджа“

 По-късно пуснаха и престижната марка „Слънце“ – кутия. Много се търсеше „Златна Арда“, за нея дори запяха песен: „Имате ли „Арда“, имате ли „Златна Арда“, дайте я насам!“

На кутията на цигари „Родопи“ присъстваше графика на планини, а на „Ударник“ – рисунка на работник. Всички те обаче бяха без филтър. През 60-те и 70-те години се родиха филтърните „Ком“, „Стюардеса“, „Ропотамо“, „Луна“, “ Феникс“. Най-качествените български цигари си останаха БТ (Булгартабак).

Научете повече

Ропотамо

Изглед от 70-те.

Научете повече

Позиви „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ заливат София през 1968 година

На 21 септември 1968 г., в една съботна вечер, между 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той преминава през „Шипка“, „Оборище“ „Шейново“ „Сан Стефано“, „Любен Каравелов“, „Юрий Венелин“ и преките между тях, след което се насочва към кв. „Владимир Заимов“ и близките улици „Стара планина“, „Чаталджа“ и др. Носи със себе си към 50-60 позива, които поставя в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които преминава. Там където има къщи хвърля позивите направо в самите им дворове. Разпространява всички листовки за около час и половина, след което обиколя из столичния град за да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „Кирил и Методий“ №2, при нищо неподозиращия му баща.


На 22 септември, в неделния следобед, около 14.30 часа, по други улици в центъра на София тръгва 21 годишният колега на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „Неофит Рилски“, малките „Пет кюшета“, „Шишман“. После прекосява „Аксаков“ и района на Паметника на съветската армия за да се насочи към ул. „Иван Асен II” и тогавашния ж.к. „Ленин“. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „Патриарх Евтимий“, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в района около ул. „Симеон“. Действайки припряно и с постоянно озъртане, пъхва всички позиви безразборно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един позив, но някъде и по два-три наведнъж. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „Витоша“ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 г., към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и специалност Валентин Радев и неговият приятел Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае малката подробност, че Валентин носи със себе си и предварително подготвени позиви, които трябва да разпространи извън столицата. Той използва нощуването им в роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Какво искаха тези три момчета и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?


Само преди месец, на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналото през януари демократично обновление в страната. За предишните месеци от началото на годината чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче, започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „социализъм с човешко лице“ е сложен край.


Първите позиви – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“

Смазването на реформите на чехи и словаци се посреща с видимо недоволство от будната част на българската младеж и общественост. Ала малцина са онези, които обличат това свое негодувание и в реални действия на протест. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ работник за да припечели някой лев в столичния завод „Пролетарий“. Още през деня на 21 август там е проведено събрание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския договор и участието на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „Скопие“, която съобщава в съвсем друга светлина за случващото се в Чехословакия. Той за пореден път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не казват истината за събитията.
В деня на агресията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро недоволство смазването на опита на чехи и словаци за демократични и либерални реформи, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев разказва: „Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят приятел и състудент Едуард Генов Генов, с когото ние се видяхме. В разговор с него разменихме мнения и становища за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази държава, което сметнахме за неправилно. Както аз, така и той изразихме недоволство от този акт на петте съюзнически държави като го нарекохме „окупация“. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на много други хора в нашата страна, поради което решихме, че е нужно да предприемем и ние нещо против действията на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна.“
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „Витоша“ №69. След около два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „Около 17 септември, мисля че беше вторник, в разговор с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до становище, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един неправилен акт и решихме, че трябва да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение против тези действия. Не си спомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София.“ Еди и Сашо веднага уточняват текста на позивите да гласи: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. Решават още на другия ден да се съберат и да подготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от дома си на Валентин Радев, който живее наблизо на ул. „Раковска“ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „Симеон“. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил за да отидат заедно до жилището на техния приятел и състудент Сашо и пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия. Валентин се съгласява незабавно и тръгват към „Витошка“.


 В дома на Ал. Димитров изработват нещо като клише, за да могат по-лесно да вадят след това позивите и да затруднят евентуалното им разкриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с клише от картон и после с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отказват. Накрая Едуард предлага да използват вече направените клишета като шаблони и с помощта на химически молив или химикал да изписват буквите като слагат по няколко индига за да могат по този начин да отпечатат възможно най-голям брой позиви. Накрая от всичките изготвени 20 броя взема Валентин, за да ги разпострани в градовете, през които минава през следващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на следващия ден написва и още около 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този начин общият брой на позивите при него достига 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива отново в дома на Сашо на „Витошка“ №69 и взема около 1/3 от около 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на следващия ден, през нощта на 22 срещу 23 септември – неделя срещу понеделник. Разпределят си центъра на столицата на райони, като Генов избира най-общо пространството около ул. „Сан-Стефано“ и тогавашния кв. „Заимов“. Ал. Димитров настоява разпространението да стане през деня в неделя. Генов обаче няма търпение и както вече стана ясно разпространява своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в следващите един-два дни районни управления на МВР в столицата и Пловдив получават информация за разпространени и намерени в пощенски кутии от граждани позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „Антим I-ви“ №19, както и на софийските „Л. Каравелов“ №31, „Чаталджа“ №64, „Стара планина“ №32, „Иван Асен“ №75, „Патриарх Евтимий“ №21, ж.к. „Ленин“, бл. 29. Като се има предвид, че сред веществените доказателства във връзка с по-сетнешното дело се съдържа плик с едва 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да направим заключението, че най-верните на режима на Живков поне в тези райони на двата града не са надхвърляли 10%?


Вторите позиви

Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят дейността си за да се заметат следите. Надяват се също да използват това време за да се опитат да привлекат и нови съмишленици. Не успяват особено. След средата на октомври, когато вече учебната година в СУ е започнала, тримата се срещат във факултета и отиват след това в дома на Валентин на ‚Раковска“. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата решават да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се спират на следните два: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“ и „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ За прибавката „Хора бдете“ особено настоява Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива между книгите в домашната библиотека. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на шаблон за новите позиви, тъй като Сашо има изпит по английски и не може да участва в самото написване. И този път шаблонът се изработва от кадастров картон. Едуард изработва този за първия позив, а Валентин за втория.
Първоначално решават самата втора партида от позиви да подготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на следващата сутрин Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „Кирил и Методий“ №2. Там написват около 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард пише единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден около 30 броя, а Едуард около 20, след което се разделят. Продължават в следващите дни всеки отделно да пише позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, но установяват, че амбицията им е нереалистична и намаляват бройката на около 200. Валентин изготвя около 100 броя, които завършва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново използва библиотеката в дома като скривалище за готовите вече позиви. Причината да привърши преждевременно е и завръщането на сестра му и неговия зет от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този начин, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с идеята втората партида позиви да бъде готова на 24 октомври (четъртък), а разпространена на 25 октомври (петък срещу събота) в София. Ала тъй като не са готови в уречения ден, разпространението временно се осуетява. Едуард успява обаче да залепи два от позивите, които са у него на публични места. Единият се оказва в една октомврийска утрин на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде около улиците „Московска“ и „11 август“. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и съобщава на Едуард очакваната от дни новина, че е готов с позивите. Остава да се съберат и да решат кога и къде да ги разпространят.


29 октомври – Арестът


На другия ден, 29 октомври 1968 г., по предварителна уговорка по средата на пътя между домовете им, Валентин се среща с Едуард за да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо забелязва на известно разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че вече са по следите им. Съмнението си в този момент не споделя с Еди. Но още същият следобяд, Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че определени лица са му предложили да разпространява позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, но му съобщава, че го знае от „лични връзки в КДС“. В междучасието на лекцията провеждаща се между 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да сподели новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа за да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е отново по средата на пътя между двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена папка от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има намерение да ги предаде вечерта на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.
Само след около три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е задържан с общо 217 броя позиви, малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“. В същия късен следобяд Александър Димитров е задържан в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението известно сред столичани тогава като „Бамбука“. Валентин Радев пък е арестуван на „Раковска“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му.
И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. В началото на 1969 г. – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 г. на Върховен съд на Народна република България, II наказателно отделение присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и друг плик с 21 позива, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от затвора се жени и има двама сина. През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“ – открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинските споразумения. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в САЩ където умира на 16 декември 2009 г.
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 г.
След излизането си от затвора Александър Димитров е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има дъщеря и син. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“. И досега живее на ул. „Витошка“, в същия дом, в който се роди идеята за солидарността с Чехословакия и протеста срещу агресията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, поне мъничко, срама на България.

Доц. Стефан Дечев
Източник:zarata.info

Научете повече

Първата Мис България-Преди и Сега

Бранимира Антонова е българска актриса, известна като първата „Мис България“ (1967 г.), а година по-късно и „Мис Фестивал“ на Све­товния младежки фести­вал в София през 1968 година. Има над 20 участия в игрални филми и тв новели. Между тях са „Мъже в командировка“ (1969), „Бягство в Ропотамо“ (1973), „Приключенията на Авакум Захов“ (1980) и други. Женена е четири пъти. Първият и съпруг е Владимир Грашнов, станал по-късно шеф на Мобилтел.

На 5 годишна възраст започва да играе балет. Учи в хореографското училище в София. Дебютът и в киното е във филма „Етюд“, когато е още малко момиче. Ненавършила 15 години първо става „Мис Слънчев бряг“, след това „Мис София“ и накрая „Мис България“. Това открива за нея пътя към игралното кино. Три пъти е избирана за жена на годината.

Научете повече

Ропотамо,1959 г

Научете повече

Помните ли блъснатата от Максим Стависки Мануела Горсова-Ето какво се случва с нея днес

54 000 лева са необходими за изграждането на рампа за Мануела Горсова, за да може младата жена да излиза с инвалидната количка извън жилището си. Това съобщи за „Телеграф“ актьорът Владислав Карамфилов – Влади Въргала.

На 5 август тази година се навършиха 17 години от фаталната катастрофа, при която Мануела пострада тежко и оттогава продължава да е в будна кома.

„Баща й претърпя две операции, предстои му трета на кръста. Пренася я всеки ден на ръце. Инвалидната количка е много тежка. Представете си, това са години наред, в които Краси (Красимир Горсов – б.а) всеки ден слиза и качва тази количка, за да може детето му да излиза на хубавото време навън, на слънце, което е необходимо за нея“, обясни Въргала.Получихме пълно съдействие от кмета на район „Триадица“ Димитър Божилов. 

Той прие присърце инициативата да се изгради рампа и уреди всички необходими документи за това нещо. Рампата струва 54 000 лева и ударихме на камък с парите. Оказа се, че нито една от тези организации, социални институции, фирми, които иначе правят кампании и се бият в гърдите, че помагат на хората в нужда, нямат средства“, разясни ситуацията актьорът. „Отиваме и казват, ми то беше кампания, програмата приключи. Това как може да е кампанийно? Все едно отиваш в хлебарницата и искаш хляб, а те имат, но ти казват, не можем да ти дадем“, допълни той. „Правеха кампания от тази Комисия за защита от дискриминация, как на всяка обществена сграда, на всеки жилищен блок да има рампа, достъпна за хора в неравностойно положение, а сега изведнъж за Мануела няма пари“, недоумява той.

На фаталния 5 август 2007 г. Мануела е едва 18-годишна. През ноември тази година младата жена ще навърши 34 години. Всяка година баща й Красимир Горсов си пожелава за рождения й ден единствено тя да проходи. „Това ще бъде най-големият подарък“, коментира Горсов за „Телеграф“. Фаталният инцидент е предизвикан от шампиона по фигурно пързаляне Максим Стависки. Това става на завой в близост до Приморско.

Стависки е зад волана на мощен и тежък джип „Хамър“, а Горсова пътува в малка „Хонда“ с приятеля си 23-годишнияа боксьор Петър Петров, който загива на място при сблъсъка. Стависки се оказва, че е употребил алкохол. По думите му – две глътки домашна ракия, минути преди да се качи и потегли с хамъра. Фаталният завой на пътя край река Ропотамо и до днес е популярен с прозвището Завоя Стависки. Поставени са допълнителни мантинели, а ограничението на скоростта е снижено до 20 км/ч. Но уви.

След сблъсъка младото момиче оживява по чудо, но остава в будна кома и до днес. Мануела е с травма на гръбначния стълб, която не й позволява да се храни самостоятелно и да се движи. Претърпява множество операции, включително и скъпо лечение в клиника в Израел. Рехабилитацията й продължава и в момента в България.

Въпреки тежкия инцидент с жертва и трайно пострадал с увреждания фигуристът Стависки се отървава напълно невредим. През януари 2008 г. в Бургаския окръжен съд започва дело за катастрофата. Стависки е обвинен в причиняване на смърт при шофиране в нетрезво състояние и тежка телесна повреда. Според Наказателния кодекс го грозят от три до десет години затвор. Стависки обаче се признава за виновен по всички обвинения и делото протича по съкратена процедура, което му гарантира присъда под минимума.

Постановена е 2,5-годишна условна присъда с 5 години изпитателен срок, 90 000 лв. за родителите на убитото момче и 80 000 лв. за родителите на Мануела Горсова. Съдът отхвърля иска от 2 милиона лева, предявен от бащата на Мануела.

На 7 май апелативните съдии в Бургас потвърждават условната присъда на Стависки. Паричното обезщетение за близките на загиналия Петър Петров остава същото, докато това за семейството на Мануела е увеличено на 2 млн. лева.

През октомври Върховният касационен съд връща делото на Бургаския апелативен съд с тежки констатации за слаб анализ на фактите и липса за ясна мотивация за решенията на магистратите. На 5 януари 2009 г. апелативните съдии в Бургас излизат с ново решение, което изменя присъдата на Стависки от условна в ефективна, запазвайки срока от две години и половина и увеличавайки обезщетенията за семействата на убития и пострадалата.

По-късно през май присъдата на Бургаския съд е обжалвана пред Върховния касационен съд, който окончателно заменя ефективната присъда на Стависки с условна присъда от 2 години и 6 месеца, с 5 години изпитателен срок. След края на съдебния процес фигуристът предпочита да се покрие и избягва среща с медиите. Той изплаща цялото присъдено обезщетение. Първата публична изява на Стависки след процеса е чак през 2016 г. в гостуващ руски спектакъл на лед в зала „Арена Армеец“ в София, когато заедно с партньорката си Албена Денкова са бурно аплодирани от над 10 000 души публика. Въпреки това извън ледената пързалка Стависки предпочита да не дава изявления пред журналисти. По време на пандемията през 2020 г. Стависки и Денкова се изнесоха трайно в Русия и към настоящия момент продължават да живеят в Москва, където са отворили школа за млади надежди във фигурното пързаляне.

Хитър ход на адвокатите спаси Максим Стависки от затвор. През цялото време на делото така и категорично не бе доказано кога точно е пил ракия. Въпреки че вината му е очевидна и фактите показват, че е бил с 1,1 промила алкохол в кръвта след катастрофата. Адвокатите му обаче през цялото време на делото поддържаха тезата, че Максим е пил алкохол от притеснение след инцидента, „няколко глътки за успокоение“. Точно резултатът от тези „няколко глътки“ бил отчетен от дрегера на дошлите на място пътни полицаи. Фигуристът беше лице на нашумялата в онзи момент кампания за безопасно шофиране „Ако си пил, слез – искам да стигна жив”. Освен че не се доказа кога точно е употребил ракия, Стависки призна напълно вината си, с което Върховният касационен съд му определи наказание от 2 години и 6 месеца условно с 5-годишен изпитателен срок.

Научете повече

Къпалня "Република" (Мария-Луиза) в София и цените в ресторанта през 70-те

Република не съществува, както не съществува Феята, Ропотамо, и други емблематични места в София. 

И от завод Електроника остана само името на трамвайната спирка. 

Ледените пързалки в София, и те изчезнаха.Ресторантът на Република работеше целогодишно и беше много уютен,и евтин -две бутилки вино(Гъмза или Димят) с порция пържени картофки със сирене 2.5лв. и разходката от Орлов мост през Братската могила до комплекса бяха чудесно изживяване.

Сега можем само да гледаме с носталгия какво бижу за отдих и спорт сме имали в сърцето на най-големия софийски парк.

Научете повече

Първата Нова година, която като офицер посрещнах на брега, бе едва на втората година от службата ми

Помполит (ЗКПЧ) на дивизиона тогава вече бе Николай Чернев. Беше роден ако не за помполит, то в други времена трябваше да бъде духовник - поне селски поп. Имаше дар слово, обичаше и държеше на пиене, винаги намираше подход към душата на подчинените си. Когато есента настъпеше време за абонамент, той никого насила не абонираше, въпреки поставените от горе указания и бройки. А да организира масови културни и други мероприятия, друг по-добре от него, не би се справил.

Наближаваше поредната Нова година. Вече имах няколко години служба зад гърба си. И аз и другите ми колеги, с които бях започнал службата, се бяхме оженили. Най - после бяхме получили и самостоятелни квартири. Уредено бе тържеството да бъде в столовата на стадиона, където бе и почивната станция на спортистите. Хем салонът голям, а има и кухня. Оркестърът ще бъде от собствени сили. Наши матроси, подсилени с един добър китарист от бреговата база. Заедно с нас щяха да празнуват и служителите и офицерите от бреговата работилница и база. Елхата също бе подсигурена,пише morskivestnik.com.

Въпрос бе какво да бъде менюто. В годините, в които всичко бе по предварителен план, се оказа, че жителите на Созопол, към които се числяхме и ние с нашите семейства, сме изяли полагаемото ни се свинско месо за цялата година. Това е. Да сме си го планирали, да ни бяха подсигурили. Ама лятото идват освен в станциите, на курорт и като курортисти и други български граждани. Нали и те се хранят. А какво по лесно от това да им се предложат кебапчета и кюфтета на скара. А също и свински пържоли. Но това е. Няма свински мръвки и няма да има. За това по-късно бай Тошо (Тодор Живков) разпореди всяко предприятие и поделение да си има помощно стопанство. Тогава от Базата в Атия, дори идваха да ни питат, по колко килограма месо искаме да ни дадат от стопанството. Само дето забравиха да кажат, че месото няма как да се достави транжирано, а освен това ще бъде и без бутовете и вратовете , защото те вече били изкупени от Щаба на бригадата. А на нас хвърлиха ребрата, да си ги делим както можем. Но това стана поне 5 години по късно.

След Бургас по пътя за Созопол първото село бе Крайморие. В него имаше птицеферма. Птиците бяха още по-щастливи от сега отглежданите в Евросъюза, защото ги отглеждаха на открито, можеха да бягат на воля и да виждат слънцето. А до нея имаше и ресторант, където бяхме ходили организирано със семействата си, с цел сплотяване на колектива. Така че знаехме вкуса на пилетата. Бе решено за всеки присъствуващ на Новогодишната вечеря да има по едно печено пиле. За онези, които геройски дочакат изгрева на слънцето, т.е. към 08.00 часа на първия ден от Новата година, за награда ще има бонус - пилешка чорба. Бяха уточнени и вината. Произходът на всички бе ясен - „Винпром”. Пък Созопол също си имаше свой „Винпром”. Височайшето началство много добре знаеше как се осигурява безплатно питие за незаконно отстреляния от него в резервата Ропотамо дивеч. Но сега няма да разкривам тази всеизвестна тайна.

И така ден преди тържеството, някъде след 09.00 часа на 30 декември, кафезите с пилетата пристигнаха. На готвачките животинките трябваше да се предадат заклани и оскубани. Останалото те щяха да си свършат сами. Това разнообразие на пилешки разфасовки, като днес, още не ни беше познато. Но и никой от производителите не знаеше как да надува пилетата с вода или да им бие инжекции в крака, както сега се прави. При това сегаДивизионът, за който става въпрос в разказа, е Четвърти отделен дивизион МПК (малки противолодъчни кораби, т.е. за борба с подводници) от Военноморска база Бургас.Рибарски кораби и лодки на морско тържество пред Созопол, през лятото. Снимката е от личния архив на Михаил Заимов.Новогодишна картичка от личния архив на о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Разпространява се неофициално във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” в навечерието на настъпващата 1962 г. Автори са двама курсанти - Кирил Виденов и още един, за който авторът си спомня само прякорът му - Ташира. Единият е рисувал, другият е копирал картичката във фотолабораторията на училището.инжектираният крак се продава у нас, а европейците консумират другия. От здравословни съображения. Нищо, че било безвредно. Те да не са диви балканци като нас.

Отговорната работа по обезглавяването на птиците бе поверено на корабните готвачи. Те сложиха престилките и пристъпиха сериозно към изпълнение на поставената им задача. Някъде по средата на изпълнението дотича запъхтян офицер и доложи, че от Щаба на бригадата се обадили да очакваме всеки момент височайш гост - лично Командуващият пътувал от Варна към Бургас. Ами сега?! Игрището зад дежурната стая вече прилича на бойно поле. Навсякъде хвърчи перушина и разхвърляни глави от пилетата, на много места някои от птиците още подскачат с вече отрязани глави и от шиите им тече кръв. И кафезите и те там. Последва заповед всичко да се почисти и района приведе в порядък. Главите на последните животинки откъснати ли бяха или ги заклаха, не можа да се разбере от настъпилата суматоха. Телата бяха хвърлени в няколко казана, кафезите изчезнаха незнайно къде, а перушината се събираше.

После се разбра, че тревогата е напразна. Целта на пътуването му, пък и посоката на колата, не била към нас. Но какво да се прави. Винаги може да очакваш изненади. Тогава вече на спокойствие птиците бяха попарени и оскубани.
На другата вечер свободните от вахта и дежурство офицери и волнонаемни служители семейно се събрахме на празнично подредените около елхата маси. Матроският оркестър свиреше, първите тостове от началниците за изпращане на старата и за посрещане на Новата година, бяха вдигнати. С изпитите чаши ракия и вино настроението се вдигаше. Печените пилета,  добре зачервени, бяха в чиниите пред нас. Замът Чернев даваше наставления към оркестъра и танцуващите: „Дамите през три кавалера напред. Сега кавалерите вдигат дамите и ги носят на ръце.” На моя командир - М. А., се бе паднала за партньор съпругата на старшината шифровчик - една доста наедряла не само от годините дама. Трябва да я вдигне и да я носи - няма как. Вдига я той, прави няколко крачки с нея на ръце, и в този момент крака му стъпва на отвора на шпигата на пода. Мишо залита и аха да падне, но успява да запази равновесие, и в този момент като спасение идват думите на водещия: „Кавалерите да пуснат дамите. Сега кавалерите през три дами - напред.” И отново всеки си идва до партньорката. Така под вещото ръководство на Зама продължи тържеството. Помня, че се прибрахме със съпругата ми по малките часове, и добре, че блокът ни беше най-близо до стадиона. Кои са останали да опитат сутринта от бульон - трезвето, не зная.
Следващата нова година съм с нов командир и сме дежурен кораб. Времето е необичайно топло за сезона. Със свечеряването духна вятър от към Царския, тогава републиканския плаж. Риболовните кораби почнаха да се снемат един след друг. Едни зацепиха и хвърлиха котва до самия плаж, други излязоха на завет зад вълнолома и там останаха на котва. Обикновено на този ден рибарите се събираха семейно да празнуват.

Тази година проблем със свинското нямаше. Поделението отново щеше да празнува в столовата на стадиона. След 23.00 часа вятърът духна с пълна сила. Командирът вдигна екипажа, обраха до край слабото на въжетата и ги удвоиха. Бяха подадени допълнителни шпрингове и вързани към всяко възможно за връзване място. Нещо като кораба на стария Капитан от разказа за „Старите моряци”. 15 минути преди полунощ дойдоха и всички офицери, направо вдигнати от софрата. До 00.30 часа връзваха корабите си. Едва след това отидоха да си продължат тържеството. А техните съпруги на връх Нова година останаха сами да изпращат и посрещат годините. Един от корабите бе застанал на борд към горивния кей. Вятърът и вълните го блъскаха с такава сила към кея, че дървените му буртици се потрошиха, въжетата на кранците скъсаха, а планките, които ги държат пробиха 3 мм листи на борда.

Последната Нова година с офицерите от поделението вече посрещахме в Бургас, в ресторанта до гарата. Корабите бяха пребазирани в Атия. В Созопол оставаха офицерите от новата бригада „леки сили”. Те заедно с работилницата и базата, щяха да празнуват в ресторанта в центъра на новия квартал.

Празнуването в ресторант е скучно. Там всичко е  оставено в ръцете на сервитьорите и шефовете на заведението. А и в салона не е само нашата компания. Пак излезе някаква буря и към 23.00 часа осветлението в квартала изключи. Половин час по-късно го възстановиха. Оркестърът свиреше, скарата макар и с малко закъснение  бе готова, танците започнаха. На другия ден от майка ми, която бе останала в квартирата сама с внука си, разбрах , че токът не е дошъл и те с внука си, който още нямаше пълни две години, са стояли на тъмно. Не могли да видят и програмата по телевизията. А и не е знаела, че това е и последната година, която посреща заедно с внука си. После майка му го прибра и от мен.

А какво става с Новогодишната вечер на колегите в Созопол?

Пък и разказът нали е за посрещането на Новите години в Созопол. Това научихме ден по-късно. За разлика от Бургас, след като спира токът, повече не го пускат. Персоналът на заведението спешно носи и слага свещи по масите, та поне хората да виждат чашите си и да не ги разливат преди да са се напили. Това хубаво. Но скарите са електрически. Вечерята е мешана скара и няма как да се приготви. Вместо нея предлагат кашкавали, сирена, луканки, салами и други сухи мезета. С вината и ракиите проблем няма. Пийте на корем! Но проблем остава и оркестърът. Китарите са електрически. Добре, че тъпанът, саксофонът и цигулката са нормални, но пък микрофон няма. По-старото и по-старшо поколение е свикнало на какво ли не. Но младите не са. Спогледали се те, пък награбили мезетата, най-вече шишетата с питиета и кой с приятелката, кой със съпругата, отиват в една квартира в блока, който е до самия плаж. Там да празнуват. Поне транзисторите работят, свещите от елхата са достатъчни да създадат романтична обстановка. Така дочакали идването на Новата 1973 г. И тогава от входа на блока се чува едно мощно моряшко „Ура-а-а” и една група от млади мъже и жени, голи както ги е майка родила, се хвърлят в морето да се разхладят. Ех, младост, младост ...

Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ

Научете повече