Киро Буята изчезва безследно след среща като Мето Илиенски през 90-те

Мето Илиенски не е единственият представител на подземния свят, който изчезва без следа след покана за среща. Три години след него отново от полите на Витоша се губят следите и на друг крими герой – Кирил Цветанов-Буята. Мъжът е един от босовете на силовата групировка СИК и е известен още с прякорите Кирчо Малкия и Киро Брежанеца. Повече от 17 години от него няма ни вест, ни кост. Повечето мутри от ъндърграунда са сигурни, че той е мъртъв, други обаче смятат, че е забегнал в чужбина.

Денят е 6 май 2006 г. Около 22 ч телефонът на Кирил Буята звъни и някой го кани да поговорят пред къщата му в кв. „Драгалевци“. Явно уговорката е да се видят набързо, защото Буята излиза от дома си по чехли и анцунг, без мобилен телефон, документи и охрана – досущ като Мето Илиенски, който е отвлечен по същата схема 36 месеца по-рано в „Бояна“, припомня в. „Труд“. Кирил казва на жена си Мария, че излиза за малко да види един приятел, сяда в чакащата го кола и повече не се връща. Късно през нощта жена му започва да се притеснява, че още го няма, а след 2 дни подава заявление в полицията. Никой обаче не знае къде е изчезнал знаковия сикаджия. Разследването работи по най-различни версии, нито една от тях обаче, не води до резултат.

Криминалистите преглеждат камерите в района, за да разберат с какъв автомобил е бил отвлечен Кирил (на малката снимка), но на нито един от записите не могат да го открият.„Колегите“ му от подземния свят започват да говорят, че Буята е застрелян и заровен някъде на Витоша. Разследващите търсят мотива на похитителите, за да разкрият престъплението. Кирил Цветанов е сред знаковите имена в кримисредите на Благоевград и София от началото на 90-те години, когато започва да гравитира около СИК. В първите години на прехода Буята става негласен шеф на охранителна фирма „Дорли“ в Благоевград, която е на силовата групировка.

Името му нашумява в началото на 90-те години, когато охранителни банди се бият за преразпределение на обекти. През 1994 г. става тежък сблъсък между бодигардовете на „Дорли“ и „Бизнес интернешънъл“, собственост на ВИС. Битката е за влиянието върху складовете за търговия на едро в Благоевград. Над 20 младежи участват в мелето, в което случайно попадна и 20-годишният минувач – дисководещият Димитър Воденичаров. Момчето е ударено с верига в главата и умира от раната.

Смъртният случай става повод да се отнемат лицензите на охранителите. Макар и не пряк участник в мелето, Буята бяга от Благоевград и се заселва в София. Там попада под крилото на Поли Пантев и бързо става сред най-доверените му хора.След убийството на Пантев през 2001 г. на карибския остров Аруба, Буята изведнъж забогатява, а близките на Поли го нарочват за предател, който се е облажил от смъртта му. Плъзват слухове, че Буята е помогнал на Поли да бъдат откраднати 600 кг кокаин от депо в Благоевград, а после го е издал на ощетения картел и взел тлъст процент от трафика на коката. След 2001 г. Буята вече не е дясната ръка на боса Поли, а самият той се представя за бос, ходи заобиколен от мощна охрана и няколко черни джипа и пръска пари с шепи в любимите му заведения „Гъбката“ и „Воденицата“. Според оперативна информация, той все повече навлиза с бизнеса с дрога, а на горните нива там рядко се достига пенсионна възраст.

Смята се, че Буята отново си възвръща контрола в Благоевград, но вече като наркотеритория след убийството на Васил Горчев-Кьоравия. МВР следи Киро изкъсо, но никога не успява да събере достатъчно доказателства, за да бъде изправен пред Темида. Криминалисти твърдят, че идеята на Буята била да превземе цяла Югозападна България. Не така мислят обаче местните босове, които са доста силни и резултатът не закъснява – Киро пропада вдън земя. Две са версиите, по които полицията работи след изчезването му. Според едната той се е скрил някъде, за да не бъде ликвидиран. Такова предположение имаше и след изчезването на Мето Илиенски, някои от бившите му авери все още смятат, че той е жив и се крие по света.По-вероятната причина за изчезването на Буята обаче е, че е убит и тялото му е заровено на място, където само случайност може да помогне да бъде открито. Една от вериите гласи, че причината е съмнението, че е участвал в разстрела на банкера Емил Кюлев през октомври 2005 г. Според тази хипотеза, охранителна камера в района на местопрестъплението е заснела физическия убиец, който се оказал човек на Буята, но това така и не се доказа.

Издирването е прекратено, а 5 години след изчезването на Буята жена му Мария подава молба до Софийския районен съд да го обяви за мъртъв. Магистратите определят датата 6 май 2006 г. за неговата кончина, защото тогава е видян за последно.

Пробвал да обедини СИК и ВИС

Киро Буята роден е в софийското село Горна Малина, но тъй като родителите му били миньори, е отраснал в миньорското селце Брежани, община Симитли. Бил е буйно момче, с избухлив характер и се забърквал в побои и скандали, откъдето идва и прякорът му.

Според спецслужбите Буята е контролирал част от производството, разпространението и трафика на амфетамини към съседни държави, но никога не е задържан за това. Искал да се заеме с амбициозен проект за завод за торове и химикали край Петрич, където на спокойствие да си прави розови хапчета. Дори купил земя за начинанието, намерил свои хора, бивши ченгета, които да започнат строежа. Месец преди да изчезне, Буята събрал на една маса в заведението „Пайнер“ босове от ВИС и СИК. Предложил им обединение, защото войната пречела на наркобизнеса. Начертал им бъдещ план за коалиция с равнопоставеност на най-горните нива , но срещнал сериозното неодобрение, презрение и дори раздразнение от главатарите. После Киро Буята изчезнал, а войната между двете групировки продължила още няколко години.

Научете повече

Русенското покушение срещу Живков и Чаушеску с буца пръст право в лицето на румънския лидер

В дъното на случая е всемогъщият генерал Мирчо Спасов.

На 12 септември 1970 г. Чаушеску се среща с Живков в Русе. Кортежът от коли с двамата държавници потегля от Дунав мост по ул. „Васил Коларов“ и се отправя към централната част на града. Всичко се развива точно, съгласно предварително разработения сценарий.

По цялото протежение на близо десеткилометровия маршрут стотици хора приветстват Живков и Чаушеску, а зад тях блестят специално освежените за случая фасади на заводските корпуси. Плакати, знамена, шум и напрежение. За охрана на трасето са мобилизирани всички служби и хора. Един малък периметър в участъка между ЛВЗ „Васил Коларов“ и „Родопа“ е поверен на старшина от Транспортна милиция. Двамата първи стоят изправени в специалния открит мерцедес. На задната седалка са генерал Илия Кашев и първият секретар на ОК на БКП в Русе Петър Данаилов. Липсва преводач, защото Чаушеску говори сравнително добре български. Настроението им е приповдигнато, видимо са доволни от грандиозното посрещане и оживено разменят мисли за съвместни стопански инициативи. Часът е малко след 10. Една млада жена, хванала момиченце в ръка, се опитва да премине улицата от „Родопа“ към ЛВЗ „В. Коларов“. Опитите ѝ продължават от доста време. При поредния напън тя почти успява да стъпи на пътната настилка. Милиционерът от транспортната милиция се опитва да я възпре и двамата си разменят реплики. В това време кортежът от бавно движещите се коли наближава. Пилотната кола преминава. След нея следва мерцедесът на Живков и Чаушеску. В този миг, когато погледите на всички са отправени към тях, жената успява да се промъкне край милиционера, втурва се към колата и се отърква в нея. В ръката си държи буца пръст и я хвърля право в лицето на Чаушеску.

Реакции

Кашев и Данаилов пребледняват и онемяват. И двамата мислено се прощават с високите си постове. Чаушеску само почиства с ръка лицето си, а Живков го успокоява. И двамата остават прави. Колата продължава своя ход и стига до центъра на града, където Чаушеску се среща с русенци. Румънската делегация е настанена в хотел „Дунав“ и след кратка почивка започва деловата част на посещението. През това време на мястото на инцидента пристигат лица от българските и румънските служби по сигурността. Оказва се, че жената, хвърлила пръстта, се казва Василка Койнова, родена през 1946 г., психично лабилна и се води на отчет в русенския психодиспансер. Личният лекар на Чаушеску я преглежда и установява нейното болестно състояние. За случая е изготвен протокол, който веднага е връчен на Живков и Чаушеску. Изключва се всякакъв умисъл или организиран опит за диверсия, атентат или заговор. Живков приема случката с усмивка и я коментира с няколко шеговити фрази. Чаушеску реагира по същия начин.Семейството на Василка Койнова няма собствен дом, обитава нехигиенично жилище на „Жилфонд“, един влажен дfм (обор за едър добитък), пригоден за живеене на ул. „Петрохан“. Тя и съпругът ѝ Петър Димитров Койнов са дългогодишни работници в русенския корабозавод. Василка е гардеробиерка (грижи се за работното облекло), а Петър – корпусник. Семейството има две деца – син Владимир и дъщеря Росица.

Първоначално Койнова обяснява, че постъпката ѝ не е била насочена срещу Живков. Връщала се от поредния преглед в психодиспансера и била силно изнервена. В изблик на яд, породен от държанието на милиционера, който не я пускал да пресече улицата, тя хвърля пръстта срещу него. По-късно по нечие внушение, че така ще си реши жилищния проблем, думите ѝ добиват нюанса, че пръстта е насочена към Живков и това е вид социален протест срещу строя, който не ѝ е осигурил добро жилище.

Причини

Но защо се стига до инцидента? В дъното на случая е всемогъщият генерал Мирчо Спасов, който пряко отговарял за сигурността на Живков и имал абсолютен контрол върху действията на русенската милиция.

Два дни преди официалното посещение той пристига в Русе и ръководи всички етапи на подготовката на срещата.В оперативен план, гарантиращ сигурността на държавниците (това е рутинна процедура в целия свят), русенци са предложили две трасета, по които да мине кортежът с колите. Първото: Дунав мост – бул. „Ангел Гецов“ – бул. „Цар Освободител“ – ул. „П. Д. Петков“ – централната част на града, и второто – Дунав мост – бул. „Васил Коларов“ – центъра на града. Специалистите от Русе, анализирайки всички възможни невралгични точки, са предложили и държали на първото трасе, но Мирчо Спасов, пренебрегвайки всички евентуални опасности, заповядва да се подготви второто. Вероятно е искал да покаже на Чаушеску мащабността и величието на Русенската източна промишлена зона.Около случая не се шуми. Живков никога не отваря дума за буцата пръст. Но за Министерството на вътрешните работи инцидентът е сериозен пробив на мерките за сигурността и е подложен на задълбочен анализ, направени са съответните изводи.

Окръжният партиен лидер Петър Данаилов и окръжният началник на МВР Иван Пенчев си остават на постовете. Изкупителните жертви са зам. окръжният началник на МВР и началник на милицията полк. Райчо Павлов и майор Йордан Соколов – районен инспектор, отговарящ за квартала, в който става инцидентът. Райчо Павлов е уволнен по разпореждане. Партийната организация на МВР в Русе не разглежда случая, все едно нищо не е станало. Уволнението на Райчо Павлов е обсъждано във висшия ешелон на МВР. Само ген. Райков надига глас в защита, но ген. Ангел Солаков пропуска думите му край ушите си. След случая, при посещенията на чуждестранни и наши партийни делегации и гости, всички зарегистрирани психиатрично болни с по-сериозни диагнози са превантивно прибирани в русенския психодиспансер.

След инцидента Василка е държана година и половина в психоболницата в град Бяла. Това е цената, която заплаща за хвърлената шепа пръст. По това време изпраща лично извинително писмо до Тодор Живков. С годините нейният бит с нищо не се е променил. Съпругът ѝ е покойник. Открих дъщеря ѝ в една порутена съборетина. Изглежда е наследствено обременена от майчиното си страдание. За майка си твърди, че е жива и е настанена в някакъв старчески дом, но не определя точно в кой град.

Параноя

Но пробивът в мерките за сигурността на Живков в Русе не е изолиран случай за генерал Кашев.

При едно от деловите си посещения в крайдунавския град Живков е настанен в правителствената къща на ул. „Райко Даскалов“, близо до хотел „Рига“. В къщата са отседнали още Кашев и един негов служител. По това време председател на Окръжния народен съвет е Иван Станев, който изпада в депресия и параноя, че е преследван и животът му е в опасност. Твърди, че съседът му по апартамент го пробожда с невидими лъчи. Преглеждат го най-добрите български психиатри, лекуват го, но без видим резултат. За да го разведрят, го изпращат в санаториум във Велинград. Там научава, че Живков е пристигнал в Русе. Взема една служебна кола с шофьор и без да уведоми когото и да е, потегля за Русе.

Живков, който няма пристрастия към нощния живот, чинно си е облякъл пижамата и е легнал да спи. Кашев и охраната решават, че е дълбоко заспал, че всичко е спокойно, напускат къщата и отиват в хотел „Рига“, за да погостуват на прочутия управител Пенчо Илиев, който ги посреща подобаващо. В това време Иван Станев, запасал личното си оръжие, пристига в Русе и се вмъква в безлюдната къща, където открива спящия Живков. Какво е преживял Живков е трудно да се каже, но хубавото е, че е бил запознат със заболяването на Станев. Той започва една безкрайна тирада от оплаквания, че е заточен, че искат да му отнемат поста, че е жертва на заговор и други от този сорт. Близо час Живков е принуден да слуша неканения си гост. Най-сетне Кашев се сеща, че е оставил патрона си без надзор и когато се връща, с ужас открива Иван Станев. Случаят е потулен и сега за първи път му се дава гласност. Станев е изпратен на лечение в Москва, но скоро от правителствена болница по заобиколен начин съобщават, че са вдигнали ръце от българския си пациент. Иван Станев е пенсиониран и му е дадено жилище в София. Пристрастява се към Витоша и до края на живота си прави ежедневни излети в планината.

Източник:Телеграф

Научете повече

Най-младият затворник от Възродителния процес разказа страшни неща: Стъпки в коридора и после...

Мустафа Мерт е сочен от разследващите тогава като член на нелегалната организация „Витошка конференция“

Мустафа Мерт е най-младият затворник по време на „Възродителния процес“ в България. Задържан е бил в София на 6 юни 1985 година, след като е бил следен дни наред от тайните служби на тоталитарния режим.

Арестуван е след пикник на Витоша, където с няколко души съмишленици обсъждали как да се противопоставят по мирен начин на асимилационната политика на комунистическия режим.

„7 души бяхме. Искахме да събудим хората. Да се надигне вълна от протести, да спре смяната на имената, отново да се отворят джамиите, да се изучава майчиния език, децата да бъдат вписвани с майчините турски имена, погребенията да бъдат по мюсюлманските обичаи. Нищо друго, просто бяхме против „Възродителния процес“.Но след като ни задържаха, без улики, се опитаха да ни пришият организирането и извършването на атентата на гара Буново. Тогава адвокатът ми каза: Нямате вина, но ще ви жертват, за да сплашат хората!“, споделя пред 24rodopi.com Мустафа Мерт.

Мислехме, че ще ни екзекутират!

Поема дълбоко въздух и казва: „Мислехме, че ще ни екзекутират! После в затвора съм срещал осъдени на смърт и изживяването е като кошмар – от това, което виждаш в очите на тези хора, от думите им, дори от походката им! Страшно е, когато по никое време чуваш стъпки в коридора и зловещ вик „Сбогом, отивам на разстрел!“.

Мустафа Мерт е сочен от разследващите тогава като член на нелегалната организация „Витошка конференция“. Водач им бил Халим Пасажов, журналист в „Нова светлина“, който преди „Възродителния процес“ бил със страници и на турски език.

7 души били на събирането в планината. Следовател прави връзка с нелегалната Витошка конференция на БКП през 1924 година, и назовават групата на Пасажов „Витошката конференция“. Групата взима решение и слиза в големия град с нагласата за нова среща и конкретни действия.

Задържани са месец по-късно, а властта се опитала да им припише бомбения атентат на гарата.

„Нямахме нищо общо с атентата. Не сме и помисляли подобни неща“, казва Мустафа Мерт.

Анализирайки дейността на всички нелегални организации в онова време, наблюдатели и пенсионирани хора от службите, днес стигат до извода, че „Витошка конференция“ е била от най-силните, но просъществувала кратко, защото цялата репресивна машина била задействана за разбиването й.

„Всеки, който се занимаваше с нашия случай, израсна в кариерата. Някои станаха генерали. Вие сте толкова удобен сценарий за толкова амбициозни хора, много тежко е обвинението, казваше адвокатът ми“, спомня си Мустафа Мерт.

Какво е правел един 18-годишен младеж от Крумовградско в София?

„Режех метали в „Кремиковци“ за повече пари. Тогова можеше да не постъпваш в казармата, ако работиш в „Кремиковци“. Много тежка работа, но и заплащането беше добро. По 800-1000 лева си докарвах на месец, бяха много пари.

Когато ме арестуваха, докараха ме в комбината за обиск. Бяха ми сложили кашон на главата. В шкафчето ми намериха снимки на големия турски певец Орхан Генджебай, също голямо провинение по онова време“, казва най-младият затворник от „Възродителния процес“.

Мустафа Мерт (мерт от турски - смел) се държал смело в началото. Казал на разпитващите: „Аз съм турчин. Ако не ни харесвате, пуснете ни в Турция“.

Последвалото по-късно се описва с думите „това е групата, която е била най-жестоко малтретирана“.

Две характеристики получи следователят за Мустафа Мерт – от работното място и от кметството в родното село Ковил. От „Кремиковци“ го описвали като трудолюбив и дисциплиниран, но кметът му „забил нож“ – баща му бил противник на ТКЗС-то и влязъл в земеделската кооперация едва през 1982 година.

Раните от "Възродителния процес" и "Голямата екскурзия" | “Задочна България”

„От работата бяха написали хубави неща, но кметът, тогава се казваше Щерьо Щерев, беше писал душманската, даже писал, че съм турски националист, че едва ли не цялата ми рода са врагове на комунистите“, споделя още Мерт.

Източник:БЛИЦ

Научете повече

Той беше най-добрият централен защитник, който България е имала

Аз съм Георги Димитров, а не Мики Маус, отсича легендата.Георги Димитров е роден на 14 януари 1959 г. Легендарният защитник играе в “Берое“ (1975-1977 г.), ЦСКА (1977-1986 г., 1988-1989 г.), “Сент Етиен“ (1986-1988 г.), “Славия“ (1989-1990 г). 

Пет пъти е шампион на България с ЦСКА (1980-1983 и 1989 г.) и четири пъти носител на купата (1981, 1983, 1985 и 1989). Футболист №1 на България за 1985 г. В „А“ група има 283 мача. Записал е 77мача и 7 гола за националния отбор, 11 години е бил негов капитан. Дебютира на 29 ноември 1978 г. срещу Северна Ирландия (0:2). В треньорската си кариера работи във “Велбъжд” (Кюстендил), “Марек”, “Сливнишки герой”. Легендата на ЦСКА Георги Димитров – Джеки почина на 8 май 2021 година на 62 години, след като загуби тежката битка с рака.

В негова памет препечатваме интервю дадено от него преди 10 години.– Бате Гошо, отраснал си в село Гледачево, близо до  Раднево. В семейството ви имаше ли други спортисти освен брат ти Динко?

– Не, аз и брат ми само. Отраснахме по поляните с Динко. От сутрин до вечер гонехме топката, често и боси. Нашето Гледачево вече го няма. Заличено е селото. Навремето живееха миньори с техните семейства. През 1985 г. обаче багерите минаха, бутнаха всичко. През тая година разформираха и родното ми село, и ЦСКА.Баща ми се казва Димитър, майка ми е Мария. Обикновени хора са, трудолюбиви, работливи. Аз съм първородният им син, брат ми е с 2 години по-малък от мен. Кръстен съм на дядо ми Георги. По време на Втората световна война отива войник. Убиват го на фронта в бивша Югославия. Погребан е в обща могила в Цариброд. Ходих там, поклоних се, запалих свещичка. Дядо загива на 30 години. Баща ми остава сирак и с две сестри. Другият ми дядо е бил сред най-богатите хора в селото. Добре че е бил той, за да издържа семейството. Хлебарницата, житницата, даже казанът за варене на ракия – всичко е било негово.– Кой те откри за футбола?

– Един познат на майка ми, Георги Ласков се казва. Той ме заведе в Стара Загора. Преди това, едва 14-годишен, започнах да играя в мъжкия отбор на Гледачево. Малко хора знаят, че в началото  бях център-нападател. Вкарвах много голове. Като ученик в 8-и клас спечелих купата за голмайстор на турнир за средношколци в Сопот. После Гошо Ласков ми помогна и преминах в юношите в “Берое”. Тате често ме водеше на мачове в Стара Загора. На живо изгледах скандалния мач с “Левски” (1:1), след който изхвърлиха “Берое” от “А” група. Помня Гунди и Митата Якимов. Играх една година при юношите. След това от 10-и клас ме взеха в мъжкия отбор. Това беше през 1975 г. По това време треньор беше Георги Берков, лека му пръст. След него Иван Манолов-Орела ме пусна в “А” група срещу “Сливен“. В “Берое” ме посрещнаха отлично. Старите пушки се отнасяха добре с мен. Подхождаха с такт, с търпение. Няма да забравя как ме подкрепи Борис Киров – голям мъж. Паднахме от “Локомотив“ (Сф) с 0:3, а той нито ме нахока, нито нищо. Само ме потупа по рамото и каза: “Няма нищо, моето момче”.

 – Казваш, че си имал трудно детство?

– Просто като живееш на село, трябва да работишАз съм благодарен, че съм живял там, защото, като гледаш начина по който живееш, търсиш по-доброто. Когато те хранят, е лесно, а когато срещнеш живота, трябва да се оправиш сам.

 – Брат ти също беше отличен футболист. Контузиите ли го отказаха от играта?

– Той счупи прешлен на врата и го пратих на лечение във Франция. Два пъти получи комоцио. Иначе имаше големи качества, но не и късмет. От стадиона го откараха в “Пирогов” с опасност за живота. Поставиха му един гипсов скафандър. Приличаше на космонавт. А можеше да стане един от най-добрите защитници на България. 

– С него е свързан и един от малкото ти червени картони…

– Да, на мач на ЦСКА срещу “Тракия” през 1984 г. Благой Блангев го контузи. Той се опита да пребие брат ми. Влезе му с двата крака. Тогава пердето ми падна пред очите… Прекосих цялото игрище и подкарах Блангев с шамари.

 – Как стана трансферът ти в ЦСКА през 1977 г.?

– Стефан Божков ме харесал, гледал няколко наши мача. Звездата на “Берое” беше Петко Петков – изключителна фигура. Като днес си спомням как вкара пет гола  на “Аустрия“ (Виена). Та именно Петко ми каза първи за интереса от ЦСКА. Вика: “Стягай се, Божков те гледа”. Аз си имах самочувствие, през 1977-а станахме втори  в юношеския турнир на УЕФА. 

– Зная, че преминаването ти в ЦСКА е било истинска сага…

– От “Берое“ не искаха да ме пускат, а аз трябваше да влизам в казармата. От София дойдоха  да ме гледат, но ония дебнеха да не се срещам с никого. Даже ме оставиха да повтарям още една година във вечерната гимназия. Учителите ми написали пет “двойки”. Оставиха ме в 11-и клас. Нарочно, за да не мърдам от “Берое”. Бяха ми дали една гарсониера. Един ден, както си стоя в апартамента с баща ми, някой звънна на вратата. Оказа се моят добър приятел Наско Савчев – човек с позиции, с връзки. Веднага чатнах за какво става въпрос. “Искаш ли да подпишеш с ЦСКА?”, ме пита Савчев. Отговорих: “Да, обаче само тате да не разбере, че става лошо.” Щеше да ме пребие. Беше си як мъжага и никак не си поплюваше. Измислихме как да стане трансферът – трябваше да се запиша доброволец в армията. И тогава подписах, че влизам доброволец. Когато от “Берое” разбраха, започнаха едни писма до Тодор Живков  с цел да ме връщат в Стара Загора. Но ЦСКА бяха много по-силни от “Берое”. Много ми помогна тогава Гошо Христов – зетят на Добри Джуров. Имаше истински цесекари. Полковник Стоянов, викаха му Бързия, рева като дете от радост, че съм вече в ЦСКА.

 – След уволнението си бил в ареста 15 дни?

– Исках да остана в ЦСКА. Щяха да ме наказват, понеже не желаех да се върна в Стара Загора след казармата. Трендафил Мартински беше шеф на БСФС и ми помогна. Никога няма да го забравя този човек. Позова се на някакъв член 13. Извика ни в кабинета мен, първият секретар на БКП Минчо Табаков и от ЦСКА Гошо Христов и Никола Миланов-Чопъра. Попитаха ме къде искам да остана да играя и аз казах: “ЦСКА”. Вкараха ме в ареста. А в ареста да видиш какво шоу ставаше. 

– Защо?

– Нашите хора се плашеха да не опитат от “Берое” да ме “отвлекат”. Нали легендарният партизанин генерал Стою Неделчев -Чочоолу беше важен фактор. Думата му не се цепеше на две. Пред ареста ме пазеха 7 войници с автомати. Изкарах две седмици там. Излязох чак седмица преди мача с Англия на националния отбор. С една камионетка ме разкарваха като арестант из София. След две седмици в затвора излязох на “Уембли”. Денят беше 22 ноември 1979 г. Паднахме с 0:2 пред 72 000 души. Селекционер ни беше Добромир Ташков. 

– Как те посрещнаха на “Армията”?

– Благодарение на Крум Милев и Стевето Божков нямаше сътресения. Бях малко ошашавен, като всеки новобранец. В съблекалнята накъдето и да се обърнеш, виждаш само национали. Тогава Тулата Ковачев беше треньор. Съвсем като дете ме приемаха. Аз бях най-близък с Гошо Денев. Даже бяхме в една стая и движехме навсякъде заедно. 

– Кои бяха твоите идоли?

– Кройф и Пеле от чужденците, Петко Петков и Христо Бонев  от нашите Зума и досега го уважавам, защото е не само голям футболист, но има и харизма, държи на реномето си. Не е като повечето от новите, които са лизачи и охлюви. Стоичков обаче е №1 за всички времена.

 – Ти си един от хората, които му дават най-силна подкрепа при идването му на “Армията”.

– Така беше. Като дойде, Ицо веднага ми направи впечатление със самочувствието си. И с качествата си, разбира се. За да станеш голям футболист, трябва да имаш самочувствие. Иначе няма как. Като днес си спомням как го доведе Любо Царев – нашият администратор. Имаше една запорожка с номер 9834. Ицо ми беше като по-малък брат. Нас двамата ни свърза и един човек – Сава Савов. Навремето Савата беше администратор в отбора на Раднево. Това е първото, което ни свързва с Ицо. Помня и първата ни обща тренировка в зала “Чавдар“. Влиза Стоичков в квадрата. Леле, толкова се беше притеснил. Старите кучета го сложиха на вратата. Един път Стойчо Младенов му удари шамар, друг път – Пламен Марков го “положи”. Стойчо веднъж даже му скочи, аз му се скарах. На едно мачле в залата Ицо го пресрещна, Стойчо се удари лошо, коляното му се поду. Искаше да го бие. Но не смееше, защото знаеше, че момчето е под моя опека. Първият му мач на Стоичков с фланелката на ЦСКА беше за Купата на България със “Светкавица” в Стара Загора. Играхме на неутрален терен. Бате Симо (б.а. – Манол Маналов – Симолията) го пусна ляво крило.

Djeki_3.JPG

– На 19 юни 1985 г. по време на скандалния финал с “Левски” за купата  очакваше ли 19-годишният Стоичков да удари стара кримка  като Емил Спасов?

– Абе, не знам, обаче ще ти кажа още нещо. След мача в тунела на стадиона трима-четирима левскари – Наско, Кокала, Боби, го бяха хванали Ицо за гушата. Аз слязох и веднага ги строих в две редици. Всичко свърши за секунди. На другия ден гледам майка му, баща му и той. Чакат решението на отговорните другари каква ще е съдбата на момчето. Майка му е желязна жена. Баща му е добродушен. Поздравих и тримата. На Стоичков му казах само едно: “Спокойно”. Разделихме се. Останалото е история… Ицо е от коравите мъже, от истинските мъжкари. Чамовите дъски пламват лесно и изгарят бързо. Друго нещо е дъбовото дърво, яко, здраво, много по-дълго гори. Стоичков е силен като дъб. Гърбината му е яка.

 – Вярно ли е, че онзи прословут финал от 1985-а е бил предварително режисиран да завърши със скандал?

– Абе имаше нещо. Преди мача ни извикаха двамата капитани, заедно с треньорите Манол Манолов и Васил Методиев във федерацията. И Боби Станков беше с нас. Митко Балев не съм го виждал. Опасяваха се отговорните другари да не би да има някакви уговорки в последните кръгове от първенството. Ние приемахме “Дунав” (Русе), а левскарите гостуваха на “Берое”. И двата отбора се бореха да се спасят от изпадане. Размахаха ни пръст да внимаваме. После обаче станаха простотиите на финала и решиха да закрият ЦСКА. Прекръстиха ни на “Средец”. Запалянковците се бъзикаха, че сме били АПК “Средец”, а левскарите ги прекръстиха на кашкавал “Витоша”. Искаха да ни изгонят от “Армията”. Митко Червеняков и още един другар ги направиха председатели. Гонеха ни от стадион на стадион. Голяма мизерия беше. На “Септември” ни пратиха да тренираме на една сгурия. Теренът беше толкова неравен, че щяхме да си счупим краката! Пътувахме със скапан рейс, обличахме се в съблекалня 5 на 6 метра. Преди началото на първенството ни донесоха едни никакви фланелки от трикотажния завод “Лиляна Димитрова”. На тях беше бродирана новата емблема на “Средец”. Направо се ебаваха с нас. Бяха ми обещали тристаен апартамент – не ми го дадоха. Не издържах един ден. Хвърлих си багажа. Казах на началниците: “Аз се махам. Отивам в “Левски“. Просто ги заплаших. На шефовете очите им станаха ей-такива. Не ходех на тренировки. След 4 дни отидох при един голям цесекар – Кирил Несторов, който искаше да ме осиновява. Толкова ме обичаше. Бай Киро говорил с когото трябва и след 5 дни ме върнаха. 

– Кой е най-великият ти мач? С “Нотингам“, “Ливърпул“ или с “Байерн“?

– Всички са велики! Специално за сблъсъците с “Нотингам“ съм категоричен: на “Сити Граунд” бе изигран най-силният мач на български отбор в евротурнирите. Над всички в онази вечер беше Ружди Керимов! Но най ме е яд за случилото срещу “Байерн“. Това беше най-големият шанс на наш отбор да вземе еврокупа. Бяхме толкова близо, но… Грешката ни беше, че си мислехме, че финалът е недостижим.

 – За кой мач не искаш да си спомняш?

– За драмата в Сплит на 21 декември 1983-а. Пълни глупости и измислици са твърденията, че сме се разбрали с Югославия ние или те да се класираме за европейското във Франция. Тогава отношенията ни с комшиите бяха на нож. Много се изписа за ситуацията в последната минута при 2:2, когато изпуснахме онова чисто положение. Ради Здравков можеше да ми подаде, бях сам пред вратата, до мен бе Наско Сираков. Продрах си гърлото да викам на Ради, но… Не ми подаде и паднахме. Няма какво да го виним.

 – Имало ли е скандали след мача?

– Ами аз отървах треньора Иван Вуцов от уволнение. Още в самолета шефовете на БФС го бяха уволнили. Категорично защитих Вуцов пред началството. Това, в самолета от Сплит, беше първият път, а иначе имаше и втори, когато съм го спасявал. Той може би не знае.

 – Много слухове се носеха и за сгрешената ви подготовка преди световното първенство в Мексико-86. Каква е истината?

– Ние бяхме месец на подготовка в Германия, след това още един месец в Мексико. Зорът беше да играем контроли и да вземем по 120 долара на мач. Като дойде световното,  не можехме да ходим. Бяхме свалили по 10 килограма. Иначе, да ти кажа честно, имаше и други работи, които не ми харесваха. Няма да забравя, беше на 2 май 1985 г. Точно преди световната квалификация срещу Франция (2:0) дикторът на стадиона обяви съставите. Прочете под №8 Аньо Садков. Ние останахме като гръмнати. А те сменили името на нашия Аян Садъков. Нали течеше възродителният процес и поголовно сменяха имената на българските турци. Някои от нашия отбор почнаха да се смеят, да му се подиграват на Садъка. “Аньо, Аньо, какво става?” На него му идваше да потъне в земята от срам. Как излезе да играе, не знам. Аз лично побеснях от унижението, което нанесоха на момчето. Такива неща не мога да търпя. Нека да не им казвам имената на подигравачите. Иначе на световното помните какво се случи. Направихме две равенства с Италия и Южна Корея, паднахме от Аржентина с Марадона и с 2 точки отидохме на осминафинал, където загубихме от домакина Мексико. 

– Преживял си само две тежки контузия. Скъсваш менискус в мач срещу ФРГ…

– Тогава  Румениге ме хвана за рамото и ме натисна. Скъсах връзки и се наложи да ме оперират. А да имаш такава контузия, значи на 90% да приключиш с футбола. Затова съм много благодарен на проф. Димитър Шойлев, че четири месеца ме лекува. Имах личен терапевт, който ми помогна да раздвижа крака. След това играх дълго време с 10 см по-слаб крак от другия. Със “Спортинг”(Лисабон) пък скъсах връзки на другото  коляно. 

– Трансферът ти в “Сент Етиен” става без твое знание…

– Да, бяха ми подписали предварително договора. Французите ме гонеха още от 1978 г. Караха ме да избягам. Обещаваха да ми извадят за три месеца паспорт, и то без да се женя за французойка. В “Сент Етиен” играх с много силни футболисти, но отборът нямаше високи амбиции. Тъкмо се беше изкачил от Лига 2 в Лига 1. През първият сезон се класирахме 12-и от 20 отбора, а през втория станахме четвърти. Мен ме избраха за най-добър чужденец в първенството. Изпреварих немеца  Фьорстер, аржентинеца Буручага и бразилеца Жулио Сезар. Имах си всичко – кинти, уважаваха ме. В един момент обаче загубих мотивация. Аз бях свикнал да играя винаги за шампионската титла, а се оказа, че на французите – били-паднали, не им пука. По мое време треньор там беше полякът  Касперчак. Тренировките бяха толкова леки, по един час дневно, че аз даже не се изпотявах. И се притесних. В Сент Етиен всичко беше много по-спокойно, отколкото в България. Например, след загуба никога не е имало скандали. Президентът даже влизаше понякога в съблекалнята, за да ни каже: “Горе главите, идва следващ мач”. И ни черпеше с шампанско. А в ЦСКА, като паднехме, после по една седмица ни беше срам да се покажем в София.

Djeki_4.jpg

– Бил си гадже с дъщерята на шефа…

– Това са жълти неща. Лъжи. Бях на всички любимец, но не съм бил с дъщеря му. Бяхме близки с президента на клуба Андре Лоран. Най-големият бос там беше Пиер Гишар -на дядо му Жофроа е кръстен и стадионът. Баровци, та баровци. И там се забърквах обаче в разни неща.Имах едни приятели, за които се знаеше, че са свързани с италианската мафия. На единия му трябваше алиби и ме помоли аз да гарантирам за него. И като ме извикаха в полицията, казах, че съм бил с него. На другия ден ме пресрещнаха бабанки от другата банда и ме набиха. С ейтакъв бушон ходих под окото. Вестниците го надушиха и го писаха с големи заглавия: “Българска футболна звезда нападнат от мафиоти”. 

– В “Сент Етиен” сега познават ли те, като отидеш?

– Там ходя по-често през зимата. Редовно си контактувам с футболистите.Клубът има двама собственици, единият е Роланд и ми е добър приятел. Технически директор беше Доминик Рощо.

 – Как се оказа в “Славия” през 1989 г.?

– Иван Вуцов ме покани. Много уважавах и шефа на клуба генерал Василев. Изиграх 20-ина мача за “Славия”. Предложиха ми суперусловия, но аз никога не съм играл за апартаменти. 

– Поигра и в Израел …

– Да, в “Макаби”. Всъщност преди да замина, се разболях от хепатит и не можах да играя. Лежах в Инфекциозната болница. Ужасът бе пълен. Не можеше да се влезе в тоалетната. Взеха ми кръв и казаха, че имам хепатит “В”. После дойде приятел лекар, отново ми взеха кръв. Не ми каза резултатите, защото не се видяхме. След две седмици заминах за Израел, където трябваше да играя. Там отново ми взеха кръв. Най-накрая се оказа, че имам хепатит “А”. Пропаднаха нещата за Израел, там почна и войната. После изкарах година в Швеция в “Линшьопинг“ – един затворен град, на военни. Там във втора дивизия са аматьори. Президентът много ме уважаваше. Беше оръжеен магнат, милионер.

 – Вярващ ли си?

– Да! Преди мач се кръстех винаги. Даже си носех кръстче на врата.

 – Известен си с това, че обичаш нощния живот…

– Навремето да излезеш по време на лагер беше невъзможно. Да влезеш в бар е все едно сега да обереш банка. Изпил съм една бира по време на лагер, и то на рождения ден на Стойчо Младенов. Абе, ние в месеца 25 дни бяхме по лагери. Понякога ходех на бар и пиех по 100-200 грама уиски, ама това да се е случвало на два месеца по три пъти. Трябваше да отпускаме напрежението и за това има два начина – пиене или цигари. 

– Преди време Антонио Касано каза, че е спал със 700 жени. При теб как бяха нещата със жените?

– Аз не съм Митьо Пищова, за да се хваля. Било ми е хубаво и съм бил с жени. Най-хубавото нещо в живота ми е моят син. След като Мартин се роди, вече нищо нямаше значение. 

– Ти и майка ти сте го отгледали…

– Той израсна пред очите ми. Сега е на 22 години. Да видиш как расте едно дете е най-хубавото нещо. Никога не съм го карал да става футболист. Винаги сам е избирал какво да прави.

 – Пари успя ли да спечелиш от футбола?

– Долари спечелих. Взимах по 48 000 долара в Сент Етиен. Ицо ми се оплакваше, че в “Барселона” му дават само 10 000. Карах най-готините коли навремето – алфа ромео, мерцедес… Който ме познава обаче, знае, че за мен не са водещи парите. Аз си имам принципи. Навремето говореха разни всезнайковци, че благодарение на БКП сме ставали шампиони с ЦСКА. Ролята на партията по отношение на нашите успехи е само в главите на некадърниците. Да им служи за оправдание. Аз не се срамувам, че бях партиен член. През 1982 г. влязох в БКП. Бях член на партията до 1988 г. Тогава заради една дебела трътла ме изключиха. Понеже играех в “Сент Етиен” и бях закъснял да си платя членския внос. Оная другарка – партийна секретарка, само това и чакала. И така ме изключиха от БКП – за неплатен членски внос. 

– Каква е истината за случилото се през март 2000 г., когато беше на една крачка от треньорския пост на “Армията”?

– Васил Божков ме бе назначил за треньор, но се появиха някои умници, които го разубедиха. Искаха да ме направят за смях. Дучето, големият чорбар, казал на Васил Божков, че съм продавал мачове на “Левски” навремето. Как може такива безумия. Аз съм Гошо Димитров, а не мишок от сорта на Мики Маус! Не се продавам!

Милен ДИМИТРОВ/БЛИЦ

Научете повече

Внезапно почина известна адвокатка,защитавала редица знакови фигури

Внезапно на 61-годишна възраст вчера почина известната столична адвокатка Марияна Тодорова, съобщи правният сайт "Лекс"."С много мъка и тъга ви съобщаваме, че си отиде една уникална жена, майка, юрист - адв. Марияна Тодорова. Тя винаги ще бъде сред нас и в сърцата ни!", обявиха и нейното семейство и приятели. "За над 25 години като адвокат Марияна Тодорова е помогнала на десетки хора, които ще запомнят стореното добро", написа изданието.

Именитата юристка беше защитник по множество знакови дела, последното от които е това за убийството на Пейо Пеев. Тя беше част от екипа, който брани обвинената в жестокото престъпление негова бивша тъща Красимира Трифонова.

През август Апелативният съд в София окончателно отказа да пусне от ареста бившата дипломатка Трифонова. Тя е обвинена за убийството, извършено през януари, когато тялото на Пеев бе открито в колата, оставена от двете жени край хижа "Алеко" на Витоша. При извършената в Съдебна медицина аутопсия на 44-годишния мъж е установено, че причина за смъртта му е "остра сърдечно съдова и дихателна недостатъчност" и съответно "механична асфиксия" от притискане на шията, т.е. мъжът е бил удушен. 

През лятото Красимира Трифонова и защитата й поискаха тя да излезе под домашен арест, за да се лекува в специализирана психиатрична болница. Адвокатите й настояха и за нова съдебно-медицинска експертиза, която да посочи актуалното ѝ здравословно състояние. Според прокуратурата обаче бившата дипломатка може да извърши ново престъпление, ако е извън ареста. Според обвинението и в момента тя получава адекватни грижи в затворническата болница. Магистратите напомниха, че Красимира Трифонова е обвинена в предумишлено убийство, извършено с особена жестокост в съучастие с дъщеря й.

През април Софийският апелативен съд пусна под домашен арест Габриела Славова-Пеева, която също е обвинена в убийството на съпруга си Пейо Пеев.Адвокат Тодорова беше и част от защитата на подсъдимия по делото за подкуп "Иванчева" бивш кмет на район "Младост" Петко Дюлгеров, както и на Златомир Иванов-Баретата по процеса, в който той беше обвинен заедно с още 20 души в организиране и участие в престъпна група за разпространение на наркотици и убийство. Тя бранеше и братята Маргини по делото за убийството на журналиста и писател Боби Цанков, Даниел Димитров - Данчо Релето и други знакови фигури.

Източник:dnes.dir.bg

Научете повече

Две хиляди души работехме в завода през 80-те, днес цари разруха

Немалка част от живота ми премина в някогашния производствен комплекс „Елпром-Енерго“ в София, който обединяваше няколко завода – за производство на трансформатори, електродвигатели, електрически съединители. 

Цялата тази продукция покриваше нуждите на българското електроразпространение, с нея се търгуваше в арабските страни и всички страни от соцлагера. Нерядко тази продукция намираше добър прием и в някои капиталистически страни, например Гърция и Турция. Представяте ли си, че всяка българска подстанция беше оборудвана изцяло с българска техника. 

Предприятието си имаше и своя развойна база, която разработваше нови образци, както и високотехнологична изпитателна лаборатория, собствен изчислителен център. Това беше един голям комплекс, с няколко завода, леярна и други съпътстващи производства, събрани на едно място.

Работеха поне 1500-2000 души. Хората разполагаха с удобен обширен стол, в който се предлагаше топла и разнообразна храна, собствен магазин за хранителни стоки, в който можеха да пазаруват за вкъщи, две кафенета за времето на отдих, павилиони за разнообразни закуски. При необходимост можеше да се използва помощта на зъболекар и медицински услуги в самото предприятие. 

Имаше и две почивни бази – на Витоша и в Бяла, Варненско. Няколко трамвайни и две рейсови линии обслужваха огромната маса от хора, довеждайки ги до работното им място. Днес всичко това не съществува, на мястото цари пълна разруха, а оцелелите сгради са превърнати в складови помещения за различни стоки.

Цветан Ангелов, София

Научете повече

Из софийските квартали и забележителности в снимки от 70-те и 80-те

София през периода на социализма в НРБ е претърпяла значителни промени във външния си вид и архитектура. Ето как е изглеждал градът в общи линии:

Архитектура:

Масово строителство на панелни блокове, особено в новите жилищни комплекси като "Младост", "Люлин" и "Дружба".

Монументални обществени сгради в стила на социалистическия реализъм, като Партийния дом (сега Народно събрание), НДК и хотел "Родина".

Запазване на някои по-стари сгради от предвоенния период, особено в центъра.

Градоустройство:

Широки булеварди, проектирани за манифестации и паради.Големи площади като площад "9-ти септември" (сега "Александър Невски").Паркове и зелени площи, като Борисовата градина и Южния парк.

Паметници:

Многобройни паметници на социалистически и комунистически лидери.

Монумент "1300 години България" на Витоша.

Паметникът на Съветската армия.

Транспорт:

Разширяване на трамвайната и тролейбусна мрежа.

Откриване на първите метро линии в края на 80-те години.

Индустриални зони:

Големи фабрики и заводи в покрайнините на града.

Търговски обекти:

Универсални магазини като ЦУМ и "Кореком".

Малки квартални магазини и павилиони.

Културни обекти:

Нови театри, кина и читалища в различните квартали.

Спортни съоръжения:

Стадион "Васил Левски" и спортен комплекс "Червено знаме" (сега "Академик").

Като цяло, София е претърпяла бърза урбанизация и модернизация през този период, но често за сметка на историческото наследство и с акцент върху функционалността пред естетиката. Градът е съчетавал елементи от социалистическото планиране с остатъци от по-старата архитектура, създавайки уникален градски пейзаж.

Научете повече

Поклон! Почина голям наш футболист

Легендарният Михаил Мишев се присъедини към небесния бял отбор, обяви Славия на официалния си профил във „Фейсбук“. Бившият нападател, известен сред любителите на футбола като Горнобанския кмет, почина на 86-годишна възраст.

СЪОБЩЕНИЕТО НА СЛАВИЯ

Днес един от най-обичаните футболисти на Славия Михаил Мишев се пресели в по-добрия свят. Запомнен от всички със своята хитра игра и с пословичното си чувство за хумор Мишката бе обичан от привържениците на всички отбори. Въпреки, че най-често наказваше с голове именно столичните съперници на белите. Съдете сами: на Левски само за купата вкарва 7 пъти и още 3 в първенството. 7 са и шампионатните му голове срещу ЦСКА, а попаденията му в мрежата на Локомотив са „само“ 5.

Роден на 17 юни 1938 година в любимата Горна Баня, неслучайно бе наричан и Горнобанския кмет, успява да дебютира с бялата фланелка в „А“ група през сезон 1959/60 година и е част от тима до края на 1966/67 година. В елитната ни група с екипа на любимия клуб записва 179 мача и отбелязва 51 гола. През 1967 г. става вицешампион, а бронзов медалист е предходните три първенства (1964, 1965 и 1966 г.). Подвизите му и в турнира за купата са големи.На три пъти играе като титуляр финали със Славия и точно толкова пъти ликува и с трофея (1963, 1964 и 1966 г.). В първия от тези моменти с два негови гола на 10 септември 1963 година е сломен пловдивският Ботев с 2:0.

В Европейските клубни турнири записва името си като първия голмайстор за белите. На 9 октомври 1963 г. още в 3-ата минута открива резултата в срещата с МТК (Будапеща) в София. Общо по терените в официалните надпревари на Стария континент изиграва девет мача и е автор на четири гола. Полуфиналист в турнира за КНК през сезон 1966/67 година.След края на състезателната си кариера остави диря и като треньор. През 1979 г. извежда юношите на Славия до шампионската титла на Републиканската спартакиада. В последните години бе чест гост на ветеранските сбирки на любимото си дружество, ходеше и на стадиона в полите на Витоша, където някога вдъхновяваше публиката с изявите си.

Източник:ФБ-Славия

Научете повече

През 1983 г. за „Универсиада ’83“ е построен най-дългият лифт в България

Последният работещ лифт от София до високите части на Витоша – Симеоновският, повече няма да работи. Съоръжението е спряно от миналата година и никога няма да бъде пуснато отново. Вместо това ще бъде подготвен проект за подмяната му. Опитът до момента обаче показва, че ако въобще се случи, реализирането на такава идея може да отнеме години.Построен е за „Универсиада ’83“ и е официално открита на 4 април 1983 г.

За окончателното спиране на Симеоновския лифт обяви базираната в Италия фирма „ТехноАлпин“, собственик на дружеството „Витоша ски“, което притежава съоръженията на Витоша. „ТехноАлпин“ твърди, че причината е липсата на части за поддръжката на кабинковия лифт, който качваше туристите от софийския кв. „Сименово“ до Алеко.Така алтернатива на екологичния въжен транспорт остават общинските автобусни линии до Витоша и колите, които редовно задръстват пътищата в планината през зимата, когато хората се качват да карат ски.До момента мениджмънтът на „Витоша ски“ в България обясняваше, че лифтът е спрян, тъй като един от двигателите му изгорял. Поправката отнемала време заради сериозната възраст на съоръжението. Последно през януари изпълнителният директор на „Витоша ски“ Ян Калчев обясни пред БНР, че ремонтът на двигателя е пред финал, той ще бъде монтиран отново, но следвал дълъг период на синхронизиране с другия мотор на лифта. Калчев не се ангажира със срок за пускането на съоръжението, но и не каза, че то всъщност повече няма да работи. В последните седмици Mediapool се опита нееднократно да се свърже с Ян Калчев по темата, но безуспешно.

Официална информация по въпроса липсва и на сайта на „Витоша ски“. Там е написано само, че в момента нито едно съоръжение не работи заради профилактика, а нова информация ще има в началото на юни. Служителите, отговарящи на телефона на долната станция на лифта, пък казват, че кабинката ще е извън строя поне до следващата зима.При неочакваното спиране на лифта в началото на зимния сезон в края на миналата година, новоизбраният тогава столичен кмет Васил Терзиев нареди проверка на обстоятелствата, довели до това. Резултати така и не бяха обявени, а от общината повече от месец не отговорят на въпросите на Mediapool за съдбата на Симеоновския лифт и на Витоша като цяло. Преди няколко месеца Васил Терзиев пое инициатива за разработването на пътна карта за развитието на планината. От общината не отговориха на въпросите на Mediapool докъде е стигнала работата по нея.

Симеоновският лифт е пуснат в експлоатация през 1982 г. Към онзи момент той е най-дългият лифт в света от тази категория и експериментално съоръжение за производителя, казват от „ТехноАлпин“. От дружеството допълват, че до приватизирането на съоръженията от „Витоша ски“ през 2007 г., кабинката не е поддържана добре. Липсвала сервизна история и не били купувани оригинални резервни части. Това довело и до бързата амортизация на лифта.

„В резултат на амортизацията производителят Doppelmayr идентифицира сериозни структурни модификации на съоръжението и спря да доставя резервни части за него в името на безопасността на пътниците и препоръча изграждането на съоръжение, което отговаря на настоящите стандарти на ЕС“, обясниха от „ТехноАлпин“.От фирмата посочват, че съществуващите европейски директиви изискват всички резервни части и компоненти за такъв тип съоръжения да се купуват от производителите или от техни оторизирани дилъри, които притежават нужните сертификати. 

Така се оказва, че към момента „ТехноАлпин“ не може да осигури резервни части за Симеоновския лифт и той е спрян завинаги. „Не можем да правим компромис с безопасността, от която зависят животът и здравето на хиляди хора”, заявява от фирмата. И допълват, че вече разработват проект за подмяна на кабинката, а целта е за това да се използват съществуващите стъпки. „Това допълнително усложнява задачата заради ограниченията в Закона за горите. Опитваме се дори да намалим броя на стъпките, използвайки новите технологии“, твърдят от „ТехноАлпин“.

„Витоша ски“ от години настояват да се промени Законът за горите, така че да улесни изграждането на нови лифтове. Искат и да бъде приет нов план за управление на природния парк „Витоша“, тъй като в настоящия новото строителство не е разрешено. Природозащитници обаче твърдят, че подобни изменения не са нужни и съоръженията на Витоша могат да се променят и ремонтират и при сега действащите нормативни документи.

Още повече, че част от плановете за развитието на София са свързани именно с подобряване на връзките на обществения транспорт с кабинката от Симеоново. Заради нея се обсъждаше продължаване на метрото към долната станция на лифта. Беше пусната и специална електробусна линия до там. „Витоша ски“ притежава още два лифта от София до високите части на планината – Драгалевският и Княжевският. И двата не работят, а от компанията казват, че няма как да бъдат пуснати без подмяна и дори сериозни промени – особено за Княжевския.Драгалевският лифт е по-новата от двете въжени линии. Той е седалков и е строен през 1956 г. Беше спрян изненадващо преди години, подобно на Симеоновския лифт. Столичната община издаде заповед за възстановяването му, която „Витоша ски“ обжалваха. В крайта сметка съдът се произнесе в полза на общината и дружеството беше задължено да възстанови линията. До момента това не е направено.

„ТехноАлпин“ се позовават на анализи и експертни оценки, които показали, че стълбовете на седалковия лифт са корозирали и стъпките компрометирани. Самите стълбове нямало как да се сменят, без да се разрушат „стъпките“, тъй като основите са бетонни. И тук според компанията имало проблеми с поддръжката през годините и влагането на резервни части без установен произход.

От „ТехноАлпин“ припомнят, че са подготвили проект за построяването на лифта наново. Вече две години обаче той нямал екооценка от столичната екоинспекция. Чак след получаването и можело да се внесе концептуалният проект и да се иска разрешение за строеж. Първата секция от Драгалевския лифт – до междинната станция, можело да бъде възстановена в рамките на година след получаването на всички разрешения.

Ситуацията с Княжевския лифт изглежда доста по-сложна. Въпреки че общината и за него е издала заповед да бъде премахнат или възстановен, от „ТехноАлпин“ твърдят, че пред този проект има доста повече пречки. Първо, лифтът от Княжево до Копитото не работи от 1992 г. Началната станция в момента се намира в застроен с къщи район. Трябва да бъдат направени и нови стълбове, за да са изпълнени съвременните изисквания за безопасност. Нямало и подходяща инфраструктура като път и паркинг за началната станция. Заради застрояването няма и как да се направи.

Освен това анализ, поръчан от Столичната община, показвал, че нито станциите, нито стъпките, нито стълбовете от някогашия Княжевски лифт могат да се използват. Трябва да се направи изцяло ново съоръжение, а това изисква промяна на съществуващите закони в страната, смятат от компанията. Освен това, за да се използва такъв лифт и през зимата, трябва да се удължи към Конярника и Ветровала, за да има връзка със ски съоръженията там.

От „ТехноАлпин“ казват, че са готови да инвестират сериозни суми във Витоша, за да се развива целогодишен туризъм и спорт. Дружеството изтъква, че основните пречки това да не се случи, са законите в страната и планът за управление на парк „Витоша“.

В отговора си до Mediapool от „ТехноАлпин“ изрично уточняват, че нямат намерение да строят нови хотели и хижи на Витоша, а само да модернизират спортните съоръжения и туристическа инфраструктура.

Материал на Зорница Латева mediapool.bg

Научете повече

Как Людмила Живкова остана без дом навръх 8 декември?

През 1961 г. дъщерята на Тато Людмила Живкова пристанала с граждански брак на избраника си Любомир Стойчев. Сватбата на Червената принцеса била двойна. С наследницата на генералния секретар на ЦК на БКП се омъжила и братовчедка й – булките съчетали празненствата си, пише вестник „Уикенд”.

След официалната церемония младоженците събрали близките си в ресторант „Ракета” в парка „Заимов”. Тодор Живков постоянно подвиквал „Горчиво!” на влюбените, а на няколко пъти се хванал и на хорото.

Като минала еуфорията от венчавката, новосформираното сем. Стойчеви се нанесло в самостоятелен апартамент на столичната ул. „Оборище”. В същата кооперация живеели и Тато (с жена си Мара Малеева, сина си Владимир, майка си Маруца и баща си Христо – б. р.), Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Григор Стоичков, генерал Попов.

В съседни блокове пък били Лалю Ганчев, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Пеко Таков и Пенчо Кубадински. Заради струпването на толкова големци на едно място, улицата край Докторската градина била находчиво прекръстена от народа на „Тодорище”.„Охраната на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Имаше обаче вход и от задната част, където бяха и гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите на Мила да живеем на друго място нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на Живкови”, разказваше приживе първият мъж на Червената принцеса.

Людмила и инженерът останали в самостоятелния си апартамент до 8 декември 1962 г. На студентския празник Живков се срещнал с представители на академичната младеж и те му потърсили сметка защо дъщеря му обитава ведомствени 100 кв. м. Въпросът сконфузил Първия, развалил му настроението и на следващата вечер той събрал близките си на семеен съвет.

„Любезно, но безапелационно, той предложи да се пренесем при тях и да освободим досегашния си апартамент. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Вече разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията. Големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен и за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева.

Сега беше разделен на две части с портал и голяма остъклена, двойна, плъзгаща се врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“ Христо Русков”, откровеничеше инж. Стойчев преди смъртта да го отнеме от близките му.По соца социалистическите величия разполагаха с много повече лукс от обикновените граждани, но малцина от върхушката си позволяваха да притежават по няколко апартамента. Нещо повече, имаше държавни ръководители, които бяха напълно безимотни.

Когато загинал на Витоша през декември 1971 г., министърът на външните работи Иван Башев оставил в наследство само картини и книги. Жилище – не. Домът, който обитавали с жена му Софка и дъщеря им, бил под наем.

„Баща ми беше последовател на Толстой в отношението си към недвижимите имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми, плюс помощ от ЦК, за апартамента, в който аз живея и сега”, коментираше приживе поетесата Миряна Башева.В ранните години на управленската си кариера и Григор Стоичков нямал собствен дом в София. Живеел на квартира в Коньовица с жена си и двамата си пораснали синове –  в тясно апартаментче, състоящо се от стая, кухня и хол. Не поставил въпроса за свой дом и когато станал първи секретар на Окръжния комитет. Председателят на Народния съвет Никола Матев обаче споделил на Живков за жилищния му проблем и Тато учудено възкликнал: „Защо не ми се оплакал?!”. След което разпоредил да се намери решение в кратки срокове.

„Звънна ми Гръбчев, тогава началник на УБО, и ме попита: „Имаш ли време да дойда за малко при теб?” Видяхме се и ми каза: „Имам поръчение да те заведа да огледаш апартамент на ул. „Оборище”.” Отидохме. Видях един огромен апартамент. Попитах: „Кой ще живее тук?” „Тодор Живков, Станко Тодоров, Живко Живков…”, започна да ми се изрежда. Като чух, отсякох: „Аз съм дотук! Ще си живея на старото място, тук не желая! Сега ще се обадя на другаря Живков и ще му кажа, че не го искам това жилище!”. Гръбчев се възмути: „Как може такова нещо?! Вместо да се обадиш и да благодариш!”.

Малко по-късно набрах Живков. „Много благодаря за вниманието, което тука…” „Харесва ли ти?”, прекъсна ме той. „Харесва ми, но…” Живков пак ме прекъсна: „Щом ти харесва, със здраве да си го ползваш”. И ми затвори телефона. Свързах се с Гръбчев и му обясних, че не съм успял да кажа на Първия, каквото съм смятал. Началникът на УБО ме посъветва: „Престани, втори път не ми се обаждай за това! Ще стане скандал!”, редеше спомени Стоичков в залеза на дните си.

Когато всички големци се нанесли във ВИП блока, Тато ги поканил вкъщи. Почерпил ги и рекъл: „Трябва да живеем като комшии! Съседите са за това – сол да си поискаш. Ще се редуваме – днес на гости при мен, утре – при друг!”.„Живков не беше скучен човек. Но не пиеше, за разлика от нас. На него му се сипваше една чаша червено вино, оставяше му се и газирана вода. Той отпиваше от виното и си доливаше сода. Така цяла вечер си караше предимно на вода, докато ние пиехме и уиски, и водка… Първия много обичаше вицовете и дори понякога ги разказваше.

Случвало се е даже да попита: „Абе, какъв нов виц има за мен?”. Всички анекдоти, които излизаха за него, ги знаеше и много се смееше с тях. Весел човек беше, умееше да разчупва компанията”, разправял е за дългогодишния си началник комунистът от Горна Малина.

Той приключи живота си през лятото на 2016-а в уютна къща в „Бояна”, която днес е собственост на децата на естрадната легенда Йорданка Христова. Въпросното жилище му беше единственото – когато се сдобил с него, Григор върнал на държавата просторния апартамент на улица „Тодорище”.

Личната си резиденция в полите на Витоша бившият вицепремиер, министър и кандидат-член на Политбюро съградил навремето изцяло със собствени спестявания и заеми, които впоследствие върнал до последната стотинка. Затова и приживе много се възмущаваше, че във всекидневник през 2007-а излязла статия с неистини по негов адрес.

В материала, озаглавен „Държавата строи вили на велможи” се твърдяло, че е ощетил хазната с 47 319 лв. чрез къщата си. Според автора домът струвал 83 271 лв., а Стоичков платил на държавната фирма изпълнителка само 35 952 лв. „Тези данни не само не са верни, но е казана една подсъдна лъжа. 

Каква е истината? 

По документацията строително-монтажните работи възлизаха на 45 760 лв. Фактически бе извършена работа за 47 198 лв.Тази сума бе своевременно преведена през 1979 г. на Строително управление на №2 и Монтажно-инсталационното управление на ДСО „Софстрой”. Това се потвърждава от наличните документи. Обзавеждането е отделно, защото е доставено от различни организации и магазини, за което също има пълна документация”, ядосваше се приживе бай Григор.

Заради статията, набеждаваща го за длъжник, той поискал от „Труд” право на отговор. До редакцията на всекидневника изпратил писмо, в което описал подробно своята истина. Вестникът обаче не публикувал опровержението му.

Подобно на Григор Стоичков, със собствени средства вдигнал къща и Пенчо Кубадински. Маститият комунист от село Лозница дори си плащал за градежа по завишени цени. „Строеше по стопански начин и вилата му е далеч по-малка от тия на колегите му. Работиха му майстори от родния край на съпругата му и те споделяха, че ако има да се оплачат от нещо, то е от преяждане”, категоричен е Ачо Бекяров –  дългогодишен труженик от Управление „Безопасност и охрана”.

Източник:narod.bg

Научете повече

Здрава група пътуваме към морето през 1985 г.– много пиене, гаджета и забавление.. и още нещо

Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи „Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго/койки/, трака си влака и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе/доплащаш за празните легла по 3.40 лв. за всяко/, ако си с гадже и нощта преминаваше във влакова любов. 

Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавяхнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я родила /спалните вагони се заключваха/, видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!… Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка, такава, в каквато се влюбил Балзак още през 19 век. Че и сини очи.

И нахлуват спомени.Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за „Джулая” – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно –дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влака, двама милиционери /задължително пътуваха в нощните влакове/, кондуктора и искат да ни свалят, защото „Другарят от един кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”. Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7.30 ч. сме на перона на Варненската гара. 

Слиза и „отговорния другар” от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава, „по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на „отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница „Гюрлата”, до самата гара, дето се трудеше красива девойка, която след години ще стане национално известна като Петя Славова. В ония години там, до варненската гара, сервираха една от най-вкусните шкембе-чорби в страната. Опашки имаше, ама не за Петя, за чорбата.

И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес „Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет. Той стар комунист, аз млад седесар – не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до „Новотела”, на сто метра.

А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше „Вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с „РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе културно пътуваш, като в „Ориент-експреса”. Е, цените си бяха соленички – като в нощен бар. Но, ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във „вагон-ресторанта” може да седнеш и се почерпиш, докато плебса се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но кой ще ти го спазва, ако алъш-вериша върви…

Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.

Лятото на 1980 г. с Красен Шугата /след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в БГ, за да го намерят обезглавен на Витоша/ сме забили две гаджета /Лила Патъка и Мая Бедрото/ и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен, че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а от там до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос. 

Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта/не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците/. Засядаме и поръчаме със замах /жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се/. Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влака през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш „Ех, красота, красота…”, да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!… Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ-превозното средство е подминало Червен бряг/престоя е една минута/ и сме поели към Плевен, поръчаме още питиета, та да не скучаем и слизаме в града на българо-съветската дружба. 

След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш за колко пари и т.н. Как да е – дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен-Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим/уж сервитьора бе бърз/ влака потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос. 

Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси „Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км. от заветния Червен бряг.Малеййййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на Княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска „УАЗ-ка” и ни натовариха та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков. Посрещнаха ни много „внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение. 

Още ме е яд, че костюмите, купени от Кореком станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха изглежда да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая /социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение/. Взеха ни цигарите „Честърфийлд” /също от Кореком/, описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местния милиционерски началник/след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог/.

На заранта тържествено ни заведоха при „Другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха на глас като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: „Кво да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол /без доларите/ и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв./бая пари за онова време/ с Краси, после ни предоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с „Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”. 

Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за „В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”??? Не знам, но като се прибрахме в Торос спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отмаряла на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.

И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.

И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да го бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е Иван Костов да го шитне за 1 лев?!/

Автор:toross.blog.bg

Научете повече

Чадър Чешма в Самоков през 70-те

Чешмата не е голяма и функционира от 150 години. Има шест чучура и е изградена от бял мрамор. Цялата чешма е изписана с характерните за Самоковската художествена школа пера, цветя и многообразие от цветове

Град Самоков е разположен в Самоковската котловина, в северните склонове на Рила. Котловината се намира между планините Рила, Витоша, Плана, Верила и Ихтиманска Средна гора. Тук тече река Искър. Самоков е малко планинско градче, населявано от древни времена, когато се е добивало желязо. Родно място е на известните български художници Димитър и Захари Зограф, представители на прочутата Самоковска художествена школа. В цяла България са известни вкусните самоковски картофи.

Интересна е Голямата чешма, построена на площада през XVII в. от каменни блокове с мавритански издълбани сводове. Тя е символ на града и понякога я наричат Чешмата с обецата, заради каменната обеца. Другата чешма – Чадър чешма, е изградена от бял мрамор през XIX в. и се намира на автогарата. Има формата на отворен чадър и е с красиви мотиви, характерни за Самоковската школа.

Научете повече

Как са прекарвали свободното си време през 80-те. една служителка,младо семейство и една студентка

Тези въпроси сътрудници от редакция на столично списание задават на повече от тридесет столичани на възраст от 16 години нагоре, хора с различни професии, кореняци и придошли в София, командировани, българи и чужденци, анкетирани в различни части на града и в различни дни от седмицата.

Ето техните отговори за това как и къде прекарват свободното си време всеки ден и в края на седмицата, наричано от специалистите "краткотраен отдих".

СЛУЖИТЕЛКА НАД 30 ГОДИНИ

Свободно време твърде имам в събота и в неделя, а в останалите дни на седмицата е инцидентно, между работата и обичайните ми дейност.

Прекарвам го най вече в къщи, защото през зимата няма къде да се отиде, през лятото няма заведения, няма достатъчно градинки в кварталите

Повече време имам в събота и в неделя. Много рядко съм сред природата, по-често оставам в къщи да свърша някоя домашна работа, да чета книги, отивам ма театър и кино.

Нямам желание да имам вила, защото нямам финансова възможност, но ако имам такава възможност, няма да се откажа. Вилата е чудесно нещо но мога да мина и без нея. Сред природата човек може да отиде и на разходка, на екскурзия, на гости някъде на вила на приятели, а може и да се разходи, да си направи например един преход през Витоша и да се прибере в къщи отдъхнал.

Особено през зимата бих могла да кажа, че транспортът ме затруднява, защото е студено, неудобно, не е сигурно прибирането, човек може да отиде някъде, но да не успее да се върне.

За два или три часа отмора в София, освен да отида на кино за дневни прожекции или с много труд да намеря място в някое прилично заведение, друг начин за мене няма. А през лятото си позволявам да се разходя в парк. На плаж - отивам понякога само в събота или в неделя.

Понеже между постоянната ми работа и тази на хонорар аз получават "прозорци”, в такова време имам нужда да възстановя силите си примерно с плуване, със сауна, лек масаж.

МЛАДО СЕМЕЙСТВО

Обикновено в събота ние отиваме на гости при наши приятели в "Надежда", където гледаме филма в програмата "Студио X". след което продължаваме вечерта с разговори и преспиваме там,за да закусим сутринта с кафе и с приятен разговор, да се върнем в къщи,където отново да се видим и да отидем в Драгалевци на разходка. Или излизаме да отидем някъде с колата на тези близки приятели.

Почиваме си тогава, когато се усещаме добре. Почивката не е човек да се отпусне, да спи да яде, да се търкаля от хълбок на хълбок, а тогава, когато е зает с една ведра дейност която не му е свързана с прехраната, а е удоволствие.

Лошото е, че не може да се посочи нито една сладкарница, в която човек би могъл на изпие спокойно едно кафе за отдих, бъбрейки на приятни теми. Това е проблемът. А като места за отдих, то това са кината, естествено театърът по същата логика, рядко изложбените зали. Друго не виждам.

Липсват доста неща. Като се започне с това, че в столицата липсва сериозно един голям пратер, който да предложи като момчешка носталгия една неделна лудория с блъскане на колички, виенски колела, зали и влакчета на ужаса, просто това да бъде веднъж на два месеца, това е достатъчно за много хора. Това е първото. Второ, липсват тези уютни места, уютни кафенета,където всеки би имал своето място, своята среда.

Транспортът има много голямо значение за отдиха. Когато човек Тръгне на кино и той има предварително закупени билети на хубаво място, а се наложи до това кино да пътува 20 мин.в един претоварен трамвай или претъпкан автобус и когато го настъпват и чува наоколо непримиримите гласове на спътниците си, той слиза де уморен и изнервен и не може да се настрои към новата вълна пълноценно и предварително да си внуши, че трябва да изгледа един много хубав филм

Обикновено отдихът не струва толкова скъпо, колкото и да ни се струва чудно. Ако човек смята, че трябва да почине, като пие три уиски в една хубава сладкарница, това би струвало скъпо, но когато изпие в една уютна сладкарница едно кафе със съпругата си или с приятел, това нищо не струва. Отдихът финансово е евтин, отдихът е скъп морално.

СТУДЕНТКА. ПОД 30 ГОДИНИ

Имам свободно време, но то е твърде ограничено.Свободното си време ползвам главно за посещение м кина, театри, рядко и с кратки екскурзии.През седмицата гope-долу всичкото ми време за отдих е може би един цял ден.

За мен отдихът а свързан преди всичко с това. дали въобще имам право да почивам. Ако не съм си свършила работата и да почивам, това няма да е за мен отдих.

Местата за отдих — това са кината, театрите, дискотеките и различните клубове.

В София места за отдих съществуват най-много в Студентски град. Тук най-много зали са построиха - зала "Христо Ботев", спортната зала на МЕ И. Там се създават условия за пълноценна почивка на студентите- плуване и различни  спортни стилове. Освен това в самия град са намира и паркът, там са тенискортовете и местата, където всеки може да осмисли свободното си време.

Списание София,1981 г.

Научете повече