Стефан Данаилов е определен за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г.

Преди 5 години загубихме Стефан Данаилов! Легендата на българското кино почина на 76 години. 

Стефан Данаилов е носител на множество международни отличия, награди „Аскеер“ и ордени „Стара планина“ и „Златен век“. Преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Бивш министър на културата и депутат от левицата. Данаилов бе и зам.-председател на БСП.

Ламбо, както го наричаха близките, беше наричан с обич Мастера от своите студенти.

Той се превърна в идол на поколения още от първия си филмов хит „На всеки километър“, където изигра майор Деянов.

Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него.

Съпругата му е Мария Димитрова Данаилова. Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов (р. 27 юли 1986 г.). Има доведен син от брака си с Мария Данаилова.

Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го съветва да следва във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.

През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“ (1967 – 1968). Работи в СИФ (1968 – 1973).

Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“.

За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г.

През 1973 г. се връща отново на сцената, за да се присъедини към трупата на Театъра на народната армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията.

На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъците му.Поклон пред паметта му!

Научете повече

Това са звездите с най-дългогодишни и крепки бракове у нас – да ги аплодираме!

Роси Кирилова и Георги Начев

Понятието „брак“ в днешно време съвсем не е онова, което беше преди 20-30 години. Днес приемаме за естествено, когато човек има зад гърба си няколко бракове (и съответно разводи) и без страх се впуска в поредната изпепеляваща връзка.

Особено характерно е това за известните личности, при които „изкушенията“ са в пъти повече и често пъти не могат да устоят. Ние обаче решихме да ви покажем тези родни звезди, за които думите „докато смъртта ни раздели“ действително означават доживот.

Някои от най-големите и обичани български звезди могат да ни научат на любов и разбирателство. Те са заедно сякаш от цяла вечност, но не парадират с отношенията си, както е модерно да се прави. Предпочитат да се обичат тихо и щастливо.

Някои от тях се намират повече в светлината на прожекторите от други, но общото между всички тях е, че любовта им е устояла на теста на времето.

Вижте в галерията кои са българските звездни двойки с най-дългите бракове и научете историите на тяхната любов:

Росица Кирилова и  Георги Начев

Бащата на певицата Росица Кирилова не ѝ говори цели 3 години от яд, че тя се е омъжила за 17 години по-големия от нея композитор Георги Начев. Двамата се запознават през 1982 г., когато Роси е 19-годишна. С общи усилия тя се превръща в суперзвезда редом с братя Аргирови и робинята Изаура през 80-те.

След 4 години връзка Роси и Жоро, който е неин импресарио и автор на повечето от песните ѝ, решават да се оженят. Заради славата на изпълнителката на “Боса по асфалта” сватба в София е невъзможна. Двойката подписва при изключителна секретност в Пловдив. Кумуват Тома Спространов и английската му съпруга Джуди.

Румен Бояджиев и Даниела Кузманова

Румен Бояджиев от ФСБ и Даниела Кузманова (музиковед, журналист, поетеса) живеят в мир, разбирателство и толерантност от 1972 г., защото… разговарят на един и същи език. Двамата са 19-годишни, когато любовта им пламва в Консерваторията. След 5 години вдигат сватба, а след още 5 се появяват и децата им – първо Румен-младши, а после и Борислав, които също са в музикалния бизнес.

Общите им възгледи за живота и ценностната им система държат здраво заедно Румен и Даниела вече 51 години. Музикалното семейство често кани приятели на вечеря, а Даниела не спира да експериментира в кухнята, като нейната стихия са подправките. Музиката и еднаквите интереси карат Румен и Даниела все още да се чувстват влюбени като студенти.

Цветана Манева и Явор Милушев

Пловдив още помни най-красивата двойка по Главната улица от началото на 70-те години – Цветана Манева и Явор Милушев. И тяхното начало е много романтично – двамата са ужасно влюбени и пълнят салона на театъра, за да ги гледат в “Двама на люлката”.

Цветана и Явор са неразделни от 1973 г., но решават да се оженят след като дълги години са живели заедно. Случило се точно на 9 септември, защото това се оказала единствената свободна дата, в която можело да сключат граждански брак. Цветана интуитивно усетила, че това е човекът, с когото иска да остарее. Каква е тяхната формула за истински силна и здрава връзка? Когато и двамата не заобикалят проблемите, а ги решават заедно и продължават нататък.

Цветана за кратко време успява да се превърне в емблема на родното кино и театър. Играе Жулиета, Медея, Нора, Албена, Султана. Явор Милушев има австрийска кръв и графско потекло по майчина линия. Повечето го помнят като Яворов от филма “Дело № 205/1913 г.”

Съпругът на Манева умее да я изненадва и до ден днешен притежава дарбата да превърне в празник и най-сивия ѝ ден. Явор умее да поражда чувството у Цветана, че му е необходима, и винаги знае как да я избави от лошото настроение. Не крият, че са безкрайно чувствителни на тема независимост и всеки има своя територия.

Анета Сотирова и Борислав Стоянов

Разпределението във Врачанския театър след завършването на ВИТИЗ се оказва съдбовно за актрисата Анета Сотирова. Там самоуверената млада софиянка среща любовта на живота си Борислав Стоянов, с когото са заедно от 50 години. А плод на тяхната силна любов е певицата Белослава.

Но не толкова лесно е началото на познанството им, защото и двамата са семейни. Тя е направила семейство с ученическата си любов Росен Босев (син на детския писател Асен Босев), а той с хубавица, с която имат близнаци. Анета среща Боби в Клуба на културните дейци във Враца. Неговият брат е бил режисьор в театъра.

Анета смята, че срещата ѝ с Боби е предопределена кармично от предишни животи. Заради любовта Боби минава през купища изпитания. Държи много изпити и пристига като научен сътрудник в Суходол. Борислав е талантлив психиатър, но след промените се хвърля в бизнеса, за да издържа семейството

Мнозина ще запомнят Анета Сотирова с изключително сполучливата роля на Венетка, съпругата на Стефан Данаилов във филма “От нищо нещо”.

Мими Иванова и Развигор Попов

Няма как да кажем Мими и да не продължим с Развигор. Една от най-емблематичните двойки в естрадата работи заедно от 1973 г., но семейство стават по-късно след доста перипетии.

Мими от година и половина е омъжена щастливо за първия си съпруг Юрек Рабински, много известен в близкото минало полски музикант от групата “НоТоЦо”. Развигор пък е приятел с Юрек и също има щастлив брак и син. Мими става солистка на българския оркестър “Стакато”, в който свири Развигор, и често пътува до Полша при съпруга си.

След 2 години съвместна работа Мими и Развигор се влюбват безумно. Отдават се на бурни страсти на тримесечно турне в бившия Съветски съюз, а когато се прибират в България, си дават клетва, че спират да се виждат, но това не се получава. Двамата се срещат тайно в дома на композиторката Зорница Попова, която един ден ги съветва… просто да се съберат. В името на голямата любов правят остър завой в живота си, искайки болезнен развод от половинките си. Но не съжаляват, защото смятат, че са се намерили и никога не пропускат да празнуват на 26 октомври – когато имат годишнина от сватбата.

Всъщност Развигор се запознава с Мими още през 1966 г., когато тя е гадже на илюзиониста Астор, но така и не я запомнил, защото по онова време му представяли по няколко талантливи певици на ден. А формулата за успешен брак според композитора на десетки български хитове е “Ако един мъж не мълчи, а една жена не гълчи – не става!”

Кристина и Михаил Белчеви

Михаил Белчев е един най-обичаните съвременни поети, а Кристина Белчева пък е известна актриса. Артистичното семейство може да се похвали освен с много награди, но и с любов, уважение и сплотеност над 40 години.

Историята на тяхната любов е достойна за възхита.

Кристина кандидатства пеене в Консерваторията и във ВИТИЗ. В музикалната академия е приета първа в списъка, но завършва театралната – актьорско майсторство, при проф. Филип Филипов. Играе в Ловеч по разпределение, но го преживява тежко. Периодът съвпада и със смъртта на Филип Филипов – трагедия, която я покосява жестоко.

Когато се върнала от Ловеч за няколко дни, чула по радиото песента на Лили Иванова „Самота“ с текст на Михаил Белчев. Помислила си, че този човек, за да пише такива думи, е много сантиментален! Съдбата ги събрала няколко дни по-късно по време на гости. И двамата били в тежки периоди, но това не попречило на любовта да пусне стабилни корени. По-късно актрисата била разпределена в Младежкия театър в столицата. След това се омъжва за Мишо Белчев. Дълго време участва в програми и пее сама и с него.

Двамата имат син – Константин, който също върви по стъпките на артистичните си родители. Семейство Белчеви признава, че винаги са гледали момчето им като божество, но това определено не им е изиграло лоша шега. Самата Кристина признава в свое интервю:

„Когато стана това забавяне с бременността и спонтанния аборт, който направих се притесних да няма усложнение, но после, вече дори не го мислех. Ние с Мишо като че ли на онзи етап си бяхме достатъчни. Не ни липсваше дете, а и бяхме сигурни, че ще се появи. Дори сега съжалявам, че не си направихме и второ. Но аз имах чувството, че ако родя второ ще бъде изневяра към първото. Не мислех, че мога да си деля чувствата си към Косьо.“

Катя и Здравко от дует “Ритон”

Любовта на Екатерина Михайлова и Здравко Желязков от дует “Ритон” е горе-долу набор на тяхната кариера – 46 години. Музикалното семейство е едно от най-стабилните в българския шоубизнес. И за двамата бракът е първи и единствен, което си я голямо постижение.

Тяхната история започва през 1975 г. в Музикалната академия, където двамата учат за солисти. Катя е най-красивото момиче в Академията, а Здравко – слабичък, но вечно усмихнат младеж. Както всички останали момчета, и Здравко бил заслепен от чара на Катя, но на нея ѝ трябвало време да изпита чувствата му. В началото той си мислел, че тя е надута заради гордата осанка и атрактивния ѝ бюст, но после открил, че всъщност е много земно момиче. Докато излизали с обща компания, постепенно дружбата им прераснала в любов.

Преди да се дипломират, свирят заедно в група, но им написват дуетна песен и това предопределя техния музикален път. В началото се изявяват като “Студио 2”, а с името “Ритон” за първи път гастролират на Златни пясъци. Там ги забелязва полски менажер и ги кани, а оттам и руски – така тръгва славата им из бившия социалистически блок, а благодарение на доброто самоменажиране са на върха и до днес.

Маргарита Хранова и Кирил Бойчев-Кико

Певицата Маргрита Хранова и съпругът ѝ Кирил Бойчев-Кико също са заедно “в добро и зло” и стриктно следват дадените преди 46 години брачни клетви.

Двамата се запознали покрай Емил Димитров, докато Маргарита записва вокалите на песента “Каква невеста си била ти, мамо”. В студиото наднича млад симпатичен мъж и у Марги трепва нещо. И непознатият не остава безразличен. Оказва се, че брат му живее във Франция и се познава с Емил. По това време кариерата на Хранова е в подем и симпатичният мъж от студиото, Кирил Бойчев, започва да посещава концертите ѝ. Когато той се появява на нейна изява даже в Културния дом в Бухово, Марги вече е наясно, че Кирил просто я следва, защото е влюбен в нея. Чувствата я връхлитат.

Като всяка голяма любов обаче и тяхната среща сериозни пречки. Родителите на 23-годишната певица абсолютно заклеймили връзката ѝ с женения мъж, макар че бракът му бил в криза. Двамата се срещали тайно, но това положение омръзнало на Кико и той предложил на Марги или да се оженят, или да се разделят. Вричат се един на друг на тайна сватба. На следващия ден Хранова заминава на национално турне с Лили Иванова, а Кико взема решение да стане мениджър на благоверната си.

Днес Марги е в прекрасни отношения с бившата съпруга на Кико, и първородният син на Кирил – Николай, е близък приятел с двамата си братя от втория брак на баща си.

Георги Мамалев и Ели

Актьорът Георги Мамалев изобщо не се замислил как да подходи към сладкото миньонче Ели, а директно се спуснал през глава да го омайва.

Бурната им любов започнала покрай филма “Оркестър без име”, когато Жоро е млад и доста перспективен актьор. Ели, студентка по право, нямало как да откаже чаровната покана за първа среща на панорамата на хотел “Хемус”. За всеки случай Жоро пуснал и други тайни оръжия като шоколадчета “Мориц”, които в социалистическите години можеха да се купят само в “Кореком”. В сваляческия инструментариум Жоро включил и красив букет от рози, дори я поканил на танц.

Двойката е заедно от 29 март 1981г. и има двама сина – Мартин и Александър. И за двамата е първи брак. Не спират да се смеят у дома, особено когато Жоро се опитва да бъде строг родител – изражението му разсмива всички, дори самия него. Лъчезарната Ели, адвокат по професия, с нищо не отстъпва в шегите на известния комик у дома.

Научете повече

Първият сняг вече падна, на тези места вече е истинска зима

Първият сняг в ниските части падна тази вечер. Това се случи в селища в Западна България. Снежна покривка се е образувала вече по Старопланинските проходи. Но обилен сняг вали и в Радомир, Перник, Владая и Костинброд.

Снежна покривка в Кюстендил и региона

Най-съществената снежна покривка тази сутрин беше измерена в района на Кюстендил. В ски център Осогово снежната покривка достигна 15 сантиметра, като мнозина се радваха на зимната обстановка. На пътя между Кюстендил и София обаче бяха подадени сигнали за закъсали автомобили и камиони, вероятно поради неподготвени за зимата гуми, съобщиха от пътното управление,

 Снеговалежи и в други региони на България

Снегът заваля и в общините Кочериново и Бобов дол, както и по пътя за Рилския манастир. Жителите на селата Дворище и Раненци също споделиха снимки на побелели улици и дворове. Въпреки че сняг валя и в Благоевград, снежна покривка не се образува.Проходът Петрохан, районът на Врачанския Балкан край пещерата Леденика и други планински области също бяха обхванати от снежна покривка. През следобедните часове заваля и в Перник, придавайки на града зимен облик.

Жълт код за сняг и поледици във вторник

НИМХ издаде предупредителен жълт код за снеговалежи и заледявания за областите Монтана, Враца, София (област и град), Перник, Ловеч, Стара Загора, Габрово, Велико Търново и Сливен. Шофьорите в тези райони трябва да бъдат особено внимателни, тъй като се очаква заледяване на пътните настилки.

Прогноза за по-сухо време в югозападните райони

Във вторник се очаква по-спокойно време в югозападните части на страната, където времето ще бъде предимно сухо с повече слънчеви часове. Максималните температури ще се движат между 4 и 10 градуса, в югозападните райони до 12 градуса, а в София около 6 градуса. На места с надморска височина над 700-800 метра снежната покривка ще се задържи.

Научете повече

Живота на младежите и популярни марки мотори и касетофони по времето на СОЦА в НРБ

По времето на социализма в Народна република България (НРБ) мотоциклетите бяха популярно превозно средство. Ето някои от най-разпространените модели:

Чехословашки мотоциклети:

Jawa: Много популярна марка, особено моделите 350 и 250

ČZ (Česká Zbrojovka): Също широко разпространена

Съветски мотоциклети:

ИЖ (IZH): Различни модели като "Планета" и "Юпитер"

"Урал": Тежки мотоциклети, често с кош

"Днепър" (Dnepr): Подобни на "Урал", също с възможност за кош

Източногермански мотоциклети:

MZ (Motorradwerk Zschopau): Различни модели като ETZ 250

Унгарски мотоциклети:

Pannonia: По-малко разпространени, но присъстващи на пазара

Български мотопеди:

"Балкан": Произвеждани в завода в Ловеч, популярни сред младежите

Полски мотоциклети:

WSK: Не толкова разпространени, но също присъстващи

Румънски мотоциклети:

Mobra: Малки мотоциклети, подобни на мотопеди

Важно е да се отбележи, че достъпът до западни марки като Honda, Yamaha или Harley-Davidson беше силно ограничен и те бяха рядкост. Повечето мотоциклети идваха от други социалистически страни, като най-популярни бяха чехословашките и съветските модели.

Мотоциклетите често се използваха не само за транспорт, но и за развлечение, особено сред младежите. Те бяха символ на свобода и независимост в рамките на ограниченията на социалистическата система.

По време на социализма в Народна република България (НРБ) касетофоните бяха много популярни и желани уреди. Ето преглед на някои от най-разпространените модели:

Български касетофони:

"Мелодия": Произвеждан в завод "Електроакустика" в Михайловград (днес Монтана)

"Марица": Друг популярен български модел

Съветски касетофони:

"Весна": Различни модели, доста разпространени

"Электроника": Серия портативни касетофони

"Маяк": По-високо качество, често с радио

"Романтик": Популярен сред младежите

Източногермански (ГДР) касетофони:

"Stern": Високо ценени заради качеството си

"Bruns": Друга популярна марка от ГДР

Полски касетофони:

"Unitra": Различни модели, включително преносими

Чехословашки касетофони:

"Tesla": Известни с добро качество на звука

Японски касетофони:

Sony, Panasonic, Aiwa: Рядко срещани, но много желани заради високото си качество. Обикновено се внасяха чрез "Кореком" или от моряци и били доста скъпи.

Характеристики на касетофоните от това време:

Повечето модели имаха вградено радио.

Някои по-скъпи модели предлагаха функции като автореверс и Dolby шумопотискане.

Преносимите касетофони (т.нар. "уокмени") станаха особено популярни през 80-те години.

Качеството варираше значително, като съветските и българските модели често се смятаха за по-нискокачествени в сравнение с тези от ГДР или Япония.

Важно е да се отбележи, че достъпът до западни марки беше ограничен и те бяха рядкост на пазара. Повечето хора използваха касетофони от социалистическите страни, като най-желани бяха тези с по-високо качество, особено от ГДР.

Касетофоните играеха важна роля в културния живот, позволявайки на хората да записват и слушат музика, включително и западна, която иначе трудно се намираше по официални канали.

През периода на социализма в Народна република България (НРБ) младежите имаха различни начини за забавление, някои от които бяха:

Участие в младежки организации: Комсомолът (Димитровски комунистически младежки съюз) организираше различни мероприятия и събирания.

Танцови забави: Провеждаха се в читалища, клубове или училища, където младежите танцуваха на популярна българска и чуждестранна музика.

Кино: Посещенията на кино бяха популярно занимание, особено за гледане на български и съветски филми.

Спорт: Много младежи участваха в различни спортни дейности и състезания.

Туризъм и излети: Организирани групови пътувания до планини, морето или исторически забележителности бяха често срещани.

Читални и библиотеки: Четенето на книги и посещението на библиотеки бяха насърчавани.

Музикални групи: Някои младежи формираха свои музикални групи, макар и под строг контрол на властите.

Кафенета и сладкарници: Тези места бяха популярни за срещи и разговори.

Трудови бригади: Макар и не точно забавление, тези организирани работни групи често включваха и социални дейности.

Радио и телевизия: С нарастващото разпространение на тези медии, те станаха важен източник на забавление.

Важно е да се отбележи, че много от тези дейности бяха под контрола и наблюдението на властите, а достъпът до западна култура и забавления беше ограничен. Въпреки това, младежите намираха начини да се забавляват и да изразяват себе си в рамките на съществуващата систем

Научете повече

Мистериозна военна база край Ловеч пази тайни от времето на СОЦА в НРБ

„Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност“. Това казват всички, когато човек  попита какво има в подземния военен комплекс от соца край ловешкото село Лесидрен, станал известен и като „Обект 17“. Фасадата му като на хотел била само за маскировка. Носят се легенди за неговото предназначение – от военновременен команден център, бункер за другарите от ЦК до ракетна база.

Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание. Те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете“. Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът.

,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили там за известно време, ама не знаем колко“, казва местна жителка.

Съмненията за подземен град в пещера, в който е имало психотронни оръжия се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Те уточняват, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници, съобщава soc.bg. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там.

Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. Там се пропускал само микробус без отличителни знаци, с който идвали на работа квалифицирани специалисти.

След знак "Задължително движение направо“ веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността, те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5000 дка, които са опасани с метална ограда. Поне там гората е съхранена“, обясняват запознати.

Други подробности обаче не се знаят. Твърди се, че със сигурност са излети тонове бетон, гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа са построени под земята.

Научете повече

Посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара през 1961 год.

Строящия се Димитровград

Името на Ботев е свято, то беше гордо знаме на българския пионер. И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него. Един такъв куриоз се случва в Димитровград– градът изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна. Годината е 1961, а действието се развива в откритата през 1957 год. в кв. Марийново втора гимназия „Христо Ботев“. На заместник директорката Златка Ганева е  спретнат страшен номер. 

В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило заместник директорката в луд възторг. 

И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал  зъб на заместник директорката Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев, през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот без гуляи като в Браила и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги.

Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. 

По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир, на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Подготвянето по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебния процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се запитва и за елементарния въпрос защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев е бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. 

Естествено никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил навярно щеше да получи отговор,  че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, провеждали конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Заместник директорката цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул, през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. 

При видяното директорът Цанев бил сащисан. Той веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че бил при болните си родители на село и се качил на влака от гара Харманли. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената са били такива, че мобилната комуникация е била невъзможна и учителския колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация пред, която са били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Но какво се е случило с нея  след пенсионирането й историята мълчи. Ако е жива в момента трябва да е на около 105 години.

Източници:www.skandalno.net и разказ за случката от пенсионираният учител Бранимир Попов от Ловеч,работещ тогава по разпределение в гимназията, предадена от http://dilyanvalev-admin.blogspot.com 

Научете повече

Малкоизвестни любопитни факти за култовият от времето на соца автомобил "Москвич"

Отрасналите през 70-те и 80-те вероятно още пазят ярки спомени от Москвич-412 - колата на дядовците ни. Тази година се навършват 55 години от раждането на този автомобил, който не само доминираше по българските пътища навремето, но бе и първият съветски модел, произвеждан серийно у нас. 

Произвеждаха го и на Запад, и всъщност 412 бе единствената кола от СССР, успяла да постигне относително видими продажби във Великобритания. Общо бяха сглобени над 2.3 милиона екземпляра, а последната бройка слезе от завода в Ижевск... едва през 2003 година. Ето още 15 любопитни факта за Москвич-412, които може и да не сте чували досега.

Драмата на всички производители на автомобили от бившия соцлагер винаги е била недостигът на средства. В архивите на компаниите могат да се видят множество интересни, модерни за времето си, естестечески издържани концептуални модели. Но заради "икономическата съобразност" заводите са принудени с десетилетия да произвеждат едни и същи стари модели, периодично леко "освежавани". Точно такъв е и Москвич-412, един от най-популярните автомобили в България през 70-те и началото на 80-те години. Дебютирал през 1967, той не е нов модел, а само усъвършенствана версия на познатия Москвич-408. Разликата е в двигателя: 408 ползва 1.3-литровия агрегат, стъпил върху довоенен мотор на Opel. 412 e с нов, 1.5-литров двигател.

Всъщност в Московския завод за малолитражни автомобили (МЗМА, прекръстен по-късно на Автомобилен завод на Ленинския комсомол - АЗЛК) двата модела дълги години се произвеждат успоредно. Но понеже някои възли в 412, като например по-големият радиатор, не пасват на старото шаси, в началото се налага платформата да се адаптира ръчно в завода. По-късно конструкцията е унифицирана така, че да отговаря на нуждите и на двата модела.

В първите години на производство 412 е със същите кръгли светлини като 408, след това са въведени характерните квадратни фарове.

Неизкоренима легенда е, че по-мощните москвичи са били с двигатели на BMW. Някои ще ви кажат даже, че са правени по лиценз. Това не е вярно. Конструктивните прилики между съветския агрегат УЗАМ-412 и четирицилиндровите мотори на баварците М10 и М15 са очевидни, и е документирано, че в завода в Уфа са изучавали германските мотори, преди да разработят своя. Но има и някои съществени разлики, наложени от икономически и практични съображения. Германските мотори са с чугунен блок, докато този от Уфа е с алуминиев, и със стоманени гилзи на цилиндрите, които доста улесняват ремонтите.

Двигателят, с кодово име УЗАМ-412, има работен обем 1.5 литра и развива 75 конски сили - доста за онова време, особено отсам Желязната завеса. Но понеже агрегатът е по-обемист от 1.3-литровия на Москвич-408, мястото под капака не му стига и се налага да се монтира с лек наклон надясно.

Москвич-412 е първият автомобил на московския завод, който има хидровакуумно усилване на спирачките, по лиценз на Lucas, както и напълно синхронизирана скоростна кутия. Самата скоростна кутия, произвеждана в Омск, обаче се оказва едно от слабите места на модела. Доста от трансмисиите едва издържат по 60 000 км пробег, а гарантираният от завода ресурс до основен ремонт е едва 100 000 км - двойно по-малко, отколкото при скоростната кутия на ВАЗ.

През 1969 в ловешкия завод "Балкан" започва производството на Москвич-412 и Москвич-408, под марката "Рила" (Рила 1500 и Рила 1400) Това е едва вторият случай, в който съветски модел се прави зад граница, след полския лиценз за "Победа".

В началото това в Ловеч е само сглобка от готови съветски комплекти, но с течение на времето все повече компоненти започват да се правят у нас. През 1976 от поточната линия в Ловеч започва да слиза Москвич-2140, а от 1988 - Москвич-2141 Алеко.

За Западна Европа Москвич-412 се сглобява в Белгия, в предприятието на Scaldia, от готови машинокомплекти. В страната моделът се предлага под името Moskvitch Scaldia 1500. Тук 412 дори има дизелова версия, с агрегати на британския производител Perkins и на френския Peugeot-Indenor. Интериорите на москвичите за "капиталистическите пазари" също са доста по-лъскави от тези за социалистическите.

Москвич-412 се прави и във Финландия от компанията Konela, която също си позволява доста доработки върху съветската машина, преди да я предложи на пазара. От съображения за безопасност финландците изместват гърлото на резервоара - по начало то е зад задния регистрационен номер, но те го поставят отстрани на колата. Заменят и ръкохватките на вратите с такива от ВАЗ-2101.

Московският завод не е единственият, който прави 412. От края на 60-те моделът се сглобява и в Ижевск, под марката ИЖ. Всъщност конкуренцията между двата завода е и основната причина по-скромният Москвич-408 да остане в производство - фабриката в Уфа, която прави двигателите за 412, не успява да задоволи нуждите и на Москва, и на Ижевск.

Впрочем в Ижевск постепенно създават свои, отличаващи се версии - примерно комби (ИЖ-2125 Комби) и фургон/пикап (ИЖ-2715). Последният се продава и във Финландия като Elite PickUp.

Също като германския си първообраз, и агрегатът на Москвич-412 има добър потенциал за форсиране. За целите на моторния спорт са създавани най-различни негови версии - включително с увеличен до 1.8 литра работен обем и дори с два разпределителни вала и по 4 клапана на цилиндър. Мощността при тези двигатели достига 130 конски сили - близо двойно над серийния вариант. Но и животът им, разбира се, е по-кратък.

Заради новия мотор Москвич-412 е на практика първият съветски автомобил, годен за участие в международни състезания. Дебютът му е през 1968 в прочутото рали Лондон-Сидни (на снимката). И четирите стартирали москвича успяват да финишират в пословично тежкото рали, от което отпадат 43 екипажа от общо 99. Още по-добро е представянето през 1970 в ралито Лондон-Мексико сити (26 000 км). Там Москвич се класира трети отборно, изпреварен само от Ford и British Leyland.

Белгийската компания Scaldia-Volga е основната платформа за мечтания износ на съветски автомобили в Западна Европа. През 1971 с рекламни цели Scaldia пуска два Москвич-412 в нашумялото състезание "24-те часа на Спа". В него завършват едва 19 автомобила - включително и двата москвича! Вярно, че са 16-и и 17-и в класирането. Но за дилъра е важно да покаже надеждността, а не бързината им.

Инвестицията в спортни състезания, особено маратонски ралита, започва да се изплаща в началото на 70-те и Москвич започва да продава по 3500 коли годишно на британския пазар (независимо, че 412 е на практика на същата цена като местния Morris Marina например). Специално за британския пазар е направен и лекотоварният Москвич-434.

През втората половина на 70-те обаче, след петролната криза, съветският автомобил вече е твърде старомоден и неикономичен, и продажбите падат драстично.

През 70-те германската компания активно си партнира със съветската автомобилна индустрия. Един от първите съвместни проекти е доработка на Москвич-412, макар и не толкова радикална като по-късните редизайни на германците върху Лада. При москвича промените са основно дизайнерски - с черна решетка, допълнителни лайсни, преработени врати и съвременни за епохата предни седалки с подглавници. Проектът се харесва в Москва, но междувременно идва време за производството на обновения Москвич-2140. В Ижевск продължава да се прави 412, но само за вътрешния съветски пазар, а за там идеите на Porsche се приемат като излишен лукс.

Източник:automedia

Научете повече

Спомени от соца:Когато отидох да уча в града учителите 99 % бяха прекрасни специалисти и хора

Учехме изключително полезни неща, получихме високо образование и висока обща култура. Ако някое дете усвояваше по-бавно материала-практиката беше  към него да  се прикрепи друго дете да му помага. 

-Водеха ни на екскурзии, лагери, имахме карнавали, празнуваха се нашите прекрасни български празници, подготвяхме за целта литературно-музикални програми, играехме пиеси, народни танци, все неща интересни, които направиха детството ни незабравимо. 

-Учебният процес беше така направен, че нямаше нужда родителите ни да ни доучват в къщи по нощите или да ходим на допълнителни уроци. Не бяхме претоварени с излишен материал, не учехме глупости и растяхме нормални и умни деца.

-Голяма част от нас станахме станахме добри и стойностни  хора. Никой не ни е биел и стрижел в училище за провинения.Намаляха поведение на побойници за отсъствия и други подобни неща.

Сава Василева,Ловеч

Научете повече

9 стари български филма, които промениха животите ни /ВИДЕО/

Днес ще ви припомним няколко популярни стари български филма от „едно време“. Една приятна възможност да ги гледаме отново и да се върнем в златните години на българското кино. А понеже сме сигурни, че най-доброто тепърва предстои, предричаме една платинена епоха за настоящото поколение български актьори и режисьори. Предвид факта, че български филми все по-често вземат призови места на много чуждестранни фестивали, тази наша прогноза изглежда все по-реална.

1. Опасен чар „Опасен чар“ е български игрален филм от 1984 година, криминална комедия на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

Комедия, в която главният герой се препитава чрез най-различни измами. Обикаляйки из цялата страна, той омайва доверчиви жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията започва да го издирва, се обявява за умрял.

2. Крадецът на праскови „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964г.

3. Осъдени души „

Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма, романтичен) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Филмът печели златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975, награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна, 1976 и други.

4. Куче в чекмедже „

Куче в чекмедже“ е български игрален филм (драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

Родителите на Миташки са разведени, майка му работи по цял ден и той си стои сам вкъщи с телевизора. Голямата мечта на момчето е да има куче. Заедно с двама приятели събират последните си стотинки, купуват Рошко и започват да се редуват у кого да нощува кучето. Това довежда до редица бели и усложнения.

5.С деца на море „С деца на море“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1972 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви.

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела „Фотолюбител“ децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров.

6. Дами канят „Дами канят“ е български игрален филм (комедия) от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев.

Чаровен инструктор по шофиране след развода си се отдава на лекомислени авантюри. И въпреки че всяка от жените, които го ухажват, се опитва здраво да го впримчи, неотразимият Дон Жуан успява да излезе от всякакви капани.

7. Оркестър без име „Оркестър без име“ е български игрален филм (комедия) от 1982 година на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев.

Четирима самодейни музиканти: Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев), завладяни от мечтата да прибият на музикалните сцени на българскато черноморие, правят оркестър и заминават на турне. Но успехът им не зависи само от таланта. Филм, в който се разказва за море, любов и още нещо.

8. Вчера „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1988 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Иван Андонов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.

Краят на 60-те години. Времето на Бийтълс, Ролинг Стоунс и настъпването на сексуалната революция. Според информацията, която имахме за филма тези събития имат своето ехо и в софийската английска гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Реда в училището непрестанно провокира свободолюбивите характери на неговите възпитаници.

Наш читател даде коментар, че филмът не описва софийската английска гимназия. Оригиналната любовна история, по която се гради сюжетътът, е за немската гимназия в Ловеч. Говореше се дори, че става дума за случка, свързана с наш политик държавник от близкото ни минало. Иначе е сниман основно в Пловдив и само част от кадрите (тези с песента на Щурците) са снимани в 120-то училище в София.

9. Изпити по никое време „Изпити по никое време“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1974 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Братя Мормареви.

Филм за родителските амбиции без реално покритие. Майката смята, че синът й трябва на всяка цена да се научи да свири на цигулка, защото има талант. Детето няма никакво желание за това и изпраща при учителя по музика едно свое другарче. В края на годината децата дават концерт пред своите родители и учители. Митко се проваля, но майката решава, че той трябва да свири на пиано, щом е претърпял неуспех с цигулката.

И като бонус добавяме първата част на триологията за Хан Аспарух, в чийто образ винаги ще помним страхотната игра на незабравимия Стойко Пеев. Българският сериен филм (драма) от 1981 година е дело на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева.

Резюме на този филм не е нужно. Един от шедьоврите на българското игрално кино, създаден по случай 1300 години от основаването на българската държава.

Научете повече

В памет на Стефан Данаилов и Григор Вачков

На 9 декември 1942 г. в София се ражда най-популярният български актьор Стефан Ламбов Данаилов. Майка му е от Ловеч, а баща му - от Родопите, с. Райково.Мечтата му -  да стане моряк в гражданския флот.

Актьорската си кариера – снима се като ученик във филма "Следите остават". 

Актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му Росица Данаилова, го съветва да следва във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. 

Състуденти – Лиляна Райнова, Меглена Караламбова, Йосиф Сърчаджиевм, Стефан Мавродиев и други.Завършва актьорско майсторство - във висшата театрална академия „Кръстьо Сарафов“ – София през 1966 г. и започва работа в Пловдивския театър "Н.О.Масалитинов“.

Театрална кариера – повече от тридесет години в трупата на Народния театър „Иван Вазов.

Играл е на сцените и на другите големи театри в България – Пловдив – Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“, Театър 199, Сатиричен театър „Алеко Константинов“. 60 централни роли - в „Коварство и любов“ (Шилер), Камий Димолен от „Делото Дантон“ от Пшибишевска, постановка на Анджей Вайда, Стайло от „Банзи е мъртъв“ (Етол Фюгърд), Едмънд от „Дългият път на деня към нощта“ (Юджин О’Нил), Чадски от „От ума си тегли“ (Грибоедов), Хамлет (Шекспир), Ставрогин от „Бесове“ (Достоевски), Пер Гинт (Ибсен), Шейлок от „Цената“ (Артър Милър), Александро Медичи от „Лоренцачо“ (Алфред дьо Мюсе), Дантон от „Смъртта на Дантон“ (Бюхнер), Тригорин от „Чайка“ (Чехов), „Декамерон“, „Енигматични вариации“, „Жените на Джейк“.Първите му роли в киното са във филмите "Понеделник сутрин", "Морето" и "С дъх на бадеми". 

Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма "Първият куриер", но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма "На всеки километър" (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в "Князът" и "Черните ангели". За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. 

Театър Българска армия - 1973 г. – присъединява се към трупата на Театъра на Българската армия, 1979 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов", където играе до смъртта си. 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ , където е доцент от 1996 г. и професор от 1999  г.Филмова кариера - След майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. 

Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на "по-различни персонажи", изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов "Иван Кондарев".10 ноември 1989 г. - налага му се отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на "Лоренцачо” има шумен успех.Ролята в италианския сериал "Октопод", където си партнира с Микеле Плачидо, го прави популярен и в чужбина.1994 г. създава фестивала „Сцена на кръстопът“ – Данаилов е съосновател и вицепрезидент на фондация "Авансцена", от 1996 е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.

 Избрани награди: "Паисий Хилендарски", орден "Стара планина" за заслуги към културата и изкуството на България, Аскеер, Икар и други.

Политическа дейсност - участва активно в обществения и политическия живот на страната. Като депутат в 39-ото Народно събрание от Коалиция за България той председателства Комисията по култура. Министър на културата. Определят го като най-успешния министър в коалиционното правителство.

Григор Вачков

Григор Вачков, или както го наричат колегите Гришата учи в лозаро-винарско училище в Плевен, а после завършва ВИТИЗ през 1955 г., след което става член на колектива на Държавния сатиричен театър от самото му основаване. Работи във винпром и яйцекомбинат в Левски (1950 – 1952). Играе във Врачански народен театър (1955 – 1956) и Сатиричния театър (1956 – 1980). Работил е в Българско радио в седмичното предаване „Наслука“.

Дебютът му в киното е през 1960 г. Популярността му добива широки размери след като изиграва ролята на капитан Димитър Бомбов (Митко Бомбата) от телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 – 1971). Там се превъплъщава в образа на комунист-революционер. Едни от филмите му, получили международно признание и награди от кинофестивали, са Последно лято (1974) и Мъжки времена (1977). Последният му филм е Мера според мера (1981), в който неговата роля остава недовършена.

Член на СБФД (1965) и САБ.

В нощта срещу 12 март 1980 г. Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

Награди и отличия

Златен медал за мъжка роля за превъплъщението си в Иван Ефрейторов от филма Последно лято на фестивал за авторски филми в Сан Ремо, Италия, 1974

Наградата за мъжка роля за ролята на Банко във филма Мъжки времена от Фестивала на българския игрален филм – Варна, 1978

Заслужил артист

Народен артист (1978 г.)

Научете повече

Когато се срина социализмъ ни обещаваха благоденствие и коренна промяна на живота

Промяна има, наистина е  коренна и е свързана най-вече с липсата на икономика и производство. С всичките му кусури соцът успя да изгради производствени комплекси, които напълно задоволяваха нуждите на страната ни, че дори даваха възможности за износ на продукция. Произвеждахме камиони в Шумен и леки коли в Ловеч.

В София имаше цял индустриален район, в който се намираха три гигантски производителни комплекса – ЗММ (Завод за металорежещи машини), „Фармахим“ - за производство на лекарства, и „Елпром-Енерго“ - за производство на електромотори, трансформатори и електросъединители.

 Безспорно челно място заемаше гигантът на родната индустрия „Кремиковци“, чиито работници се трудеха при подобрени социални условия - високо заплащане, безплатен транспорт, ранно пенсиониране, редица социални придобивки. 

Имаше заводи, пръснати равномерно из цялата страна, които бълваха продукция за родния пазар и за износ.

И до днес има домакинства, в които безотказно да работят автоматичните перални, произведени във Варна или телевизорите от Велико Търново. Влезте днес в който и да е от големите магазини за електроника, за бяла и черна техника и потърсете някаква българска стока. Няма.

Дори и една най-обикновена вътрешна антена за телевизор, която един технически грамотен човек може да измайстори с подръчни средства, не е българска, а е вносна. В същото време се чудим защо немските автомобилостроители ни заобикалят и предпочитат Турция. А една икономика, която не произвежда, е куха и обречена. С туризма и селското стопанство само не става. А и там се провалихме.

Петър Хараланов, София

Научете повече

Как НРБ уби разнообразието в кухнята

Преди 1944 година българската кухня е разнообразна и отворена към света. В НРБ обаче поне осем вида сирена и редица други продукти изчезват от трапезата. А на тяхно място идват „вкуснотиите“ на столовете.

С навлизането на европейските търговски вериги в България и покрай конкуренцията в хранителната и аграрната индустрия хранителните навици на българина се промениха. На масата му днес има италиански сирена, европейски колбаси и много други чуждестранни специалитети. Само преди 30 години нещата изглеждаха другояче: до края на 1989 в българските магазини можеха да се открият само по два-три вида сирене и кашкавал. Подобно беше и разнообразието от трайни и малотрайни колбаси – разбира се, не наведнъж.

Преди идването на съветските войски и налагането на „народната власт“ обаче изобилието от местни и вносни продукти по пазарите в България е било много по-голямо. Стандартизацията на храната по съветски модел, затварянето на пазара в рамките на СИВ, индустриализацията и налагането на любимия на Ленин модел на обществено хранене са довели до изчезването на десетки традиционни за България продукти. Продукти, които в наши дни вече не съществуват, поне не и масово.

Поне осем български сирена са практически изчезнали и днес са непознати, пише в книгата си „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ професор Петър Груев, публикувана през 1994 година. 

В рецепти от ловешката кухня от 1893, издадени от Регионалния исторически музей в Ловеч, откриваме продукти като октопод, миди, охлюви и китова мас. А това означава, че те са били нещо обичайно за пазара в първите години на Третата българска държава. От реклами на търговци в стари вестници се вижда, че в магазините и кръчмите е имало отбрани алкохолни напитки, вина и бири от цял свят.

Тънката книжка „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ на проф. Груев е написана с цел да се възстановят технологиите за производство на изчезналите млечни продукти. Шанс за това Петър Груев вероятно вижда в завръщането на частното животновъдство и малките мандри в началото на 1990-те.

Кои са изчезналите български сирена?

Да започнем с Куртмач (Куркмач) и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството на този продукт е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, което узрявало при съхраняване в стомна. Поставянето му в този съд позволявало да се транспортира на далечни разстояния и да има необходимата за това трайност. 

Преди употреба стомната се чупела. Производството е възможно и в други съдове. Негов братовчед е катъкът – при него се добавяло бяло саламурено сирене. Сегашният катък по магазините няма много общо с оригинала. Разновидност на катъка е тулумското сирене, тоест катъкът узрява в тулум (торба от животинска кожа, наричана още мях). Смята се, че рецептата е останала от каракачаните. 

В Централните Родопи това сирене е известно и като „мяхово сирене“ или като „ядково сирене“ – заради това, че се образуват своеобразни ядки, в които са съчетани няколко консистенции и вкусове – от този на извара, през бяло сирене и кашкавал. Малки количества от него могат да се опитат и в наши дни – като атракция за туристи. Разбира се, тулумското сирене сега не се съхранява в мях, а в буркани.

Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза. По пазарите в Пловдив е било известно и като Рупско сирене, тъй като предлаганото там се е правело в района, наричан Рупчос – около селата Хвойна, Павелско и Орехово.

Освен тулумското сирене, каракачаните приготвяли и сирене Стромботири, известно още като „кремик сирене“ или „жилавец“, което траело цяла година.

Освен изброените в книгата на проф. Груев сирена, преди 1944 в България са били популярни и рецепти за млечни продукти от съседните страни, чийто вкус отдавна е забравен. Каймакът например, който все още е специалитет в Сърбия, е бил част от българската трапеза до 9-ти септември.

Столовете като „кълнове на комунизма“

„В утвърдения от третата редовна сесия на Народното събрание доклад „За ускоряване на развитието на народното стопанство“ ние си поставихме задачата да подобрим и разширим мрежата на общественото хранене с оглед в перспектива постепенно всички наши съграждани да получават готова, евтина и питателна храна“, пише в доклад, изнесен пред Политбюро на 18 май 1959 година. В документа се прогнозира, че през близките няколко години ще се премине от „индивидуално-семейния към обществения начин на хранене“. „Този начин не само осигурява икономия на материални и трудови ресурси, но изменя коренно бита на семейството, освобождавайки жената от тежестта на домакинския труд“, се посочва още там. Както в почти всеки документ от соца, така и в този доклад се цитира Ленин, който наричал столовете „кълнове на комунизма“ и ги смятал за важен фактор за „социалистическото преустройство на бита на народа“.

Голяма част от работещите в столовете в НРБ нямат готварско образование, храната в повечето заведения за обществено хранене е с голяма надценка, а освен това съществуват и проблеми с необходимата техника.

От документа, намиращ се в дигиталната колекция на Държавна агенция „Архиви“, не става ясно кой е неговият автор. За негово съжаление, но пък за наше щастие „индивидуално-семейният начин на хранене“ е оцелял, а с него и част от кухнята и кулинарията. Общественото хранене в годините на социализма обаче е довело до почти пълно унифициране на рецептите и изчезване на много традиционни продукти.

Научете повече

По следите на един недостроен „хотел“ от 70-те и загадката ,,Обект 17” /Снимки/

Това е военната база “Обект 17” – и “хотелът “ е само маскировка. Никога не е имало намерение да работи като хотел . Все още го охраняват военните , а какво има отдолу …. никой не знае.,Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! 

Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това казват всички, колчем човек ги попита какво има в подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен,станал известен и като обект 17. Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният министър на България Соломон Паси. ,,Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: ,,Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам.Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в граничните райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина.

Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете.” Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. ,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Съмненията за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там. ,,Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. 

Там се пропуска само микробус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти. ,,Желателно е да са технически грамотни” – е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.След знак ,,Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща всеки с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови. ,,Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5,000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава Богу, поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.

Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон,гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. ,,В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изграждани в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково. През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичните промени осуетили това намерение.

Със сигурност в обект 17 са излети тонове бетон, твърди бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов. Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка с още 4 етажа под земята да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски миньори.

И макар че за колосалният комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169,296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

Цяла седмица служители от дирекция ,,Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него. В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му – нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, дори и днес – 25 години след края на комунизма, загадката остава като строго пазена държавна тайна.

Росица Христова

Научете повече

Палачите на елита правят завидна кариера в социалистическа България

Фердинанд Козовски станал зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев – шеф на Гранични войски

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов.В наказателния отряд са включени жестоки палачи – Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, приближен на самия Георги Димитров, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в I-ви отдел на ДС и шефа на спецотдела полковник Лев Главинчев, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това са хората, които отговарят

“работата” да се свърши

с нужната бързина

и дискретност

На самото гробище началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията.

После взема думата Лев Главинчев. Изправен до огромен трап, изровен от съюзническите бомбардировки, той възторжено заговорил какъв късмет са извадили, че в крайна сметка се решило осъдените да бъдат разстреляни, защото имало предложение да ги бесят…

Но веднага възникнали пререкания кой кого да убие.Сцената е подробно описана в книгата на Христо Троански „Убийствено червено“:

„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“

Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики…“

Разиграват се и срамни сцени на мародерство.Палачите грабят всичко по-ценно, което може да се намери у труповете на убитите – часовници, пръстени, златни халки, дори дрехи.

А един от тях – Фердинанд Козовски, даже изува от убития княз ботушите му.Казват че след това често го виждали да се разхожда с тях из центъра на София.

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите.

Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.

“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.

Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите.После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно.

Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора.

Уби го Главинчев” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години. Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями.Камиони със сгурия са изсипани върху тях.

На всичкото отгоре след това физическите убийци стартират успешна кариера за дълги години по върховете на тоталитарната държава.

Всъщност машината за убийства е задействана със страшна сила веднага след деветосептемврийския преврат. Направо е чудно как екзекуторите смогват да избият толкова народ в такива кратки срокове.

На 10 септември 1944 г. княз Кирил Преславски и генерал Михов са арестувани в двореца от самия Лев Главинчев, придружен от подпоручик Любен Ванков, по известен с прозвището си Люши Авантюрата. В началото явно са се уточнявали списъците на жертвите. През този ден Главинчев е забелязан да влиза с двама души с каскети и шмайзери и в така наречения щаб на Народната милиция в хотел “Славянска беседа”, ръководен от Тодор Живков. Вечерта вече е в Банкя, където го чака част от бандата му и привиканите в привидна мобилизация набелязани. Извеждат ги извън градчето и повече никой не ги вижда.

По-късно пък често отива във Военното комендантство на бул. „Патриарх Евтимий“ 22, където се установило командването „със специални функции“ на съветския генерал Желтов.През следващите дни се установяват още няколко репресивни центъра – в две къщи на бул. „Евлоги Георгиев“, в ІIV участък на МВР и в Дома на слепите.

На 11 септември от Лъвов мост пак към Банкя потегля една камионетка. Тя е пълна с наивни полицаи, които са повярвали на съобщението по радиото, че никой няма да ги закача, ако се върнат на работа и продължат да изпълняват задълженията си.

Още тогава новата власт дава ясен сигнал, че убийствата водят до бързо израстване в йерархията. На тази дата военният министър подписва заповед, с която Главинчев е произведен в чин полковник, а Люши Авантюрата – майор. Със същото нареждане Тодор Живков и Славчо Радомирски стават подполковници, а Антон Югов – генерал-майор.

Дали поради скромност или защото от многото „специални задачи“ не е имал време да се преоблече в униформата, Левчо, както на галено са наричали палача, дълго време ходил цивилен по домовете на набелязаните жертви.

Всички запазани свидетелства за него го характеризират като изпечен садист – изпитвал върховно удоволствие лично да се среща с жертвите си, с някои от които се познавал в миналото.

Такъв е случаят с известният журналист и редактор на вестник “Щурец” Райко Алексиев. Главинчев лично го арестува в сладкарница “Цар Освободител” и го предава в ръцете на биячите си. След две седмици на свиждане в болницата съпругата му едва го познала и това е последния й спомен за него.

В същото време отечественофронтовското правителство на Кимон Гергиев излиза с лицемерни обещания по радиото, че “властта е здраво стъпила на краката си”

и “от ничия глава няма да падне и косъм” – това щял да преценява подготвяният “народен съд”. Всъщност саморазправата е в разгара си и е поощрявана тайно от висшето ръководство на комунистическата партия. На 16 септември Георги Димитров изпраща телеграма от Москва с предписание: „Да се гори с нажежено желязо великобългарският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”, а четири дни по-късно ЦК на БРП (к) издава окръжно № 6 с призив за масова саморазправа и ликвидиране от комунистите на „враговете на народа“. В провинцията физическото унищожаване на набелязаните е прикрито зад лаконичното „да се изпратят в столицата“. На практика това означава да се отведат в определените места за разстрел и заравяне в масови гробове. При това често палачите дори не хабят патрони, а зверски чупят главите на нещастниците с кирки, лопати и колове или дори ги запалват на импровизирани аутодафета.

В същото време в София пред сградата на Лъвов мост непрекъснато спират камионетки и дори каруци с арестуваните, които зловещият полковник трябва да отметне в списъците си, за да могат да преминат в графата на „безследно изчезналите“.

По правило убитите са интелектуалци – журналисти, адвокати, предприемачи, учители, държавни и общински чиновници, духовници. Също и обикновени хора, и граждани и селяни, които по някаква причина са били неудобни на някой от новите властници.

На 21 септември по време на заседание на Духовния съд е арестуван неговият председател архимандрит Ириней. Първоначално го откарват в „Славянска беседа“, а после го дават в ръцете на Главинчев.

И до днес не се знае с положителност мястото на неговото мъченичество. Според някои сведения той е бил включен в група, избита на “Редута”. Но има и още по-зловещи версии за кончината му. Интересно е, че след една публикация за него през 90-те години, при един от племенниците му дошъл 60-70-годишен човек от

Пернишко и развълнувано разказал, че видял убийството на човека от снимката, приложена към текста на статията.

Той разказал, че като бил дете, пасял овцете на един рид. Видял кола, от която изкарали в синорите един духовник като този на снимката. След като го изхвърлили от колата, започнали да се гаврят с него. Дърпали му брадата, блъскали го в земята. Той паднал на колене, понеже ръцете му били вързани отзад.

Накрая го залели с бензин и го запалили.Проф. Радко Поптодоров споделя друга версия. Той слушал да се говори, че някъде към Годеч и Трън в отдалечено място бил накладен огън. Наредили се мъчителите в кръг, а в средата оставили отец Ириней. Блъскали го поред към огъня. Той политал, побягвал опален, олюлявал се и от изтощение паднал в пламъците. Докато горял, те играели хоро.

За Главинчев този случай не е някакво изключение. Казват, че подобен метод е използвал и при убийството на бившия македонски деец Васил Василев. С него полковникът имал сметки за уреждане още от 1932 г. Василев е доведен при Главинчев от Варна на 28 септември и оттогава се води изчезнал. След години на една “другарска среща” в ДС някой попитал зловещия екзекутор за участта на Василев. Палачът се обърнал въодушевен към Тома Трайков:

„Кажи му, кажи му как скачаше в огъня…“

Друга от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.

Палачът, когото виждали да се разхожда с ботушите на княз Кирил в центъра на София също не бил кой да е – генерал Фердинанд Козовски. Участник в ръководството на Септемврийското въстание, интербригадист и офицер от Червената армия, Козовски се превръща бързо в ръководен кадър у нас. Първоначално се издига за зам.-министър на отбраната, а впоследствие е изпратен като посланик с ранг на пълномощен министър в Унгария и Полша. След завръщането си е „избран“ за председател на Народното събрание и на този пост поставя истински рекорд – цели 15 години.

В спомените на съвременниците си обаче той не е оставил нищо за разказване. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.

Не по-добре завършва и бързото издигане на избилия стотици, ако не и хиляди българи Лев Главинчев. След като го направили камандващ на Гранични войски, той бързо проявил порочния си нрав. Измислил чудовищна схема за мародерство. С подставени агенти примамвал хора, които искат нелегално да напуснат страната срещу заплащане, а след като ги обирал до граничната бразда, ги убивал на място. Накрая явно някой от приближените му завидял за „лесната“ печалба, казал където трябва и началниците го разжалвали. Дори го изпратили на лагер в Белене, но там бившият заслужил екзекутор все пак се ползвал с някакви привилегии и бил при значително по-добри условия, отколкото другите затворници. После пък през 1956 г. Тодор Живков го реабилитирал и дори станал кум на една от дъщерите му. Умира от рак в страшни мъки през 1970 г.

инфо: 168chasa.bg

Научете повече