Юмрукът на СИК спасява дама при взрив след парти за ЧРД след първият в България бомбен атентат в асансьор през 90-те

Първият бомбен атентат в асансьор преди повече от 27 години убива Йордан Марков – юмрука на СИК във Варна. Адската машина се задейства в 4.17 часа сутринта на 21 ноември в кооперация на улица „Ангел Кънчев“ 22 в морската столица. 27-годишният Марков загива в асансьора, но с тялото си успява да спаси приятелката си 19-годишната Весела Попова.

Марков прегръща момичето в последния момент и така тя оцелява само със счупена ръка, пише в. „Телеграф“. Пораженията по грузинския му гард са по-големи и той издъхва около обяд същия ден в болницата. В нощта на атентата Данчо Марков, гаджето му и охраната са на рожден ден на близък негов приятел. Черпят се обилно до малките часове, след което човекът на СИК не се прибира към квартирата си в комплекс „Ривиера“, а отива към апартамента на актуалната си приятелка Весела в центъра на града. Данчо Марков се придвижва с две коли последен модел „Мерцедес“ и „Фолксваген Кордо“. Спират пред кооперацията. Единият от гардовете се изкачва пеша по стълбите до 7-ия етаж, за да провери дали всичко е наред. Подава сигнал, че е чисто. Марков, Весела и другият гард Манук Дениладзе се качват в асансьора. Адската машина е задействана между 1-вия и 2-рия етаж.

По-късно разследването установява, че около килограм пластичен взрив е бил поставен над асансьорната кабина. Активиран е с дистанционно. Това подсказва, че Марков е бил следен и навиците му са изучавани добре от атентаторите. 19-годишната му приятелка Весела, която оцелява по чудо, е сравнително скоро с него. Студентката от Велико Търново всъщност живее в квартирата, в която Марков я посещава. Самият той е в развод със законната си съпруга към онзи момент. Експлозията отнася половината череп от към тила на Марков. Бодигардът му е натрошен, с множество вътрешни наранявания, които се оказват несъвместими с живота. Единствено Весела се разминава със счупена ръка, тъй като Марков я предпазва с тялото си.

Експертите са категорични, че изпълнението е професионално, а почеркът подсказва, че извършителите най-вероятно са наемници от бившия СССР. Още повече че охранителите на Марков също са от републиките. Единият от тях дори е бил охрана на президента на Грузия Едуард Шеварднадзе. Атентатът срещу Данчо Марков е първият по рода си у нас. По същия начин на 19 януари 2004 г. е взривена друга знакова фигура на СИК – 44-годишният Стоил Славов – Телето. Славов заедно с трима бодигардове влиза в асансьора на митичната сграда на столичния бул. „Джеймс Баучер“ №87. Малко след 12 часа натиска копчето, за да се качи до третия етаж, където е офисът на фирмата му „Интерпетролиум енд партнърс“. Между първия и втория етаж избухва мощен взрив. Ударната вълна помита асансьора. Адската машина с експлозив 600 г тротил е била поставена на покрива на асансьора от външната страна и задействана дистанционно. Всички в кабината са мъртви, експлозията ранява още седем души в сградата.

Криминалисти имат подозрения, че сред извършителите не е изключено да има човек, който е участвал и в първия атентат срещу Данчо Марков във Варна. Юмрукът на СИК в морската столица е бивш състезател по кикбокс. Израсналият в квартал „Аспарухово“ младеж зарязва спорта в началото на 90-те и бързо поема контрола от павилионите за продажба на цветя през проститутките, хазарта и стига до туризма, както и други ключови сфери на едрия бизнес по Северното Черноморие. Ръководените от Марков мутри държат всичко и не допускат никоя друга групировка да работи на този терен. Реализират огромни печалби, което превръща сикаджията и в сериозна мишена. Затова Данчо Марков взема сериозни мерки за сигурност, а основната част от охранителите му са момчета от бившите съветски републики. От мерцедеса до заведенията, които обича да обикаля, винаги плътно до него са верните му грузинци. Говори се, че благодарение на Марков до 1996 г. във Варна няма типичния хаос и борба между групировките, каквито имаше в онези години в другите градове, включително и в София.

Легалният му бизнес задейства една от първите връзки през Черно море между България и Грузия. Фирмите му оперират на портовете във Варна и Поти. Съдружник е с грузинците Иракли Шалиашвили, Рамаз Шургая, Давид Гацадзе, както и с бившия ръководител в съветското МВР Владимир Тутберидзе. Според МВР именно връзките и бизнесконтактите на Марков с грузинците водят до смъртта му. Причините са свързани освен с много пари и с ликвидирането на четирима грузинци, които се опитват да сложат ръка на мръсния бизнес във Варна в началото на 90-те. Освен това в града, а и в държавата Марков има много врагове, тъй като почеркът му да мачка конкуренцията изнервя големите играчи от другите групировки. Марков е в конфликт с хората на „ВИС-2“, с бившите барети в „Аполо и Болкан“, както и с една все още зараждаща се във Варна нова групировка. Името му фигурира в доста полицейски преписки за рекет и изнудване, но никога не е бил арестуван и съден. Легалният му бизнес включва търговия със захар, жито, петрол и алкохол. Със смъртта на Данчо Марков СИК във Варна губи позициите си и териториите бързо са преразпределени между останалите групировки.

Започва като портиер в Златни пясъци

Юмрукът на СИК във Варна е роден на 18 юли 1969 г. в квартал „Аспарухово“. До началото на 90-те не е известен нито в криминалните, нито в спортните среди, въпреки че е състезател по кикбокс. Работи като портиер в хотел „Камчия“ в курорта Златни пясъци. Няколко години се подвизава в Чехия и Унгария, където в началото на прехода се заражда родният ъндърграунд. След завръщането си в България след 1995 г. става част от СИК, след като групировките си поделят пазара за наркотици и проституция. Поема контрола във Варна. На последния си рожден ден през юли 1996 г. в ресторант „Почивка“ събира едни от най-знаковите фигури, прочули се в годините на прехода впоследствие. Сред тях е и загиналият по същия начин 8 години по-късно Стоил Славов.

Научете повече

През 80-те спечелих от тотото и си купих чисто нов москвич и мотопед "Симсон"

Да ви припомня и малко неволи. То не може само хубави неща. През 79 г. Се ожених. След една година се ожени сестра ми. Скоро след сватбата спечелиха от тотото и си купиха чисто нов Москвич. Живеехме в двустайно жилище-ние, майка, татко и новото семейство. Те започнаха да излизат насам-натам с колата, а ние си седяхме в къщи.

 

Решихме да си купим мотопед "Симсон" и  бързо станахме мобилни. Кеф. Не слизахме от него.

Татко садеше градина до ресторант "Черната котка" и съм качвал по-два чувала зеле на мотора. Когато се роди първия син, взехме младоженски заем от 3000 лв. С три процента лихва. Купихме си "Шкода 100s" на три години и вече имахме собствен покрив над главата си. С нея обиколихме цяла България. Но на 5 та г. започна да гние. 

Кърпихме дюшеме и прагове и даже я пребоядисахме. Тогава се караха гуми "Георги Димитров". Пълни кютуци. Нямаше летни и зимни гуми. Видинките бяха скъпи и рядко се намираха. Колата щом вдигне 80 и започва да тресе. Нямаше гумаджии и гумите се сменяваха пред блока. Газиш с колата , за да я отлепиш и с две шанги демонтираш. Имаше въртрешни гуми.и лепенки , с които да си залепиш. Научих се да си ремонтирам всичко. 

Накрайници, съединител, карбуратор, стартер, ремък.,че даже и гърне.И аз не бях единствния. Това беше масова практика.  Продаваха се  калници , прагове , врати. Нямаше оксидирани ламарини. Всичко бе от черна ламарина, боядисана в черно. Ако заделиш пари , някой майстор ще ти напръска калника, ако не , хващаш мечето и готово. На преглед се ходеше в КАТ. И няма минаване , ако нещо не е на ред. Така беше.

Борис Стоянов Петров/София

Научете повече

Български сервитьор:Спасих кариерата на Тръмп с една солница и бърза реакция

В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. 

Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. 

И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. 

Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). 

Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.

Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue

Научете повече

От сервитьорка до съпруга на арабски шейх – невероятната история на принцеса Наташа

Тази история сякаш е извадена от някоя холивудска продукция – обикновена сервитьорка се превръща в арабска принцеса!

Но всъщност сценарият е написан от реалния живот, а героинята в главната роля е сервитьорка от Беларус.Наталия се среща с бъдещия си съпруг в ресторант, но не като клиент. По това време тя работи в ресторант като обикновена сервитьорка и дори не подозира, че този „щастлив“ ден ще промени изцяло живота й. Саид ибн Мактум ибн Рашид Ал Мактум – това е името на шейха – се отбива в заведението със свитата си в най-добрия ресторант в Минск, за да обядва.

Наташа се приближава до мъжа, за да поеме поръчката му, Саид поръчва портокалов сок.Виждайки славянската красавица, той се влюбва лудо в нея. Разбира се, той не разкрива веднага чувствата си, но в главата му вече узрява план как да привлече вниманието на момичето.

Няколко дни по-късно Саид кани Наталия на стрелбището (всъщност той е в Минск на състезание по стрелба) – това е първата им среща, на която принцът пита какво е отношението на момичето към исляма.Наташа Алиева е наполовина азербайджанка по националност, така че няма нищо против религията на Саид. Не минава и седмица, и ето че Саид идва при момичето в невзрачното ѝ село и ѝ прави предложение за женитба. Разбира се, по всички правила, той първо се обръща към бащата на Наташа и му казва, че той и дъщеря му вече са се срещали шест пъти и че той е готов да се ожени за нея.

Наташа не отказва на Саид, тя е силно заинтересована от шанса да се потопи в луксозен живот, защото 16 милиарда долара (това е състоянието на Саид по онова време) не могат да оставят момичето безразлично. Тя дори не се смущава, че принцът вече има една съпруга и пет деца. Но, както изглежда, богатството на този етап е по-важно за Наталия.

Веднага след брака Наташа приема исляма и сменя името си. Сега нейното име е Айша. Тя живее в шикозен собствен дворец, вместо домашни любимци има леопард, разполага и с много слуги.Айша ражда дъщеря на шейха и сега малката принцеса с беларуски корени радва баща си. Всички роднини на Наташа идват да видят момичето и дори не се стесняват да вземат и приятелите си със себе си.Медиите редовно предават, че в семейството царят любов и щастие царят в семейството, но приятелите на Саид имат собствено мнение по въпроса. 

Някои от тях често идват в Минск, за да се отпуснат и разказват, че шейхът не се държи с Наташа като към любимата си съпруга, а по-скоро като любовница. Той присъства на всички събития само с първата си жена и рядко посещава Айша и при това, както изглежда, само с една едничка цел.

Сред слугите се носят слухове, че Саид мрази втората си съпруга. Наташа от своя страна не може да направи нищо, защото всяка инициатива от нейна страна може да свърши зле за нея.

Веднъж Наташа решила да отиде да пазарува и просто да се разходи из града, без да информира съпруга си за това, и за това ѝ своеволие той искал да я застреля. Оказало се, че момичето преследвало богат и безгрижен живот и буквално попаднало в златна клетка.

През 2015 г. арабският шейх Саид си взема и трета съпруга – гимнастичка от Азербайджан, която също му ражда две деца.Когато питат самата Наташа дали е щастлива, тя отговаря, че е щастлива и че много обича мъжа си. Освен това твърди още, че се разбира прекрасно с другите две съпруги на шейха. Родителите ѝ често я посещават, въпреки, че в началото са против брака, но в последствие се примиряват и виждат, че дъщеря им живее добре. Въпреки това, те отказват да се преместят да живеят при нея.

Как завършва тази приказка и колко сили трябва да има Наталия, за да издържи такава връзка, никой не може дори да предположи…

Научете повече

На 22 октомври 1947 г. се ражда певецът с ангелски глас наричан "Гласа на Вселената“.

Незабравими светли спомени от нашето детство

Как детето чудо Лобертино Лорети преживя славата и забравата

Наричаха го „гласа на Вселената“. Най-известните му песни са „Аве Мария“, „Ямайка“, „Санта Лучия“, „Да се върнеш в Соренто“.

В края на 50-те – началото на 60-те години страните от т. нар. Източен блок се намираха зад „желязната завеса“ и чуждестранни изпълнители почти не звучаха по техните радиа, с изключение на слънчевото италианско момче Робертино Лорети. Неговите плочи излизаха в соцстраните в огромни тиражи. От прозорците на жилищните сгради звучаха неговите песни „Ямайка“ и „Аве Мария“.

Една от причините Лорети да пробие „желязната завеса“ по времето на Н. Хрушчов е младата му възраст и фактът, че песните му не възхваляваха капиталистическия начин на живот. Макар че „Аве Мария“ можеха да забранят, защото тя е молитва към Богородица, която пеят в католически храмове.

„Чувствах, че ме докосва Божията ръка“

Когато папата чува партията на Ангела в изпълнение на Робертино Лорети, пожелава да се срещне с този вундеркинд.

Лорети си спомня:

„Папата попита: „Кой от вас пее с такъв ангелски глас?“ Заведоха ме при него и всички шепнешком промълвиха: „Застани на колене и му целуни ръката…“ Никога няма да забравя този момент. През живота си няколко пъти почувствах как до мене се докосва ръката на Бог. Аз съм дълбоко вярващ човек и смятам, че всичките тези моменти бяха предначертани за мен свише…“

Вероятно беше създадена митичната биография на Лорети, за да могат песните му безпрепятствено да слушат в комунистическите страни. Съветските вестници пишат, че баща му е комунист. 

Робертино се ражда в патриархално католическо семейство, пето дете по ред. В семейството има осем братя и сестри. Баща му е бояджия, майка му – домакиня. В църковния хор Лорети пее от шестгодишна възраст. След това пее в римската опера; често пее в римското кафене „Гранд Италия“. Там се появяват първите му фенове, които не пропускат нито едно негово изпълнение. 

Веднъж в кафенето не стигнали местата за желаещите да чуят момчето-чудо и започнали безредици; наложило се да се намеси полицията. 

Лорети си спомня, че на седмица му плащали 3 хиляди лири (30 евро днешни пари). Но посетителите винаги му оставяли бакшиш и той събирал 10-15 хиляди лири на вечер.

В кафенето „Гранд Италия“ Лорети се среща с датския продуцент Волмер Соренсен и тази среща дава старт на световната му кариера. Продуцентът записва на плоча гласа на младия италианец и я изпраща в Дания; след две седмици подписва с юношата договор за гастроли в Европа. И колелото се завърта. За няколко години са продадени над 70 милиона плочи с песни на Лорети.

Той разказва, че от 12 до 15 години нито веднъж не е ходил на почивка, не знаел какво е ваканция; гастролите му продължават по пет месеца и предвиждат по 2-3 концерта на ден. 

Лорети имал частен вертолет и самолет, а като всяко дете мечтаел да кара велосипед с приятели.

С годините гласът на юношата се променя и се превръща в драматичен тенор. Лорети продължава да пее и на 60 години, но вече не може да бъде най-добрият. Той пее до 35 години, след това прекъсва за десет години. Заедно с братята и сестрите си отваря ресторант. Лорети готви отлично и обича вкусно да похапне.

Шок за Лорети е разводът с жена му, на която въпреки натоварения график той никога не изменя. Но при нея се развива нервна болест след смъртта на баща й, която лекува с алкохол. Това води до крах в семейството, в което растат две деца.

Лорети се жени за втори път за жена с 13 години по-млада от него. Ражда им се син, който става актьор.

„Гласът на сина ми е прекрасен, но той казва, че един певец в семейството стига…“ – разказва Робертино.

Слънчевото италианско момче и на 77 години е запазило лъчезарната си усмивка.

Заедно със сестрите си Лорети отваря сладоледена къща в Рим, където продукцията се приготвя от натурални съставки.

Днес Лорети продължава да гастролира, макар и рядко. Повече време отделя на многобройното си семейство – деца, племенници и внуци.

„Ако гласът е от Бог, във всяка възраст той е и истински глас. Браво!!! Да бъде щастлив, здрав, да живее дълго и животът му да е пълен с добро. Робертино, пейте за радост на хората…“ – такива възторжени коментари може да се прочетат под видеата, в които Лорети пее на 50-60 години. 

А онези, които го помнят като дете и юноша, с носталгия пишат: „Това са незабравими светли спомени от моето щастливо детство“.

Такава е съдбата на гениалния Робертино: той се лиши от собственото детство, за да направи щастливи милиони хора.

Мария Март, Аргументы и факты

Научете повече

Най-накрая реших и аз да си направя скъп подарък, но сега мъжът ми и децата не ми говорят! Разказвам цялата история

След сватбата с мъжа ми заживяхме с майка му. Свекърва ми не ме обичаше и не го криеше.

Опитвах се да не привличам погледа й.

Но Лилия просто обожаваше моите дъщери, нейните внучки, и ми помагаше да ги отглеждам.

В нашето семейство се разви странна традиция: всеки биваше поздравен за рождения си ден и получаваше подаръци, но аз винаги оставах без внимание.Съпругът ми и свекърва ми всяка година получаваха поздравления и подаръци. За децата се организираха празници с гости и лакомства.

Но за мен всичко винаги звучеше по един и същ начин:

– „Защо ти трябват цветя? Какво още ти липсва? Имаш всичко“.

Разбира се, обиждах се.След време заминах да работя в Германия. Пращах всички спечелени пари вкъщи.

Тази година през септември навърших 60 години и реших да отпразнувам тази дата подобаващо. Резервирах ресторант, поканих семейството си, поглезих се, купих си нови дрехи. В крайна сметка през последните две години само работех и сега за първи път от много време исках да почувствам истинска почивка.

Както винаги, никой нищо не ми подари освен кумовете, които ми подариха гривни. Очевидно всички смятаха, че аз като „работеща жена“ нямам нужда от нищо. Но не се обидих, защото сама си направих подарък – планирах ваканция в чужбина и си купих качествена косачка.

Решението ми шокира всички. Децата очакваха да върна парите на семейството. Дъщерите ми си тръгнаха, без да се сбогуват, а съпругът ми вече не говори с мен. Но не съжалявам за избора си и се подготвям за почивката си.

Мислите ли, че постъпих правилно?

Научете повече

Ето какво се случва с легендарната дискотека в Слънчев бряг, където убиха Георги Илиев

Дискотека „Гранд Мултиплейс“ бе изградена в началото на века по испански модел – с тематични клубове, модерен интериор и невиждани за времето си ефекти. Атракционът е в апогея си 2004-2005 г. Под един покрив са събрани ресторант "Св. Георги", дискотека "Екстрийм", попфолк зоната "Най клуб", "Буда бар" и "Домби бар"

Началото на края настъпи на 25 август 2005 година, когато на централното външно сепаре на „Буда бар“ бе екзекутиран босът на ВИС 2  Жоро Илиев. Той бе прострелян в сърцето от снайперист, а до ден-днешен убийството остава неразкрито.

В зората на демокрацията някогашната "Камелия" е любимият терен на борците. По това време няма СИК, няма ВИС и бившите възпитаници на спортни школа намират реализация като охрана на новопоявилите се бизнесмени и техните първи имоти. Наемател на "Камелия" е Пламен Тимев-Ганди. По това време той държи и друго нашумяло заведение - дискотека "Ла Страда" във вилно селище "Дюни".

"Камелия" е едно от малкото луксозни заведения в западната част на Слънчев бряг. Преди голямата разпродажба и строителния бум всички хотели и основните атракции са концентрирани от страната на плажа. В периода на соца тук има кореком и голям магазин. Малкото постройки в западната зона всъщност са върху частни земи и след реституцията теренът под “Камелия” е върнат на няколко наследници.

След време те продават земята под "Камелия". Фирмата купувач се оказва една от близките до "ВАИ холдинг" и само след няколко години от "Камелия" не остава и помен. Първо там се появява комплексът “Сохо”, а след това и прословутият “Мултиплейс”.Той е сред предпочитаните места на боса Георги Илиев, едно ВИП сепаре винаги е било готово за него в "Буда бар". Затова и след победата на неговия "Локомотив"(Пловдив) в Бургас над "Београд" на 25 август 2005 г. Илиев избира да празнува тук. В крайна сметка старата "Камелия", където получава първите уроци от брат си Васил, се оказва и негово лобно място.

"Ела да пием по ракия. Кога ще започнеш да пиеш?", са последните думи на Георги Илиев, преди куршум да го улучи точно в сърцето. Поканата била към изпълнителния директор на клуба Емил Наков. Илиев е прострелян от снайперист, докато говори по мобилния си, минути след като с охраната си влизат в заведението. Убийството на Илиев променя съдбата на "Мултиплейс". Комплексът е затворен до края на сезон 2005 г.

В следващите години висаджии продължават да го управляват, но култовото място остава белязано от трагичното събитие. Четири години по-късно го продават и мястото вече се нарича "Гранд диско Арена". Новият собственик - бизнесменът Евелин Георгиев, повече известен като Финьо, побързал да смени името на "Гранд де лукс", за да не свързват придобивката му с криминалната история.

Финьо, както е известен в бизнес средите Георгиев, е шведски гражданин и участва в 15-ина български фирми. Той успешно разработи бранда за нощни клубове „Селена“, но след 2011-2012 година бизнесът му започна да замира.  Още в първото правителство на Бойко Борисов НАП наложи под сериозен мониторинг Георгиев, защото дължеше над 1,5 млн.лева за осигуровки и неплатени данъци.

През последните години в Слънчев бряг бяха открити няколко конкурентни нощни заведения, интересът към тази дискотека драстично намаля и 2016 бе последната, в която работеше.

Днес сградата е в окаяно състояние. От обявата на частния съдебен изпълнител става ясно, че общата й площ е 3200 кв.м., а началната тръжна цена, от която ще започне продажбата е 2 904 726,40 млн.лева. Парите ще бъдат използвани за покриване на дълговете към кредитор №1 – „Уникредит Булбанк“ и Община Несебър – за местни данъци и такси, неплащани от години.

Източник:Фалгаман

Научете повече

Как е изглеждал Слънчев бряг преди да стане курорт

Малко хора знаят, че преди да се появи днешният курортен комплекс Слънчев бряг, в продължение на десет години е функционирала младежката лагер-школа „Лиляна Димитрова”. Някога местните хора са наричали това райско място „Царската градина”.

Лагерът „Лиляна Димитрова“ е бил разположен в района около сегашния хотел „Кубан“

Лагерът е бил разположен в района около сегашния хотел „Кубан“. Или по-точно на мястото на бившия хотел „Чинар“, бившето Казино и хотел Глобус. Първи решават да оползотворят пространството от „Централния комитет на Съюза на народната младеж“ през лятото на 1949 година. Строител на лагер-школата е „Стройрайон Бургас“ с ръководител инж. Петков. Предполага се, че той е дал името на днешния Слънчев бряг.

Местните са наричали райското кътче „Царската градина“

Първоначалният вид на лагера е бил палатков. Спалните помещения са били палатки, а столовата е била на открито – под дърветата, изградена от дървени маси и сковани пейки. Кухнята и складът за продукти са били обособени в дървени постройки. Първоначално част от кухнята и миенето на съдовете също са били на открито, като за целта е използвана подпочвена вода. Водата за готвене и пиене е набавяна и пренасяна в цистерна, с помощта на конски впряг от близкия град – Несебър. Токът се е генерирал чрез агрегат.

Следващите години за спални помещения са изградени дървени постройки, както и масивна кухня и столова. Водата е добивана от местността „Кюнчето”, която се намира в близост до прочутия ресторант-атракцион „Ханска шатра“. За нуждите е изграден масивен трансформатор, а токът от помпената станция обслужва отводняването на блатото.

От създаването му до края на 1958 година управител-домакин на лагера е Андрей Аргиров Василев. Целият персонал, обслужващ гостите е от жители на град Несебър. Спасителите също са от Несебър. За превеждане в приличен вид и облагородяване на района са помагали и ученици от града.

През летния сезон за всяка смяна се провеждат учебни, спортно-развлекателни и богати културни прояви.

След 1958 година, със започването на строителството на Слънчев Бряг, лагерът се премества в с.Равда. Където по-късно се изгражда цяло лагерно градче на различни окръзи и предприятия.

Източник:flagman.bg

Научете повече

Разказ за една лятна почивка на море през 70-те

Идеята за тази история се роди по време на тазгодишната почивка близо до Созопол, като се гарнира с няколко снимки от един мноого стар албум. В нашето село Подем,Плевенско, като се кажеше на море, не се питаше къде, защото се знаеше. На Бяла,Варненско. Там  беше почивната станция на АПК-то. И така 17 пъти за 17 години. 

Преди тръгване майка ми задължително правеше "уши" на един чаршаф, защото чадъри просто нямаше. При пристигането първата работа беше да се провери дали колчетата за закачане на чаршафа са под бунгалото. Предаваха се от смяна на смяна и липсата им се равняваше  на природно бедствие. Почивката- 14 дни с хора, до болка познати и с деца - също добре известни. С началник смяна, какъвто обикновено беше баща ми. След една нощ във влака от Плевен до Варна никога няма да забравя хладните варненски утрини пред гарата, където изчаквахме автобуса за Бяла. 

Той първо караше работниците от някой завод, после ни извозваше цялата група, като ние бяхме с най-големия куфар, зер багажа на двама възрастни, на мен и сестра ми не се събираше лесно. Няма да забравя и невероятната синя лодка, каквато нито едно дете нямаше, купена от баща ми от гарата в Белград, беше италианска и, за разлика от българските, просто не се обръщаше. На плаж - от 8 до 12. После обед - и задължителна почивка в бунгалото - с покрив от ламарина, където температурата след обед стигаше до 40 градуса, ама това май не правеше впечатление на никого. Банята - обща - варели ,които се топлеха от слънцето. 

И тъй като на нас , децата, не ни се почиваше ,  мотаене из станцията - по възможност тихо, за да не будим спящите след обед татковци и да не разсейваме плетящите или бродиращи майки.  Вечер -  луда игра, даже и възрастните понякога ходеха на плажа и ,застанали в кръг, си подаваха една плажна топка. Помня,че веднъж падна в морето и то я понесе, та баща ми  по бели гащи скочи във водата и плува трийсетина метра, за да я върне под възхитените погледи на мнозинството, защото в тия времена не всеки плуваше така добре. Кой знае защо обаче в Бяла не се продаваше риба. 

Та началник смяната всеки път ходеше и водеше пазарлъци с местните рибари от рибарския плаж, като винаги бяха успешни и веднъж в смяната се появяваше риба, която готвачът печеше на скарата ,а ние, децата, изяждахле половината още там. Веднъж в смяната  - задължително ходене в т.нар. "Казино"., в което , естествено , никой не залагаше. Но беше най-приличният ресторант в Бяла. Всъщност, те си бяха всичко на всичко три. "Казиното", "Димят" и "Ореха". Незабравим беше и плодовия  сироп - на цена от 4 стотинки, продаваше се близо до станцията, стрелбището, лятното кино и т.н. Все едни такива дребни забавления, които сега вероятно ще се сторят смешни. Само дето винаги на тръгване от морето ми се плачеше....

Валери Стоилов

Научете повече

Как Людмила Живкова остана без дом навръх 8 декември?

През 1961 г. дъщерята на Тато Людмила Живкова пристанала с граждански брак на избраника си Любомир Стойчев. Сватбата на Червената принцеса била двойна. С наследницата на генералния секретар на ЦК на БКП се омъжила и братовчедка й – булките съчетали празненствата си, пише вестник „Уикенд”.

След официалната церемония младоженците събрали близките си в ресторант „Ракета” в парка „Заимов”. Тодор Живков постоянно подвиквал „Горчиво!” на влюбените, а на няколко пъти се хванал и на хорото.

Като минала еуфорията от венчавката, новосформираното сем. Стойчеви се нанесло в самостоятелен апартамент на столичната ул. „Оборище”. В същата кооперация живеели и Тато (с жена си Мара Малеева, сина си Владимир, майка си Маруца и баща си Христо – б. р.), Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Григор Стоичков, генерал Попов.

В съседни блокове пък били Лалю Ганчев, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Пеко Таков и Пенчо Кубадински. Заради струпването на толкова големци на едно място, улицата край Докторската градина била находчиво прекръстена от народа на „Тодорище”.„Охраната на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Имаше обаче вход и от задната част, където бяха и гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите на Мила да живеем на друго място нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на Живкови”, разказваше приживе първият мъж на Червената принцеса.

Людмила и инженерът останали в самостоятелния си апартамент до 8 декември 1962 г. На студентския празник Живков се срещнал с представители на академичната младеж и те му потърсили сметка защо дъщеря му обитава ведомствени 100 кв. м. Въпросът сконфузил Първия, развалил му настроението и на следващата вечер той събрал близките си на семеен съвет.

„Любезно, но безапелационно, той предложи да се пренесем при тях и да освободим досегашния си апартамент. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Вече разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията. Големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен и за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева.

Сега беше разделен на две части с портал и голяма остъклена, двойна, плъзгаща се врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“ Христо Русков”, откровеничеше инж. Стойчев преди смъртта да го отнеме от близките му.По соца социалистическите величия разполагаха с много повече лукс от обикновените граждани, но малцина от върхушката си позволяваха да притежават по няколко апартамента. Нещо повече, имаше държавни ръководители, които бяха напълно безимотни.

Когато загинал на Витоша през декември 1971 г., министърът на външните работи Иван Башев оставил в наследство само картини и книги. Жилище – не. Домът, който обитавали с жена му Софка и дъщеря им, бил под наем.

„Баща ми беше последовател на Толстой в отношението си към недвижимите имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми, плюс помощ от ЦК, за апартамента, в който аз живея и сега”, коментираше приживе поетесата Миряна Башева.В ранните години на управленската си кариера и Григор Стоичков нямал собствен дом в София. Живеел на квартира в Коньовица с жена си и двамата си пораснали синове –  в тясно апартаментче, състоящо се от стая, кухня и хол. Не поставил въпроса за свой дом и когато станал първи секретар на Окръжния комитет. Председателят на Народния съвет Никола Матев обаче споделил на Живков за жилищния му проблем и Тато учудено възкликнал: „Защо не ми се оплакал?!”. След което разпоредил да се намери решение в кратки срокове.

„Звънна ми Гръбчев, тогава началник на УБО, и ме попита: „Имаш ли време да дойда за малко при теб?” Видяхме се и ми каза: „Имам поръчение да те заведа да огледаш апартамент на ул. „Оборище”.” Отидохме. Видях един огромен апартамент. Попитах: „Кой ще живее тук?” „Тодор Живков, Станко Тодоров, Живко Живков…”, започна да ми се изрежда. Като чух, отсякох: „Аз съм дотук! Ще си живея на старото място, тук не желая! Сега ще се обадя на другаря Живков и ще му кажа, че не го искам това жилище!”. Гръбчев се възмути: „Как може такова нещо?! Вместо да се обадиш и да благодариш!”.

Малко по-късно набрах Живков. „Много благодаря за вниманието, което тука…” „Харесва ли ти?”, прекъсна ме той. „Харесва ми, но…” Живков пак ме прекъсна: „Щом ти харесва, със здраве да си го ползваш”. И ми затвори телефона. Свързах се с Гръбчев и му обясних, че не съм успял да кажа на Първия, каквото съм смятал. Началникът на УБО ме посъветва: „Престани, втори път не ми се обаждай за това! Ще стане скандал!”, редеше спомени Стоичков в залеза на дните си.

Когато всички големци се нанесли във ВИП блока, Тато ги поканил вкъщи. Почерпил ги и рекъл: „Трябва да живеем като комшии! Съседите са за това – сол да си поискаш. Ще се редуваме – днес на гости при мен, утре – при друг!”.„Живков не беше скучен човек. Но не пиеше, за разлика от нас. На него му се сипваше една чаша червено вино, оставяше му се и газирана вода. Той отпиваше от виното и си доливаше сода. Така цяла вечер си караше предимно на вода, докато ние пиехме и уиски, и водка… Първия много обичаше вицовете и дори понякога ги разказваше.

Случвало се е даже да попита: „Абе, какъв нов виц има за мен?”. Всички анекдоти, които излизаха за него, ги знаеше и много се смееше с тях. Весел човек беше, умееше да разчупва компанията”, разправял е за дългогодишния си началник комунистът от Горна Малина.

Той приключи живота си през лятото на 2016-а в уютна къща в „Бояна”, която днес е собственост на децата на естрадната легенда Йорданка Христова. Въпросното жилище му беше единственото – когато се сдобил с него, Григор върнал на държавата просторния апартамент на улица „Тодорище”.

Личната си резиденция в полите на Витоша бившият вицепремиер, министър и кандидат-член на Политбюро съградил навремето изцяло със собствени спестявания и заеми, които впоследствие върнал до последната стотинка. Затова и приживе много се възмущаваше, че във всекидневник през 2007-а излязла статия с неистини по негов адрес.

В материала, озаглавен „Държавата строи вили на велможи” се твърдяло, че е ощетил хазната с 47 319 лв. чрез къщата си. Според автора домът струвал 83 271 лв., а Стоичков платил на държавната фирма изпълнителка само 35 952 лв. „Тези данни не само не са верни, но е казана една подсъдна лъжа. 

Каква е истината? 

По документацията строително-монтажните работи възлизаха на 45 760 лв. Фактически бе извършена работа за 47 198 лв.Тази сума бе своевременно преведена през 1979 г. на Строително управление на №2 и Монтажно-инсталационното управление на ДСО „Софстрой”. Това се потвърждава от наличните документи. Обзавеждането е отделно, защото е доставено от различни организации и магазини, за което също има пълна документация”, ядосваше се приживе бай Григор.

Заради статията, набеждаваща го за длъжник, той поискал от „Труд” право на отговор. До редакцията на всекидневника изпратил писмо, в което описал подробно своята истина. Вестникът обаче не публикувал опровержението му.

Подобно на Григор Стоичков, със собствени средства вдигнал къща и Пенчо Кубадински. Маститият комунист от село Лозница дори си плащал за градежа по завишени цени. „Строеше по стопански начин и вилата му е далеч по-малка от тия на колегите му. Работиха му майстори от родния край на съпругата му и те споделяха, че ако има да се оплачат от нещо, то е от преяждане”, категоричен е Ачо Бекяров –  дългогодишен труженик от Управление „Безопасност и охрана”.

Източник:narod.bg

Научете повече

Как и къде купонясваше родната младеж по черноморието ни през 80-те

Но ако ти, читателю, се интересуваш къде са вилнели твоите родители, баби и дядовци дори, хвърли един поглед на следващите редове.

Тогава нямаше социални мрежи или мобилни телефони. И за да видиш някое момче или момиче, което те интересува или да се срещнеш с хора, които са важни за тебе, просто трябваше да отидеш на едно, две или три места и много вероятно беше твоят човек да бъде там. Защото местата за забавление не бяха чак толкова много колкото днес, но пък купонясването беше гарантирано. И така…къде ходеха учениците и изобщо младите бургазлии на възраст 18+ и от 20+ нататък?

Ще започна с „Плочата“.Плочата е …Не, изобщо не става въпрос за грамофонна плоча.

Какво е грамофонна плоча ли? Хм, това едно време беше музикален носител, който се поставяше внимателно в грамофон, за предпочитане стерео грамофон, и се слушаше музика от страна А и страна Б …

Какво е грамофон ли…Ъъъ, грамофон е…

Виж, така няма да се разберем. Търси из Гугъл или из Уикипедия.

Аз, исках само да ти разкажа къде се забавлявахме ние, учениците в Бургас през 80 –те години на миналия век.

Защо през 80-те ли?

Защото тогава бяхме ученици, а защото във времето преди това, демек в края на 70-те и началото на 80- те години извън летния сезон бургаските гъзари, моряци и международни шофьори, ходеха да купонясват в дискотеката на хотел „Приморец“ или в бара на хотел „България“, а след 23 часа с таксита или с автомобили се изнасяха към Слънчев бряг и по-точно към тамошната дискотека „Мелодия“, ама за тези неща други хора трябва да ти разказват, а не самозванци като мен.

Ние тогава сме нямали достъп до тези места ,защото бяхме ученици, както вече казах.

Та, „Плочата“ беше едно нелепо заведение върху покрива на някакви съблекални на Централния плаж в Бургас. Работеше от ранното лято до късната есен. През деня директно от плажната ивица хората си купуваха оттам бира и картофки, но вечер…

Вечер друже мой беше супер. Поне за нас беше така.

Е, пак имаше бира и картофки, по-късно и някакви клисави пици, но едва ли някой ходеше там, за да яде.

Първо се купуваха билети от някакво павилионче отвън…разположено пред тогавашния нощен бар. После се качвахме горе на самата „Плоча“, където …

Така и никога не разбрах как се събираха толкова много хора на възраст от 14-15 години до 30-35 години. Имаше нещо като сцена точно пред самия вход, а тълпата се разделяше в двете крила на заведението, представляващо нещо като прав ъгъл. Тук там из двете крила имаше някакви очукани железни маси и столове, но бройката им беше много по-малка от броя на посетителите.

Някъде на сцената имаше и нещо като предвестник на видео стена и там понякога можехме да гледаме видеоклипове на рок и поп групи.

Веднъж видях как на сцената там пя и свири бургаският рокаджия Георги Мархолев . Беше величествен, защото…ами защото пееше на английски, а не като Данчо Караджов да вика най-много по едно „Оуууиииийееее“. Кой е Данчо Караджов ли? Ти за група „Сигнал“ чувал ли си? Не??? Ами, има информация из интернет. Търси си я.

Хм, не знам защо, но в спомените ми изплува кой знае защо и мини концерт на Нели Рангелова…да, бе …на „Плочата“, точно тя…Нели Рангелова.

Какво??? Не знаеш коя е тя ли? Добре де, виж и снимките из Гугъл. В Уикипедия все ще има сведения за нея. Ами, тогава беше естрадна певица и хубава жена и …не, не. Аз не слушах такава музика, но тогава през онази вечер слушах Нели Рангелова, защото когато пя от сцената, аз бях пред сцената.

Стига си се хилил тъй подигравателно, де.

Музиката за нас беше най-важното, разбираш ли. Стояхме прави с часове на „Плочата“ и слушахме любимата си музика, обличахме се с нещо различно от омразните ученически униформи и.

Да, бе…в училище носехме униформи. Какво е униформа ли? Ами, войниците имаха униформи. Учениците също. Е, не ни харесваше, но никой не ни питаше. Бяха в отвратителен тъмносин цвят. И гадни кройки.

Важно е да кажа, че „Плочата“ беше лятно заведение и затова там нямаше как да има униформи. Собствениците на дънкови панталони и дънкови якета / незнайно защо и тогава и днес, наричани „сафари“ –та /предизвикваха вълни от завист сред останалите.

Беше ученическа дискотека, един вид. Но със сигурност в нея ходеха и по-големи батковци и каки от нас.

Тук поставям едно яко парче на ню ейв групата Алфавил от онова време. Ама кой ли тогава от нас е мислил върху желанието да бъдеш „Вечно млад“

Да, речем, че на това място в Бургас се събираха относително по-възпитани и кротки ученици, подрастващи и по-големи.

Но докато широките народни маси от ученици се събираха на „Плочата“ неспокойните духове и истински бунтари посещаваха „Капута“…онова пространство между Северния плаж и Летния театър. Там нямаше вход, естествено имаше бира в пластмасови чаши и картофи, някои по-жадни набори си носеха бутилки водка или коняк и атмосферата си беше направо наелектризирана и някак революционна. Общо взето беше сигурно, че почти никой от присъстващите не е отличник в училище. Затова и милиционерите често налитаха, за да проверяват кой е с паспорт и и кой без.

Да, през 80-те години нямаше полиция, а милиция.

Нямам ясен спомен от какъв източник се осигуряваше музикалното оформление на „Капута“, но едва ли е била някаква супер музикална уредба. Във всеки случай посетителите на този малък бургаски Содом и Гомор си стояха на купчини и си пийваха и се смееха и се уговаряха къде да продължат нощта.

В онези прастари времена през зимата нещата се случваха в Младежкия дом. Там имаше дискотеки или концерти на български групи. Ами, да…ти какво. Тогава не сме и мечтали да дойдат RAINBOW. Или КISS, или AC DC. Или който и да е.

Но пък можеше да дойде Росица Кирилова…/момент да се прекръстя/

Но лично аз съм гледал ФСБ в Младежкия дом. Прибрах се прегракнал. Е, гледал съм и Щурците и Сигнал в спортна зала „Бойчо Брънзов“, макар че тогава тя се казваше …забравил съм.

Сега се сетих за нещо странно. Дори направо налудничаво.

Около средата на 80-те години имаше някаква необичайна ученическа дискотека в помещение под подлеза срещу Операта. В нея се събираха ученици от 8 до 12 клас. Безвъзвратно съм забравил как се казваше.

Странното беше това, че в 18 часа спираше музиката и дисководещият, демек човекът, който пускаше музиката, четеше едва две минути със строг глас новини. Новини бе!!! Какво бил казал другарят Тодор Живков или къде бил отишъл другарят Жишев и и прочие такива идиотщини и тъпизми. И всички се хилеха, ама слушаха. Повярвай ми…това с новините беше тъпо, тъпо, тъпо решение на комунистическата партия.

После в края на 80-те години местата за забавления в Бургас рязко се увеличиха.

Едно от най-странните заведения в онези времена беше „Навеса“, разположено близо до северната част на тогавашния и днешен хотел „Приморец“.

Представляваше лека метална конструкция тип – парник, покрита с найлон. Предполагам, че по документи там е можело да бъдат приютени петдесетина души, но винаги бяха в пъти повече, изгубени из мъглата от цигарен дим. Толкова кибичеха и отвън.

Имам неясни спомени, че там човек освен алкохол можеше да си поръча айс кола, демек чаша кока кола с топка сладолед и да добави към нея малка водка…или да не добавя нищо.

В Бургас и културата на пиене преживя развитие, затова бяха открити два коктейл бара. И там, както сам можеш да се досетиш млади ми читателю, се сервираха коктейли. Никой не подозираше до този момент, че съществуват „водка фис“ и джин фис“

Това си беше една малка културна революция за общество, свикнало да жули предимно домашна ракия, водка и коняк. И бадемов аперитив. Това последното питие си беше бургаско откритие.

Та, какво за коктейл баровете.

Единият беше до днешната сграда на ВиК Бургас в бившия хотел „Бриз“…ееее, там беше супер снобарско. В интерес на истината там ученици ходеха рядко, но имаше и изключения. По скоро посетителите бяха от 18+ нагоре.

Влизаш и те посреща музика от пиано и флейта, но преди това чинно се редяхме редяхме на опашка, за да се освободи място и да влезем за един джин фис или японско утро или прочие.

А другият подобен коктейл бар отваряше врати зад гърба на Операта. Там, през зимата на 1987 год. доста време се висеше отвън, после във фоайето, докато се освободи маса, за да влезеш вътре в самото заведение.

Всъщност появи се и трето заведение от този род…наричаше се „Дружба“ и беше в к-с „Зорница“. В момента там е разположен офисът на бургаска телевизия.

Учениците имаха и някакъв относително спокоен достъп до отделни ресторанти. Да знаеш, че бащите и майките ви ходеха в тогавашния ресторант „Рибарска среща“, който се намираше …хм срещу днешната „Ротонда“ . Не негово място сега има някакви магазини за дрехи. Та, в „Рибарска среща“ хапвахме пържени калмари и пиехме бира. Спомням си, че веднъж в десети клас отидохме там с моя кум, е тогава той ми беше само съученик, и си поръчахме вино в залата за непушачи. Сервитьорът презрително ни каза, че сме малки и ни препоръча бира. Е ,поне бирата там беше хубава. И калмарите.

Всъщност по-големите ученици можеха да влизат в повечето ресторанти, но винаги с едно наум.

А и честно казано за тогавашните тийнейджъри не беше особено приятно усещане да купонясват в компанията на наборите на майките си и бащите си, че дори и на дядовците и на бабите си.

Представете си лятна вечер в тогавашния ресторант „Пиргос“. По масите стоят семейства или изобщо възрастни хора, бодат си салата и посръбват ракия, хапват мешана скара, ресторантският оркестър пее някаква естрадна боза и изведнъж на дансинга се втурва тълпа ученици, за да танцува на някакво парче на Сиси Кеч или Саманта Фокс , което е пуснал диджеят. Напрегнат момент отвсякъде.

Долу горе същата картинка беше и в тогавашния ресторант „Дружба“ , помещаващ се в Казиното, днес превърнато в културен център „Морско казино“. И на ред други такива места, в които имаше тежък културен сблъсък между ресторантската и едва зараждащата се клубна култура.

Нали разбирате, че трудно се получаваше мирно съвместно съществуване между ученици и възрастни. Че то можеше някоя вечер да те види леля ти или чичо ти как се кълчиш по дансинга или недай Боже как пушиш!!! Отврат.

Но в навечерието на 90-те години откриха първия ресторант за спагети…Е, това беше вече истинска сензация.

Е, как можах…забравих още едно прочуто място. Дискотеката в ЦУРК-а в Морската градина. Помещението беше малко, затова повечето хора висяха на маси отвън, но пък забавлението вътре беше гарантирано. Там се събираха ученици и студенти. Страхотно местенце.

Между другото едни от най-прочутите бургаски радиоводещи в момента ,Петър Генчев, беше там новобранец DJ…

В края на 80-те години се появи нов хит на нощния живот за ученици и луди млади в Бургас.

 „Балатума“…дискотека на открито върху един от тенис – кортовете срещу хотел „Приморец“. Общо взето инвестициите в този …хм…проект бяха нищожни. Някой беше застлал тенис корта с покритие, тип линолеум или балатум и така се появи името на това сборище.

Бира, картофи и …добре, де…Нали се разбрахме. Никой не ходеше по такива места ,за да яде.

Ако щеш вярвай, но имаше вечери, когато програмата там я водеха много яки диджеи от онези времена. Самият Тома Спространов или Данчо Стълбицата. Нещо като днешните Armin Van Buuren или Tiesto, да ме прощаваш за сравнението.

Общо взето влизахме, стояхме по пейките за зрителите на тенис мачовете, а когато пуснеха музиката, правехме цялата група нещо като кръг и си танцувахме или стояхме прави пак часове наред.

Докато пуснеха…един Господ знае защо му казвахме така…докато пуснеха „блус“…демек бавна песен, балада или нещо такова. И тогава по-смелите момчета канеха по-хубавите момичета на танц, а останалите скърцаха със зъби и гледаха мрачно. Първата крачка към някои от днешните бургаски семейства беше направена там, да го знаеш читателю.

Мисля си, че това беше първата огромна бургаска дискотека на открито. Дали в някои вечери вътре в нея е имало 1000 души? Може би.

Но и най-горещото лято свършва и когато сняг забръска, къде да ходиш ти зимъска?

Дискотеката в хотел „България“. За да си купим куверт на стойност 5 лв, се редяхме на опашка от 17 часа следобед. Отваряше в 18 часа. После към 22 часа музиката спираше, светваха лампите и ни гонеха, защото някъде там започваше да работи нощният бар, а в него ходеха …ами, ходеха тежкарите, а не ученици, току що завършили училище или прясно уволнени войници сополанковци като нас. Всъщност на това място можеха да проникнат само представители на 11 и 12 клас. За по-малките ситото беше жестоко.

Е, на мястото на днешния басейн в този хотел майка ти, баща ти, дядо ти и баба ти са танцували върху дансинга или са хвърляли по едни поглед към видео стената, за да видят някой клип на Принс, Кайли Миноуг или Мили Ванили, да речем.

Пак в края на 80-те години и съвсем в началото на 90-те се появи някаква каравана в двора на Етнографския музей…ей, колко народ висеше там.

Колкото и в „Арт клуб“-а в двора на днешния партиен щаб на СДС на ул. „Богориди“. Ако ме питаш, защо висяхме там, ами нямаше никаква логика да го правим, но висяхме с часове. За да видим този или онзи или в моя случай тази или онази. И да тръгнем нанякъде.

През 1988 год. се случи още едно малко чудо…появи се нещо като…нещо като денонощно заведение…силно казано, защото ставаше дума да съвсем мизерно кафене в Търговската къща. Нахаканите пичове с автомобили и мотори ходеха там или пък в друго подобно …хм…кафене на входа до Гробищата, близо до днешната бензиностанция на Петрол. Никой не знае как се е казвало по документи, но всички го наричаха „Кокала“.

Просто там се събираше много народ, за да побъбри, да се повесели и да тръгне нанякъде. Веселба на входа на гробищата??? Ами, така се получи.

През лятото на 1990 год . отвори дискотеката в Профсъюзния дом и е абсолютно сигурно , че в пространството пред нея ходеха много повече хора, отколкото в нея, но всички бяха там. Първо кибичеха в двора на Етнографския музей, а после се изнасяха на тълпи към …това ново място..

Пак тогава на мястото в някакво покъртително заводско хале до КАТ, съвсем в края на Бургас се появи дискотеката „Ла Пиаца“…и народът се юрна в тази посока.

Естествено най-големите приключенци и нощни аристократи избираха през лятото да ходят в Слънчев бряг, но …знаеш ли…и в Бургас имаше доста възможности човек да си отвърти главата от забавления.

90-те години донесоха още повече възможности за нощен живот за бащите и майките, както и за бабите и дядовците на днешните ученици в Бургас.

След дискотеката в Профсъюзния дом за по-големите ,отвори дискотека „Арфа“ във фоайето на Операта за по-малките. Малки малки, ама играеха на зарове край гардеробите.

Новозараждащата се частна инициатива преобразува бившия ресторант „Пиргос“ в дискотека и това място доста време беше тотален хит. През лятото жегата вътре беше убийствена, но въпреки всичко всички се натискаха да влязат.

После в бившия партиен дом, приютил Бургаския свободен университет отвориха дискотека, изникна и друг конкурент в сферата на нощното веселие зад Пожарната, където днес се помещава евангелска църква, по-късно се появиха Караоке бар в Операта, невероятният рок клуб „Сатан“ близо до стадион „Черноморец“, на чието откриване и освещаване въпреки дяволската символика по стените беше поканен православен свещеник, дискотека „Зорница“, в която можеше да се чуе както Металика, така и сръбска музика, клуб „Трокадеро“ до автогара „Запад“ и тоталния хит от лятото 1996 год , плажната дискотека „Палм бийч“, която буквално уби конкуренцията с безплатен вход и евтин алкохол, изникнаха таверни, цингаверни …но…

но…за заведенията от началото на 90-те години пък и средата им и края им ще говорим друг път, ако изобщо ти се слушат такива нафталинени спомени, млади читателю.

Ах, да…вечерният час за ученици беше до 22 часа. И затова в автобусите по това време беше пълно с тийнейджъри, които се прибираха с нежелание. А днес същите те, ама в доста по-възрастен вариант настояват пред своите деца и внуци да се прибират рано. И това ако не е ирония на съдбата.

Е, сега можеш да питаш баща си, майка си, баба си и дядо си в кое от всички заведения из Бургас са вилнели нощно време към края на 80-те и началото на 90-те години. Току виж се окаже, че са били не само в тях, а и в много други. А ако стените им можеха да говорят?

Беше ми приятно да сме заедно в това пътуване из далечното минало.

Научете повече

Цени и асортимент във вагон-ресторантите на БДЖ през 80-те

В кухнята на вагон- ресторанта 

От скоро БДЖ върна бистрото в бързите влакове, засега само в един влак по линията между София и Бургас през Пловдив,тръгващ от София рано сутрин и пристигащ в Бургас в ранния следобед.

По-скоро вагона е импровизирано барче,а не вагон ресторант. То разполага с около 10 стола, 6 маси, на които хората могат да седнат да изпият по едно кафе или да изядат по една вафла или пакетиран сандвич.

Ценоразпис и асортимент във вагон ресторанта на Експрес "Златни пясъци" пътуващ от София до Варна и обратно през 80-те

Така в България по железните пътища отново се движат вагони, предлагащи храна и напитки. Както някогашното РСВ или Ресторанти и спални вагони.Някогашните вагон-ресторанти бяха със обслужващ персонал и предлагаха от обяд до десерт поднесени от сервитьори в бели ризи и черен панталон.

*Исползвана е снимка от фб-групата "ЖП гари и инфраструктура"

Научете повече

Когато по морето нямаше чадъри, шезлонги и бийч барове

Може да не ви се вярва, но от първата прожекция на „Оркестър без име“ минаха 41 години. Животът днес е много различен от онова време, което някои отричат, а други идеализират, но едно е сигурно – филмът неслучайно е заслужил почетно място в пантеона на българското кино.

Днес „Оркестър без име“ не е филм, който гледаме отново и отново само от носталгия по миналото. В този успешен проект са вложени усилията и талантът на някои от най-обичаните дейци на изкуството през 70-те и 80-те години. 

Заснет е през 1980 година от режисьора Людмил Кирков и оператора Виктор Чичов по сценарий на Станислав Стратиев. За сюжета Стратиев се вдъхновява от група музиканти, която свири в родния му софийски квартал „Коньовица“.Тъй като сценарият е написан специално за актьорите в главните роли, те запазват истинските си имена. От тях единствено Катерина Евро получава ролята след кастинг.

В началото на филма героите на Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Поппандов, Филип Трифонов и Катерина Евро живеят в малко, спокойно градче – от онези, където „от тъмно започва денят и завършва с Първа програма“, както се пее в емблематичната песен на група „Тангра“.

През 1980 г. екипът снима по Южното черноморие, затова за провинциалното градче е избран Айтос – само на 30 км от Бургас, откъдето да започне историята на петимата мечтатели, поели по пътя на музиката.

Тук наистина цари спокойният дух на миналото. Виждаме сладкарница, магазин за дрехи, книжарница и къщи и блокове, които по това време спадат към новото модерно строителство.

По спомени на хора от града пристигането на екипа на „Оркестър без име“ предизвиква истински фурор.

„Народно читалище „Васил Левски 1869“ в Айтос е и културният дом, където героят на Велко Кънев научава, че ще се наложи групата да пътува с Рени вместо със своята певица Ваня (Мария Каварджикова). Днес то продължава да съхранява българските дух и традиции, като събира айтозлии за празнични концерти и събития.

Основните снимки на „Оркестър без име“ са в Златни пясъци, Слънчев бряг и Черноморец. Пристигането на натоварената с багаж и техника кола на музикантите на морето ни пренася в света на миналото, когато до морето се пътуваше с Москвич, Жигула, Трабант, Вартбург или с влака, а след него – претъпкан Икарус.

Когато музикантите пристигат в „Златни пясъци“, те са удивени от красотата на курорта, а хотелите Астория и Гранд Хотел Варна, които все още съществуват, са увековечени, заедно с ретро колите и симпатичните ресторанти, които днес са модернизирани.

И все пак, ако сега влезете в някой стар хотел, колкото и реновиран да е той, веднага ще ви впечатлят мащабът и размахът на строителството и архитектурата отпреди половин век.

Надписите по чадърите пред ресторантите и хотелите гласят „Швепс“, „Мелба“, „Плиска“, „Торти“ и „Бира“ – всичко, за което един летовник може да мечтае, докато си почива край морето. Е, разбира се, още тогава ги има и надписите на английски език, защото в курортите ни летуваха много чужденци.

Всъщност, въпреки че действието се развива в Златни пясъци, Гранд Хотел Варна се намира в курорта Дружба, носещ името Св. Св. Константин и Елена днес. Хотелът е открит през 1977 г., като властта не пести средства за създаването му, а за проекта е наета шведска строителна фирма.

Хотелът е просторен, модерен и красив, което го прави предпочитано място за много концерти, специални събития и симпозиуми през следващите години. „Шведският“ хотел е посещаван от Тодор Живков, Paйнa Kaбaивaнc?a, Hи?oлa Гюзeлeв, „злaтнитe мoмичeтa“ нa бългapc?aтa xyдoжecтвeнa гимнacти?a, Христо Стоичков и много други известни българи.

Там отсядат и световни звезди като Tинa Tъpнъp, Toтo Kутyньo, Юpий Бy?oв, Бoби Чapлтън, cвeтoвният шaмпиoн пo шax Aнaтoлий Kapпoв и мнoгo дpyги.

Е, както вероятно помните, на героите от „Оркестър без име“ не им провървява в Златни пясъци. Те се оказват измамени, без стаи и участие в Гранд Хотел Варна, а един от куфарите на Рени изчезва, докато колата е паркирана пред хотела.

Когато действието се премества в Слънчев бряг и околността, плажната ивица се разкрива пред нас такава, каквато мнозина я помнят от времето, когато с месеци чакахме да получим карта за двете седмици в почивна база или бунгало.

Култовите кадри край морето са заснети на плаж Дюни, който се намира на 40 км южно от Бургас и на 7 км от Созопол.

Там може да няма шезлонги и чадъри, но всеки си носи кърпа, а мъжете сами са си сковали навес, под който запалено играят белот.

За жадните липсва бийч бар, като заведението е малко по-далеч от плажа. За да стигнеш до него и да напълниш мрежестата торбичка със студена бира, може да се разминеш с някоя друга кокошка. А после остава да предупредиш продавача да не се опитва да те цака с топла бира.

Вечер героите от „оркестъра без име“ забавляват клиентите на малък ресторант, който отвън изглежда скромен, но предлага романтична и чаровна атмосфера (особено когато Рени запява онези песни за любов, раздяла и още нещо).

Мястото и днес е заведение, което пази спомена за легендите, снимали там, и се намира на брега на морето в местността Буджака, на юг от Созопол, в непосредствена близост до къмпинг Каваци.

Култовите филми от миналото неслучайно остават завинаги в сърцата на няколко поколения българи и си заслужават всяко следващо гледане. В тях откриваме артисти с огромен талант и истории за мечти, любов и още нещо.

Научете повече

Ресторант „Галатея“ един от старите символи на Варна с много тъжна история

Ресторант „Галатея“ или падналият ресторант, както го знаят варненци несъмнено е представяло на своите гости една най-красивите гледки към град Варна.

През 1968 г. открива врати ресторант „Галатея“ непосредствено до кулата на стария фар може би едно от най-романтичните места в целият град на , което можете да се насладите. Ресторантът бил построен на малко парче скала издадено почти над морето. 

Гледката, която се открива от там е зашеметяваща буквално на няколко крачки от края на скала 20 метра по-надолу е морето. Поради високата активност на свлачища в района, голямото количество бетон изсипано на малко пространство и адекватната канализация на ресторанта през 1997 г долната част на ресторанта пропада в морето. През 1998 в близост до него пропада и вторият фар на кв. Галата. 

Сега за съжаление това прекрасно кътче се е превърнало в свърталище на наркомани, алкохолици и скитници. На това място имаш те обзема чувството за разрухата на една красота ,пристъпваш напред до края на парапета а там те чака пропастта. 

Доста интересни са и трите стъпала, тези три стъпала са всичко ,което е останало от предишната долна част на ресторант като единственото, което се вижда сега от тях е бушуващото море. Бившите съблекални и миялни на ресторанта спокойно могат да станат сцена за високо бюджетен филм на ужасите без усърдие,просто натуралната разруха.

Научете повече

Здрава група пътуваме към морето през 1985 г.– много пиене, гаджета и забавление.. и още нещо

Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи „Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго/койки/, трака си влака и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе/доплащаш за празните легла по 3.40 лв. за всяко/, ако си с гадже и нощта преминаваше във влакова любов. 

Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавяхнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я родила /спалните вагони се заключваха/, видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!… Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка, такава, в каквато се влюбил Балзак още през 19 век. Че и сини очи.

И нахлуват спомени.Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за „Джулая” – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно –дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влака, двама милиционери /задължително пътуваха в нощните влакове/, кондуктора и искат да ни свалят, защото „Другарят от един кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”. Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7.30 ч. сме на перона на Варненската гара. 

Слиза и „отговорния другар” от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава, „по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на „отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница „Гюрлата”, до самата гара, дето се трудеше красива девойка, която след години ще стане национално известна като Петя Славова. В ония години там, до варненската гара, сервираха една от най-вкусните шкембе-чорби в страната. Опашки имаше, ама не за Петя, за чорбата.

И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес „Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет. Той стар комунист, аз млад седесар – не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до „Новотела”, на сто метра.

А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше „Вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с „РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе културно пътуваш, като в „Ориент-експреса”. Е, цените си бяха соленички – като в нощен бар. Но, ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във „вагон-ресторанта” може да седнеш и се почерпиш, докато плебса се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но кой ще ти го спазва, ако алъш-вериша върви…

Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.

Лятото на 1980 г. с Красен Шугата /след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в БГ, за да го намерят обезглавен на Витоша/ сме забили две гаджета /Лила Патъка и Мая Бедрото/ и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен, че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а от там до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос. 

Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта/не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците/. Засядаме и поръчаме със замах /жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се/. Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влака през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш „Ех, красота, красота…”, да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!… Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ-превозното средство е подминало Червен бряг/престоя е една минута/ и сме поели към Плевен, поръчаме още питиета, та да не скучаем и слизаме в града на българо-съветската дружба. 

След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш за колко пари и т.н. Как да е – дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен-Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим/уж сервитьора бе бърз/ влака потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос. 

Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси „Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км. от заветния Червен бряг.Малеййййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на Княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска „УАЗ-ка” и ни натовариха та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков. Посрещнаха ни много „внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение. 

Още ме е яд, че костюмите, купени от Кореком станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха изглежда да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая /социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение/. Взеха ни цигарите „Честърфийлд” /също от Кореком/, описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местния милиционерски началник/след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог/.

На заранта тържествено ни заведоха при „Другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха на глас като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: „Кво да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол /без доларите/ и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв./бая пари за онова време/ с Краси, после ни предоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с „Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”. 

Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за „В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”??? Не знам, но като се прибрахме в Торос спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отмаряла на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.

И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.

И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да го бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е Иван Костов да го шитне за 1 лев?!/

Автор:toross.blog.bg

Научете повече

С "Чайка експрес" за 4 ч. и 40 минути от София до Бургас през 70-те

От София до Бургас с експрес Чайка през Карлово в средата на 70-те се стигаше за  4 ч. и 40 мин.

Разписание за Експрес "Чайка" през 1974 година

До началото на 90-те,всички бързи и експресни влакове  имаха ресторант или бюфет вагон а някой и вагон със специализирана озвучителни техника за радио-говорител който съобщаваше наближаващите гари и какви връзки имат пътниците при пристигането си на тях.

Легендарният Експрес Янтра  имаше дори и специализиран затъмнен  кино-вагон в който неусетно минаваше пътуването.

Любопитен факт е ,че Синият Дунав и Янтрата се водеха Комсомолски Влакове, обслужвани задължително от млад персонал на възраст  до 35 години.

През 1988-а всички състави са заменени с чисто нови червено-бели вагони 74-та серия, модернизиран в Дряново червен първокласен вагон и нови червено-бели вагон-ресторанти от ГДР.

Ще Ви бъдем благодарни да споделите вашите спомени от пътувания с БДЖ

Научете повече

Такива абитуриенти бяхме ние някога….Колекция от снимки през 70-те и 80-те

1. Абитуриенти от СПТУ по промишлено строителство във фоайето на ресторант „Верея“ гр. Стара Загора, 1984 г.

2. В последния учебен ден завършващите взаимно надписват за спомен белите си униформени ризи

3.София, Новотел „Европа“ – 1987 г. Зрелостници от техникума по жп транспорт „Никола Корчев“

4. Момчетата и момичетата от випуск 1987 г. на Националната математическа гимназия в София

5.Така изглеждаха абитуриентите преди повече от 30 години

6.Стилни и елегантни – абитуриенти от средата на 70-те

7. Абитуриентската вечер за випуск 1985 г е в разгара си, София – НДК „Людмила Живкова“

8. Абитуриентите от випуск 1974 на малкотърновската гимназия празнуват завършването си в мотел-ресторанта на Балкантурист

9. Лъвчетата на Михайлова от V „г“ на ТМСС – гр. Карнобат, 1975 г.

10. Чест за всеки кавалер е да бъде с най-красивата дама на бала, Велинград-1990 г.

11. Един неразделен клас от 70-те на прага на бурното море на живота

12. Какво е абитуриентската нощ без снимка за спомен с любимия класен ръководител

13. Абитуриенти от пловдивска гимназия в хотел „Тримонциум“, 80-те

14. Явно такива са били модните тенденции за абитуриентките от випуск 1989 г.

15. На добър час, абитуриенти!

16. Абитуриентска нощ в столичната зала „Универсиада“ през 60-те

17.Абитуриенти в Чирпан,началото на 90-те

Вижте още:Абитуриентските балове в миналото и аромата на "Бич Може"

Научете повече