Показване на публикации, сортирани по дата за заявката фунийки. Сортиране по уместност Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по дата за заявката фунийки. Сортиране по уместност Показване на всички публикации


Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ? на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ? памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ? чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ? купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg


 

Софийската сладкарница „Червено знаме“

Имаше пасти „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Букет“, „Шоколадка“, „Миньорки“, направени от бишкоти. Имаше еклери с различен крем, толумби, саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, меденки, ореховки, масленки, арменски сладки с бадеми, банички, милинки, тутманици, софиянки и рогчета.

Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, марципан „Люлин“, аерошоколад, шоколад „Кума Лиса“, фин млечен с кравата,с мечето или пеперудата, захарни пръчки и петлета, сухи пасти…Имаше и бонбони „Балкан“ с крем, „Таралежки“, „Черноморец“, „Лакта“, „Карамел Му“, „Морско дъно“ – на два реда с черен и млечен шоколад…

Имаше бисквити „Детска радост“, „Еверест“, бисквити с фастъчен крем…

Имаше вафли „Алпинист“, „Осъм, „Садово“, „Лебед“, „Росица“, „Янтра“, „Искър“, фъстъчени вафли, локумени вафли и какво ли още не!

Имаше и много захарен памук – за щастие на всяко малко дете!


Ето и какво добавихте в коментарите си:


Имаше паста „Снежанка“ – две дълги целувки, слепени с карамелено-шоколадов крем, паста „Юндола“, торта „Палма“, Плезир – фунийки пълни с шоколадов крем като мус, въздушен, лек, нежен и много вкусен и торта „Добуш“, Витошка, Беройка, Анжела, Траяна, Наслада, Телефончета. Имаше Родопчета, бонбони „Амфора“ и „Южен плод “ с пълнеж от смокини и „Хеброс“. Имаше чаени бисквити, бисквити „Добруджа“, „Детска радост“, Фестивалки, Олимпиадки. Във В.Търново имаше едни квадратни пастички МИР по 10 стотинки. Страхотни бяха. Имаше сухи пасти „Бриз“, които бяха с много хубав пълнеж и малки шоколади „Бояна“. Имаше и обикновени вафли, бяха най вкусните вафли. Имаше наливна боза в чаши с различна големина от 4, 6, 8 стотинки. Имаше жълта лимонада, алтай, бреза, ресенка, коопкола , етър. 



Някой спомня ли си какво имаше на тези щандове?

Имаше пасти „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Букет“, „Шоколадка“, „Миньорки“, направени от бишкоти. Имаше еклери с различен крем, толумби, саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, меденки, ореховки, масленки, арменски сладки с бадеми, банички, милинки, тутманици, софиянки и рогчета.

Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, марципан „Люлин“, аерошоколад, шоколад „Кума Лиса“, фин млечен с кравата,с мечето или пеперудата, захарни пръчки и петлета, сухи пасти...

Имаше и бонбони „Балкан“ с крем, „Таралежки“, "Черноморец", „Лакта“, "Карамел Му", „Морско дъно“ - на два реда с черен и млечен шоколад...

Имаше бисквити „Детска радост“, „Еверест“, бисквити с фастъчен крем...

Имаше вафли "Алпинист", "Осъм, "Садово", "Лебед", "Росица", "Янтра", "Искър", фъстъчени вафли, локумени вафли и какво ли още не!

Имаше и много захарен памук - за щастие на всяко малко дете!

Ето и какво добавихте в коментарите си:

Имаше паста "Снежанка" - две дълги целувки, слепени с карамелено-шоколадов крем, паста "Юндола", торта "Палма", Плезир - фунийки пълни с шоколадов крем като мус, въздушен, лек, нежен и много вкусен и торта "Добуш", Витошка, Беройка, Анжела, Траяна, Наслада, Телефончета. Имаше Родопчета, бонбони "Амфора" и "Южен плод " с пълнеж от смокини и "Хеброс". Имаше чаени бисквити, бисквити "Добруджа", "Детска радост", Фестивалки, Олимпиадки. Във В.Търново имаше едни квадратни пастички МИР по 10 стотинки. Страхотни бяха. Имаше сухи пасти "Бриз", които бяха с много хубав пълнеж и малки шоколади "Бояна". Имаше и обикновени вафли, бяха най вкусните вафли. Имаше наливна боза в чаши с различна големина от 4, 6, 8 стотинки. Имаше жълта лимонада, алтай, бреза, ресенка, коопкола , етър. Имаше, имаше...Може да допълвате в полето за коментар

Лъчезар Пешев



Ние сме тези, които слушахме „Детелини“ и „Ако си дал“…

Ние сме тези, чиито майки ни викаха да се прибираме с подвиквания от балкона…

Ние сме тези, които пишехме писмата на хартия, а не смс-и…

Ние сме тези, чиито приятели не бяха онлайн, а на улицата…

Ние сме тези, които не играха игри в мрежа, а на война с фунийки и на стражари и апаши…

Ние сме тези, които гледахме „Ну погоди на черно-бял телевизор“…

Ние сме тези, които понесоха несгодите и безпокойството на 90-те…

Ние сме тези, които се шляехме по цял ден по улиците, защото нямахме нито компютри, нито телефони…

Ние сме тези, които палехме огньове на двора и ги прескачахме…

Ние сме тези, които за да пестим батериите на касетофона, превъртахме касетите на ръка, с химикал или молив…

Ние сме тези, които знаем, че най-вкусни са картофите на жар, изпечени с огън направен от самите нас…

Ние сме тези, които като не искахме да спим, разглеждахме до безкрай ковьора на стената.

В нашето детство нямаше и половината от това, което имат днешните деца, но изживяхме достатъчно весело детство!



Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. 

Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Източник:ФБ-Спомени от миналото2



"А бяха времена". Нямаше интернет фейсбук, инстаграм ,туйтър и другите социални мрежи. Децата играеха до полунощ пред блоковете в кварталите където живееха без да се притесняват родителите им и ги търсят. Нямаше ги  всичките мизерни средства за друсане които съществуват в днешно време. Емоции незабравими мигове. моменти и времена които за много поколения българи си остават незабравими и незаменими с днешните. 

Да играеш на джамини и кой имаше по хубава сирийки биренки или просто сачми метални беше неописуемо яко.

Да се целиш с фунийки и се преследваш в махалата с приятели беше луда работа.

За повечето момичета играта на дама и народна топка беше предпочитано.

Да се обикаля с Балканчето или Школника беше лудо препускане с часове из родния град или село.

Колко комшии и съседи деряха гърла докато им чупеха прозорците по грешка с прашките и жилките.

Скачането на въже беше също много любимо на всички ни, но играта на криеница с часове и търсене до побъркване беше най лудото от всички други игри.

Така минаваше свободното ни време усмихнати безгрижни щастливи от онова по истинско детство и живот без лимити. Някакси всичко беше по друго.

Добавете нещо друго ако съм пропуснал, но спомените ми са безкрайно много, ще спра до тук и се надявам и вие да имате много яки спомени от онова изминало детство и време.



Продаваха сладкишите в алуминиеви тави, масите лепнеха от бозата, но беше вкусно

Никога няма да забравя как в моето недалечно соцдетство баба понякога ме водеше на сладкарница да си хапна пасти. Разбира се, ако съм била послушна в училище. Ставаше дума за сладкарниците „Христо Ников” – други нямаше. Те пък нямаха нищо общо с днешните лъскави, отрупани с турски баклави и курабийки, изящни торти и други незнайни вкуснотии, подобни заведения.

Обектите на държавната фирма „Христо Ников” бяха пръснати из цялата страна. Разпознаваха се по мърлявите помещения с очукани столове и лепкави от бозата и захарта маси без покривки. Казано иначе – нещо като заводски столове. И асортиментът на сладкишите в алуминиевите тави под оплютите от мухи витрини си беше повече от скромен. Ама пък имаше пасти, които никога не се забравят.

Примерно „Мон Блан”- високи триъгълничета като планини, покрити с бял крем, т.е. сняг. Много обичах тригуните – направени с чисто масло и истински орехови ядки, накиснати щедро в сладък сироп. Явно тогава сладкарите не жалеха материала. Да не говорим за „плезирите”. Тогава нямаше, а и сега няма равни на тях. Вярно, продаваха ги само в скъпите кафенета като „Роза” и „България”. Бяха доста големи фунийки от хрупкаво, топящо се в устата тесто, пълни с фантастичен крем от шоколад, сметана и лешникови ядки. Ядеш и немееш от кеф. А пък ако имаш късмета да ти купят и родния шоколад „Крава” – голям, от истинско какао, денят ти наистина оставаше незабравим.

Източник: Мария ИГНАТОВА, вестник Ретро



Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!


Днес сред децата и младежите (и не само) са много популярни военните и екшън компютърни и PlayStation игри. По времето на моето социалистическо детство бяха популярни едни малко по-други „екшън“ и „военни“ игри. Те не се водеха с мишка и джойстик във виртуалното пространство, а в реалната действителност - сред блокове, градинки, строежи, улици, коли и т.н. Някои от тях носеха дори съвсем реален риск за здравето. Но пък бяха заредени с толкова ENERGY & FUN, че просто не можехме да им устоим! Ще ви споделя моето ТОП3 на екшън игрите от СОЦ детството ми. 

На ПЪРВО МЯСТО, без никакво съмнение, поставям играта на фунийки, или „фишки“, на жаргон. Тя много прилича на днешния пейнтбол, с тая разлика, че я играехме абсолютно навсякъде в квартала, а не в контролирана, затворена среда и добре защитени със специална екипировка. Най-интересно ни беше да я играем по строежите. Макар това я правеше двойно по-опасна. Необходимите „оръжия“ и „амуниции“ за играта бяха железните, алуминиеви, медни тръби, с които се изстрелваха хартиените фунийки. „Хартиени фунийки“ звучи доста безобидно. Но това нещо, изстреляно от 70-100 сантиметрова дълга и тънка тръба, дори без да е със слепен с лепило връх, летеше като куршум и ако те удареше по голите баджаци, ръка, или не дай боже, в шията или лицето – доста болеше (някои садистчета дори слагаха карфици на върха, но не за игра помежду ни – имахме си джентълменски етикет, а за да тормозят врабци, гълъби, кучета, котки или мрежата на прозореца на кварталния гадняр, Бай Фильо). За съжаление, понякога се случваха и трагични инциденти с уцелени лошо очи. Тогава трудно се намираха защитни очила (някои ползваха слънчеви), но болшинството играехме без абсолютно никаква защита. Стрелбата от врата нагоре беше забранена, но не всички бяха знаменити стрелци.
Някои тръби бяха истинско произведение на изкуството. Много популярни бяха прикладите направени с форма на пушка – парче дърво изрязано или издялано в съответната форма със залепена отгоре, обикновено с изолирбанд, тръба. Имаше и двуцевки, че дори и трицевки. Дървото се украсяваше с дърворезба, с прогаряне, лепенки – имаше наистина много яки „пушки“.


Да си намериш готина тръба обаче въобще не беше лесна задача. Трябваше да имаш връзки за тая работа – човек, който работи в завод за производство на тръби, полилеи, лаборатории и др. подобни, където се правеха или използваха подобни тънки и прави тръби. Един приятел съсипа скъпия семеен полилей за да си направи тръба, за което отнесе сериозен бой от баща си, а после и от майка си. „Патрондашите“ си ги правехме от срещуположно залепени лентички лекопласт или от прецизно изрязани парчета картон с изолация – забивахме фунийки в улеите и дупките на изолацията. Зад ушите, а по-къдрокосите – в косата, също бяха много популярни места за държане на бързи куршуми. Самите фунийки бяха втората много-много важна част от играта. Тогава списанията с лъскави и гладки странички бяха липсващ деликатес. Повечето печатни издания бяха вестници с едни много тънки и грапави страници, или списания – с още по-дебели и грапави. Но имаше едно списание, което беше абсолютният връх на сладоледа и неговото име беше… и нейното име беше… „Жената днес“! Това списание предлагаше перфектния изстрел. Страничките му бяха като на западните списания и дори  в някои отношения, по-добри. Бяха гладки, тънки и много леки. В същото време фунийките ставаха здрави и летяха с огромна скорост и точност (разбира се, ако знаеш и как да ги правиш добре – за което също се изискваше доза умение). Затова беше много важно ако не майка ти, то поне някоя баба, леля или съседка да е абонирана за това култово по онова време списание. Така получаваш постоянен достъп до най-добрите амуниции. Защото по РЕП-овете или бързо свършваха или въобще ги нямаше. Другият вариант бяха западните списания, които още по-трудно се намираха, а и родителите си ги пазеха и слагаха под масички и по специални поставки за да се фукат с тях на гостите си. Т.е. пазеха ги като зениците на очите си и ако гепиш някое – е, спомнете си за приятеля ми, оня с полилея… Самата игра си беше нещо средно между чист екшън с много тичане, скачане, стрелба и тактика. Разделяхме се на 2 отбора, избирахме района на игра и започвахме. Както казах вече, района можеше да бъде навсякъде, но най-ценни за игра бяха междублоковите пространства със самите блокове, входове, мазетата, градинки и паркинги с коли отпред и пр. препятствия, и скривалища. Но строежите, които около нас по това време изобилстваха – строяха се непрекъснато нови панелки, бяха „супер терена“ за игра на фишки! Беше си бая опасно, защото не бяха обезопасени за подобни мероприятия, но може би именно тая тръпка ни привличаше толкова към тях. Спомням си как един приятел за една бройка да полети от шестия етаж, защото залитна на един чакъл и само намесата на друг приятел, който го хвана буквално на ръба, го спаси  от падане върху панели и бетонни блокове. Но пък, мамка му, толкова забавно беше! Самата подготовка за играта, нарязването на страничките от „Жената днес“ на тънки лентички, правенето на фунийките, зареждането на пушките и тръбите, съставянето на тактика за боя… абсолютната №1 екшън игра от соц детството!


На второ място поставям една стратегическа екшън игра: „Стражари и апаши“. Както се подразбира от името – имаше два отбора: апашите бягаха, а стражарите гонеха. Победителите избираха какво да играят следващата игра. За район на действие се определяше, обикновено, целия квартал. На апашите се даваше някаква преднина. Но имаше много важно задължително условие: апашите трябваше да оставят, на определено, предварително договорено разстояние, знаци с тебешир или пастел. Тези знаци бяха във вид на стрелки с определен минимален размер, с които насочваха стражарите в каква посока се движат. Стрелките можеха да бъдат изрисувани на земята, по стените на блокове и къщи, по трафопостове, коли, дървета дори – общо взето навсякъде, където тебешира или пастела можеха да хванат. Проблем на стражарите беше да ги видят! Т.е. хич не беше лесно да намериш апашите, чиято главна цел в играта беше, да останат незаловени за определен, предварително зададен, период от време. Ако за това време стражарите не успееха да ги догонят – апашите печелеха. Една много динамична игра, която освен здрави крака, изискваше и стратегическо мислене. Много важно беше какъв маршрут ще избереш и къде ще оставяш стрелките за да затрудниш възможно най-много стражарите. Ако обаче се окажеше, че апашите са пропуснали да оставят стрелка след определеното разстояние – биваха служебно отупани.

Затова не можеше да се мами на дребно.
ТОП3 на екшън игрите от соц детството ми се завършва от „Водните войни“. Това си беше PURE FUN! Лято е, навън дърво и камък се пукат от жега. Коя е най-подходящата игра за изтормозените от адската августовска жега деца? Естествено, водните войни. Всички се включваха с огромно желание. Нямаше възрастови или полови ограничения. Всеки участваше, с каквото оръжие намери. По малките павилиончета „за всичко“, някогашния мини-вариант на „Всичко по 1 лев“,  продаваха и водни пистолети. Основно бяха два вида: „барабанлии“ и „автоматични“. Барабанлиите бяха по-качествените, с по-добрата струя. Но пък автоматичните имаха по-голям резервоар. Друго оръжие за МВП - масово водно поразяване, бяха пробитите бутилки от Веро. Това бяха зелени и грозни, но силно ефективни пръскачки. Буквално можеха да те окъпят от глава до пети. Използваха се и големи пластмасови спринцовки, които пък вадеха най-мощната струя. За тях трябваха медицински или ветеринарни връзки. Някои деца пък използваха латексови ръкавици и презервативи. От време на време се появяваше и някое дете с така популярните днес водни пушки-помпа. Това обикновено бяха деца, чиито родители работеха или пътуваха в чужбина, защото в България не се продаваха. Безпощадно се използваха и водни бомби във вид на напълнени с вода пликове. Те обикновено се хвърляха от високо по целта, но можеше и директно да я замериш очи в очи. Въобще купона беше пълен и много-много мокър! Едновременно се забавлявахме и освежавахме в летните жеги.

Ето това е моят избор за ТОП3 на най-яките екшън и „военни“ игри от соц детството ми. Игри извън виртуалното пространство… Ще ми е много-много интересно да чуя и вашия ТОП3!?...
Авторски текст:www.bgspomen.com

Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето на стабилизатора.

Да поставиш игличката на грамофона точно там, където започва новото парче.

Да върнеш бурканчетата от кисело мляко и бутилките от олио в магазина.

Да си оставиш ключа под изтривалката, когато излизаш.

Да пишеш писма на руско другарче.

Да идеш на градска баня.

Да носиш лентите във фотото да ти ги проявяват и после да чакаш да си вземеш снимките, за да ги видиш за пръв път.

Да сложиш тебешир в кафето на даскалицата.

Да ти напишат забележка: Ходи с дънки на училище.

Да цомбиш девойките по коридорите.

Да играеш на водна война и да се пръскаш с пръскачка от биберон.

Да запалиш огън в мазето.

Да събираш червеи след дъжд и да ги хвърляш в прозорците на партера.

Да слушаш Лили Иванова на…. плоча.

Да играеш физическо по шорти.

Да имаш пионерско поръчение – да си мил и вежлив.

Да си носиш ключа от вкъщи на ластик на врата.

Да отключиш с ключа, както ти е на врата.

Да си оставяш Балканчето без заключалка пред супера 

Да върнеш ресто от хляба на баба.


Да си влизаш вкъщи през прозореца.

Бележка на вратата: “бабоу, кючът е под пьочата”.

“На ти две лукчета, че нямам да ти върна.”

Да събираш салфетки, картинки от дъвки и станиоли от шоколадови яйца.

Да си абониран за Славейче, Пламъче, Мурзилка, Веселые картинки, Космос, Паралели…

Да играеш на криеница, стражари и апаши и пътни знаци. Да играеш на ръбче /без да мине никаква кола покрай теб/.

Да хвърляш яйца от балкона върху неприятелите си.

Да гледаш на черно-бял телевизор “Студио Х” всяка събота, след 23.30 часа.

Да участваш в Ленински съботник.

Да гледаш в неделя сутрин “Бързи, смели, сръчни”.

Да слушаш рано сутрин: “Дела и документи” и приказката.

Да гледаш Лека нощ деца.


Да изгледаш цялата “Всяка неделя” заради Розовата пантера.
…и списание Дъга

Да имаш “видео”.

Да си лягаш в 19:30 в деня преди родителска среща.

Да викаш на вашите дъртаци, а те да са на сегашната ти възраст.

Да ходиш на театър хванал вашите за ръка.


Да си купиш боза за 6 стотинки.

Да разлистваш Некерман и да му се взираш с влажни очи.

Да се състезаваш с другарчетата за най-бърза подредба на кубчето на Рубик.

Да събираш лайка, мащерка, други билки и кестени за чавдарско поръчение през лятото.

Да имаш уокмен и за да не му се изхабят батериите, да въртиш касетата на химикал/молив.

Да ядеш луканка по празници.


Да си “дежурен” до вратата на класната стая и да викаш “Клас стани! Клас мирно!”.

Да се прибереш вечер и ако вашите ги няма, да тръгнеш да си търсиш в съседите, ако не ги намериш, да ги изчакаш у тях.
Да ревеш, че те прибират в 8 вечерта.

Да играеш на 21 и народна топка



Най-тежката заплаха: “ще кажа на баба ти”.

Да направиш котка парашутист.

Да държиш книжка под учебника и да заспиш с разтворен учебник на лицето…

Да те изправят пред цялото училище и да те накажат.

Да гледаш 10 пъти Междузвездни войни.

Да стреляш на стрелбище с въздушна пушка.


Да записваш най-новия диско хит с два касетофона един срещу друг.

Да ходиш на село през лятото.

Да се обръснеш за първи път.

Да те целуне за пръв път момиче.

Да имаш едни маратонки и да не ти пука.

Да гледаш всеки петък “руската телевизия”.


Да ядеш банани само по Коледа и Нова година.

И да прочетеш “Ян Бибиян” през лятото!!!

Да се прибираш от вън, за да гледаш поредната серия на Синьо лято.

Да тръгваш на училище 1 час по-рано, за да скачаш на ластик.
Да тичаш в междучасията за един фас в “пушкома”.


Да си бродираш буква на якичката, на престилката.

Да чакаш рождения си ден, защото тати ще ти купи джинси от кореком за 16$.

Да се правиш на заспал на Нова година, за да издебнеш, кога ще дойде Дядо Мраз.

Да се пързаляш с найлонов чувал на кварталния хълм.
Да караш колело Балканче.


Да играеш със стъклени топчета

Да пътуваш седнал до кенефната врата във влака.

Да няма по-вкусно от баничка с боза.

Да ходиш много пъти до Шипка 6, защото там има нещо дето е било в Космоса.

Да знаеш, че няма Дядо Мраз ама да продължаваш да вярваш в него щото ти е кеф.

Да крадеш дини от плод и зеленчука.

Да завираш картофи в аспусите на колите.

Да няма нито една кола по тротоарите.


Да ходиш до Бакалията за Загорка – зелена бутилка.

Да пиеш мляко Ягода в пликче само за 6 ст.

Да чакаш с нетърпение да ходиш на лагер, бригада или на Военно.

Да ядеш Морени в опаковка от станиол.


Да ходиш на кино на :”Банда БМХ” и после да си тунинговаш Балканчето.

Да играеш на фунийки.

Да имаш 2 варианта за сладолед – Ескимо бял или с шоколад.

Да се събираме на “видео” на “Дърти дансинг”.

Да си счупиш зъбите с дъвка ИДЕАЛ.


Да събираш снимки на Модърн Толкинг и СС Кеч по стрелбищата.

Да правиш кестенови човечета с клечки за зъби в парка.

Да избягаш от къщи…. и връщането….малееййй.

Да имаш касетофон и ВЕФ

Да имаш само дрехи с ластици, без копчета.


Да изяждаш по 12 “ескимо-та” едно след друго.

Да играеш на стражари и апаши цял ден и после да бълнуваш цяла нощ” стражарска марка бум печат…”.

Да ти се събере лентата на касетката и да я навиваш с молив.

И да викаш духове


Да пускаш хвърчила.

Да викаш: Ехооооооо – дори и там където няма ехо.

Да ходиш на екскурзия и в една чанта и лютеницата и гуменките.

Да те викат при директора на училището щото носиш хипарски дънки.

Да трябва да пишеш съчинение, какво е искал да каже автора рисувайки картина.


Да играеш тенис на маса в парка.

Да слушаш приказки от плочи.

Да свириш на стрък трева, хванат между палците ти

Да четеш книга с фенер в леглото

Да гледаш филм на диапозитиви

Да ядеш “шоколад” от тубичка

Да тракаш с 2 топчета на връв

Да имаш много приятели


Войната да е просто игра на карти.

Да ми викат “цайс”

Да ридаеш на тати за 60 цента за копринени салфетки от кореком

Да си менкаш салфетките с другарчетата

Да те водят на алианс

Да ревеш в планетариума, защото си представяш, че излиташ с ракета и тя се взривява


Да правиш кестенови човечета с клечки за зъби в парка

Да дефилираш с пембяна рокля и токчетата на мама до бакалията и обратно уж, за да си купиш “байкалче”

Да ревеш като магаре на “Белият Бим черното ухо.”

Да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс


Да си оплетеш блуза по образец от списание “Бурда”

Да бързаш да се прибереш, защото ще ти “звъннат”

Да вариш прясното мляко след като го купиш, защото ще вкисне

Да се качиш в асансьора, да дръпнеш решетката и след това да пуснеш монетка 1 стотинка, за да тръгне.


Да имаш да пишеш домашно и да отидеш в читалнята да търсиш материали, защото няма “Гугъл”

Майка ти да вика от балкона да се прибираш за вечеря, а не защото е тъмно или страшно

Да ходиш до ”Домашни потреби” за тиган, до ”Плод-зелечук” за чушки и домати, до ”Млад техник” за детски играчки, до ”Битовия комбинат” за …

Да звъниш на вратата на някоя бабичка и да тичаш да се скриеш

Да си дадеш чорапогащника на “ловим бримки”

Да си вариш домашна кола-маска


Да познаваш мириса на “Кореком”

Да цъкаш пред величието на новия “Москвич”

Да се съберете родата на копане или бране на царевица или грозде

Да печеш чушки на чушкопек на терасата и да се питате с приятелката ти от 2 етаж коя колко има още да пече


Най-големият магазин, който си виждал, да са Централните хали

Да си правиш захарна вода за косата, вместо гел

Да се подредите всички от семейството за банани на Нова Година и да се правите, че не се познавате.

Да чакаш 1-ви юни, защото дават по 1-ва програма „Милион и едно желание“ с бати Влади


Да трошиш новите и връзкарски алуминиеви антени по покривите на блока, за да си направиш тръба за фунийки (финки) , ако може двуцефка

Да се съберете и да играете на джамини на дупка, ако няма стотинки (1,2,5,10) за триъгълник

Да играете на война срещу съседната махала с бамби (павета)



Да се скриеш някъде и да пушиш

Да си направите къща на някое дърво.

Да си разменяте подаръци в училище за Нова година – старателно надписани книги и грамофонни плочи.

Да си купуваш плочи с музика.

Да знаеш, че колело се спира с контра, а не със спирачка.


Да се надяваш да срещнеш оня, който пусна слуха за наркотиците в миришещите листчета и ти прецака „търговията“.

Да се опитваш да пренесеш печата на училищната лекарка върху извинителна бележка с варено яйце.

Да си купуваш въшки в кибритени кутийки, или поне си се замислял да го направиш.



Да знаеш много добре какво е взаимодействието на молива с MC касетката.

Да си недолюбвал съседите с дуплекса.

Да си боядисваш дъвката с магданоз в зелено.

Да те гледат кисели продавачки, а ти да се отнасяш с тях като с богини.

Още помниш регистрационния номер на първата кола на вашите

…..и още и още……..


Лагерни колички


Най-общо казано това са летните заместители на шейните. Количките се правеха от няколко дъски и лагери, купени в магазините за авточасти. Избираше се добре асфалтирана улица с наклон и се започваше спускането. Колко много кожа оставаше по асфалта… Но беше забавно.



Игра на фунийки




Тя беше изключително популярна сред юношите през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, но беше и страшилище за майките ни, защото и помен не оставаше от списанията „Жената днес” и „Наш дом”.


Играехме на отбори и много се забавлявахме. Е, някои играеха нечестно като на върха на фунийката слагаха карфица или други опасни предмети…Фунийките се правеха от хартия – най-често парчета от вестници или списания с размер около 1/5 лист от малка тетрадка или гланцирана.



Хартията се навиваше, като в единия край се заостряше връхче. След това се изрязваше (скъсяваше) в широкия край, слагаше се в къса (около 40 см.) метална или пластмасова тръбичка и се изстрелваше с духане в тръбичката.Някои си правеха и нещо като пушка от дърво и залепваха тръбата отгоре. Други пък си бяха измайсторили двуцевка или трицевка.
Ех, детство…

Помните ли игрите от детството? Но не тези със скъпите колички, куклите Барби, огромните самолети и влакове, а онези простички игри, за които беше нужно предимно въображение, добри приятели и много енергия. Вижте  7-те игри, които най-силно ни напомнят  за отминалото детство:


1. Играта на жмичка Жмичката като че ли беше най-популярната игра от миналото. И може би една от малкото, които децата все още понякога играят. Тази игра беше едно от любимите занимания за  децата. 2.
 Играта на ластик Любима игра за момичетата. Все още помня заветното „Ем-а-еса-са, еса-са, о-пипи-я!” Подскачаше се  в разни сложни схеми и комбинации. Като се замисля, това е една наистина прекрасна игра, която не само беше забавна, но и доста полезна за оформянето на бедрата и седалището. Нищо чудно, че едно време момичета с наднормено тегло бяха доста по-рядко явление. 3.
 Играта на стражари и апаши Криене, търсене, бягане, тайни пароли… Звучи като съвременна компютърна игра, но не е. Това просто е играта „Стражари и апаши”, която играехме до късно в летните вечери. Толкова се улисвахме в нея, че едва когато някоя майка се провикнеше от балкона „Жоро, прибирай се”, се сещахме, че вече е станало тъмно. Но пък умората беше приятна, а сънят – безценен. 4.
 Играта на фунийки  Фунийките се правеха от гланцова хартия, която късахме от списания, след което ги изстрелвахме през тръбичка. По-изобретателните прикрепяха тръбичката към дървена дъска, за да изглежда като пушка. Помня, че дори се слагаха карфици и лепило на върха на фунийката и се случваха и  неприятни инциденти. 5.
 Играта на кър  Един тебешир, малко асфалт и много здрави ръце! Така се става победител в играта на кър. Чертаехме полета и се дърпахме до премаляване. 6.
 Играта на народна топка Това беше една много мотивираща отборна игра, в която колкото по-висок и по-пъргав си, толкова по-желан ставаш в даден отбор. Разделяхме се на два отбора и всеки си избираше свой консул.  Дори в часовете по физическо народната топка си беше официален спорт. 7.
 Играта на топчета Топчетата бяха друго забавление, основно за момчета. Всеки имаше найлоново пликче с разни стъклени и пластмасови цветни топчета, разменяха се, залагаха се, ставаха поводи за караници и дори сбивания. За спечелването на играта се използваха различни тактики, като например хвърляне на топчето в защитена или отдалечена територия, стрелба с палец и показалец, а понякога и малко хитрост. Ето така се забавлявахме ние – днешните родители и вчерашни деца. Не беше никак лошо, не мислите ли?

 Източник: purvite7.bg с редакция

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив