София расте, но не старее, а емблематичните  локации за срещи и щури спомени стават все по-култови с годините. Преди време осъзнахме обаче, че ако днес си на 17 или 20 г., едва ли ще знаеш къде да отидеш, когато ти кажем, че те чакаме на „Аптека“ или на „Магурата“.

Всеки град има своите съкровища, които живеят с прякорите си, дадени им преди години, но актуални и днес.Ако все пак искаш да разбереш славното минало на столицата – направи си софийски quiz и виж дали познаваш легендарните имена на столичните явки от началото на 90-те.

Повярвай ни – бил си на всяко едно от тези места, защото легендите в града ни никога не умират.


В пет на „Аптека“?


На ъгъла на булевард „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“ според родените след 2000 г. има едни точно определени апетитни пици, за които знаем всички. За децата на демокрацията обаче това място се нарича само и единствено с едно име –  „Аптека“. Култово средище за срещи през 80-те и 90-те години на XX век, „Аптека“ събира всички готини млади хора във времето когато „Витошка“ още не е пешеходна, в началото ? не акостира метрото, а рокендролът е красиво млад. През 2006 г. на това място има офис на телекомуникационната компания „Мтел“, но името „Аптека“ се появява през 20-те години на XX век, защото на ъгъла се намира една от първите частни аптеки в София, принадлежаща на Панчо Накашев. Той умира от инфаркт в САЩ през 1962 г., но на това място още пет десетилетия след него има аптека – първо държавна, социалистическа, после отново частна. „Аптека“ и до днес чува старото си име понякога, но ако някой ти уреди среща там в пет – трябва да знаеш, че те чака точно на легендарния ъгъл, съхранил повече истории от Паметника и Попа, взети заедно.


„Кравай“ ли бе да го опишеш

Снимка: Нели Недева-Воева

Да – Васил Гюров, Васко Кръпката, Милена Славова, всички от „Нова генерация“, начело с Митко Воев и кой ли още не е показвал тук кожени якета с нашивки, високи цветни гребени, кубинки и тотален протест срещу системата. Легендарният „Кравай“ се намира на ъгъла на „Патриарха“ и „Фритьоф Нансен“, а името му идва от актуалната за времето си кафе-сладкарница Закуски „Кравай“, помещаваща се на същото място. Тази митична точка е родила повече легенди от скандинавската митология, а тук в края на 80-те младежите са идвали, за да са различни, готини, бунтари и да разберат къде ще ги отведе вечерта. Всички, които са били през онези легендарни години на „Кравай“, разказват, че това е било единственото място, на което милицията не е гонила за нашивки и „гърбове на групи“ върху накъсаните якета. Това е била точката в София, която е давала глътка въздух на различните и зараждащите се, особено активно през 80-те години, субкултури в града ни.


По едно малко в „Магурата“?

Ако тръгнем по бул. „Витоша“ над бул. „Патриарх Евтимий“, няма как да не се сетим за митичното заведение „Магура“. Специално за 13-ия конгрес на БКП през април 1986 г. тогавашният кмет Стефан Нинов прави истинско преобразяване на бул. „Витоша“, а отвъд „Партриарха“ се появяват модернистичният за онази епоха ресторант „Форум“ и сладкарницата „Магура“. „Магура“ няма аналог в града ни в края на 80-те, защото е първият сладоледен салон, предлагащ цяло меню мелби. Освен със сладоледа заведението става известно и с „чейнджаджиите“.  През 1989 г., още преди падането на Тодор Живков, в София настава глад за валута – чейнджаджиите, или приятните съмнителни субекти, които услужливо могат да ти обменят валутата, започват да се събират точно около хитовата „Магура“ и скоро всички ги наричат просто „магураджии“. Те девалвират курса на соц. лева към долара – от 2 наши за 1 американски, до 5 и повече български за един щатски и т.н. Скоро момчетата започват да имат дебели вратове, златни верижки около врата и да карат големи мерцедеси, но това е тема на друг разговор. Ако днес те извикат на „Магура“ – златните времена на „Витошка“ те зоват.


Само за известни – „Японският“


Ако горните типове пред „Магурата“ изглеждат като турбо гъзари за времето си, то тук говорим за наистина „дебела работа“. Японския, или днешният хотел „Маринела София“, е петзвезден хотел в София, построен в периода от 1974 до 1979 г. по проект на японския архитект Кишо Курокава. Проектът е финансиран от правителството на Япония с кредит от 16 милиона долара. След построяването си хотелът носи името „Витоша Ню Отани“, но сред столичния хайлайф той е категорично известен като Японския хотел. В ранните 90-те това е място, в което добре облечени бизнесмени правят грандиозни сделки, красиви дами пък им правят компания, а локацията е абсолютно недостъпна за средностатистическия българин във времената на Виденовата зима. Хотелът е родил много митове и легенди за „мутренските години“, но за да не влизаме в подробности, просто казваме, че ако днес те викнат на Японския – сме сигурни, че ще е за добро.


„Синьото“ – от „Левски“ до Лили Иванова

снимка: Ники Томов, Константин Петров


„Синьото кафе“, или онези стотина-двеста квадратни метра на ъгъла на „Драган Цанков“ и Канала, малко преди автобусната спирка за към Орлов мост и под стадион „Дружба“, са не само легенда в града ни, те са истински пристан на музиката. Днес метростанция „Васил Левски“, това култово малко кафене през 80-те и 90-те събира най-известните музиканти на времето си неслучайно. Тук на едно място естрадни звезди, журналисти и рок музиканти са чакали решенията на „комисиите“ от близкото БНР, за да разберат дали музиката им е допусната за излъчване. Първите рок журналисти в родната ни история работят на „Синьото“ като златотърсачи. Там всеки ден се ражда тема за първите рок седмичници – „Ритъм“, „Меридиан Рок Шоу“ и „Рок Булевард“, за „Музикалната кутия“ на Емо Братанов по програма „Христо Ботев“ или за предаванията на Гергана Лазарова и на Сергей Джоканов по „Хоризонт“. На „Синьото“ се уговарят участията в многобройните концерти и фестивали, разпадат се и се създават групи, а по-късно се появяват и първите продуценти на родната музикална сцена. Ако те викнат на „Синьото“ – застани точно на изхода от метростанция „Васил Левски“, с гръб към стадиона и ще си на правилното място.


Ще те чакаме на „Изгорелия цирк“

снимка: Sandacite.bg

На 25 септември 1983 г. пламва сградата на цирка в София и според очевидци изгаря за 18 минути. Софийският държавен цирк е имал голяма куполна постройка с външен диаметър 43 м, височина на купола 19 м и 2000 места – и до днес всички твърдят, че циркът изгаря при много странни обстоятелства. Ако трябва да стигнеш до „Изгорелия цирк“, както става печално известен впоследствие, се насочи към Министерството на земеделието и пресечи отсреща, точно там, на бул. „Христо Ботев“, от 1962 до 1983 г. е бил центърът на столичните забавления с атракции и грандиозни циркови спектакли.


„Унгарският“ – стар, но лачен на улица Раковска

Тук вече сме сигурни, че ще те изненадаме! Ако ти кажем да дойдеш на „Унгарският“ и не си минимум трето поколение столичанин – трудно ще ни намериш. „Унгарският“ се намира на любимата ни „Раковски“, точно срещу НАТФИЗ, а днес е собственост на популярна верига ресторанти. Спомените за легендарния унгарски ресторант от вече не чак толкова близкото минало започват така: „През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха „по-чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в по-късните часове цигуларят обикаляше масите. Там научих какво е стек „Добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно“.


Софийските явки или местата за срещи в града ни вече имат и нови герои, но ние те съветваме да не забравяш старите, които понякога наистина обичат да чуват истинските си имена. От годините, когато всичко беше малко по-лежерно и без никакви притеснения включвахме целувки и прегръдки в поздрава.

Източник:goguide.bg



Две теми ще преследват Лили Иванова през целия й живот – възрастта, за която се пускат всевъзможни слухове и… липсата на деца. И ако всички съхранени архиви недвусмислено сочат, че голямата звезда на българската естрада действително е родена през 1939 г., а не през 1937-а и дори 1935-а, както твърдят някои, по втората тема винаги се пускат язвителни реплики.


Преди години дори тръгна упорит слух, че Лили е родила извънбрачно дете, но понеже то се родило с уреждания и тя не искала да го гледа, го дала в дом за сираци. В несъществуващото днес предаване на Иван и Андрей дори бе показан репортаж от дома с порасналата вече Доротея, която наистина малко прилича на младата Лили Иванова заради орязаната по момчешки коса. Истината се оказа доста по-различна – в действителност певицата не може да има деца заради медицинска грешка в средата на 60-те години на миналия век.


Разкритието прави журналиста Георги Тошев в сензационната си близо 500-странична книга „Лили“, която излезе в навечерието на Коледа. Тошев, който дълги години е в най-близкото обкръжение на естрадната икона, но в последно време е в обтегнати отношения с нея, се позовава на разговор с нея, проведен преди повече от 20 години. Тогава той работи в столичен вестник и прави интервю с Лили. Ето какво пише в книгата си прочутия журналист и добросъвестен биограф:


„Уговаряме се за интервю. Певицата ме кани в дома си да уточним въпросите. В началото на новото хилядолетие Лили е предимно в пиано барове. Разговаряме за новите песни, за тръпката да пееш в интимна обстановка, за спомените от началото на кариерата. Не помня как стигнахме до първия съпруг, развода и… децата.


ТЯ: Искаш ли да знаеш защо нямам деца?


Неловко мълчание.


АЗ: Не настоявам, твърде е лично.


ТЯ: Сега, понеже на мен ми е ясно, че не само вие, журналистите, но и всички в тази държава се интересувате само от това на колко години е Лили Иванова и защо няма деца, съм длъжна да кажа…


Прикъсвам я: Лили, не си длъжна нищо никому…


ТЯ: Знам! Но все пак, искаш ли да чуеш?


Аз мълча. Объркан. Разбира се, от тази история се интересуват много хора, това може да е ключ към интервюто. В главата ми се въртят сто професионални аргумента да извикам „да“, но… съм в дома на Лили Иванова и темата е деликатна.


ТЯ: Записвай! Точно си записвай!


Записвам.


ТЯ: Беше в Разлог. По това време все още съм женена за първия си съпруг, доктора. Концертна дирекция ни е пратила сборна група артисти да изнасяме програма. Свършваме концерта и отиваме да вечеряме в единствения ресторант. Прерязва ме адска болка. Коремът ми ще се пръсне. Боли. Колегите се стряскат, зарязват вечерята и със старото рейсче ме карат директно в Петрич, защото в Разлог болница тогава няма. Не знам как оживях.


В 5 часа сутринта съм оставена на носилка в коридора. Лекари няма, персонал – също. Казвам си: умирам. От болка съм заспала. Идват лекарите. Пипат нещо корема, вдигат безпомощно рамене. Настаняват ме в една стая, бият ми една успокояваща инжекция и ме зарязват. Сама съм. Спасението дойде случайно от пациентка, която се интересуваше от новопостъпилите.


Отваря вратата на стаята ми, аз вече мра. Задушавам се, не мога да говоря. Посочвам корема. В този момент аз съм с тежък кръвоизлив. Всичко е пълно с кръв. Спасява ме д-р Цветков. Само неговото име съм запомнила. Той се отнесе добре с мен, всички други ме подхвърляха като бездомно куче. Трябваше да намерят дарител за кръв, защото бях изгубила много. Спасиха ме. Бях на ръба.


Спирам да пиша. Никога не бях виждал така певицата. Разказът й е лишен от емоция. Думите са изстреляни, тонът – равен. Споменът – все още жив.


АЗ: Мога ли да го публикувам?


ТЯ: Да! Нека се знае! Това е парадоксът на живота. Като медицинска сестра се учех да спасявам животи и да облекчавам чуждата болка, но когато се наложи мен да спасяват, се сблъсках с безсърдечие и жестокост.


След няколко години певицата за втори път ще преживее ужаса от екстраутерина (извъматочна бременност – б.р.). Отново на турне, този път в Ловеч. Оперират я за апандисит. Едва когато я отварят, лекарите виждат, че има тежък кръвоизлив.


Правят й втора операция, зашиват я, настаняват я в стая с петима души. Певицата се влошава – ослепява, не чува, не може да говори. Медиците изпадат в паника. Един от лекарите се сеща, че операциите са две, не една. Напълно дехидратирана. Пациентката има нужда от вода. Вливат физиологичен разтвор и след няколко часа Лили се съвзема.


ЛИЛИ ИВАНОВА: Спасиха ме по чудо. За втори път. Знаех, че вече никога няма да мога да имам свое дете.“


Интервюто, което тогава Георги Тошев прави със звездата, излиза, но без тази част. В последния момент изпълнителката на „Ветрове“ му се обажда по телефона и казва: „Размислих. Не искам да занимавам моята публика с толкова лични неща. Моля да отпадне това“.


„Така тази част отпадна, но си позволявам да припомня този разговор, защото е важен, особено когато става въпрос за агресията, с която съдим другите“, пише в прелюбопитната си книга журналиста, цитира HotArena.



Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? 


Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев. Приятно четене!


…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…


Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия Панатинайкос и именития испански клуб.


Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! 


Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?


– Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.


А свободните удари?


– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…


Благодарност има и за други, нали?


– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! – На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…


Има и хора, за които не искаш да си спомняш…


– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.


Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“


Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.


– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу Спарта Прага се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.


Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:


Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.


Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол.


Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?


– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.


А какво му казваш, когато тръгва за мач?


– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“


А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…


– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.


(Христо) Какви ги приказваш бе, жена?


Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:


– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?


Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.


– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.


А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…


– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.


Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?


– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.


Любимият писател?


– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…


Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?


– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.


Любимо цвете?


– Розата.


Предпочитан парфюм?


– „Адидас“.


Любимо ястие?


– Нямам. Или по-точно обичам всичко.


Каква заплата получаваш?


– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.


Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?


– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!


Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?


– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас се прекланям пред Петьо Зехтински от „Ботев“.


Да завършим с любимия ти видеоклип?


– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.


После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.


– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка.

Източник:temasport.com



На девети септември 1974 година страната ни отбелязва с пищни манифестации 30 годишнината от социалистическата революция. Пет дни преди това едно село в Плевенски окръг придобива статут на град. Това става със заповед 1942 от 4 септември 1974 година, когато тогавашният Държавен съвет на Народна Република България обявява Тръстеник за град. По същото време край града е открито грандиозно съоръжение – символ на модерното животновъдство в НР България. 


 На територия от близо 200 декара е построен най-модерният в страната ни телеугоителен комплекс, в който започва отглеждането на между 36 000 и 38 000 глави добитък на година. През 70-те години на XX-и век Тръстеник е сред водещите в селското стопанство населени места. Развито е не само земеделието, а и животновъдството. Разбира се, в рамките на тогавашните кооперативни структури, наричани с гръмкото название аграрно-промишлени комплекси (АПК). В района около селището се е отглеждало  множество добитък. От там са се изкупували малки телета, които после са се отглеждали и угоявали по специална технология в новоизградения телекомплекс и след като достигат необходимото тегло са се извозвали до кланиците на „Родопа” в Плевен.

 

Замисълът и изпълнението на животновъдния комплекс са били изключително мащабни за времето си. Въпреки грандоманщината, комплексът е построен с перспектива за бъдещето – производство на екологично чисти продукти. Изградени  са били 6 огромни кръгли халета за угояване на голям брой телета. Комплексът е разполагал със собствен фуражен цех и утайници за фекалните води, изградена е електростанция, която работи с биогаз,пречиствателна станция и още много екстри. Влизането е ставало при много строг пропускателен режим. Не само за да се избегнат зарази, но и заради секретността на технологиите, които са се използвали. Аграрният  комплекс е бил отделно захранван с електричество и вода, а в халетата въздухът е пречистван чрез специална вентилационна система. Животинският отпадък е бил изпомпван чрез специална станция, а храната и водата на животните е подавана чрез напълно автоматизирана система – била е пускана роботизирана хранилка, обикаляща в кръг през всички халета. 


Заради изключителната хигиена, работещите в него е трябвало да влизат само с бели престилки и калцуни. Комплексът е бил един от най-съвременните в света и е произвеждал тъй желания и до днес биопродукт.


През 1976 г. в голямата зала на административната сграда на модерния комплекс ръководството и част от работниците правят радушно посрещане на първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Той разглежда комплекса и не без гордост заявява, че е впечатлен от видяното. През 70-те Живков е сред честите посетители на Плевенски окръг. Тогава икономиката на Плевен е сред водещите в страната, а окръга е сред първенците в селското стопанство.


След 1990 г. някогашният символ на модерното животновъдство се превръща в символ на неговата разруха. Още в начало на прехода предприятието запада, а животните са изклани. Почти всичко е разтурено и ограбено. Много от халетата са разрушени до основи. Днес на техните места има само остатъци от бетон, а на места зеят дълбоките дупки на канализационната система. 

Това са руините, останали след вандалското разграбване на съоръжението в средата на 90-те години

Останали са няколко халета в самото начало на комплекса, в които през 90-те години се нанася частна фирма, занимаваща се с отглеждането на патки за черен дроб за вътрешния пазар и за Франция. Няколко са спасените складове за съхранение на зърно, но от системите за вентилация, от канализацията и дори от портала на съоръжението няма и следа. Руши се и водонапорната кула, която се отклонява, но все още е ориентирът към територията на комплекса.

Единствено водонапорната кула на Телекомплекса и до днес показва къде е бил той


През 1995 г. Община Долна Митрополия създава дружество “Зоотръст”, което има за цел да охранява и стопанисва сградния фонд на телекомплекса, но се оказва, че това дружество е изкуствено създадено и с годините е трупало единствено и само дългове. През годините “Зоотръст” не развива дейност, а се занимава само с охраната на имуществото, което бива разграбвано още преди създаването му, а и по време на неговото съществуване. Общинският съвет на малкото градче прави опити в продължение на 2-3 години да придобие земята чрез Министерството на земеделието, но така и не я получава. Впоследствие дружеството е обявено в ликвидация и е окончателно затрито от стопанската карта на България.


Към днешна дата, над 50 години след откриването на съоръжението в землището на гр. Тръстеник, могат да се открият само останките на някогашния най-голям на Балканите телеугоителен комплекс. Грандиозно съоръжение станало символ на напредъка в животновъдния отрасъл през 70-те и емблема на разрухата в селското стопанство по време на прехода в България.

Източници: www.posredniknews.com и други публикации в Интернет по темата.




Хасан и Ибрахим Игнатови са родени на 15 декември 2003 г. в Шумен. Близнаците са носители на десетки награди от наши и чуждестранни конкурси.
 


Представят България на 12-ото издание на детския песенен конкурс „Евровизия“ в Малта през 2014 г., като песента им се класира на второ място. На 5-годишна възраст момчетата получават първите си музикални напътствия от баща си Денис Игнатов. Професионално започват да се занимават с пиано от 2011 г. В момента близнаците учат в музикалната консерватория в Маастрихт, Нидерландия. Ето какво споделиха момчетата за „България Днес“:


Хасан и Ибрахим, каква година в професионален план изпращате и какви цели си поставяте през новата 2025 година?

Хасан: – Можем да кажем, че годината 2024 беше здравословна и много ползотворна по отношение на творчество и кариера. За следващата преди всичко си пожелаваме здраве и мир. Ние както винаги ще продължаваме да работим най-активно и успехите ще си дойдат сами, както и преди.Разкажете за живота си в Нидерландия. Чувствате ли се добре в консерваторията?


Ибрахим: – Животът ни в Нидерландия тече като на най-обикновени чуждестранни студенти, облечени с костюми, на които холандците гледат странно, защото другите студенти се обличат неглиже, а и като видят какво правим пред рояла, им ставаме още по-странни Трудно е да кажем, че сме свикнали – носталгията я има винаги, а и манталитетът ни няма нищо общо с техния – дори не могат да схванат смисъла на нашите поговорки.


С какво запълвате свободното си време, ако изобщо имате такова?


Хасан: – За този, който иска, винаги има свободно време. Повече от времето си прекарваме в консерваторията в процес на търсене на свободни кабинети за репетиции, които за нас са абсолютна необходимост, защото нашият оптимум за ден е 4-5 часа. А това е още повече странно за нашите преподаватели в консерваторията. През свободното си време наблягаме на слушане на класически изпълнения от световноизвестни музиканти, а и пишем наши авторски композиции.


Липсва ли ви животът в България?


Ибрахим: – То животът ни липсва определено, но и българската кухня ни липсва. Не е тайна за никого, че носим българската лютеница и печени чушки в Нидерландия.


В чужбина или у нас виждате професионалната си реализация в бъдеще?


Хасан: На този етап малко е трудно да отговорим на този въпрос, виждайки как протичат събитията в страната ни. Все пак кой не би искал да работи и твори в собствената си държава?!


Споделете за първия си албум с авторски произведения, който музикалните почитатели вече могат да чуят.


Ибрахим:  – Да! Първият ни албум вече е факт и носи името „Спомени“. Публикува се с любезната подкрепа на KVZ Music Той е изцяло на класическа основа, но съдържа и елементи на филмова музика. Вярваме, че този албум ще бъде много полезен за нашите почитатели, особено за тези кръгове, които имат желанието да изпълнят нашата авторска музика.


Кои са най-големите ви мечти, за които сте готови да се борите?


Хасан: – Днес можем да кажем спокойно, че детската ни мечта да сме концертиращи пианисти започна да се осъществява, и то много успешно на между-народно ниво Концертираме из различните градове на Европа, активно участваме в музикалния живот на консерваторията, пишем авторска музика какво до искаме повече?


Чувствате ли се звезди?


Хасан: – В никакъв случай! Ние сме едни нормални момчета, които свирят на пиано. Чувстваме се особено щастливи, когато се чува името на България и град Шумен по международните сцени Тогава звездата е една  и тя е нашата родина България.

Източник:www.bgdnes.bg


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив