Бгспомен

През 1897 година, 117 г. преди трагедията в Горни Лом , Русе преживява невиждана трагедия.

Страшен взрив изпепелява барутната фабрика на братя Иванови. В зиналата уста на огнения ад загиват 81 работници, от които 22-ма живи изгорени, а 120 са тежко ранени, осакатени и обгорени.

Собственици на фабриката са Братя Иванови, които поддържат тесни връзки със високопоставени политици. Използвайки умело високите протекции, натрупват огромно състояние. Издигат в София хотели, сгради с магазини и кантори, дървообработваща фабрика в Белово, притежават и две банки. Най-важна обаче е търговията им с оръжие. Правят милиони, като закупуват на безценица от армията бракувани оръжия и ги препродават на висока цена . С благословията на военния министър, героя от Балканската война, тогава още полковник, Никола Иванов, сделките все са при тях. Закупуват и милиони патрони, които закарват в Русе и Разград, където са изградили фабрики за утилизация на барута и метала.

Барутната фабрика в Русе се намира в източна-та част на града, край Дунав (бившия месокомбинат "Родопа". През 1897 г. във фабриката ежедневно работят между 217-318 души - предимно млади мъже, жени и деца. Това я прави едно от най-големите промишлени предприятия в крайдунавския град. През 1896 г. в нея се труди бъдещият прочут писател Антон Страшимиров. Фабриката е голяма паянтова дървена барака, 4000 кв. м. Висока е четири метра и има три врати, две от които са винаги заключени. Мярката е наложена, защото много от работниците задигат барут и го продават на черния пазар. В първото отделение около 40 мъже вадят куршумите от гилзите. От там гилзите се отнасят в барутното отделение, в което за по 30-40 стотинки на ден се трудят около 80 жени и деца, някои от които 12-годишни. С медни длета те изваждат барута, който се изсипва в чували, които се складират на 50 метра извън бараката в изкопан погреб, където на 25 юли 1879 г. (черният петък) са събрани 15 тона. Празните гилзи се поставят в чували,за да отиват за претопяване в оръжейните фабрики. Оловните куршуми пък се претапят в казан на открит огън само на метри от сградата с барута!
Мерки за безопасност почти не се спазват. В бараката ежедневно се намират около един милион патрони, а във външния склад още 4-5 милиона.
Подът и стените са посипани с барутен прах. Работният ден продължава близо 16 часа, умората прави работниците непредпазливи и небрежни. Вече са ставали инциденти, но вместо да предприемат мерки, братя Иванови се задоволяват само с едно: "Бог да пази" и често дори влизат с цигара в бараката.
Съдбата пожелава свидетел на трагедията да бъде и княз Фердинанд, който се завръща с кораб след посещение в Европа. Първоначално князът и свитата му, приближавайки по Дунава приемат, че "румънците хвърлят топове в чест на княза". Фердинанд дори за миг помисля, че се готви атентат срещу него.

ТРАГЕДИЯТА:

На 25 юли 1897 г. във фабриката работят около 230 души. Към 13,30 часа в барутното отделение става възпламеняване поради невнимание от страна на работещите. Избухва пожар, който обхваща цялото помещение. Започват да експлодират складираният барут и патрони. Настъпва огнен ад. Много от работниците загиват на място от страшната експлозия. Оцелелите търсят спасение от вилнеещите пламъци, като се устремяват към единствената отворена врата. Настъпва паника и много деца са буквално размазани от бягащите. Мнозина, горящи като факли, търсят спасение във водите на Дунав, откъдето повечето не излизат. Целият район на фабриката се изпълва с обгорели мъже и жени, които агонизират от жестоките рани.На мястото на инцидента пристига градската пожарна команда. Въпреки спасителните работи пожарът продължава 5 часа. В болницата са откарани 50-60 работници, но повечето от тях умират. Когато пламъците затихват, се разкрива потресаваща гледка,земята под бараката е добила цвят на керемида и е осеяна с телата на десетки напълно изгорели и полуизгорели работници. Две сестричета са посрещнали страшната смърт прегърнати. Жертвите са оплакани от целия град. Десетки трупове остават неразпознати. Техните голи, обгорени тела са сложени в дървени сандъци и положени в обща яма, до гроба на Стефан Караджа.

Трагедията предизвиква бурни дебати в Народното събрание. Социалдемократът Никола Габровски предлага да се приеме закон за защита на труда, а Найчо Цанов иска оставката на правителството на Константин Стоилов. Военният министър Иванов отговаря, че братя Иванови като дългогодишни и опитни оръжейни търговци са спазили правилника за взривните вещества, че броят на загиналите не е 300, а 81, че работниците не са били заключени отвън и че инцидентът не е повод на опозицията да атакува кабинета. Управляващите ръкопляскат, а опозицията напуска залата.

СЪДЕБЕН ПРОЦЕС:

Съдебният процес в Русе протича в същото русло. Срещу Никола и Тодор Иванови е заведено следствие, за кратко време са арестувани, а после са пуснати под гаранция за 100 000 лв. Адвокатът на жертвите Фетфаджиев, търси отговорност от военното министерство, което не е указало в договора как да се съхраняват и разкомплектоват патроните. Обвинява полковник Иванов, че често посещавал Русе като цивилно лице и по цели дни гуляел с красивата си любовница за сметка на братя Иванови. За нарушенията и неправдите Фетфаджиев и Найчо Цанов се жалват пред княза, но реакция няма. Според анкетната комисия катастрофата в Русе не е толкова голяма. От 300 души 124 са се спасили, макар и обгорени. Съдът се произнася през април 1898 г. Никола Иванов е осъден на 3 месеца затвор, Тодор Иванов на 1 месец и солидарно да заплатят 62 000 лева на пострадалите. По-късно Апелативният съд намалява наказанието до общо 25 000 лева помощ за семействата на пострадалите. Зад милостивата воля на Темида стоят редица интереси. Ще се сетите ли на кого само няколко месеца преди взрива правителството е възложило да построи мавзолея на Батенберг без търг за 60 000 златни лева... Познахте - братя Иванови.

След взрива братя Иванови ликвидират барутната фабрика в Русе, но това не намалява размаха и мащаба на тяхната дейност. През 1908 г. те основават най-голямото Българско дружество за железобетонна индустрия и постройки "Гранитоид", което бързо завладява 70 процента от циментовата промишленост и заема водещи позиции в електро и въгледобива, производството на минерални масла, асфалт и битум.

Държавата отпуска на всички пострадали парична помощ от 5000 лева, която, като се раздели на 300 работници, се получава 16,55 лв. - толкова според нея струва у нас "една работническа душа".!

Източник: Телеграф

Научете повече

С дъх на отминало лято от Балчик през 70-те

Балчик,70-те

Научете повече

29 май 1989 г.- Голямата екскурзия (Статия)

На среща на Политбюро в резиденция „Бояна“ с първите секретари на ОК и ръководителите на БЗНС и ДКМС Т. Живков заявява:
„Нека си позволяват да говорят за изселване. Изселване няма! А всеки български гражданин – както ясно, просто и обикновено е казано, ако има желание, може да отиде било временно, било да остане да живее там, където отиде, в която част на света желае. Нито вътре в страната, нито на международни форуми, нито с турската страна трябва да водим преговори за изселване. Ние сме заинтересовани от широко излизане от страната върху основата на закона.“

Така се стига до ситуацията, в която на 3 юни Турция отваря границата си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск, раздухват повсеместна изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските управници. На срещата с политическия елит на 7 юни 1989 г. Т. Живков не оставя никакви съмнения за смисъла на очертаващото се масово изселване и придружаващите го пропагандни и други мерки:

„Бунтовете в страната спряха след това изложение [от 29 май]. Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“
Стратегическият замисъл на Живков е доразвит угоднически от един от съхранилите своята твърдолинейност негови министри – Георги Йорданов:
„Не можем да кажем дали ще бъдат 200 хиляди или 100 хиляди, които ще отидат да се заселят в Турция, но държавата ни има интерес да изтече малко кръв. Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане. Има хора, които са изцяло на нашата позиция, у тях няма никакво колебание, защото крачка назад означава дори и физическо унищожение. Като се опрем на тези хора, като си отидат всички, които са най-фанатизирани, нещата постепенно ще се успокоят.“

Съответно пропагандната кампания става особено масирана и насочена към обща мобилизация на националистическия ресурс. Една от важните стъпки е централизираното организиране и направляване на митинги, манифестации и други масови прояви „в подкрепа на Партията и правителството“ непосредствено след обръщението от 29 май. На тях са издигнати лозунги не само срещу коварството на Турция, но и на възмущение от националното предателсво на „неформални“ организации и лица. Сами по себе си те стават симптом за влияние и постижима масова мобилизация от страна на режима в обстановка на криза с етнически оттенък.
Тодор Живков отново е напълно откровен, изразявайки задоволство от ефекта:
„Това, което постигнахме в съзнанието на българина – тревогата, сега трябва тази енергия да я насочим към дела.“
На този фон през лятото-есента на 1989 г. в средствата за масова информация и най-вече в официоза „Работническо дело“ постоянно се поддържат рубрики и теми, посветени на особено актуалните към момента малцинствени и социални проблеми в югоизточната съседка, внимателни информационно-дезинформационни селекции от турски, западноевропейски, гръцки, съветски и др. вестници. Те са придружени от официални държавни, лични, на трудови колективи и пр. групови отговори на български граждани на квалифицирани като провокационни турски и западни изявления, сведения (включително на Амнести интернешънъл, но за Турция) и пр. Характерни са заглавия като: „Преследване на християни“; „Връзките на Анкара с расистите“ (от ЮАР); „Грубо нарушение на демокрацията“ (за процеса срещу ръководителите на Турската Обединена Комунистическа Партия); „Съдбата на политическите затворници“; „В духа на пантюркизма“; „Идеологията на пантюркизма в огледалото на истината“; „Плацдарм за агресия“ (на САЩ и НАТО); „Защо Турция се меси във вътрешните работи на своите съседи“; „Жискар д’Естен: „Не!“ на влизането на Турция в ЕИО“ и т. н. В допълнение към актуалната политинформация продължава да фигурира и рубриката „Страници от българската история“, призоваваща към съпреживяване на миналото в днешния ден. Тук са и превърналите се във важна „възродителна“ метафора еничари, и популярни изложения на многостранната историческа аргументация, не толкова отдавнашният „геноцид на Турция срещу четири народа“ (арменци, гърци, българи и кюрди) и поредното изобличаващо обобщение на „жестоката султанско-ятаганска култура“, „пантюркизъм, омраза и фантичен национализъм“ (ХІV-ХХ век) в пряка връзка с настоящето и бъдещето.
Междувременно в страната се разгръща трескава емигрантска вълна, свързана с опашки за паспорти, товарене на разрешеното за изнасяне имущество, продаване на друго, най-често на безценица, включително жилища за автомобили. По пътищата, водещи към българо-турската граница, тръгват колони от хиляди преселници, понесли скромните си притежания на социалистически труженици.

До този момент от погледа на изследователите е убягвал важен детайл от създалата се колективна атмосфера сред напускащите страната турци. Както горчиво отбелязва на споменаваното вече заседание на висшия „актив“ от октомври 1989 г. първият секретар на Разградския ОК на БКП Петър Петров: „Чакат на опашка в медицинските заведения за обрязване – а по-рано все пак контролирахме този процес.“ Това изказване е интересно по две причини. От него става ясно, че в резултат на изселническата вълна режимът вече не е в състояние да упражнява привичния натиск върху мюсюлманското население. От друга страна, желанието за напускане на страната не е изчезнало, макар че по това време Турция е затворила границата си. Информацията на Петров обаче съдържа още един съществен момент, а именно възобновяването на тази традиционна мюсюлманска практика в качеството й на общностен маркер. Десетилетията на ограничаване и потискане на изявите на идентичността явно са развили и сред самите турци несигурност по отношение на еталонното „турско“ в югоизточната съседка. В тях вече е загнезден „червеят на съмнението“ доколко са „истински турци“, което се подсилва и от опита на част от изселниците по време на „голямата екскурзия“.

Постепенно се развива и обратен поток, дължащ се на понесените изпитания, неосъществените очаквания, социални, хуманитарни, роднински и др. проблеми. Колективният импулс за изселване е подхранен от търсенето на изход след около пет години на репресии и унижения, взаимна и външна агитация, страх от евентуално затваряне на границата. „Майските събития“ очертават предела на търпението и подчинението, а избирателните депортации на неблагонадеждни лица продължават. Съществен принос за размерите на емиграционната вълна имат и случаите на натиск и принуда от страна на властите. На места директно се поставя срок за снабдяване с паспорти и административно се осигурява напускане на страната по бързата процедура.
Източник:www.soc.bg.com

Научете повече