Детският филм Арабела - така популярен през 80-те години на миналия век!

Принцеса Арабела от приказното царство е добра и красива, но за нея иска да се ожени магьосникът Румбурак. 
Г-н Майер от света на хората случайно повиква магьосника и попада в приказното царство, където застрелва говорещия вълк и тотално обърква приказката за Червената шапчица.
Всичко може да бъде поправено единствено с помощта на вълшебните пръстени...

„Арабела“ е любим сериал на детската публика през 80-те години на ХХ век, излъчван в Югославия, България, Румъния, Източна и Западна Германия. 

Оригиналният сериал има продължение с нови истории и персонажи в „Арабела се завръща“ /1993/

Научете повече

Спомен за Йордан Капсамунов – създателят на нова Стара Загора!

На 30 декември 2017 г. се навършват 110 години от рождението на Йордан Христов Капсамунов – десет години кмет на Стара Загора в един труден и важен период, три мандата – от 23 декември 1952 г. до 12 февруари 1956 г.; 22 февруари 1956 г. – 5 април 1959 г. и от 5 април 1956 до 7 март 1962 година. По онова време се е наричал председател на Градския народен съвет. Приносът му за развитието на града е високо ценен и от граждани и от управляващи и неслучайно през април 1986 г. е обявен за „Почетен гражданин на Стара Загора“.

В края на миналия – ХХ век, Историческият музей на Стара Загора получава за фонда си негови лични вещи, документи, книги, албуми и нещо особено ценно – дневници – 261 тефтерчета, в които е документиран почти всеки ден от 1956 до 1981 г. Те още не са разчетени и публикувани. Но, заедно с това приживе (през 1984 г.) музейните специалисти Петър Коев, Мариана Минкова и Светла Димитрова записват неговите спомени. През 2007 г. музеят издава книгата „Спомени“ (по повод 100-годишнината от рождението му). В нея са включени още думи от дъщерята на Капсамунов – Христина Станева, също и разкази от негови колеги, близки приятели и съратници. През 2008 и 2009 г. дъщерята Христина предоставя на Държавен архив – Стара Загора документи и снимки за дейността на баща си и на други членове от семейството, обработени във фонд „Капсамунови“ № 1787.

Какво направи Йордан Капсамунов (и неговият екип, разбира се) за града и гражданите?

Много от създаденото придава и съвременния облик на града. Самият той в края на живота си споделя три основни проблема, което е успял да реши: водоснабдяването на града; ликвидиране на безработицата; осигуряване на жилища за нуждаещите се. И какво още: 1953 г. – открита Къща музей „Гео Милев“; 1954 г. – построено летище, едно от първите провинциални в страната; 1955 г. – арх. Драганов (старозагорец, работещ в Главпроект – София) проектира по модел на Миланската скала сграда за опера.

Поради липса на средства проектът не е осъществен; 1955 г. – пусната в действие ВЕЦ – Стара Загора; 1956 г. – разработен градоустройствен план, приет на сесия на ГНС на 17 април 1956 г.; 1956 г. – завършен мостът посока юг над жп линията; 1956 г. – залесяване на „Чадър могила“ и „Зора“; от 1957 г. – побратимяване с град Куйбишев; разширява промишлеността в града – изграждане на кв. „Индустриален“; 1957 г. – създаден самодеен куклен театър, който по-късно става професионален; 1958 г., на 19 юли – открита фабрика „Загорка“; създадени нови паркови пространства (на Алана и езерото на ул. „Братя Жекови“) и озеленяване на града; парк „Бедечка“; 1959 г. – изградени колекторите на ул. „Ген. Столетов“ и „Георги Димитров“; 1959 г., на 4 април – открит стадион „Берое“; 1959 г. – завършен Летният театър в парк „Аязмото“; 1959 г. – открита нова експозиция на Историческия музей; 1960 г. – учреден Клуб на дейците на културата и открита Картинна галерия; 1960 г. – създаден симфоничен оркестър; 1961 г. – открита Народната астрономическа обсерватория със съоръжения на фирма „Карл Цайс“, гр. Йена; 1961 г. – открита сграда на читалище „Съгласие“ (днес – Кукления театър). И още много интересни събития, хора и случки описва Йордан Капсамунов в спомените си.

Струва си да бъдат прочетени! Разказва и за проблемите, пред което е бил изправен, как ги решава, с кого му се налага да преговаря, да убеждава, а и да моли и да спори! Например за градския транспорт през 50-те години: „Отначало градският транспорт разполагаше само с два автобуса, закупени от Бургас. Те се движеха по улица „Георги Димитров“. Бяха износени и често се повреждаха, поради което пешеходците не желаеха да ги ползват. Шофьорите слизаха от колите и канеха минувачите да се качат, но последните отговаряха, че пеша ще стигнат по-бързо.“ Или по повод набавяне на пари за един належащ ремонт на стария театър: „През 1955 г. в Стара Загора се проведе национално съвещание по памукопроизводство. Присъстваше цялото Политбюро и лично Вълко Червенков. Поканихме го да види театъра. Вечерта той ни извика във влака, с който бяха дошли, и ни обеща да ни отпуснат 1 млн. лв.

Така сградата беше отремонтирана добре. Генералният ремонт беше направен по проект на арх. Тангъров (Йордан) и Велчев (Велчо).“ И пак на същия ден, малко по-рано, на Аязмото: „…когато стигнахме до сегашния дом на Владиката, аз казах на Вълко Червенков: „Др. Червенков, ще ни разрешите ли да вземем тази сграда за пионерски дом, а на Владиката да дадем една хубава къща в центъра на града?“ Той ми отвърна: „Много е късно, сега условията са други. Това е трябвало да стане на 9.IX.„ В разговор продължихме до града.“  Описва места в града, за които съвременниците не знаем, или не помним.

Например: 

„Центърът се наричаше Голямата чаршия (Големия пазар), а на запад, на кръстовището на „Н. Николов“ (днес ул. „Свети княз Борис“) и улица „Асен II“ (сега ул. „Иван-Асен II“) се намираше Малката чаршия или Малкия пазар. Тук се издигаше Малката джамия, докато в центъра беше Голямата джамия. През моя мандат Министерството на външните работи и вероизповеданията предаде двете джамии на ГНС (Градския народен съвет), като музейни ценности. По-късно Малката джамия беше разрушена.“ В книгата, илюстрирана с много снимки – лични и на близки роднини, и с родословно дърво, разказва за първите си години в с. Цар Аспарухово (по-късно Стамово), за ученическите години в Стара Загора, за казармата, учителстване, учение в Цариград. Още в младежките си години Йордан Капсамунов е увлечен от комунистическите идеи. Участва в стачки и съпротивителни борби. През 1941 г. е изпратен в лагера Еникьой. След 1944 г. преминава на партийна и дипломатическа работа. Близостта с партийните лидери и безспорните му заслуги в дейността не му спестяват и наказания, и порицания, и конфликти, и вътрешнопартийни борби и заговори.

И все пак, паметта за Йордан Капсамунов в Стара Загора не е свежа. Трябва да се поддържа непрекъснато и като се пази и развива това, което е направил. Парк „Езерото“ носи неговото име. Преди време в Общинския съвет се обсъждаше решение за издигане на паметник, но така и не е реализирано.  За ония години Капсамунов споделя: „Моята максима през цялото време на административната ми работа беше: Ако не работиш, ще те хулят, ако работиш – пак ще те хулят. Затова най-хубаво работи според разбиранията и най-добрите си възможности. Аз постъпих така и не съжалявам.“

Снежана Маринова dolap.bg

Научете повече

Пет важни въпроса за живота преди 1989 година

1.Защо уж много се чакаше за жилища, пък почти всички имаха собствени. 

2.Защо уж се чакаше за телевизор и всякаква техника, пък всички имаха, а домовете ни бяха добре обзаведени. 

3.Защо уж магазините бяха празни, пък хладилниците бяха пълни, а трапезата на хората богата и то с качествена и истинска храна. Даже ни задължаваха постоянно да ходим по банкети организирани изцяло от заводи и предприятия. 

4.Защо Уж се чакаше много за кола, пък почти всяко семейство имаше и то нова. 

Въобще, голяма мъка си беше.....

"Мъчеха ни" още от деца, та всяка година бяхме на летни лагери и екскурзионни летувания, а после пък ни задължаваха всички да ходим на работа и пак всяка година, почивка на море и балкан. Мъчеха ни и ни задължаваха да се учим и лекуваме безплатно, та и неграмотни не разрешаваха да има. Та, лошо живяхме наистина. Непознато преди 1989 година беше:да си безработен, да умираш от глад и студ, да си неграмотен, да си загубиш жилището, да си затънал в кредити, да си клошар и бездомник, да се тровиш с имитации на храни , а с 2 лева да си купиш 2 билета за градския транспорт примерно. Тогава май беше 6 стотинки билета..........
Коментарите оставяме на вас.

Тенчо Иванов,Пловдив

Научете повече

Откриха неизвестна досега дъщеря на капитан Петко Войвода

Правнук на войводата се оказа ,че живее в Ксанти
Капитан Петко войвода е имал и дъщеря. Тя се е казвала Стелиани. Родена е през 1878 г. Това показва проучване на Зоя Начева, началник на Държавен архив - Смолян.
Това сензационно разкритие допълва родословното дърво на войводата с потомците на неизвестната досега дъщеря в Гърция. В Ксанти живее правнук на капитан Петко,пише сайтът retro.bg

Майката на Стелиани – Аспасия, е описана като персонаж в книгата на Николай Хайтов за легендарния войвода. Предположението на Зоя Начева е, че тя е слугинчето в дома на Калън Тома в Марония, предупредило Петко и четата, че в храната има отрова.

Проучването на началничката на Държавния архив в Смолян прибавя нови щрихи към общоприетото схващане, че Петко войвода е имал от първия си брак син и вероятно дъщеря. Според нейната хипотеза Стелиани е дъщеря на Петко и Аспасия.

"Капитан Петко много е разказвал на приятелите за своите бойни подвизи, но за личния си живот почти нищо не е споменавал", посочва Зоя Начева пред журналисти. Според нея по този начин войводата е предпазвал близките си, защото след 1878 г. те останали в пределите на Турската империя и всяко подозрение, че са му роднини, би ги обрекло на преследване.

Вероятно това е причината да не споменава и дума за децата си. Сред множеството биографи на Петко Киряков единствено Константин Божков споменава, че освен син Георги комитата има и дъщеря.

"Известен факт е, че Петко е доверил личния си тефтер само на Божков", допълва Начева пред Валери Стоев.

В архива в Смолян се пази ръкописът на първия биограф на Петко - Христо Попконстантинов. Двамата се познавали лично и има запазена кореспонденция между тях. Зоя Начева и съпругът й срещат случайно правнука Стерлиос при разходка в Стария град на Ксанти. Първата му фраза, запознавайки се с българите, е: "Знаете ли кой е капитан Петко войвода? Аз съм негов правнук".

Архивният експерт смята, че срещата всъщност не е случайна. 

"Имам чувството, че неспокойният дух на войводата сякаш ни е насочил в този момент да се видим, за да разкажем тази история", допълва Зоя Начева. Тя смята за свое задължение да представи и проучи твърдението за неизвестната досега дъщеря.

Впрочем потомци на Стелиани са посетили през 70-те години на миналия век България и разказали всичко това. Припомнили разкази на Стелиани, че майка й била първата жена на Петко. Подарили са и нейна снимка на Тракийската организация в Хасково, която потъва някъде из техния архив и не намира публичност по онова време, а твърденията им не са включени в изследвания или официални биографии.

Информацията е отразена едва през 2014 г. в пресата. Началникът на Архива в Смолян проследява родословната клонка на гръцките наследници на капитан Петко войвода. Правнукът обогатява архивния фонд с фотографии на Стелиани, която поразително прилича на Петко. Само мустаци да се сложат върху снимката, и ще се получи портрет на Петко войвода, шегува се Зоя Начева.

Стелиани се ражда от любовта на войводата и Аспасия (името е предполагаемо според Начева, защото в разговорите с много хора в Марония съобщават различни имена. Едни казват Мария, други Елени).

В епизода с неуспешния опит за отравяне на четата на Петко в Марония Хайтов пише за слугинята Аспасия: "Какви чувства е събудил гиздавият капитан Петко в душата на това крехко момиче - дали само чувството на преданост към легендарния народен защитник, или една неочаквана бликнала любов, - това не знаем и никога няма да узнаем".

В гръцкото село Марония и до днес пазят светлия образ на капитан Петко войвода, твърди Зоя Начева. В спомените на възрастните хора жената на Петко войвода е с различни имена, едни я наричат Мария, а други Елени. Някои посочват църквата, в която са се венчали, но няма запазени регистри от тези години и това е трудно да се докаже, обяснява Начева. Затова нейното проучване продължава.

В центъра на селото има чешма, която е известна като Петковата. Според разказите на внуците Аспасия е починала скоро след раждането на Стелиани и момичето е отгледано от леля си Урания в гръцкото село Кимерия, близо до Ксанти.

Още една чешма в Кимерия е наречена на Петко войвода. Тя е пред дома на Урания и съгласно легендите там идвал нощем Петко, за да вижда през прозореца дъщеря си.

Възстановяването на липсващата клонка от родословието на Петко войвода продължава с описание на осемте деца на Стелиани - Василики, Козмас, Василис, Георгиос, Петрос,Теоклис, Аспасия и Ангелики. Правнукът Стерлиос е бивш пожарникар. Той не говори български език, но е запазил спомените за българските песни, които е пяла майка му Аспасия.

Праправнукът Йоргос е завършил висше военно училище вероятно повлиян от бойния дух на именития дядо.

Източник:retro.bg

Научете повече

Годината е 1993 и страната се тресе объркана от прехода към демокрация,но в един стар апартамент е тъжно...

Правителството на Беров очевидно не се справя добре. Но едно момче и едно момиче не се интересуват от политиката. Имат си по-належащи проблеми.

В малкия, стар родителски апартамент е жега, а момичето е бременно и момчето няма работа, и те не могат да се изнесат. Момчето наскоро се е уволнило от казарма. Всеки божи ден отива до спирката и си купува вестник с обяви и двамата с момичето сядат и внимателно го прочитат от край до край, като заграждат с химикалка всичко, което им се вижда обещаващо,пише сайтът mamaninja

Но повечето обяви са „продавам, продавам, продавам“. Някои продават жилища, други точки за жилища (това трудно може да се обясни на съвременните младежи), трети продават стари коли, а четвърти – себе си. Всичко има в тези вестници, но работа почти няма. Държавата е замряла. Масовата приватизация все още е само пламъче в очите на опортюнистите, но няма и бизнеси, които да търсят млади момчета, бъдещи татковци, току-що излезли от казармата, здрави и силни, умни и почтени, чиито родители не са били нито партийни секретари, нито директори, нито поне охрана на директори.

Много от тези млади момчета бягат с първата вълна емигранти и стигат чак до Канада, където твърдят, че са дисиденти, само и само за да им позволят да останат. А в известен смисъл те наистина са дисиденти. Тоталитарната система уж вече я няма, но грозните й последици са навсякъде – в нарастващата престъпност, ужасяващата корупция и пълната безперспективност, които вече са убили първоначалния ентусиазъм от промяната. Ще трябва да минат години, преди в дъното на тунела да проблесне светлинка. Но да не се отклоняваме. В Канада е и големият брат на нашето момче, доскорошно войниче, и макар че той самият все още се чуди къде се намира, всяка седмица звъни по телефона и вика брат си да захвърли всичко и да бяга при него. Даже и каналите ще му каже – Дания, лагера за емигранти, фалшивия паспорт, а после доброволното предаване на властите, веднага щом кацнеш. Но нашето момче упорито отказва. Неговото момиче с теменужените очи, неговото неродено дете (дано е момче, за да ритаме заедно, аз така и не станах футболист, мама нямаше пари да ме прати на лагер и напуснах отбора, но той може би, за него може би…) не са просто воденичен камък. Те са целият му живот.

И точно затова толкова го боли, че вече трети месец не може да намери нищичко, ама съвсем нищичко, за да издържа семейството си. Момичето работи, тя знае езици, намира си преводи и печата ли, печата на машината, и уроци дава, но докога? Защото коремът расте, месеците отлитат и бебето ще дойде, и ще иска дрешки, и тензухени пеленки (кой може да си позволи еднократни в онези времена), и шишенца, и креватче, и количка, и всичко. А тя вярва в него, но дали той вярва в себе си? И дали, за миг съмнението се прокрадва в него, дали някой ден тя няма да се разочарова и теменужените очи да се напълнят със сълзи или още по-зле, да станат сиви и мрачни, и вече да го няма в тях онова пламъче, което ги озарява, всеки път щом вдигне поглед към него? Как би живял без онова пламъче, с което толкова е свикнал, че сякаш не гори в очите й, ами направо в сърцето му?

И когато излиза от поредното интервю, където му отказват, защото няма специални умения, (освен, че е умен, и честен, и работлив, но това не го пише на челото на човек, нито в биографията му), когато излиза от малкия офис на задна уличка в центъра, и тръгва с оклюмал нос към главната, пеш, за да не дава излишни пари за билети, към дома си, сърцето му се свива от мъка и сякаш прескача, и той бърза, бърза към нея, за да се стопли пак в пламъчето, нищо, че е жега. И нажеженият въздух по павираните тесни улички трепти, и в маранята той вижда мургав циганин, (тогава още никой не ги нарича роми), който кани минувачите да играят на „тука има, тука нема“, а точно когато се кани да го подмине, един съвсем случаен човек се спира и се пробва, и ти да видиш, печели. И първия път печели, и втория, а циганинът се смущава от несръчността си и му предлага пак да опита, пък случайният човек печели и си утроява още веднъж парите. И нашето момче вече се е спряло, като заковано на място, така го блазни да опита и той, има в джоба 7 лева, знае точно колко са, защото са му последните. Утре неговото момиче ще има урок, и ще изкара още пет лева, но днес, днес това са парите на семейството, с които ще купи на връщане хляб и сирене, и малко плодове, тя сега трябва да яде много плодове. А циганинът е млад и очевидно глуповат, и неловък, сега се учи на занаята, защо пък да не му вземе парите, не е кражба все пак, той сам предлага. И той вади само два от седемте си лева и ги залага, и очите му следват топчето неотклонно, не го изпускат за миг, защото той е умен, и млад, и мисълта му е бърза, и ето, печели, левчетата стават четири. Хората около него се смеят окуражително. Един старец му казва: Върви си, момче, спечели, стига ти толкова, но той просто завижда. А циганинът му се сопва и старецът въздъхва примирено и си тръгва, но нашето момче не ги вижда тези работи. – Бате, пробвай пак, да видим, моли му се циганинът и той залага четирите си лева, два негови, два спечелени и ги губи. А хората пак се смеят, но вече не го тупат по рамото, а той се ядосва, затова вади и другите пет и залага и тях. Очите му са вперени в топчето, не го изпускат, а чашите летят върху него, тука има, тука нема и той е сигурен, напълно сигурен, че топчето е по средата, но то не е и петте лева отиват на сигурно място, при другите му два и при двата, които уж бяха спечелени. Но той вече не е на себе си от гняв и си ги иска обратно, а циганинът клати глава: Еее, бате, честна игра, ти изгуби, ако искаш, пробвай пак, късмет. И нашето момче, което вече няма пари, залага часовника си, онзи, който получи на абитуриентската, с парите, спестени от майка му от вдовишката пенсия. Хубав часовник, стабилен, не толкова скъп, но точен и някак представителен. Мислеше си как някой ден ще го подари на сина си, както правят в старите филми. Трябва да спечели този път, няма начин, Господ няма да позволи да изгуби часовника, който трябва да подари на неродения си син. Обаче Господ в този миг гледа някъде другаде, може би на някой друг край на света други хора играят на тука има, тука нема, може би те залагат по-ценни неща от някакъв часовник, макар и хубав, точен и някак представителен. И преди да осъзнае какво върши, нашето момче, вцепенено от ужас, сякаш се наблюдава отстрани как сваля и халката си. Брачната халка, която с такава гордост носи, защото само един мъж този на свят може да се похвали, че е съпруг на момичето с теменужените очи и това е той, и иска целият свят да го знае. Но халката безславно отива при седемте лева и часовника и той стои безмълвен и изгубен, а хората вече не се смеят и някак тъжни се разотиват, сякаш те са изгубили халката си или може би надеждата в доброто. Пък циганинът набързо си грабва такъмите и изчезва, и когато момчето се събира в ръце и извиква: Чакай, ти ме измами, само черните му лъснати обувки се мяркат в далечината, зад ъгъла, и момчето хуква след него, но вече е късно, няма циганин, топче, бели чаши, пари, часовник и халка. Няма и работа.

А момчето се влачи по горещите улици, вече не бърза, защото толкова го е срам, и не само го е срам, ами и страх, че все някога трябва да се прибере, в малкия, също толкова горещ и тесен апартамент, и момичето ще го погледне, и ще види, че няма хляб, нито сирене, нито праскови, тя толкова обича праскови. И ще го попита да не е забравил, и ще се усмихне, нищо, не се тревожи, ще идем да купим заедно, и ще го хване за ръката и ще види, че часовникът го няма, и халката я няма. И пред очите му пламъчето ще угасне завинаги и той знае, че в този миг сърцето му просто ще спре. Затова се влачи по улицата, бавно, като пребито куче, отлага мига, в който всичко ще свърши. Но най-после се прибира и тя отваря вратата с озарено лице, защото е сигурна, че щом толкова се е забавил, значи са го взели на работа и може би дори вече е започнал, още днес, което е чудесно. Но го вижда, пребледнял въпреки ужасната жега, с изопнато страшно лице, как не смее да я погледне, и вдига ръце към него, прегръща го през врата, какво ти е, Ванка, лошо ли ти е, кажи ми, моля те, обидиха ли те онези тъпаци, какво стана, само ми кажи, моля те, не мълчи, ще ми се пръсне сърцето. А на него му е толкова зле, че не може да говори и една смешна мисъл му минава през главата, тя дори не попита за прасковите, значи все пак ме обича. Но няма сили да й отговори, и просто отива и ляга на леглото тек и половина, в детската й стая, която сега е префасонирана набързо, за да побере дори и бебешкото креватче, което тя е избрала, не скъпо, но качествено, първото, което ще купят, само той да започне работа. Ляга на чаршафите, направо с обувките, без никаква мисъл в главата, без идея как да й каже, така че тя да не го намрази завинаги.

А тя застава до него, изправена и очите вече са пълни със сълзи, и го хваща за ръцете и го тегли, стани, моля те, кажи ми какво ти е, не ме плаши така. – Не виждаш ли?, я пита той, а тя отваря очи широко, широко и трескаво опипва лицето му, тялото му. Какво се случи? Някой нападна ли те? Направиха ли ти нещо? Какво да видя? Нищо не виждам! Не си ранен.

И тогава той вдига ръката си, бавно, едва-едва, сякаш е парализирана. Погледни! А тя гледа и пак не разбира. Но какво ти е? Боли ли те някъде? Не! Не ме боли, обраха ме! А тя почва да хлипа и се вкопчва в него, косата й е мокра, от жегата, но той вкарва пръсти в нея и също му се иска да плаче, но не може, защото мъжете не плачат. Добре ли си, биха ли те, какво стана, разкажи ми, да отидем на лекар! И той се отприщва и всичко й разказва, а тя го слуша занемяла, с огромни теменужени очи, и той най-после млъква и тя го гледа, а очите й стават все по-големи и изведнъж прихва в смях, и отмята глава назад и се смее толкова дълго, че накрая започва да хълца, защото няма въздух и го прегръща, и малко плаче, а после пак се смее и накрая изтърсва ни в клин, ни в ръкав. Ох, аз направо помислих, че са те изнасилили! Така страшно изглеждаше, пък ти за един тъп часовник, и някаква халка, ахахахаххахаха, ох, лошо ми е, ще умра от смях, Иване, къде те намерих такъв образ! И после се смеят и двамата, много, много дълго, а после спират да се смеят и изведнъж стават сериозни и първо ръцете им се вплитат, после устните, а ние отклоняваме поглед встрани, защото някои неща не могат да бъдат споделени пред публика, те се делят само от двама, там, в жегата, която толкова лесно се забравя и никому не пречи, когато пламъчето в сърцата е достатъчно силно.

А днес, след 24 години, навън е все същата жега, и момчето и момичето пак се смеят, защото си спомнят онази случка. На безименните пръсти няма халки, те са грижливо прибрани в кутийка, защото момчето и момичето вече не са толкова млади и ръцете им се подуват в топлото, но в къщата е прохладно, а за четиримата сина един часовник нямаше да стигне така или иначе, затова ще им купим нови, техни си, а може би те ще ги пазят някой ден за своите синове.

Важното е, че пламъчето още грее и не се плаши нито от жегата, нито от годините, по-трайно излезе от халки и часовници. Те, тези пламъчета, в очите и в сърцето, най-трудно се гасят, така ми каза веднъж една циганка, може и да е била баба на онзи хитрец с лъскавите, черни обувки. Халал да му е печалбата, аз си имам моето момче и никаква жега не ме плаши, докато още мога да се смея, и да плача с него.

/В статията е използвана илюстративна снимка от Стара Загора,1993 г./
Автор: Мария Пеева
Източник:mamaninja.bg

Научете повече