„Провинциалистката” – така се казва следващият случай, в който Народната милиция се сблъсква с неуловимия сериен убиец. Всъщност никой не мисли, че става дума за такъв вид престъпник, защото по това време връзка между отделните случаи не се прави. Зловещият престъпник извършва делата си хаотично, без никаква логика или реална причина. Това пречи на следователите да намерят нещо общо между жертвите и от там да потърсят реална следа към него.

На 06.10.1979 г., в 16 часа на ул. „Ген. Липранди” в столичния квартал „Хаджи Димитър“ е открито тялото на Цветанка Станчева. Убита е с остър предмет. Лицето Н.Н. събира тухли от изоставена сграда, когато се натъква на зловещата находка. Особеното в случая е, че жертвата е заразно болна от сифилис, което насочва следователите към всички регистрирани болни, които не са посочили източника на заразата си. Поради особеностите на личния живот на Цветанка са заподозрени евентуалните й любовници, както и версията за психопат. Родена е 1960 г. в с. Мирково, Софийско. Започват масови проверки по кожно – венерическите кабинети. Логично се разпитва и персоналът на хотели, известни като свърталища на проститутки. Следвайки тази линия се установяват възрастни мъже и чужденци, които тя е обслужвала.

Цветанка е висока около 160 см, със стройна фигура, тъмно кестенява коса дълга до раменете и светло кафяви очи. Облечена е с черна вълнена блуза и дънки марка Levi’s. Тялото е предвидливо скрито под купчина парцали, но на местопрестъплението е открит отпечатък от палец и мъжки пръстен. Повечето от раните са нанесени по гърба на жертвата, която очевидно се е съпротивлявала и е успяла да пробяга известно разстояние.

Жертвата е от село, с родители земеделци. Има по–голям брат. Не успява да завърши училище, защото избягва с по – възрастен от нея мъж в с. Главница, но той я пребива системно. Продължава училище в Копривщица, но я изключват за лошо поведение, след което започва работа в ханчето на село Мирково. Там се запознава с Васил Деянов, който я отвежда в София, където се разделят и тя остава в града без легална работа.

Започва връзки с различни интимни приятели, при които живее през това време. Редовно „бръмчи” по модерните тогава заведения „Ялта”, „Пролет”, „Бяло агне”, „Преслав”, „Прага” и „Парк хотел Москва”. Следователите съвестно снемат отпечатъци от свидетелите намерили трупа. Търси се връзка с убийството на артиста Любо от бар „Ориент”. Агент „Антон” е внедрен сред група от проститутки, а агент „Орлин” започва да разработва средите на хомосексуалистите с цел изясняване на редовните й клиенти и контактите й  с „колежки”. В следствие на тези действия са арестувани Бореца, Курилеца, Бати и А. Узунов – известни столични сутеньори. Интересна част в това досие представлява бележка, която отбелязва немарливостта на оперативния състав. Посочва се, че свидетелите не са разпитвани незадълбочено и не се правят усилия да се разследват всички хипотези. За да се активизира работата, се създават специални анкетни листи, които да се попълнят за всички заподозрени. Постепенно разследването стига до лицето Цеца Арабката, която както подсказва прякора й обслужва предимно гости на страната ни от Близкия Изток и Северна Африка. Оказва се, че Цветанка за последно е видяна с оркестрант от бар „Ориент”.

Важният момент в случая е, че за първи път се прави предположение за връзка с друг случай – смъртта на Мариолка Найденова (Господинова), убита 17 дни по–късно. Тялото й е открито на 23.10.1979 в двора на „Строително управление 1”, на ул. „Козлодуй” No 4, с нанесени 36 прободни рани по него.

Сходството в двата случая дава основание на МВР да разкрие делото „Садиста”, обединяващо подобен род престъпления. По време на него са проверени 600 психично болни. Оказва се, че Цветанка е любителка на груповите забави с известни в подземния свят герои. Милиционерите разбират, че преди време е хващана в неудобна ситуация с трима осъдени за изнасилване в залата по борба в Дианабад. Докато четях документите попаднах на цветущи прякори на престъпници от онова време като Бай Слави Бръснаря – известен сутеньор, „Буби”, Катя Куцата, Насо Пора и др.

Допълнителни затруднения създават и фалшивите следи подхвърлени от разни самохвалковци, които искат да впечатлят един или друг събеседник. Лицето П.С., наричан Пешо, разказва пред една своя бивша съученичка и нейна колежка работещи в книжарница, как негов приятел, наречен Пенчо, често взимал момичета на автостоп и ги принуждавал да правят секс с него. Малко преди убийството двамата взимат обща позната от „Горублянско ханче”, с която имат полов контакт, след който се налага да пият антибиотици. Афектиран от тази дребна неприятност и чул за убийството, Пешо разказва пред двете жени как неговия приятел пречукал някаква болна от сифилис, която го заразила. Те съвестно съобщават в МВР, но се оказва, че и двамата хулигани имат стабилни алибита.

Крайната сметка е 154 лица, за които е установено, че са имали връзка с убитата Цветанка. 23 – ма са били интимни партньори с нея, 4 – ма със сифилис, проверени са 800 душевно болни и са проучени 45 сведения от агенти. Резултатът обаче е нулев.

По–горе споменах за злощастната съдба на Мариолка Господинова, което е сходно с това на предната жертва. Основните версии са ревност, психично болен или някой от бившите й съпрузи. Тялото е намерено до ламаринена барака на споменатите вече дата и място. В близост до него има кания от нож, монети, опаковки от лекарства, дамско палто, огледалце, портмоне, цигари БТ и НВ, презервативи, значка на ФК „Левски” и личен паспорт. В джоба й намират шперц. Трупът е в седнало положение, подпрян на купчина стари кабели. Съблечена е гола до кръста, като сутиена и блузата й са зад нея.

Мариолка е развеждана два пъти. Има 2 деца от първия си съпруг. С последния си съпруг сключва устна „сделка” да излиза 2 пъти в месеца с други мъже, тъй като той е възрастен и болен. Тя е с основно образование. За първи път се омъжва през 1962 г., но системните й изневери разтрогват брака седем години по–късно. За това време успява да зарази съпруга си с трипер и да остави съмнение в него за бащинството на втората им дъщеря.

През 1972 г. се омъжва отново, за да се разведе през 1974 г. За последен път сключва брак през 1979 г., който трае само няколко месеца, поради системното й нарушване на уговорката. Въпреки това тя остава да живее при бившия си съпруг.

При тази богата биография, логично първите трима заподозрени са кристално ясни. Първият съпруг обаче е бил на гости в твърде голяма компания. Вторият също гостува при приятели, при това с приспиване. Третият е в тежко здравословно състояние и умира малко след събитията. Интерес за разследващите представлява и младеж с психични отклонения, мечтаещ за реки от кръв и склонен към самонаранявания.

Оказва се че двете с Цветанка Станчева се познават, което и навежда следователите към мисълта за връзка между двете убийства. В това време мъж на име Цоньо занася оцапан с кръв костюм на химическо чистене. Съпругата му вижда в това повод да го „накисне” и донася в МВР. Оказва се обаче, че е участвал в разтърваване на побойници.

Установяват се 10 нейни любовници, през последните 3 години, но всичките се оказват извън всякакво подозрение. Заподозрян обаче е, вече доказаният убиец Стефан Христов, който на 30.12.1979 отнема живота на Георги Георгиев от ревност. Преди да извърши грозното си деяние, той заподозира приятелката си във връзка с неговия приятел Георги. Подлага я на нечовешки изтезания чрез побоища, пускане на кръв, заливане с вряла вода, в следствие на които тя признава за несъществуваща връзка. Подлудял от тези самопризнания, той издебва жертвата си дома му и го заколва. За съжаление на разследващите органи обаче, нито една улика не сочи към него.

В кървавия списък идва ред на Анжела Пантова. На 3-ти срещу 4-ти март 1980 г. тя е убита на гара Курило, близо до павилион за хранителни стоки, след което е пренесена в празен вагон. Преди това е била в парк-хотел „Москва”, след което в 23:10 се качва на трамвай 14 и от Централна гара хваща влака София – Лакатник, и слиза от него в компанията на 2–ма младежи. За разлика от останалите жертви, тя е получила един единствен удар с нож в гърба, след който бяга около 30 метра, преди да бъде удушена, а пред9и това вероятно и изнасилена. Тук се стига до прозрението, че жертвите са убити на места в близост до, които има връзка с трамвай номер 14. Поради съпротивата на жертвата се установява и кръвната група на извършителя – АВ.

Следващата жертва на нашия „герой” се казва Лилия Христова. Младото момиче изчезва на 24 март 1980. Сигналът подават родителите й. Проверяват се отделенията на Бърза помощ, приятели, роднини и настоящият й приятел К. Захариев. Със сигурност е установено, че до 22 часа на тази дата е била в дома си в кв. „Емил Марков”, след което излиза на среща с гаджето си. За ужас на всичките й близки, на 15 април 1980 г. тялото на Лилия е открито в парка „Христо Смирненски”. Жертвата е родена 1959 г. и е само 21 годишна. Дрехите й са свалени, но здрави, няма следи от алкохол, а дамската й чанта липсва. Логично първият заподозрян е мъжът, с който се е видяла последно. В обясненията си той разказва, че се познават от няколко години, когато след излизане с обща компания преспиват заедно и започват мимолетна връзка. Една вечер след посещение в дома на Христова, Захариев прави забележка на брат й относно чистотата в жилището и двамата се сбиват. Тогава те скъсват отношенията си и ги възобновяват малко преди убийството. Вечерта преди изчезването прекарват в дома му, където гледат телевизионният театър „Гешефти”. След това той я изпраща до спирката на автобус 74.

В хода на разследването се установява, че Лилия е имала многократни връзки с различни мъже, а от друга страна е жертва на домашно насилие и дори има поставена психиатрична диагноза „Невроза”.

Кръгът на заподозрените е тесен, а всички те имат адекватно алиби. В случая на К. Захариев, в негова полза свидетелстват и двамата му родители, които са били заедно с него в жилището му, след като той изпраща момичето. След няколкократни подновявания, делото е затворено.

За „десерт” на това грозно блюдо от убийства, идва ред на три опита за обири, които в крайна сметка разплитат възела, който се оказва неразрешим, въпреки къртовския труд на милицията.

На 20.03.1980 г. в асансьора на блок в кв. Надежда 1–ва част към 22:30 е заплашено с нож (наподобяващ този използван при другите случаи) младо момиче. 30 минути по–късно на ул. „Яков Латинов”, опитът вече е успешен и от девойка са отнети след заплаха 2 лв. Двете жертви дават сходно описание – млад мъж, висок около 170 см, строен и неможещ да изговаря буквата „Р”.

Фаталният ден за този софийски кошмар е 18 април 1980 г. В Парка на свободата млад мъж прави опит да откъсне златно синджирче от врата на разхождаща се жена. На близо обаче се оказва пъргав служител на реда, който го залавя. Заведен в близкия милиционерски участък, заловеният е принуден да даде отпечатъци, като този от десния му палец съвпада с намерения при убийството на  Цветанка Станчева. Какво точно казва в признанията си не можах да прочета, тъй като делото е предадено на съда.

Все пак се оказва следното:

Извършител на серията убийства е Христо Георгиев. Роден е през 1956 г. в София. Баща му Богдан е по професия шивач, а майка му Цветанка е предачка и сърдечно болна. Има двама братя. Богомил, който е бивш боксьор и известен на органите на МВР като агресивен тип и Евгени, който е с умствени аномалии. Парадоксално в случая е, че Христо е бивш служител на Народната милиция. В началото на 70–те е назначен в Автостопанство номер 6, но алкохолизма и несериозното поведение му пречат да работи адекватно. На 09.11.1978 г. започва работа към МОП СГУ, Второ автопатрулно поделение. В началото на 1979 г. започва системно да отсъства и на 10.07 1979 е уволнен. Остава тайна как този агресивен човек, минава ситната цедка на психотестовете за започване на работа в системата на МВР. Все пак след няколко години работа и доза късмет Христо Богданов Георгиев е предаден на съда, който постановява най – тежкото наказание на 28.08.1980 г.

След тази канонада от престъпления изводите оставям на Вас, уважаеми читатели. За себе си поне разбрах, че нищо не е от вчера и че престъпност и подземен свят винаги ще има.

Източник:socbg.com
Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР.
/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/

Село Луково се намира в Искърското дефиле, на 30-тина километра от София, между Владо Тричков и Реброво и преди Своге. От Централна гара София до там се стига с влак за около половин час. За малко повече, за около 45 минути се стигаше от гарата до Луково и преди 50 години, тогава, откогато го помня и познавам и аз.

В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век Луково, както и други малки селца по дефилето станаха популярни сред софиянци. Зажаднели да се откъснат в почивните дни от големия град, много от тях се „емнаха“ по живописните баири на дефилето, купиха си от местните жители – шопи по някой и друг декар земя (кога по-равна, кога по-наклонена и камениста) и с мерак и въодушевление започнаха да си строят вилички, да копаят не дотам плодородната земя, да  садят зеленчуци, овощни дръвчета и красиви цветя. Не бяха богаташи тези, които се юрнаха по Луковските баири. То тогава така или иначе всички или почти всички бяхме що-годе равни, големи богаташи както сега нямаше. Много от софиянците, които плъзнаха по баирите на Искърското дефиле, бяха водени от носталгията по селото. Известно е, че преди 1944 година около 90 % от българското население е било селско, след това хората се пренасочиха по-масово към големите градове, където учеха и работеха, но мнозина от тях „земята“ си ги теглеше. Та така за няколко години селцата и по-точно баирите над селцата в красивото Искърско дефиле се напълниха със софиянци. Обикновено хората тръгваха в петък след работа и се прибираха късно в неделя. През ваканциите децата оставаха там седмици и месеци с бабите и дядовците си.

Моите родители - лекари, също купиха място на Луково през далечната 1969 година. Докато се наканят, по-хубавите и близки места се бяха изкупили, за нас остана горе, високо в планината. Изкачвахме се от гарата нагоре по баира за около час, на връщане слизахме почти на бегом два пъти по-бързо. До нашето място не стигаше дори черният път, затова когато татко реши да построи виличка, камионът стоварваше цимента, тухлите и керемидите на около 200 метра от нас и всичко трябваше да се пренася на ръце. Преди той да построи виличката (предимно сам и с помощта на приятели), опъвахме понякога палатка и спяхме в нея през горещите летни нощи, развахме се на светулките и сушахме щурците.
 
Да – влаковете по дефилето бяха претъпкани с виладжии в почивните дни и пътуването беше далеч от комфортно. Да - планинската земя в района не беше плодородна. Да – повечето вили бяха скромни, построени от собствениците си с пот на челото и с много труд.  Да – на много от местата дори нямаше достатъчно вода за пиене и за поливане. Но хората бяха ентусиасти и за няколко години превърнаха тези иначе живописни, но не особено подходящи за живеене баири  в цветущи градини. Опънаха маркучи, изкопаха кладенци, построиха къщи, насипаха оборска тор, засадиха ябълки, праскови, круши, череши и вишни, ягоди и малини, домати, краставици, тиквички и боб. Цъфтяха акации, люляци, гладиоли, гергини и рози. Децата хапвахме на закуска от вкусотиите, приготвени от майки и баби, после хуквахме по баирите и от сутрин до вечер събирахме растения, гонехме и ловяхме пеперуди и бръмбари за училищните задания по ботаника и зоология, четяхме книжки, играехме на карти, на гоненица, на стражари и апаши. Родителите ни не се страхуваха да ни оставят по цял ден да играем сами, често си канехме приятелчета от училище на гости, техните родители също не се притесняваха да ги пуснат с нас в любимото Луково. От всички баири наоколо се чуваше смях, весела глъч, вечер татко огласяше баирите със свирнята си на собственоръчно изработена гъдулка, съседи се събираха, потропваха хорце и ръченица. Ако някой се оплачеше, че са му изгорели краставиците в сушата без поливане, все се намираше някой майтапчия да купи от Централния пазар в София най-дългите и дебели краставици и тайничко да ги нареди между изгорелите от сушата корени, за да зарадва съседа си следващата седмица с неочаквано богата и голяма „реколта“.  В неделя след обяд, грабвахме щайгите и кофите с набраното собствено производство, надувахме транзисторите, за да слушаме “Спорт и музика“ и футболните мачове по радиото и хуквахме надолу към гарата, за да хванем някой от влаковете за София.

Така живееха виладжиите на Луково и в другите села по Искърското дефиле преди 40-50 години. Спокойно и весело. Не луксозно, семпло, но затова пък щастливо.......
Какво остана от вилната зона на някогашното китно Луково 50 години по-късно и 30 години, след като дойде „демокрацията“?  Опустели къщи със заключени врати, съборетини, буренясали и непроходими дворове. Пустош. Някогашните баби и дядовци отдавна са си отишли от този свят, много от майките и татковците – също, а някогашните деца и техните деца и внуци отдавна не са стъпвали  по тези места, заминали да търсят щастие по чужбина или постоянно заети в големия град да свързват двата края или да „търкат” моловете, да гонят материалните благини /телефончета и „маркови“ парцалки/, с които ги изкушава съвремието...

Тук-там  е останал и по някой убиец или изнасилвач, самонастанил се в някоя от тези щастливи преди къщи, за да си живее там безнаказано. От време на време тези китни някога места ги посещава и полицията,  специални армейски сили, командоси, униформена жандармерия.  Търсят престъпниците. Дано ги намерят! Поне един или няколко от тях.  Но това няма да промени факта, че никога вече българското общество няма да намери онази сигурност, спокойствие и безметежност, които имахме преди.
Баирите над Луково никога няма да бъдат същите.....

Анелия Тодорова

Банско се намира в подножието на Северен Пирин на 927 m надморска височина. Отдалечен е на 56 km от Благоевград, 145 km от Пловдив и 150 km от София. Близо до града започва националният парк Пирин. През Банско протича река Глазне. Климатът е планински и позволява задържане на снежната покривка от декември до април, а алпийският характер на Пирин планина обезпечава отличните условия за професионален и любителски ски спорт. Има гара на железопътната теснолинейка Септември - Добринище. Югозападно от града има минерални води.
Вижте как е изглеждал Банско през 1974 година:









В началото на януари 1958 г. е завършена първата българска подземна водноелектрическа централа.
Разположена е близо до град Батак, в Южна България. Тя е част от каскадата „Баташки водносилов път“ –  една от първите хидроенергийни каскади у нас. Изградени са общо пет големи язовира. Водите, събирани от водосборния район, задвижват три водноелектрически централи –  ВЕЦ Батак, ВЕЦ Пещера и ВЕЦ Алеко, с обща мощност 226 MW, които произвеждат средно годишно по 796 000 000 kWh електрическа енергия. Официалното откриване на цялата система е на 6 септември 1959 година.

Каскада „Баташки водносилов път“ е един от най-сложните хидрокомплекси, построени със замисъл да се оползотвори богатият валежен отток на Западните Родопи. Състои се от три стъпала с основните водохранилища – язовир „Голям беглик“ и „Батак“, и трите деривационни ВЕЦ – „Батак“,“Пещера“ и „Алеко“.

Идеята за строителството на електроцентрали в поречието на река Въча, като се използва водосборния район в Западните Родопи (Баташкия водносилов път), възниква още през 1920 г., когато инж. Иван Мавров я предлага в труда си „Архив на водните сили в България“. Тази идея се лансира и по-късно – през 30-те години от инж. Тодор Романов. През 1947 г. по идея на главния директор на Главна дирекция „Електрификация на България“ инж. Марин Калбуров, се провежда конкурс за цялостното оползотворяване водите на реките Чая, Въча, Стара река, Елидере, Сестримска река и Марица. От конкурсните материали се оформя идеята за възможно проектиране на три главни каскади „Доспад-Девин-Кричим“, „Баташки водносилов път“ и „Сестримска каскада“.

Идейният и технически проект за целия „Баташки водносилов път“ е разработен в „Енергохидропроект“ през 1951-1955 година.  Проектът включва язовири, изравнители и три централи – ВЕЦ Батак (подземна), ВЕЦ Пещера (подземна) и ВЕЦ Алеко (надземна).

Строителството на Баташкия водносилов път се извършва от създаденото за целта предприятие към „Хидрострой“ с директор инж. Ангел Петърчев и гл. инженер Иван Масленков. Главната част от този комплекс се развива по поречието на Стара река. Водосборната област включва речният отток, водите от дъждове и снеготопеж. За обезпечаване на необходимото количество вода се строят събирателни канали с голяма дължина. Водосборната област е кръстосана със събирателни тунели и канали, чиято обща дължина възлиза на 165 км, от които тунели 72 км и 7 броя дюкери с обща дължина 6 450 метра. Построени са водоводовите канали и тунели – водовод Бистрица, водовод Равногор, водовод Нова махала, водовод Гашни, водовод Беглика и други по-малки. С тях водата се насочва към язовир Батак, язовир Голям Беглик, язовир Тошков чарк, язовир Беглика, язовир Широка поляна.

Баташкият водносилов път е част от „Национална електрическа компания“ ЕАД – търговско дружество със седалище в София, изцяло собственост на „Българския енергиен холдинг“. Основната дейност на НЕК е производство на електрическа енергия, покупки и продажби на електроенергия, внос и износ на електрическа енергия. Производството на електроенергия се осъществява в 30 водноелектрически централи и помпено-акумулиращи водноелектрически централи с обща инсталирана мощност 2713 MW (2015 г.). Основната част от производството е концентрирана в централите от каскадите „Белмекен-Сестримо-Чаира“, Въча, Батак и Долна Арда.

Град Батак се намира в Западните Родопи, на 1036 м надморска височина в долината на Стара река, по двата ? бряга. Разположен е в котловина, заобиколена от всички страни с хълмове (бърда) 100-200 м над равнището му (Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилива скала, Галагонката и Бучете), а над тях се издигат върховете на Баташката планина, която на запад граничи с Чепинска река, на юг – с Доспатска река и язовир Доспат, на изток – с река Въча, на север – с Тракийската низина. Тук се намира защитената местност „Баташки снежник“. Недалеч от града са и едни от най-високите върхове в Родопите – Баташки снежник (2 082 м), Голяма Сюткя (2 185 м).

Батак се намира на 15 км по асфалтиран път от град Пещера, на 35 км от областния център Пазарджик и на около 55 км от Пловдив. На 15 км е от град Ракитово и на 27 км от Велинград.

Река Въча е десен приток на река Марица. Дължината и? е 112 км, която й отрежда 23-то място сред реките на България. Въча е втората по големина река в Родопите след Арда. Водите на реката и притоците и? се използват за електродобив (каскада „Доспат-Въча“). По течението на самата река са изградени язовирите „Кричим“, „Въча“, „Цанков камък“ и „Тешел“, които служат за генериране на електроенергия, напояване в Горнотракийската низина и осигуряват част от питейната вода на град Пловди. Стената на язовир „Въча“ е най-високата в България – 144.5 метра.

Река Въча не преминава в близост до промишлени предприятия, което способства за чистотата на водата. По нейното течение са разположени красиви и уникални природни феномени – Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, скалният монумент „Слона“. В района на село Михалково има топли минерални извори.

/соц.бг/

Заразени са по хетеросексуален път след ползване на жрици на любовта по африканските пристанища.
Според тогавашните закони на България, след тримесечно пребиваване в чужбина са се правели задължителни кръвни изследвания. По този начин се установява, че екипажът на акостиралия на бургаското пристанище кораб е заразен със смъртоносния вирус. Всички са шокирани. Седмици наред властите ги държат под карантина, а обществото ги заклеймява като прокажени.

Днес единственият оцелял жив от екипажа, чиято диагноза е ХИВ-позитивни е на 65 години и живее в селище край Бургас. След като научил страшната диагноза, семейството му го изоставило. Бургазлията 16 години е практикувал професията на моряка. Но заради болестта, моряшкият му живот е провален.
Така 4 години след като синдромът на придобита имунна недостатъчност е описан за първи път в САЩ той прониква и в България. С това се полага началото на HIV епидемията у нас. Първоначално оформеното “Бургаско огнище” се състои от 34 вирусоносители и заболели.

Поради липса на здравна култура, HIV позитивните продължават с безразборния секс и тук – и със съпругите си и със случайни бройки. Тъкмо така преди 30 години започва разпространението на СПИН на родна  почва. Постепенно вирусът, макар и бавно,  плъзва и из други райони в страната, като сред първите засегнати от него са в Габрово, Варна и София. Това става предимно по хетеросексуален механизъм на предаване по полов път.
Ето какво споделя по случая една бургазлийка, запозната отблизо с разпространението на смъртоносната зараза в края на 80-те, която обаче пожела да остане анонимна:

Аз съм от Бургас и въпреки че бях малка много добре си спомням зачестилите случаи в края на 80-те на мъже и жени отишли си от „някаква болест“. Мъжете обичайно бяха моряци, плаващи на дълги разстояния, а жените техни съпруги. Тогава под сурдинка се мълвеше за страшната диагноза „СПИН“, случаите зачестяваха.
Баба ми беше лаборантка и знам колко нелепо си отидоха сериозни и почтени жени – учителки, юристки и т.н. с двайсетгодишни бракове зад гърба си. Отидоха си от едното доверие към мъжете си. Да не говорим за тези от моряците, които освен съпруги си имаха и по няколко любовници във всеки град и без да имат информация за болестта правеха безразборен секс. По онова време, беше много „фешън“ да свалиш моряк, които бяха източник на валута и готини подаръци, които ги нямаше тук. Та кандидатки колкото искаш…

През 1986 г. е наблюдаван и първият болен от СПИН – танзанийски младеж, студент във ВМИ гр. Плевен, заразен в родината си, заболял в България и починал с разгърната клинична картина на СПИН. През 1988 г. почива и първият български гражданин (от групата на бургаските моряци) с клинична картина на СПИН. От 1989 г. заразените и болни от СПИН започват да се наблюдават и лекуват в инфекциозна болница в гр. София от екип от специалисти. Впоследствие в цялата страна има разкрита мрежа от стационарни легла за инфекциозно болни.
Понастоящем от ХИВ са заразени 120 милиона души по целия свят (и нови 5000 души се заразяват ежедневно!), 40 милиона от които вече са починали. По 5500 жертви на СПИН умират само за ден в Африка… В България носителите на смъртоносния вирус са около 3 хил. души.

www.faktualno.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив