Любопитно за етрополските зетьове и видео от сватба в чирпанското село Зетьово през 70-те

През 1971 г. се ражда идеята за празника на Етрополските зетьове
Те имат няколко девиза: „Ние сме за мирно съвместно съществуване!”, “ Искаме малко мир в къщи и любов навън!”,
„Зетят е оцелял, защото е... мълчал !”. Постепенно празникът надхвърля рамките на местно празненство и придобива форма на „Национален събор на зетьовете“,
А ето какво пише в Правилника на завряния зет.
Дефиниция: Всеки съпруг, който живее на територията на жена си или нейните родители, се нарича заврян зет. Същият е длъжен да тича като кон, да работи като вол и да мълчи като риба. Длъжен е да събува обувките си и да ги поставя винаги да гледат навън.

Общи задължения на завряния зет:

I. По отношение на бабата и дядото:
1. Да ги нарича мамо и татко.
2. Да твърди, че ги обича повече от собствените си родители.
3. Да не им възразява гласно и наум.
4. Да хвали таланта на дядо си и красотата на баба си.
5. Да не се скъпи да купува подаръци на баба си и да черпи дядо си.
6. Да кръщава всички свои деца на техните имена.
7. Да уважава и цени великия им род.
8. Да се скара със всички свои роднини.
9. Да твърди, че не би могъл да направи по-добър избор в брака освен с тяхната дъщеря.
10. Непрекъснато да им благодари, че за зет са избрали точно него.
Специални задължения на завряния зет:
1. Да не гледа чужди жени, даже и на снимка.
2. Да твърди, че няма по-хубава жена от неговата.
3. Да следи женската мода и от всичко да купува на жена си.
4. Да предава на жена си или баба си цялата си заплата заедно с фиша, не по-късно от четири часа след като я получи.
5. Да представя отчет ежедневно за всички разходи, ако му се разрешават такива. Може да не дава отчет ако е успял да укрие няколко стотинки от получената заплата.
6. Да не пуши в къщи. Разрешава му се да пуши на балкона или в двора.
7. Да пере с пералня, а може и на ръка за икономия на тока.
Права на завряния зет:
1. Да яде от общата трапеза колкото му сипе бабата и да пие  колкото му сипе дядото. При наличие на гости е длъжен винаги да се усмихва и при сигнал от съпругата му да се хвали от добрите баба и дядо и милата му, незаменима съпруга.
2. Да ползва сутрин тоалетната последен.
3. Може да яде нагризана люта чушка, люта ряпа, кромид лук, праз и др.
4. Други права няма!
На завряния зет му се забранява:
1. Да кани и приема гости.
2. Да черпи приятели
След 45-50 годишна възраст завряният зет се отделя от съжителство със жена си. Настяването му се извършва по хуманни съображения в лятната кухня, пристройка, таванска стая или мазе.

ВИДЕО:

Централен съвет на заврените зетьове
/Ретро.бг/

Научете повече

На 16 януари 1981 година,Бургас е скован от невиждана поледица

В сутрешните часове на 16 януари много служители и работници в Бургас закъсняват или въобще не могат да стигнат до работните си места. Улиците и тротоарите на града са заприличали на стъкло и хората се плъзгат като на шейна. След падналия дъжд и по-ниската температура се образува поледица. Още в 4,30 ч. от КАТ при МВР — Бургас, предупреждават дежурния в район „Чистота“ при „Благоустройствени строежи“ за опасността. Никаква реакция! Такива напомняния се правят и в 5, и в 6,30 ч., но пак безрезултатно.

Както се очакваше, много граждани трябваше да изпитат последствията от поледицата. При надлеза Бургас — Южното Черноморие автобуси, товарни и леки коли непрекъснато се пързаляха.

А според наредбите на окръжния народен съвет, всеки зимен ден дежурна кола на района е длъжна да проверява състоянието на този надлез и да разхвърля пясък или луга. Това обаче бе сторено с голямо закъснение. През това време в града и окръга стават 23 автопроизшествия.

Извършената проверка показва, че в район „Чистота“ разполагат с по 7 специализирани коли на смяна за посипване на заледените участъци с пясък и луга. Но тези коли не са били задействани в първите часове умишлено. Обяснението на ръководството е, че от опита през миналите години се знаело, че улиците замръзват едва след 6 часа. Меко казано, твърде странни разсъждения на едно ръководство. При това то е получило няколко предупреждения от отдел КАТ. Но кой да се вслуша в тях!

"Работническо дело",1981 година
*Използвана е илюстративна снимка

Научете повече

За дежурното "Няма" и дефицита по времето на социализма в НРБ

Дежурното „Няма!“ се произнася по различен начин от продавачите. При едни е учтиво от рода на „в момента няма“, или „за съжаление, вече свърши, при други е почти агресия, ярко изразено недоволство за прекъснатата блажена летаргия – „няма!“, „толкова отдавна няма“, дори „няма и надали ще има“. Потърпевшата страна – купувачът, извинете, кандидатът за купувач, реагира също разнообразно – от стоическата въздишка и мъчителния поглед, предшествуващ въпроса с обезкуражителния отговор, до скептичната усмивка и иронично повдигнатите вежди, с израза на лицето „Абе кво ме баламосвате! Ако ви бутне нещо човек или има връзки, ще има!“ Но и фаталистите, и скептиците рано или късно се изравняват в мислите си – връзки, връзки трябват, за да се набави отсъствуващото присъствие – дефицитната стока.

Нищо по-лесно да се достигне до извода: за да няма дефицит, трябва да има повече от дефицитните стоки. Получи се каламбур, в който се заплетох, но да потърсим другия отговор – как дефицитната стока да не бъде укривана от продавачите. И първо при тях.Вижте сега, това бельо наистина е кът – казва дългогодишна търговска работничка. Ако го пусна на щанда, веднага ще се изпари. А бройката ми е толкова, че само за моя мъж и за мъжете на колежките няма да стигне. Ами за началниците, дето са ни заръчали да им отделим бройки, за техните роднини. Ами за продавачите от съседните магазини, които ни услужват кой с банани и портокали, кой с по-хубаво месо, с бързосвършваща книжка. А за фризьоркта, за шивачката, за учителите на детето за моите роднини да не говорим – направо съм ги отписала от списъка… Този монолог пред кашона с бельо /най-обикновени мъжки гащи/ би могъл да продължи до безкрайност и да драматизира до равнището на Шекспировите трагедийни герои, но по-важна е другата страна – продавачката, обвърза и с множество хора, нуждаещи се от дефицитната стока, а и нейната гладна точка: Защо да ги /про/давам на непознати. Аз и без това ща ги продам бързозо, а парите на близките ми /по една или друга от вишеупоменатите линии бел. авторът/ не са различни от парите на тия срещу щанда.

Но стоящите срещу щанда, макар че разбират доводите на продавачката, не им е все едно, че няма да приберат техните пари. Напротив – те мечтаят да им ги приберат, разбира се, срещу стоката. И често пъти, тъй като са извън кръга, прибягват към увеличаване на мизата, както казват комарджиите.

– Дълго отказвах пари – казва студент с временна професия продавач. Но започнаха да ми ги тикат по джобовете. Заедно с телефонните си номера и молба да им запазя това или онова. На никого не съм се обаждал, за никого не съм запазвал. И пак ми тикат – щурави хора – вчера ако са ми тикнали двулевка, днес слагат петолевка.

Като бивш продавач, с четиримесечен стаж, на килими и мокети авторът на тези редове може да потвърди думите на студент-продавача. Нещо повече – би могъл да ги каже вместо него. Оттогава, отпреди десет години е и случката, когато купувачите не разрешиха скриването на дефицитна стока в склада…

…8,25 часът. Пет минути преди отваряне на магазина. На вратата – опашка от десетина души. Дали не закъснявам? Или магазинът е бил разбит нощес? Но защо в такъв случай няма милиционерски униформи наоколо? Нищо подобно – катинарът си виси на вратата. А хората пишат някакъв списък, уточняват реда. Задава се управителят с ключовете. Тълпата шуми: „Шейсет парчета са, не могат ни излъга“, „Мен за два ме запиши“, „Да не кривнат някъде по пътя с камиона“, „Ами, ще кривнат, мъжът ми, мъжете на Иванова и на Добрева са по петите им с колите, от Илиенци пътуват след тях.“

Туй пък що беше? Отваряме магазина, след нас нахълтват хората. Поставят списъка на касата. Следва ултиматум – „Това е списъкът, на други няма да давате, знаем бройката“. „Каква бройка?“ – пита управителят. „Леле тоя се прави на утепан, как каква? – на килимите тип персийски!“ Най-куриозното бе, че бройката беше точна, купувачите сами стовариха килимите, платиха ги и си ги отнесоха…

Може би това е изход, а?… Кой знае?

-Как да предотвратим криенето на дефицитни стоки ли? – преповтаря въпроса ми народен контрольор. – Че вие сам го казахте – като престанат да бъдат дефицитни, като ги има. Да не си кривя душата – и аз се обръщам към продавачите за туй или онуй да ми запазят. Що да сторя? – от години нещо все липсва.

Без претенции за изчерпателност по „нормалния“ дефицит – толкова. Но има и други видове – изкуственият например…

Виждали сте по пазара – пребрадени с шарени кърпи мургави жени и девойки предлагат игли. Не бързайте да се присмивате на цената, на която се предлагат и ако нямате този артикул, а имате нужда от него, платете, макар и повече. Появата на игли на пазара означава, че няма да ги намерите никъде другаде. Те са… изкупени. Вече не по такива спекулативни съображения причина за изкуствения дефицит ставаме и самите ние. Напатили се от времената, когато тоалетна хартия ,,и зъболекар не може да ти намери“/ това е израз на мой приятел, който счита, че най-големите връзкари са зъболекарите/, щом я видим по магазините, купуваме в самозабвение, с чували, на „огърлици“, на кашони. Ще ми възрази някой – не съм виновен за сривовете на пазара – запасявам се. Да, но като си накупим по половин стая тоалетна хартия всички и престанем да я купуваме за една или две години, като нищо някой планиращ орган ще отчете, че „стоката не се търси“ и ще разпореди намаляване, не дай боже спиране на производството. Шега ли? Дано да излезе шега!

Авточастите са равни на автодефицит. С всички произтичащи от това обстоятелства. От тяхната липса губят най-много автомобилистите, а за сметка на тях печелят легалните, полулегални и нелегални частни автомонтьори, а и държавните такива между прочем. В магазините за авточасти години не намираш елементарни неща. Куриозният случай ме запозна с човек, който в продължение на три и половина години, с изключение на отсъствието му от града и празниците, всекидневно посещавал един от столичните магазини с един и същ въпрос за три до четири вида резервни части. Отговорът бил – няма. Не се случило както във фейлетоните – не завързал флирт, нито роднински връзки с продавачките, а може би там му е грешката. По неговите думи излизаше, че три и половина години не са внасяни такива части. Опитах и аз. Първо ми казаха, че се внасят, но отиват по сервизите, после, при намек за анкета и проверка на фактите, ми казаха, е да, но бързо се разграбват. Какво пък – не бил късметлия човекът. Но докато водех тези поучителни разговори, на другия край на щанда се водеха други, не толкова поучителни, но затова пък къде-къде по-резултатни – хората с комбинезони на автомонтьори и полушубки тип „шофьор на тир“ излизаха с пакети, увити още в склада. Запитах: „Не продадохте ли на тях това, което отказахте на мен?“ Отговориха: „Не, съвсем друго“, и ми показаха бележки и фактури с други наименования.

Вярно, в пакетите не ми дадоха да погледна, но пък къде по-убедително говори една фактура: „гърне на ауспух – цена толкова и толкова лева“. Да но аз знам, че ауспухното гърне /в големи наличности в магазина в момента/ има форма и размери, различни от автомобилния фар. Още повече че във фактурата пишеше „Гърне 2 бр.“

Разновидност на пакетите, увити в склада, са надписите, кога акуратно изписани, кога надраскани набързо – „стоката продадена“, „фактурирана“ или просто „Деркова“, „Пармезанов“, „Паниковски“. Вярно, среща се и действително продадено, но правилникът забранява продадена стока да се държи в магазина. Е, правилникът си е правилник, човешко е да има изключения. А и това разпореждане не решава нещата.

А какво да кажем за пакетите, които пристигат директно в кабинетите /простете нетърсената рима/. Да не се занимаваме с тях ли? Добре, няма!

Днес всеки има достъп до телефон, до служебен, до домашен, до двата. Процентите ще каже статистиката. Важното е, че всички те ден и нощ звънят, по всяко време: „Слушай, намери ми това и това“, „намерих ти търсеното“, „еди-къде си има еди-какво си, но ти трябва да…“, „помогни, брат“, „ще ти намеря“. …Връзки, връзки, връзки… Телефонни и лични, роднински и началнически, интимни и търговски. То какво излезе – трябваше да пиша за дефицитната стока, а пиша за връзките. Отклоних се. Дали се отклоних наистина?! Един момент, че звъни телефонът.

Сп. „София“, 1987 г.
Източник:www.socbg.com

Научете повече

Спомени от едно незабравимо детство :Когато играехме в строежа на хотел "Ленинград"

Като строиха хотел "Ленинград"- сега "Санкт Петербург", остана едно голямо езеро - пълно с вода, уж за някакъв басеин, който дълги години не се построи. Тогава строиха и моста на Васил Априлов, та от там си взехме едни огромни и дебели стериопори. Издълбахме ги, и си направихме лодки.

Имаше едни в квартала "Татко Барба" -(тежеше над 120 кила, 2 мерта висок, дебел - анцузите му правеха по поръчка) и Джон, пълна противоположност - кинта и двайсе, 50 кила с мокри дрехи. Те бяха неразделни.

Един ден идват на нашите пейки. Точно бяхме акостирали лодките (използвахме ги за морски бой). Изведнъж Татко Барба, го осени нелепата идея, с Джон да се повозят на лодка.

Първо седна Джон на носа, Татко Барба внимателно подходи одкъм обратната страна и......лодката заседна в плиткото.
Е, добре - ще ги бутнем. Бутай бутай - с триста зора вкарахме лодката малко по навътре. Последен тласък и отплаваха. Да, ама как отплаваха.

Джон високо, почти в небесата, изпънат назад за баланс, а на татко барба...ластика на анцуга току се подлизва във водата. Един да кихне .. и са се обърнали. И така в тази нелепа конфигурация се понесоха бавно из гьола. Татко Барба, много внимателно гребе с едни малки гребълца, прилича на възседнал някаква малка табуретка, отдалеч, ще кажеш, че се носи по водата ей така, без нищо. Идилия.

В този момент на някой му хрумна идеята да ги пораздвижим малко. Извадихме жилките и като се почна. Фиууууу - пльос, на един метър от тях. Фиууу, фиууу.... Татко барба в един момент направи най после едно необмислено движение да се предпази, и......тук човешките думи са слаби да опишат случилото се после.

В един момент видях Джон с разперени ръце във въздуха. Лодката се изправи до край, Тако Барба изчезна по гръб във водата, лодката вече празна от огромния си товар го захлупи.....след малко цопна и Джон.

Жоро
Източник:www.tialoto.bg

Научете повече

"С дъх на тютюн" и любопитни факти за изделията на фабрика „Томасян"

Цар Борис оценявал високо не само изделията на фабрика „Томасян", но и управленските умения на собственика й Арменяк Томасян. Синът на пловдивския индустриалец Томас се завърна при корените си след близо половин век живот в Париж

Няколко стари цигарени кутии - картонени и луксозни метални от някога популярната марка „Томасян", се пазят като реликви в аристократичния пловдивски дом на тютюневия магнат Арменяк Томасян. Според Ервант Хугасян, внук по майчина линия на индустриалеца, управлявал една от най-големите тютюневи фабрики в България до средата на миналия век, това вероятно са едни от последните й изделия. Късовете висококачествен тютюн са престояли повече от половин век на таванския етаж в къщата, с времето са загубили аромата си, но марката „Томасян" още е символ на изтънченост и разкош. През първата половина на миналия век тя е сред най-желаните. Цигари „Томасян" се пушат в царския дворец, фабриката произвежда за царското семейство специална серия от селектиран тютюн. Цигарите са предпочитани и от интелектуалците, от заможните предприемачи, от жените, търсещи еманципация.

Леки са, от най-качествен тютюн

Имали са пазар предимно в Близкия изток, в Западна Европа, намирали са добър прием и в Египет. На международните изложения, в които са участвали, са отличени със златни медали, а народът дори ги е възвеличил в рими: „Ти пушиш цигари Томасян, аз пък муфтаджян."
Ервант открива запазените като по чудо пакети с папируси през 2008 г., когато започва реконструкцията на сградата, която унаследил от дядо си. Преустроил е изцяло таванския етаж, днес можеш да се изгубиш из 12-те му стаи, толкова са и на втория, но преди това продал първия, за да финансира грандиозния си проект. Най-накрая отворил в избеното помещение и галерия в памет на майка си Ексапед, наричана от всички Алис - известна пловдивска красавица. Майка му цял живот мечтаела да си има малка галерийка за изящно изкуство, но починала в Швейцария малко преди да осъществи дълго планираното пътуване до родината. Не успяла да види бащиния си дом, изцяло подновен от сина й.

Всъщност Ервант пристига в Пловдив от Венесуела, където е живял през последните 10 години. Идва в България след 55 лета бродене по света, за да е по-близо до възрастната си майка. „Все пак България и Швейцария са в Европа, а разстоянието помежду им се взима за два часа по въздух. Едно пътуване от Венесуела до Пловдив ми гълташе три дни", отбелязва арменецът с швейцарски паспорт, иначе гражданин на света по мироглед и сърце.
Живял е и в Париж, и в Бразилия, но избрал родината за есента на живота си и се върнал при корените си. Преди година същото решение взел и вуйчо му Томас Томасян, син на фабриканта Арменяк Томасян. 83-годишният електронен инженер пристига в България след близо половин век живот в Париж. Сега е намерил подслон в старчески дом в село, близко до Пловдив. Само за десетина минути стига до племенника си. Отбива се често - поне по два пъти седмично. Така и не създал семейство, а зрението му вече е силно намаляло, има нужда от помощ, но защо да натоварва с грижи племенника? Решил да отиде в социален дом за възрастни без никакви предразсъдъци.

Ервант разказва с усмивка една любопитна фамилна история, свързана с красивата сграда, днес паметник на културата. Дефакто през 1947 г. старият фабрикант лишава от наследство единствения си син Томас Томасян, както и дъщеря си Алис и преписва семейния имот на него, новородения си внук. „Бил съм единственият чужденец във фамилията Томасян, а народната власт не е имала право да отнема имотите само на чужди граждани. Затова дядо ми дарява дома си на мен. По времето на социализма дълги години получавах символичен наем за сградата", разкрива умния ход на дядо си Ервант Хугасян, който

се ражда в София като персиец

въпреки че във вените му тече двустранно арменска кръв. Сега се смее: дори не разбирал какво пише в паспорта му на персиец. Историята около чуждото му гражданство е наистина любопитна:
Дядо му по бащина линия, също Ервант Хугасян, бил златар по професия. Държал дюкянче на една от централните софийски улици, изработвал красиви бижута, но и предлагал часовници, които внасял от Германия и Швейцария. Бил представител и на известната марка за луксозни порцеланови сервизи „Розентал". Покрай търговията си старият Хугасян обикалял и Азия, с лоялността си бързо печелел уважение навсякъде. През 30-те години бил изпратен като български консул в Персия, а персийците го направили свой почетен гражданин. По-късно персийски паспорти взели и двамата му синове. По-големият Вартакес Хугасян се отказал от българското си гражданство през 1946 г. Народната власт го подгонила като богаташ, нарочила го за наследник на много злато, вкарала го и в затвора за две години. Вартакес предал персийското гражданство и на сина си. А то спасило от национализация имота на фамилията, допринесла за възникването на фабричната тютюнева индустрия в Южна България след Освобождението и за доброто представяне на тютюневите ни изделия на световните пазари.

В основата й стой българският арменец Магърдич Томасян, чиито предци се преселват в България 200 години по-рано. През 1872 г. заедно с Кеворк Гарабетян, който става негов зет, предприемчивият пловдивчанин разкрива малка примитивна работилница за рязане на тютюн и наема 15-ина работници. През 1885 г. Томасян и Гарабетян създават предприятие „Тютюноработилница Златен лев на М. Томасян и сие", а още на следващата година облекчават труда на работниците си, като купуват първата у нас машина за рязане на тютюн с ръчно въртящо се колело. В първите години на ХХ в. към резачката е приспособен мотор от 5 конски сили, а през 2011 г. с вноса си на

машини за свиване на цигари

тютюноработилницата на Томасян става най-модерната в България. Мъгърдич Томасян умира през 1923 г,. а жена му и синовете му - Арменяк и Томас, взимат в свои ръце фабриката, пренасят я в нова сграда, автоматизират я с най-нови английски машини и преименуват фирмата на „М. Томасян и синове". По-големият брат в семейството Томас Томасян завършил медицина в Женева, работил две години в тамошна болница, а по време на Първата световна война неведнъж е играл шах с Ленин в едно женевско кафене, където двамата се засичали. Томас Томасян умира млад, едва 43-годишен през 1932 г., и фабриката остава изцяло в ръцете на Арменяк, който успява да я издигне сред най-успешните десет предприятия в страната. През 30-те години от нея само за една смяна излизали по 1 милион къса цигари. Влизането му в тютюневия бизнес обаче става с фалстарт. По поръка на баща си Арменяк трябва да закупи сапун за работниците в производството. Той избира най-хубавия, с дъх на рози. Ароматът от етеричното масло обаче проникнало в кожата на ръцете им, оттам и в ръчно пълнения тютюн и това наложило тонове цигари да бъдат бракувани. След национализацията през 1947 г. производството й се влива в цигарения комбинат „Родопи", а в старите тютюневи складове, които и до днес се намират на бул. Руски" в града, се настанява Стоматологията на пловдивския Медицински университет. Днес сградата е празна и чака богат инвеститор. След реституцията наследниците й са 12, а толкова много хора трудно приемат едно мнение.

През втората половина на миналия век фамилията се разпръснала по целия свят. Ервант е 6-годишен, когато през 1953 г. семейството му напуска България. Емигрират в Швейцария, където е братът на баща му. Ервант завършва икономика и право в елитен парижки университет за политически науки, а негов състудент е Доминик Строс-Кан - бившият шеф на Международния валутен фонд. За видния си състудент Хугасян казва с усмивка: „Не успя да вземе държавните изпити от първия път."
Добрият старт дава възможност на Хугасян да стане търсен в цял свят финансист консултант и специалист по корпоративен бизнес. По време на престоя си в Швейцария той е директор на Париба банк.

Във Венесуела - страната, за която заминава след Бразилия, основава своя мениджърска фирма, която се занимава с корпоративни сливания, с мениджърско управление на големи компании и закупуване на акации. Връщайки се в България, взима със себе си и Елена, изтънчена перуанка, с която преди три години сключва у нас първия си брак. За съжаление късното му задомяване го лишава от възможността да остави наследници. В семейството си пък е единственото дете. С него и с вуйчо му Томас

този клон на фамилията прекъсва

Томас, синът на Арменяк, е 17-годишен, когато Народната власт отнема тютюневата фабрика от баща му. Същата година той става студент в Политехническия университет в София. Заминава за Швейцария 33-годишен, но скоро се установява трайно в Париж. Във френската столица работи по специалността си като електроинженер. За периода, в който бащината му фабрика е във възход, днес разказва: „Най-големият производител на цигарени изделия беше Картела, след нея фабрика „Томасян", след нас беше пловдивската „Тютюнджиян", после старозагорската „Слънце". Между тях нямаше конкуренция, всички бяха с узрял манталитет, всеки си имаше територия на пазара. Разковничето за успеха на баща ми беше силната му социална политика. Той смяташе, че когато работниците са доволни, печелят всички. На всеки 1 май се опъваше широка трапеза, край която се събираха всички работници и техните семействата, лятно време пък получаваха безплатна почивка на море. Социално ориентираното му управление обаче не допадаше на Асоциацията на индустриалците и тя го отстрани като свой член."

Цар Борис пък цени високо не само изделията, които фабрика „Томасян" произвежда, но и управленските умения на собственика й. Затова и през 1937 г. той го кани за министър на търговията, но Арменяк Томасян не приема предложението да влезе в политиката. Три години след национализацията народната власт също му предлага пост - да стане главен технолог на национализираната вече фабрика, но Арменяк отново отказва. Когато му отнемат фабриката, той е 53-годишен. Понася политическите промени мъжки, без да се вайка, въпреки че фабриката е всичко, което има. След 1947 г. не успява да си намери друга работа, семейството заживява със скромните наеми на няколкото останали им магазинчета и с малкото спестявания, които му останали. Всичко останало индустриалецът е инвестирал във фабриката, като само за техническото й оборудване похарчил над 1.780 млн. долара. Бившият фабрикант не желаел дори да напусне страната, въпреки че и дъщеря му, и синът му живеели вече зад граница. Едва 76-годишен и вече много болен заминава за Париж при сина си Томас, но само след година умира далеч от своята родина.

Преди година Ервант Хугасян решил да прибере отново в родината най-близките си. Донесъл от Париж урната с праха на дядо си Арменяк, взел и праха на майка си и баща си от Швейцария и ги събрал всички на едно място - в Пловдив. „Софиянец съм, но още от малък много обичах този град. В столицата през ония години нямаше храна, а в дядовата къща винаги се намираше нещо вкусно. Много ми харесваше и дългото пътуване с влака - пуф-паф, пуф-паф", усмихва се широко внукът на тютюневия магнат.

Ервант Хугасян пуши, но не посяга към цигарите, предпочита да пафка лула, натъпкана с ароматен луксозен тютюн. В една от многобройните стаи на пловдивския му дом е наредена завидно богатата му колекция от лули. Ервант харесва всичко красиво и не спира да се наслаждава на хубавите неща в живота дори на 66. Казва, че в същото време много му се работи. Би искал и той да даде нещо на България. Готов е даже да дари на финансовото министерство компетенциите си в областта на финансовия инженеринг, но никой не се сеща да го покани.

-Искра Ценкова-
Източник: www.temanews.com

Научете повече