Разказ на един пилот: Как с два изтребителя пазехме денонощно и София

Кацал съм с МиГ-23 на летище “Балбек” в Крим
Като пилот във ВВС се уволних през 1989 г. Завърших Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1961 г.

Този випуск е единственият у нас без авиационна жертва. Ние не оставихме майки с черни забрадки, жени вдовици и деца сираци.

Летял съм на всички типове изтребители, без МиГ-29, които бяха на въоръжение. За времето си всички бяха добри и много надеждни самолети. След 10 ноември, когато започна съкращението на армията и на ВВС, първо посегнаха на изтребителите МиГ-23. Защо ги ликвидираха, нямам обяснение, но бяха много добри бойни самолети. Пет години съм летял на тях. Те имаха система за автоматично управление. Това означава, че полетът може да се програмира и самолетът,пише epicenter.bg

да изпълни сам заход за кацане

Ние съкратихме сериозно армията си, докато Турция и Гърция не махнаха нито един войник. Сега се твърди, че политиците, а не военните, ще опре­делят какъв нов изтребител ще купим. Навярно защото те прогнозират армията в какви мисии ще участва. Моето мнение е, че войската ни трябва да се учи да брани Родината, а не да ходи на мисии зад граница и да воюва срещу чужди народи. 18-и изтребителен авиационен полк, който командвах, бе базиран на летищата в Доброславци и Габровница.

Полкът бе въоръжен с МиГ-23. Тогава имахме 36 бойни самолета и осем учебни. Неговата главна задача бе заедно с Първа зенитноракетна бригада и Първа радиотехническа бригада (локаторите - б.а.) да предпазва и да не допуска разузнаване и удари от въздуха по обекти на територията на страната и на войските, западно от линията Русе - Свиленград. Тоест, охранявахме две трети от територията на страната. Това бе нашата зона за отговорност с особено внимание към София, Перник и Кремиковци. Разбираемо е, защото това са едни от най-важните стратегически обекти на държавата. София - като столица, Кремиковци - тогава бе най-големият металургичен комбинат на Балканите, Перник - заради металургичния завод, рудниците и топлоцентралата. Така че основната ни задача бе да предотвратяваме удари на противника със самолети и ракети.

През 1986 г. нашият авиополк участва в дивизионно тактическо учение с предислоциране в нов район извън страната - на полигона „Ашолука“ в СССР, до гр. Астрахан. Тогава за първи път наши пилоти участваха в стрелби на полигон зад граница с родни МиГ-23. С изтребителите прелетяхме до Астрахан. Това са 2250 км в едната посока. От България излитахме през пет минути по двойки, общо 12 изтребителя. Наложи се да кацнем междинно на летище „Балбек“, до Севастопол в Крим, за дозареждане с гориво. Самото летище е на брега на Черно море. След като заредихме изтребителите, се отправихме към Астрахан. Там на полигона в пустинята ни бяха планирали да свалим четири мишени на малки, средни и стратосферни височини в насрещен курс с бойни ракети. Като казвам стратосферни височини, имам предвид над 12 000 метра. Дотогава такива задачи не бяха изпълнявани от нашата авиация. Справихме се блестящо и руснаците ни

поставиха оценка „отличен“

Астрахан е разположен до р. Волга, а летището е на десния бряг на реката. Полигонът пък бе доста далече в пустинята. Руснаците се отнасяха много добре с нас, приятелски, като братя. Не мога да се оплача от битовите условия и от храната, които ни предложиха. С шефа на центъра полк. Меляхов дори летяхме заедно за разузнаване на времето.

По линия на Варшавския договор руснаците често ни пускаха самолет „нарушител“ за проверка на дежурните сили и средства (сега същото го правят и от НАТО - б.а.). Искаха да видят дали навреме ще се вдиг­нат изтребителите и дали ще прехванат „нарушителя“. А ние го прехващахме с учебни пускове. Има си специална фотоапаратура, която фиксира действията на пилота - самия захват и пуска. После данните се снемат, дешифрират и анализират. В командния пункт на полка се изобразява целият полет на „нарушителя“ и на дежурните изтребители. Ако има отклонения от страна на пилотите, се правеше разбор. Посочваше се какви са грешките и какви биха били последствията, ако ситуацията е реална. Руснаците

въобще не ги интересуваше какво е времето

- сняг, дъжд, студ или пек. Това нямаше никакво значение. Пускаха „нарушители“ и ние трябваше да се справяме. При бойно дежурство сме излитали при всякакви условия, защото така ще бъде в една реална война. Ако времето не позволяваше обратно кацане в Доброславци, приземявахме се на летищата в Габровница или в Граф Игнатиево. Постоянно имахме два дежурни изтребителя - в Габровница или в Доброславци. Това означава, че София се пазеше денонощно от два бойни самолета (сега са два в Граф Игнатиево за цялата страна - б.а.). Особеното бе, че сутрин дежурните изтребители се сменяха на изгрев-слънце, а тези, които трябваше да застъпят в нощно дежурство, се сменяха 30 минути преди залеза. Това бе необходимо, за да могат да се подготвят за нощта. Отделно дежурни самолети имаше и в Узунджово, Равнец, Балчик, Граф Игнатиево.

Бойните дежурства и ученията бяха изключително важна и отговорна задача. Но от особено значение бе работата с хората. Военната професия е рискова и затова командирът трябва да притежава умения да ръководи колектив. Като началник съм се сблъсквал с какви ли не съдби и случаи. Командният пункт (КП) на полка бе на Ломски форт на околовръстното шосе на София. Една късна есен там се запали спалното помещение на войниците, изгоря целият втори етаж. Добре, че бяха успели навреме да изнесат автоматите.

Един войник палил печката в спалното, но за по-бързо разгаряне исползвал керосин. Разлял неволно от горивото по пода и когато печката лумнала, пламнал и керосинът. Той се уплашил и избягал. Аз отидох, когато пожарната вече бе угасила огъня и един огнеборец пишеше протокола за произшествието. Извиках началника на КП, бе един майор, и го попитах къде е войникът. Той ми отговори, че е в ареста. Наредих му да го доведе. Беше много мило и симпатично войниче и трепереше от страх.

Разказа ми, че е от София, близките му също били от столицата. Никога не е бил на село и не е виждал такава печка. Попитах го дали някой от поделението му е обяснил как се пали такава печка и се оказа, че никой не му е рязяснявал нищо. Наредих отново на майора да върне момчето в ареста и да се яви при мен. Думите ми към него бяха следните: „Ако искаш пиши, ако искаш помни. От този момент броиш 30 денонощия, след което ми докладваш, че всичко е наред, за да дойда да проверя дали спалното е възстановено, както е било. Утре изваждаш боеца от ареста и му разписваш книжката за пет дни награда домашен отпуск от мен. След това отиваш с него до спирката, лично го качваш на автобуса, стоиш, докато рейсът не тръгне, след което си свободен. Трябва да видиш, че той си е заминал за дома.“ Всичко стана, както заповядах. На 30-ия ден спалното на войниците блестеше като образцово. А боецът се върна жив и здрав. Защо го пуснах, след като бе направил такава жестока беля? Макар че момчето трепереше от страх,

в ареста бе защитено

Там нищо не можеше да му се случи. Но след като излезе, можеше да посегне на живота си и да се гръмне с автомата, ако проговори съвестта му, защото се чувстваше много виновно. Ето това бе страшното. Предвидих и този вариант и не биваше да допусна да се случи. Затова го наградих с домашна отпуска - да отиде при близките, да се успокои. А на майора наредих лично да го качи на рейса, защото от поделението до спирката също можеше да направи белята, ако реши. А след като вече е в рейса, в случай на фатален край всякаква отговорност отпадаше от нас. Но така или иначе тази драма приключи благополучно. Винаги в подобни ситуации е необходим индивидуален подход. Няма универсална рецепта как трябва да подходи командирът. Той трябва да решава според обстоятелствата.Вижте още:Спомен за Българската Армия в снимки от 80-те

Автор:
Евгени Генов (ПРЕСА)
Източник:epicenter.bg

Научете повече

Любопитно за шоумен номер едно на България

Отраства в строго семейство, където майката има основна роля и държи много на образованието.Той и сестра му са отличници. В най-ранна възраст става отряден председател на класа. В началното училище той е по-затворен, често тормозен от връстниците си и участва в много сбивания. Обича да прекарва повечето време в четене на книги.
Това е Слави Трифонов

Приет е в музикалната гимназия в Плевен. Партийното ръководство го предлага за комсомолски секретар и в края на първата учебна година го пращат на пионерски лагер в Кайлъка. Въпреки че се чувства неловко и не на място си там, той решава да участва във т.нар. „вечер на таланта“, където се представят различните отряди. Слави казва няколко смешки, научени наизуст от апокрифна аудиокасета на Шкумбата, записана на ролка и въртяна многократно на магнетофон Юпитер от самия него. Трифонов е изненадан от положителната реакция на лагерниците и дори го извикват на бис. Това той определя като превратна точка в живота си, която го отваря към живота и хората.

Първата му поява в телевизионното предаване Ку-ку е в един скеч, пародия на хеви метъл група, сниман в Студио 4 на БНТ през 1992 година. Довежда го Влади Въргала, който е прекъснал срещата му с тогавашната му приятелка в кафенето на Сатиричния театър. Трифонов си спомня, че го окичват с топузи и едно казанче от тоалетна чиния на гърба. Той свири на виола и дори има една реплика: „Мразя Росица Кирилова!“. Нужни са само две години, за да добие достатъчна популярност, за да се ориентира изцяло към шоубизнеса в България.

На 1 април 1995 година от зала 12 на НДК на живо по Канал 1 стартира „Каналето“ (приемано като продължението на „Ку-Ку“). От лятото на 1996 година Трифонов е и копродуцент с Камен Воденичаров и Любен Дилов-син чрез тяхната обща компания „ТриВоДи“ ЕООД. През 1997 г. в предаването „Каналето“ участва активно в протестите срещу управлението на Жан Виденов. Пред 1998 година при преподписване на договора за предаването с БНТ Камен Воденичаров се опитва да направи това не от името на „ТриВоДи“ ЕООД, а от едноличната си фирма „Камен Во.Студио“ ЕООД, което води окончателно до разпада на екипа на предаването.

Използвани са  материали  от wikipedia

Научете повече

Вижте каква е била характеристиката от БНА на войник служил в армията през 70-те

В редовете на БНА е от 30.IX.19… година. Още от началото на службата се изяви като дисциплиниран и скромен военнослужащ.
Всички заповеди и разпореждания, които му се поставят, ги изпълнява точно и в срок. За проявена отлична дисциплина е награден от командването на поделението с домашен отпуск.

През време на службата си досега се изяви като тих, скромен, вежлив и се ползва с голям авторитет сред своите другари от поделението. Много е трудолюбив и инициативен, има положителни навици към физическия труд.Със своя личен пример и организаторски талант съумява винаги да поведе целия личен състав след себе си.

Склонност към употреба на алкохол няма. Има правилно изграден политически мироглед, не се поддава на идеологическата пропаганда и западното влияние.

/соц.бг/

Научете повече

През 70-те години Държавният съвет обявява амнистия - емигрантите ни /тогава ги наричаха „невъзвръщенци/ да могат да се завръщат без да бъдат съдени

Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,

там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,

но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…               Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.

Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,

назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг

Научете повече

Напусна ни една легенда на родното българско кино

Почина актьорът и дългогодишен председател на Съюза на артистите в България Стефан Илиев. Поколения зрители го помнят от филмите: ”Господин Никой”, ”На всеки километър”, ”Васко да гама от село Рупча”, ”Куче в чекмедже”, ”Петък вечер”, сериала ”Под прикритие” и много други.

Роден е на 25 юни 1935 г. в Истанбул, Турция. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1958 г. Дебютира в ролята на Дженаро в "Лукреция Борджия" от Виктор Юго в Габрово. Работи в театри в Габрово, Плевен, Перник, Народен театър за младежта, Театър на поезията и естрадата, Театър "София", Малък градски театър "Зад канала".

Сред по-големите му роли в театъра са Авакум Захов в "Спящата красавица", Херцогът в "Скъперникът рицар", Поручикът в "Поручикът и Марютка", Браун в "Опера за три гроша", Гьорингв "Червено и кафяво", Вершинин в "Три сестри", Сър Оливер в "Училище за сплетни", Г-н Смит в "Плешивата певица".

Научете повече