Аспарух Лешников с жена си Сашка

Често българите не познаваме най-големите си звезди. Такъв е случаят с един от най-успелите и популярни за времето си певци – Аспарух Лешников. Мнозина от тези, които днес са чували името на позабравения тенор, го свързват с изпълнението на стари градски песни. Малцина обаче са чували, че през 30-те години на миналия век Лешников е сред най-популярните изпълнители в Европа. По това време той е част от германската джаз група „Комедиен Хармонистс“, която в зенита на славата си покорява дори САЩ, а на неин концерт присъства самият президент Франклин Делано Рузвелт,пише сайтът senzacia.net

Роденият в Хасково през 1897 година Лешников става известен на европейската музикална критика с псевдонима си Ари.

Той е един от шестимата изпълнители на вокалната група „Комедиен Хармонистс“. В разцвета на групата всеки от тях печели средно по 40-60 хиляди златни марки годишно, което е съизмеримо с доходите на най-големите филмови звезди на Холивуд.

Лешников попада в музикалния свят, след като е учил за царски офицер във Военното училище в София. Докато се готви за войник, съдбата го среща с големия български композитор маестро Георги Атанасов. Именно Маестрото е човекът, който открива уникалния глас на Ари и го насочва към музиката. Любопитен факт е, че един от добрите приятели на Лешников, докато учи за военен, е поетът Христо Смирненски. Двамата са почти връстници, а от приятелството им се ражда песента по стихове на Смирненски „Горчиво кафе“, която през 20-те години на миналия век покорява софийската младеж.
ВИДЕО:


През 1920 г. Аспарух Лешников окончателно се отказва от военното дело и се отдава на музиката. Първоначално започва да учи пеене при проф. Иван Вульпе, а две години по-късно заминава Берлин, където продължава музикалното си образование. На изпита за стипендианти в Щернише Консерваториум от над 180 кандидати Лешников попада сред четиримата приети.

С това стартира и вропейската му певческа кариера.

През 1928 г. талантливият българин постъпва във „Фридрихщадпалас“. Това е най-големият ревю-театър в Берлин. Няколко месеца по-късно Ари вече е водещ тенор на новосформирания, а по-късно превърнал се в легендарен секстет „Комедиен Хармонистс“. Следват стотици концерти у в цяла Европа. Гастролите на шестимата таланти оставят трайни следи в Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция, а черешката на тортата е Америка.

Докато групата гастролира, песните й са издадени на плочи в невиждан за времето си тираж. Щастливите дни за шестимата певци свършат, след като Адолф Хитлер успява да се добере до властта в Германия. Трима от шестимата изпълнители са евреи и престоят им в Германия става все по-опасен. Именно в този момент идва поканата за турне в Америка. В страната на неограничените възможности групата се разпада, защото тримата певци от еврейски произход отказват да се върнат в Германия. Там се връща Ари с двамата си колеги германци. Те, заедно с още трима изпълнители, създават групата „Дас Майстер Секстет“.

Въпреки че успехът им е несравним с този на „Комедиен Хармонистс“, все пак певците са сред най-популярните в Германия. Заради все по-безкомпромисното отношение на нацистите към джаза и тази група трябва да прекрати преждевременно живота си. През 1941 г. Аспарух Лешников се завръща в родината си след 20-годишно отсъствие. Само за три години той успява да запише и издаде над 100 плочи и да се превърне в един от най-обичаните български певци.

Истински тежките моменти за великия тенор идват след комунистическия преврат през 1944 година. Подобно на нацистите и комунистите смятат джаза за упадъчна музика, а старите градски песни са заменени от социалистическата естрада. За Ари следва дълга творческа пауза. През 1951 г. легендарният изпълнител е поканен за първи тенор от Георги Белчев, който опитва да създаде квинтет по подобие на „Комедиен Хармонистс“. Въпреки желанието и таланта на изпълнителите групата демонстративно не е забелязана от социалистическата музикална критика.

В началото на 60-те години на миналия век музикалната кариера на Аспарух Лешников секва завинаги.

В страховитата Държавна сигурност е получен донос срещу него, според който той е бил любимец на Хитлер и Гьобелс. Доносът, разбира се, е лъжлив, но на базата му на Лешников е забранено да пее. Въпреки това той успява да упражнява таланта си като певец в цирка – нещо, което се възприема като унижение от новоизлюпените социалистически звезди. Този период също е кратък. За великия Ари следват няколко години трудов стаж като метач в Борисовата градина. Докато той мете алеите, в края на 60-те години на XX век в Западна Германия започва преиздаването на плочите на „Комедиен Хармонистс“.

През 1976 г. Аспарух Лешников си отива от този свят на 81 години, в крайна бедност и останал само със спомените си за славните времена.

Източник:senzacia.net

Учих се на очукан „Москвич”, изпитът пред КАТ бе като 9-те кръга на ада
Една от най-големите злини на съвремието ни е войната по пътищата. Вярно е, че автомобилите са десетократно и сигурно многократно увеличени от времето на соца. Но има и друг проблем – шофьорските курсове, начинът на обучение, изискванията за придобиване на шофьорска правоспособност.

В далечната 1986 г., когато се записах на курс за любител шофьор, първите два месеца бях на обучение в зала в един от центровете на тогавашната организация ДОСО. Чак след това се качих на автомобил с инструктор. Това беше един очукан „Москвич“, който оставяше след себе си димна завеса, но поне имах инструктор, който беше изключително спокоен и готов да обяснява винаги всичко.

Спомням си, че преди да се явя пред КАТ, минахме вътрешен изпит, който се състоеше от две части – теория и практика. Решавахме листовки, след това ме препитваха устно само върху закона и чак след това се качвахме за изпитно кормуване. Провал на едно от трите места означаваше допълнителни занятия и сбогуване въобще с възможността да се добереш до изпит пред КАТ. Ако всичко минеше нормално, ти насрочваха дата за изпит. Отново първият изпит беше с листовки. След това следваше полигон. Изобщо – 9-те кръга на ада.

Днес това го няма и затова много често сме свидетели на почти сакати опити за паркиране или каквито и да е маневри, особено в натоварено време на претрупаните с автомобили улици.

Когато и това преминеше успешно, тръгваше градското кормуване с катаджията до тебе. Провал в един от трите етапа означаваше провал на целия изпит. Спомням си моите притеснения в деня на изпита, който реално продължи повече от 3-4 часа. На полигона имаше поне 7-8 фигури и задачи за изпълнение и катаджията ти посочваше произволно няколко от тях. След това – градско кормуване в произволно избран район. Вярно е, че часовете за кормуване не бяха малко, но все си мислех, че има нещо, което не знам, че някои улици просто не са ми познати. Моят изпитващ беше коректен човек, мълчеше, единствено ме насочваше по маршрута и като цяло излъчваше спокойствие. Спомням си и радостта, когато ми каза да паркирам и че съм взел изпита, пожела ми успех и безаварийно каране. Днес това са неща, които са сведени до пари под масата на тоя, на оня и после – защо ставали произшествия. Тогава ни учеха почтено, днес се чудят каква техника да наблъскат в колите и изпитите, за да спрат корупцията. А тя се вижда по крайпътните паметници.

Г. Николов
Източник:retro.bg

"У нас нас пипат здраво"...казва дежурния милиционер
Известният политически анализатор на „Литературная газета” Леонид Почивалов*  ме помоли да не го намесвам в случая             
… Социалистическо време, дни преди Нова година. Седим си с Льоня в търновско капанче на печен суджучец и червено от Джулюница. И изведнъж виждам как - на метри от нас! -  някакъв взема кожуха ми от закачалката и тръгва да си излиза. Това е екшънът в резюме. Ето го в подробности: през соца имаше практика наши и съветски журналисти да си разменяме гостувания - ние в СССР, те у нас - с цел „подготовка на  репортажи за крепката и нерушима българо-съветска дружба”. При един такъв „обмен” ми се падна честта да придружавам Леонид Почивалов, световноизвестния писател, полиглот, коментатор от най-авторитетния тогава в СССР седмичник „Литературная газета”, и да му съдействам. Трябваше да подготви той репортаж „В братска България преди Нова година”. Долетя Леонид в края на декември, посрещнах го на летището и веднага с кола отпрашихме закъм Търново, крайната ни цел. Посрещна ни инструкторка от местното БКП,

партията бе предупредена за високото посещение.

За първата вечер, рече жената, съм ви запазила маса в представителен ресторант. Предадох му това, а той: „Моля те, Наско, нека да е в обикновена кръчмица, да усетя истински страната ви”. Тя като чу, се втрещи: „Но как, да се излагаме, ще ме уволнят!” Ала що да стори, прие. Така се озовахме в пиратско кръчме на безименна тъмна уличка. И той веднага: „Чуваш ли какво си говорят ония двама на съседната маса”? Аз: „Онзи е излязъл от затвора и ще си надстроява къщата”. „А онзи на другата маса ?” „Ами … жена му изневерявала с някакъв и го търсел да го набие”. „Ето, ухили се Леонид, точно като при нас … а как, Наско, щях да чуя такива истории в официално заведение ?” 

И тук започна историята с кожуха. Мъж на средна възраст, слаб, прилично облечен, се запъти бавно към закачалката за дрехи, откачи кожуха ми /беше нов, три четвърти, бежов/ и тръгна да излиза. Скочих, с два скока го настигнах - и тъкмо да го хвана за яката, една ръка ме спря. Беше сервитьорът. Оставете го на мен, рече. Хвана го под ръка и го заведе в служебната стаичка, заключи го, а междувременно управителят взе да звъни на милицията. „А тоя наш герой го знаем отдавна, рече, клептоман е, редовно ги прави тия работи, вкарат го за два дни в следствието и го пуснат, до следващия път”. А мен ме изненада бързата реакция на заведението. /По-късно си помислих - дали не са го предизвестили че ще го посети съветски журналист и да действат твърдо при произшествие./ За нула време пристигнаха две /?/ милиционерски коли, едната ни взе с Леонид, другата качи крадеца. Тук интересна подробност - същия ден бе открита новата сграда на градското МВР и се оказа че сме неговите първи посетители. Прие ни следовател /Леонид отказа да присъства на дознанието/...

Следователят ми разказа накратко за престъпника

/бил свестен човек, живеел с дъщеря си студентка, не го вземали на работа/, после отвори пауза и рече: „Оставям на вас какво да правим с тоя познайник - да го затворим, да му простим …както решите”. /След време си сетих че е побързал да съобщи на дежурния в партията и той му е наредил да ни предложи ние да изберем наказанието/. Вдигнах рамене - що за практика, другарю следовател, човекът отговаря пред мен, но повече пред закона? Ако нямате нещо против ще го извикам, каза следовятелят и звънна. След малко се появи моят „кожухопохитител” - и какво мислите стори? Хвърли се на пода, допълзя до мен… и взе да ми целува обувките!.. Дръпнах се, станах - накажете го - успях да река. Повиках Леонид и си тръгнахме закъм хотела. А по пътя той ми рече: ”Моля те, не казвай никому. Аз също.

При нас пипат здраво.

Дори да съм само свидетел, това ще ми струва най-малко лишаване от задгранични командировки”.

…Та ето как представих родината си пред големия съветски журналист. /Не че и той не можеше да ми осигури подобно преживяване, в неговата страна ги има в изобилие…/ След месец излезе репортажът му. Мил и приятен, както се казва – новогодишно позитивен. И, разбира се, без нито ред за трагикомедията. Приятелю Леонид, прощавай че, макар след толкова години, я изваждам на бял свят. Но съм сигурен че няма да пострадаш.  Нали, казват, действа  някаква давност!

Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг
-------------       
Леонид Викторович Почивалов (1924—2008) e руски и съветски писател и журналист. Работил е като собствен кореспондент на вестник «Комсомольская правда» по страните на Югоизточна Азия, собствен корреспондентом «Правды» в няколко африкански страни, и специален корреспондент на «Литературная газета». Работил е и като моряк, няколко пъти е пътувал с кораба „Витязь” по всички морета и океани. Като журналист е участвал в първия арктически авиопреход Москва-Мирный през 1962 година.

Беше лятото  на 1975 г.  В Дряново гостуваше с концерти именитият естраден певец и композитор Емил Димитров. Като отговорен редактор в градския радиовъзел се запътих към читалището за да да взема интервю от естрадната звезда. С помощта на неговия неизменен спътник, приятел  и  инпресарио Васил Андреев успях да уредя разговора в почивката между дневния и вечерен концерт. Реших да изгледам музикалната изява на Емил на сцената и така отблизо да наблюдавам всичките му изпълнения.  Концертът отиваше към своя край, а Емил Димитров пееше една от новите си песни „Грозде не набрах..“.  Още в началото на песента, забелязах, че лицето на певеца стана бяло като платно, едри капки пот избиха по него и той инстинктивно се хвана за сърцето и го разтриваше. Ръководителят на „Синьо-белите“ /ако не ме лъже паметта - Никола Чалашканов/ даде знак оркестърът да спре. Отиде до певеца и му каза тихо: „Емиле, какво става, да не те стяга сърцето?“ Веднага намериха стол и той седна, като едва промълви: „Имам остри болки  и в сърдечната област и в гърдите, както онзи ден!“

Веднага спуснаха завесата и публиката не зашумя, а притихна, разбрала, че нещо става с Емил Димитров. Извикаха лекар от „Бърза помощ“ - начаса пристигна д-р Пейчо Златев, заедно с медсестрата Райна Мутафчиева. Наблюдавам всичко, което уважавания и днес дряновски лекар извърши на именития си пациент. Беше направена електрокардиограма на място, измерено кръвното налягане, както и пулса на болния. Заключението на д-р Златев бе, че Емил Димитров има сърдечни отклонения и, че трябва да спре концерта и да почива. Певецът първоначално упорстваше, защото дряновци очакваха да чуят песните му на живо, но после се съгласи със съветите на доктора.

След лекарствата, Емил се съвзе и видимо беше вече по-добре. Искаше непременно да се извини на почитателите си от дневния концерт, а и на останалите, които щяха да влязат за вечерното представление. Не му позволиха, а Васил Андреев съобщи пред завеса за причината по спирането на концерта. Емил се успокои, аз му пожелах скорошно оздравяване.

- А, не, вече съм добре, щом съм обещал интервюто – ще ви го дам! Тръгвате с нас за Дряновския манастир, там  ще вечеряме, - каза Емил.

-Но, др. Димитров, трябва да си почивате, както заръча д-р Златев, – казах смутено.

-Както си почивам, ще разговаряме – отсече популярната естрадна звезда, а импресариото му не посмя да му се противопостави. След  като вечеряхме и Емил Димитгров изпи любимата си „кока-кола“ включих магнетофона и разговорът започна.  Беше добър разказвач – разведе ме през целия си живот. Любопитен бе споменът му за запознанството му с Шарл Азнавур, станал кум на певеца, за изявите му на митичната зала „Олимпия“ в Париж. Разказа и за баща си – факира Мити, който при гостуването си в Дряново винаги се е отбивал на раздумка при дряновския поет Атанас Смирнов. По-късно с моя колежка от София решихме да се обадим на Емил по телефона и ако е възможно да ни приеме в дома си. Както винаги усмихнат и сърдечен, но зависим от болестта, певецът ни посрещна. Припомним му за случая в Дряново. „Не съм забравил  за станалото във вашия град - след него спрях да пея за известно време.  Поздравете доктора, който ми помогна тогава, много съм му благодарен!“
                                                 
Любомир  ДИМИТРОВ, Дряново
/Наборе.бг/

Геният, на когото родината не прости!

Ако в България се е родил гений, то това е станало на 14 януари 1926 година в София в дома на известния цигулар Никола Абаджиев и пианистката Лала Пиперкова. Детето чудо се казва Васко. На четири години, без никой да го кара, той застана до студентите на баща си и започва да свири заедно с тях. На девет той вече е в Консерваторията с диплома за завършено средно образование. На дванадест на конкурса „Франц Крайслер“ във Франция, съветският виртуоз Давид Ойстрах печели първа награда, а на българчето е дадена специална, не може по-голяма- той е още дете. Дете, но чудо и това виждат не само родината му, но и целият музикален свят. И този щедро надарен от бога талант завърша живота си почти като клошар след инфаркт в един железопътен вагон на Хамбург.

Дали тази трагична съдба или политическата конюнктура в онзи период от историята на България е причина тя да се отрече от него. Да,  но от началото на демокрацията минаха тридесет години, а сънародниците ни малко знаят за този великан. Настина има един прекрасен филм на режисьорката Моника Якимова, има и няколко книги, посветени на живота му. Отскоро една малка уличка в Студентския град в София носи името „Васко Абаджиев“, но при толкова паметници, някои от тях на съвсем незначими „герои“ , липсата поне на един бюст на най-големия български цигулар не говори добре за националната ни памет. През 1942 година Васко е вече на четиринадесет, когато семейството се место  в Берлин. Някои го сравняват с Паганини, други с Моцарт, но и едните, и другите са прави. Времето обаче е лошо - война. Въпреки това българинът изнася концерти, приемат го навсякъде възторжено, обявяват го за извънземен . Ликът му е върху огромните афиши, закачени по фасадите на сградите. В оцелелите още зали свири с големи оркестри, а популярността му се простира върху цяла Германия.   След края на войната, през 1945 г.,  се заговаря за връщане на фамилията в България, но явно притеснен от съветската окупация тук, бащата решава да останат.  Отказва и предложението синът му да бъде назначен за концертмайстор в берлинската филхармония. Всичко, което става наоколо, разрухата след войната, силно разочароват Никола Абаджиев и през 1947 година, след мозъчен удар той почива. 
Виртуозът и майка му заминават за Швеция, но след няколко концерта става ясно, че и там оцеляването ще е трудно. Нямат пари, живеят в нищета. Тогава, през 1950 година, двамата се връщат в България. И тук отново той си припомня вкуса на голямата слава. Защото негов покровител става не друг, а министърът на културата Вълко Червенков. Дават му влогова книжка, от която може да тегли, колкото си иска. Друг такъв случай няма. Хонорарите му ,са много, много далеч от това, което получават колегите му. Има, разбира се, защо. От концертите му държавата печели доста добре, освен това е истинска гордост и реклама за страната ни. Търсят му цигулка по целия свят. Получават се 16 оферти. Изборът пада нае една „Страдивариус”, но в крайна сметка инструментът, с който ще свири е направен от лютиера Л. Калоферов.  Разказите на хората, които го познават, в споменатия филм, напомнят, че препълнените салони са го аплодирали по тридесет минути без прекъсване. Пред зала „България“, където има концерт, са изнесени говорители и околните улици са препълнени със слушатели. Конна милиция се грижи за реда. И нека припомним, не става въпрос за футболен мач, а за цигулков концерт. А желаещите да присъстват се нареждат на опашка за билети от шест часа сутринта. Васко Абаджиев е идол. Следват го тълпи почитатели, искат да го докоснат. Тръгват за концертите часове преди началото и търпеливо чакат. Шест-седем биса са неизбежни, преди да се обяви краят.   Държавата обсипва Васил Абаджиев с пари, но като човек, който няма отношение към тях, той винаги е без стотинка. Доста му помага в харченето и неговата майка Лала. Тя парира отдалеч и всичките му опити да се свърже с някое момиче. Иска да е само неин, което е гаранция за разкошния й живот. А и детето в сина й още не е пораснало и се връща към неизживяното детство. Диригентът Руслан Райчев разказва, че за концерт в Пловдив той дошъл освен с цигулка и с футболна топка и настоял преди началото да поиграят футбол в градинката . Така и станало въпреки че маестрото бил облечен в смокинг и лачени обувки.

Васко Абаджиев свири главно в България. Разрешават му да гастролира най-много в Унгария, СССР, ГДР и останалите социалистически страни. Вратата на Запад е затворена.  Този факт, болестта му, с която не може да се справи и може би влиянието на майка му са причина през 1956 година след едно пътуване в Чехия и Унгария той да продължи за Хамбург да остане там. Но в Германия сякаш са го забравили, виждат друг човек.  В очите на немците той  вече не е виртуозът, детето чудо, Паганини или Моцарт.  Няма пари.  Живее с благословията на социалните служби и няколко добри приятели. Настанен е в пансион, свири тук-там за малки хонорари. България се опитва да го върне. Приема, ако му организират концерт във Виена и Москва. Иска двеста долара , за да си плати наема и купи костюм. В крайна сметка до завръщане не се стига и най-великият  български цигулар е обявен за невъзвращенец, с други думи враг на народа. Това не му пречи той да продължава да говори с любов за родината си. Да я обича и да не харесва страната, в  която е избрал да живее. Смъртта на майка му е тежък удар за несвикналия да се оправя сам в живота мъж. Обществото продължава да не го приема. Виждат го да свири Бах в мизерните пристанищни кръчми в Хамбург. Дават му халба бира и чаша вино, които той не пие, но за сметка на това пуши достатъчно. Живее мизерно . Богат меломан го чува случайно, наема му жилище, осигурява му храна и му организира концерти в църкви и катедрали. Публиката е малобройна, но има верни почитатели, които го следват навсякъде. Но преживяното, мизерията, славата, талантът, изтощението -  всичко това като че ли му идва в повече. Докато идва този момент, в който издъхва във влака само на 52 години. Това е  краят.  Но не съвсем. От днешните хора, от  факторите в родината му ще зависи колко още  Васко Абаджиев ще живее. А той заслужава много.

Подготвил Исак ГОЗЕС
Източник: БЛИЦ

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив