Годината е 1987, Русе е систематично обгазяван с хлор от химическия комбинат в Гюргево. Заради българо-румънската дружба между двете социалистически държави, реакция няма, въпреки че хиляди семейства напускат града, за да могат децата им да дишат, пише bTV.

Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Албена Велкова, Евгения Желева и Вяра Георгиева преодоляват страха си от тоталитарната държава и през септември излизат първи на протест на площада в Русе. Чашата на търпението прелива на 23 септември – денят, в който децата получават червените си пионерски връзки на площада. Навън не се диша от хлорната мъгла, но церемонията не е отменена. „Имаше линейки на площада. Не се намери един от ръководителите да прекрати това нещо, такова издевателстване над децата. Връчвайки пионерските връзки, на които първото предназначение беше да си запушат нослетата децата, ни накара сериозно вече да решим и чашата преля”, спомня си Бобева.

В деня на протеста, организиран тайно по телефоните, на площада е пълно с милиция. Партийните организации са забранили на работниците да присъстват, но хората не се подчиняват. Желанието за чист въздух е по-силно от страха. „Разпънахме първия лозунг и започнахме да се оглеждаме и хората започнаха зад гърба ни да пристигат. Само се поглеждахме и си казвахме „получи се, стана”. Това беше най-важното за нас, да има хора зад гърба ни”, разказва Бобева. Следват нови, още по-масови протести, докато се стига до големия успех – затварянето на химическия завод в Гюргево. 30 години по-късно от шестте организаторки живи са само четири, които обаче активно участват и в днешните екопротести. Те не приемат да ги наричат герои, а просто майки, изпълнили своя граждански дълг – да осигурят чист въздух на децата си. 

На 76 години почина любимата на няколко поколения актриса Мариана Аламанчева. Ето какво разказа за нея актьорът Николай Николаев, по-известен като Бате Николай:

Мариана е моята сестра. Некръвна. С нея сме заедно от 50 години. От 1968 г., откакто основахме „Сладкарница „Захарно петле”. Това е най-добрият човек, който може да се роди на планетата, не в България. Мариана имаше пенсия 300 лв., моята е 320, защото съм раково болен. Тя беше такъв човек, че ако има 2 лв. и срещне на улицата някой просяк, бедняк, отива при него и му дава 1 лев. Това само човек с огромно сърце може да го направи.
Тя имаше един мъж, с когото безумно се обичаха – големият композитор и музикант Дечо Таралежков. Той обаче взе че се залюби с някаква млада жена и поиска развод от Мариана. Тогава тя остана с това дете Зори, което с Дечо бяха осиновили от Дом „Майка и дете” от пеленаче. Като се разведоха, Дечо въобще не се грижеше и лев не даваше за детето си. И Мариана започна да отглежда тази прекрасна Зори, която започна да расте. Но те живееха в недоимък. Мариана беше стигнала дотам, че нямаха какво да ядат с дни. Аз ходех да им нося нещо за ядене. След което тя се хвана да чисти стълбището на кооперацията, в която живееше за 100 лв.

После Мариана започна да прави мартеници – невероятно красиви, обаче то трае един месец. Хиляда мартеници да направи примерно по 50 ст. … Зори беше чудесен художник и започна да продава по някоя картинка. Ама то не е всеки ден. И тя не ги продаваше по 2-3 хил. лв. като професионалистите, а по стотина лева. И пак започна драмата.
Зори имаше един приятел, чудно влюбен в нея, щяха да се женят. Аз щях да им ставам кум. Обаче така стана, че тя си отиде, умря, самоуби се. Мариана остана сама и вече тогава диабетът и се обостри, скръбта по детето, немотията… Тя викаше: „Искам да умра”. Казвах и: „Няма да умираш, това са изпитания, които Бог даде на мене и на тебе. Цял живот ще бъде мъка по тези прекрасни деца“. (Дъщерята на Бате Николай се самоуби преди няколко месеца – бел.ред.)

Такава държава България няма. А хората, които са оставили пътечка в духовната нива на нацията, никой не ги бръсне. Може ли пенсия на един актьор като мен да е 300 лв.! Получавам и голяма инвалидна пенсия – 20 лв. Великата Пепа Николова умря със 70 лв. пенсия!

Източник:retro.bg

Който не е живял по времето на Корекомите, нищо не знае нито за зелените банани, нито за смразяващите разкази за диверсанти, а още по-малко за рокличките с камили.

Бях в пети клас. В малко провинциално градче, първа гранична зона, в квартално училище, където най-интересното бе пристигането всяка година на нови ученици, деца на офицери, служещи в планинската застава. Те оставаха за шест месеца или най-много година, докато не преместеха бащите им на друго място .

Всички очаквахме с нетърпение новото попълнение. Тръпнехме в очакване момче ли ще бъде или момиче. Едната група очакваше вратар, а другата – център в играта „народна топка“.Първият учебен ден поех към училище изпълнена с любопитство, каквото не е сгрявало дори Малкото слонче от световноизвестната приказка на Киплинг. Новината ме посрещна ухилена на тротоара пред игрището, с буза, издута от бонбон „Карамел Му“.

-Момиче, ама  каквоооо! Облечено от Кореком, в рокличка с камили!

Зяпнах ошашавена, а дъвката „Балони“ тупна на плочките с тройно салто. Изпънах шия, преглътнах и оправих руската панделка (с размери на футболна топка) върху плитката си и се запътих да видя корекомското чудо.

Тълпа от момичета я обграждаше плътно. Разбутах ги да видя долетялата птица. Очите ми залепнаха за облеченото по-различно дете като с лепило „Оху“. Сърцето ми за първи път усети завист, ревност и дори щипка омраза. Новодошлата бе облечена в светлосиня рокличка, леко разкроена, обточена с тънка бяла дантела. На гърба се кръстосваха широки презрамки с копче цвете, а поличката завършваше с най-прекрасните камили, което детското въображение може да нарисува. Зад тях разперваха грациозно листа палми и  се мяркаха пирамиди.

-Американска е – обясняваше русото момиче гордо – леля ми я подари. От Кореком.

 Не стига това, ами започна да разказва как баща u ловял диверсантите като зайци, затова го местели по заставите, да лови нарушители, където не се справят.

Надувка! Щеше да види тя! Обърнах гръб на врящия от възхищение момичешки кокошарник, заставайки малко встрани.

Най-лошото тепърва предстоеше. Още първия час учителката я сложи да седне до мен.

-Помагай на Сирма по математика, изпуснала е доста материал.

Как не! Да u помагат камилите от американската рокличка. Наведох глава и не обелих дума до края на учебния ден.

Прибрах се намусена като зимна вечер. Дори купеният с връзки „Швепс“ не ме зарадва. Завистта бе пуснала пипала като хидра в душата ми и виждах прекрасната синя рокличка, където и да се завъртях. На въпроса: „Какво ново в училище?“ думите рукнаха като летен дъжд. По едно време в ход влязоха и сълзите, а после доприпкаха и сополите. Ревях , изливайки недоволството си в ария, достойна за „Травиата“.

-Искам и аз, искааааам…

Усетих тихото затваряне на вратата. Избърсах лицето, издухах носа. Гордостта ми се смеси с омразата в гърмяща смес. Откъде у нас долари за Кореком? Татко беше работник в „Лимонадената“. Мама ходеше на нощни дежурства през вечер в болницата, за да връзваме двата края.

На другия ден обявих война на новата. Уж случайно изпусках боички върху роклята с камилите, мачках u рисунките, а по физкултура забивах топката  само в нея. Тя търпеше всичко с високомерно пренебрежение. Дори имаше нахалството да ми предлага сандвичи със салами, чието име не бях чувала. Устата ми се пълнеха със слюнка, но инатливо отказвах, дъвчейки демонстративно пържена филийка с мас.

 -Не се притеснявай. – успокояваше ме баща ми – Скоро ще стане студено.

Проклетата есен сякаш ни беше подслушвала. Като се  разпери над града, та се забрави. Септември свърши, октомври се изниза, а проклетата съученичка продължаваше да навира  камилите в очите ми, обула бял чорапогащник и жилетка. Истинско щастие ме споходи, когато най-после застудя и Сирма дойде на училище с панталон. Обаче моята завист не миряса. Щом я погледнех, виждах синята u рокля и по-скоро бих  отказала подарък за Нова година, отколкото да u стана приятел.

Декември пристигна весел-весел и един ден учителката по литература ни възложи да напишем съчинение – „Писмо до Дядо Мраз“. Готова бях да си отрежа и двете уши, че всички момичета искаха синя рокличка с камили от Кореком. И аз желаех лудо тази прекрасна дрешка, но нямаше да призная, дори да ме вържеха за зъболекарския стол и с машинката да пробиеха по три дупки на всеки зъб. Затова написах друго,  което също бе вярно. Молех добрия старец да даде здраве на всички. Единствена получих шестица и когато вече мислех, че съм натрила носа на Сирма, новината ми прасна един зад врата.

-Таткото на Сирма е прострелян. Обаче е хванал нарушителя.

Това нямаше как да преборя. Баща u беше герой, а моя – обикновен лимонададжия.

Вървях към къщи  бавно. Съзрях опашката пред „Плод-зеленчук“-а и се спуснах като стрела. Пуснали бяха кубински портокали – зелени като палмовите листа  върху… На бегом стигнах у дома, грабнах пари от  спешната кутия за екстрени покупки. От там вземахме, когато пуснеха нещо по магазините, докато нашите са на работа. Я зелени банани, я трипластови салфетки или някоя друга липсваща стока. Наредих се – даваха по един килограм. След петнайсет минути дойде моя ред и щастлива тръгнах със зеленото съкровище обратно. На крачка от опашката спрях. Сирма стоеше до вратата на магазина и подсмърчаше, а очите u бяха залепнали като дъвка „Турбо“ в плодовете. Приближих се към нея.

-Може лии – със заекване подшмръкна тя – един портокал за татии… – тук вече зарева  с пълен глас.

Помъкнах я към вкъщи. Тикнах в ръцете u пари от „спешната кутия“ и я пратих в магазина скорострелно. Докато вървяхме натам, тя заплака още по-силно и тогава, като незнаен юнак, отрязах с един мах и трите глави на ламята на завистта. Постепенно омразата отпраши на някъде, а ревността не смееше да пристъпва наблизо. Все още много исках рокличката с камили и я сънувах през вечер, но се бях примирила, че не мога да имам такава.

Бащата на Сирма се влоши и тя започна да спи у нас, докато майка u прекраваше вечерите в болницата.

Преди Новогодишната ваканция друга новина ме хлопна по главата. Местеха героя в София,  а с него заминаваше и дъщеря му. Дойде да се сбогуваме и ни остави  подаръци. Отворих моя веднага.  Ако в него имаше гърмяща змия с крака, едва ли щях да съм по-изненадана. Цяла-целеничка, там се кипреше рокличката с камили – ухилена до уши.

Мама едва издърпа безценното съкровище от ръцете ми, за да го разгледа. Взира се дълго в етикета, понеже знаеше английски, после ми го подаде усмихната:

-Нощница, произведена в Бангладеш!

Беше по-жестоко дори от Нова година без торта с „родопчета“. Грабнах ножицата, отрязах светкавично противния етикет, метнах го в нафтовата печка и изкрещях през сълзи, притискайки дрешката до сърцето си:

-Това е американска рокличка с камили, купена от Кореком! Разбрахте ли?

Родителите ми излязоха тихо от стаята.

А подаръкът на Сирма  –  спомен от едно  чудно време – и до днес пазя.

Автор:Ина Крейн
www.socbg.com

Често го наричат с гръмки имена като „супер оръжие” и „най-сигурният щит на България”. След като години наред е пазен в дълбока секретност, публичното му споменаване предизвиква разгорещени медийни полемики и люти междупартийни спорове. Присъствието му напомня за един военно-политически договор, който изглежда изчерпан, а отсъствието му се превръща в условие за влизане в друг стратегически пакт. Така Националният военноисторически музей в София става най-подходящото място, което историята му отрежда. 

Ето историята на Ракетен комплекс СС-23, припомнена от Дарик:

България се сдобива с този ракетен комплекс по силата на споразумение със Съветския съюз, малко преди Москва да подпише с Вашингтон договор за ликвидирането на подобни ракетни комплекси със среден обсег на действие. Натоварено на вагони, оръжието пристига у нас с ферибота Варна –Иличовск. Специалната композиция влиза във военния завод „Девети май” в Червен бряг по тъмно на 15 октомври 1986 г. По това време нито един от работниците и служителите на завода не е там. Малко преди полунощ започва разтоварването. На мястото са само военни от поделението в плевенското село Телиш – бъдещият секретен дом на ракетния комплекс СС-23. Всъщност официалното и оригинално название на този оръжеен комплекс е 9К 714 ОКА. По ирония на съдбата гражданственост получава НАТО-вската им класификация и така ги наричат и до днес дори най-големите носталгици от времето на Варшавския договор. Стандартният модел съветски тактически балистични ракети от такъв тип има обсег от 400 километра и освен конвенционална, е в състояние да носи и ядрена бойна глава. 

ВИДЕО:

Всички възли на системата са поместени в една машина, наподобяваща бронетранспортьор. Подготовката за пуск е само 15 минути, а стартът трае няколко секунди след подаването на команда. Ракетата лети с много висока скорост и по време на полет може да бъде пренасочвана, което прави противодействието срещу нея изключително трудно. В случай на война, заредени с ядрени глави, ракетите СС-23 е трябвало да постигнат ликвидиране на Шести американски флот в Средиземно море, възпиране на турската армия и изваждане от строя на натовските бази в Гърция.

България закупува 16 ракети СС-23 и 8 пускови установки, като към всяка установка има и по още една трета резервна ракета. В началото на 90-те Германия унищожава ракетните си комплекси от този тип. Русия също ги премахва, заменяйки ги със съвременни въоръжения. Така в края на 90-те години балистични ракети от този тип остават единствено в Словакия и България. Според бойните задачи на българската армия от онова време, ракетните комплекси СС-23 са насочени срещу НАТО – пактът, към който България е заявила участие. В самия край на 2001 г. Народното събрание гласува с огромно мнозинство ракетният комплекс да бъде снет от въоръжение. Операцията по нарязването започва в началото на август същата година и приключва в определения срок. Две години по-късно България е приета за член на Северноатлантическия договор, 55 години след установяването му. Едно от важните условия това да се случи днес може да бъде видяно от всички. Защото вместо в секретно поделение, е разположено в двора на Националния военноисторически музей, където днес е една от най-впечатляващите атракции за малки и големи. Ракетният комплекс СС-23 – една удивителна останка от времето на Студената война – оръжие от миналото, предопределило бъдещето на България!

В историята на съвременния град е паметна 1983 г., когато тържествено е открит новия център. Това се случва на 16 септември същата година. В присъствието на Дипломатическия корпус и местното население, Тодор Живков официално и тържествено открива новия модерен център на града. От едно изостанало в миналото селище, Смолян се превръща в един от градовете „витрина на социализма" по онова време.

Трябва да се отчете и фактът, че грандиозният инфраструктурен проект, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за строителството през 80-те. Новият център се строи повече от 10 години и в него участва цялото местно население. По това време имаше виц: „Защо няма мухи в Смолян, защото са на бригада".   „Много беше тържествен този момент на откриването на Новия център. Усмихнати и щастливи хора ще живеят в един нов град",   спомня си 78-годишната Снежана. „Може да чакахме на опашка за банани  и по пет-шест години за автомобил, но се живееше лесно.

Не сме се лишавали от нищо. С две заплати, моята и на съпруга ми, и къща изградихме, на почивки ходихме и децата изучихме. Но сега какво най-силно си спомням? Всички хора, които срещах бяха щастливи и спокойни, а сега покажете ми един усмихнат човек на улицата. Всеки е забил поглед в земята. Вече не си ходим на гости, никой не се весели. Хората са зомбирани от проблеми", посочва с тъга възрастната жена.   По онова време Смолян е достигал до 50 хиляди души. По заведенията нямаше места…   „Беше весело, смеехме се, бяхме щастливи. Никой не говореше за безпаричие, за болести, нямаше страх за утрешния ден. Не се плащаше нито при лекаря, нито при зъболекаря. Със съпруга ми ни опростиха заем от 10 хиляди лв, с който си купихме апартамент. Условието на държавата беше в рамките на три години да родиш две деца. Дъщеря ми беше на една годинка и след две години се роди и сина ни.

Каквото и да говорят социалната политика беше на ниво ", разказва спомените си 52-годишната Даниела. Действително в Смолян беше много оживено. Освен училищата, имаше Учителски институт, в който идваха да учат млади хора от цяла България. В 101 –ви алпийски полк и бившите Гранични войски, сега Гранична полиция, идваха да служат офицери по разпределение от Военните училища. Те създаваха тук семейства и много от тях оставаха в града. На съпругите на граничарите и военните  се съдействаше да си намерят работа.    „Комуна", Кабелният завод, Хранително-вкусовия комбинат, „Булгартабак" и др. даваха препитание на много хора. Във всеки квартал имаше кино, освен емблематичното кино „Дружба"  в Смолян. Културен живот също не липсваше – Родопският драматичен театър, библиотеката, музеят, Художествената галерия и ансамбъл „Родопа", които и към момента си функционират.     

С настъпването на демократичните процеси и смолянчани се сблъскаха с прехода, преживяха купонната система, когато рано сутрин се редяха за хляб и мляко на опашки.   Градът започна да обезлюдява   Предприятията, които даваха поминък бяха преструктурирани или закрити. Полкът стана батальон, премахна се задължителната военна служба и много офицери напуснаха армията или отидоха в други градове. Независимо от носталгията по соца има и много мнения против него.  „Сега е много по-добре. Хората могат да пътуват по света, да се реализират, да печелят добре. Могат свободно да ходят на църква и на джамия, няма кой да ги записва кога влизат в храма или пък насилствено да им сменят имената. Ако искате оценете и това, че хората могат да живеят без да са сключили граждански брак, а тогава това беше неморално.

Както и да се разведеш. От баща ми помня как негов колега се е развел и партийното ръководство го е наказало като негов началник, а развелият се бил изпратен в затънтено село, като наказание". Този извод за времето на социализма прави 46 –годишният Здравко. „Да не забравяме лагерите. Какво се случваше ако слушаш „Бийтълс" и си с къса пола, или пък изкажеш нещо срещу първите в държавата. Живеехме в страх. Майка ми взе да разказва един виц за Тодор Живков и баща ми я прекъсна с думите, че и стените имат уши. Този страх е запазен и до ден днешен. Много от хората раболепничат на началници и шефове. Виждаме как и днес има мутри, които без да се притесняват си развяват бухалките", посочва още Здравко.   Правото на избор – Лондон вместо Смолян   Теменужка, която е на 60 години също не съжалява за онова време. „Имам две деца, едното живее в Лондон. Мъчно ми е, гледаме се по скайпа всеки ден, тъгуваме, но вътрешно се радвам, че има право на избор, а не както нас преди 10-и ноември 1989 г. Правото на избор е най-важното в живота. За мен всичко останало е на заден план", казва Теменужка. Според нея ако някой ден държавата създаде по-добри условия за живеене, младите ще се върнат.  „Добре си бяхме. Вярно е, че на всеки двама-трима един беше агент на ДС.

То и сега е така, ама не им обръщаме внимание. Тогава беше с едната ръка на устата, а другата отзад. Малки заплати, ама винаги е имало в джоба ти 10-20 лева. С толкова пари правиш чудеса – можеш да нахраниш цяла маса народ. Ето, сега, в Смолян има много магазини, но ако 20-така не е в ръката няма смисъл да влизаш. А  в село хорицата още по-зле го карат, ако нямат крава, козичка или кокошки", изказа мнение по темата 71- годишният Стамен.   Санираме, а много апартаменти не светят в тъмното – хората ги няма   Трудно можеш да намериш за мнение  по темата млад човек. Те са друго поколение, което няма как да има спомени от онова време. Тийнейджърка си спомни разказите на баба й за бригадите и какъв „купон" е имало тогава и как баба й се е криела да пуши. Градът се развива и сега по отношение на инфраструктурни проекти и от европейски средства. Голяма част от тях отиват, за да се възстанови вече съграденото. Сега не се строят блокове и къщи, а се санират. Или пък правиш периодично ремонти и сменяш дограма на апартамент, купен преди повече от 30 години. Сега не чакаме по пет години за чисто нова руска кола, а купуваме автомобили от гробищните автопаркове на Европа, но това е друга тема. Сега жалкото е, че повечето от блоковете на Новия център не светят вечерта, защото няма хора в тях. Тръгнали са по света. Сега обаче сме граждани на света. Можем да пътуваме в чужбина свободно, да работим, да изразяваме мнението си, да живеем в онлайн пространството, дори да искаме да приемем и третия пол. Лека-полека и спомените от соца ще изчезнат с поколенията от това време. Дано само чудният и красив град Смолян, както се пее в песента, да не се стопи съвсем откъм хора и да не дойде време, когато трябва да има специални държавни мерки, за да заселват отново хора в него.     

Източник: 24rodopi.com и socbg.com


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив