Една боза от 6 стотинки-ключ към спомените от едно време

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус.

Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка.

Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. 

Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започваха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и дъвките "Идеал" от 10 ст. И сладоледът "Ескимо" беше един. Сегашните деца са затрупани с десетки марки напитки, гризини, близалки и дъвки, но това далеч не ги прави щастливи:)

Някога играта "Не се сърди човече" се продаваше в дебела картонена кутийка, която издържаше много игри. Сега кутията е лека, тънка и лесна за късане като самата матрица на играта. Станала е по-еднократна, като всичко останало има по-къс живот.

Тогава дядо тръгваше към кварталното пазарче на "Ситняково" с една лилава мрежа и си събираше всичко необходимо в нея. Сега пазаруваме с купища полиетиленови торбички и пълним огромни колички, сякаш идва краят на света... Наскоро докато отказвах поредната миниатюрна торбичка, в която ми опаковаха един единствен биберон, продавачката съвестно ми обясни, че това пликче ще ми стигне да изхвърля цял един памперс...

На кого вече са му притрябвали пълнители за химикалки, щом може да си купи химикалки за жълти стотинки? И не е ли екзотика като разказвам на детето за връщането на бутилки и стари вестници? Колко хубаво беше усещането да припечелиш някоя стотинка, разтоварвайки балкона на гарсониерата от стъклариите и "Работническо дело"!

Някои вещи като обувалката и отварачката за буркани са като котва към онова време, останки от корабокрушението на един свят на неизобилие и непрекаляване. Затова и местата, където се намират вещи от миналото са малко и имат особено излъчване. Не че обувалките вече не са само китайски. Но като попадна на някое канче от типа на "Сделано в СССР" ми става много умилително.

Затова и от време на време обичам да давам детско горнище на анцуг да му сменят ципа, вместо да купувам бързо ново. Тези малки квартални работилнички са сред последните крепости на нееднократното.

Спомените не са непременно носталгия. Някои аналогии от делничния живот сами раздрусват торбата на паметта и от нея изпада по някой и друг образ. Като бозата от 6ст.

Яна Боянова

Научете повече

„Балканкар“ беше трета сила в света, от износ на кораби печелехме $2 млрд

Какво говорят цифрите и фактите за социалистическата Народна република България от 1944 до 1989 г.?

За периода 1979-1988 г. САЩ увеличават БВП на глава от населението със 182%, Япония с 275%, Германия със 158%, Франция със 157%, а България увеличава БВП на глава от населението с 234%. Това ще рече, че България по време на комунизма, дори и в годините на перестройка, никога не е била в рецесия, камо ли фалирала, както поучава западната пропаганда.

По брутен вътрешен продукт на глава от населението през 1988 г. България е заемала 25-о място в света. През 2013 г. например тя заема 78-о място.

Преди перестройката България е произвеждала 40% от всички компютри, продавани по линия на Съвета за икономическа взаимопомощ.

Ето само част от производството в България през 1988 г.: металообработващи машини – 17 440 броя, електрокари – 47 400 броя, мотокари – 35 100 броя, домашни хладилници – 111 000 броя, цветни телевизори – 124 300 броя, памучни платове – 362 млн. кв. м, вълнени платове – 45 млн. кв. м, месо – 565 600 тона, през 2014 г. например то е 150 000 тона, тоест 4 пъти по-малко. Зеленчукови консерви – 344 000 тона.

Износ: електронни калкулатори – 46 700 броя, електрокари – 44 700 броя, телефонни апарати – 630 000 броя, пресни плодове – 139 000 тона, домати – 78 900 тона.

В годините от 1944 до 1989 се изграждат крупни производствени мощности в областта на машиностроенето, хранително-вкусовата, леката, строителната промишленост. Създава се нова материално-техническа база и се развиват отрасли, непознати за България до Втората световна война – нефтопреработваща промишленост, химия, фармацевтика, електроника. През този период е изградено съвременно, модерно селско стопанство. ТКЗС обединяват разпокъсаните около 20 милиона частни нивички, обработвани по примитивен начин. По времето на Тодор Живков се построиха над 2000 язовира, напояваха се над 12 млн. декара земя (около 25 на сто от обработваемата площ), повишиха се средногодишните добиви около 3 пъти.

Огромни са постиженията в медицинското обслужване – преди Втората световна война средната продължителност на живота е около 52 години, през 1989 г. тя е 71 години. Изградена е огромна мрежа от болници, поликлиники, санаториуми и други здравни заведения.

Ликвидирана е неграмотността, младежите получават висока професионална подготовка. Всяка година се строят около 70 000 жилища. Безработицата е почти непознато явление.

До средата на XX век бяхме последни в Европа по енергийни мощности. От 1945 до 1990 г. те нараснаха 120 пъти! Стигнахме Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция. Изравнихме се с Европейския съюз. Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се изпълняваха от забележителния научен център „Енергопроект“.

До 1950 г. България няма металургия. Към 1989-а вече произвеждахме 3 млн. и 300 хил. тона стомана и бяхме 27-ата металургична страна в света. Българската химия през 1945-а е била в зародиш. Внасяли са се дори сода каустик и син камък! Към 1989-а отрасълът вече произвеждаше годишно: 2,5 млн. тона минерални торове, 1 млн. тона калцинирана сода, 400 хил. тона пластмаси, 20 хил. тона химикали за растителна защита, даваше 8,5% от националната промишлена продукция, осигуряваше 20% от постъпленията от западна валута, поддържаше 100 000 работни места.

Машиностроенето най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект. През 1945-а в България има десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. Към 1989-а в отрасъла работеха 730 завода, 430 хиляди работници и 35 000 инженери. 5000 научни дейци създаваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института. С 5% от националните основни фондове машиностроенето осигуряваше 20% от обществения продукт и 55% от износа на България.

Първият български електрокар се появява през 1951 г. След 3 десетилетия изнасяхме годишно 83 хил. електро- и мотокари. Три бяха световните фирми в тази област: „Кларк“ – САЩ, „Тойота“ – Япония, и „Балканкар“ – България.

В корабостроенето от 1945 до 1990 г. са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 милиона тона. От износ на кораби спечелихме $2 млрд. (5 пъти повече от инвестициите за отрасъла).

Металообработващите машини бяха основно направление на отрасъла. Към 1980-а имаше 40 завода, произвеждащи 18 хиляди стругове, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични технологични линии, манипулатори, роботи. 90% от тях се експортираха в десетки страни от Близкия изток до Западна Европа./ретро.бг/

Научете повече

Най-студената зима в България – хора скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи а черно море замръзва

При зимния апокалипсис през 1929 г. замръзва Черно море и цялото крайбрежие, а не само в пристанищата. Температурите в ония февруарски дни падат до -24.3°С. Дебелината на леда достига до 30-40 см. 

По замръзналото хора са се пързаляли с кънки. Други вадили масички и грамофони и седнали да пият и замезват насред морето.На север бедствено било положението чак до Варна, където дебелината на леда надхвърлила 30 сантиметра. Във вестник „Варненска поща” от 14 февруари е описана драмата на английския кораб „Лайт оф Патрос”, опитващ се безуспешно да напусне пристанището. Морето носило големи ледени късове и ги натрупвало на етажи по варненския залив и цялото крайбрежие. 

Хора разказват, че 80-километровото разстояние до нос Емине можело да се измине пеша по ледената магистрала. В сковалия студ лебедите били изядени от вълците по Дунава и във Варненско.

Зимата на 1922 година, се счита за една от най-мразовитите у нас. 

Възрастни хора си спомнят, че тогава река Дунав спира и замръзва като на снимка. Хората са можели да стигнат до съседна Румъния само вървейки по леда. Първи обаче се възползвали от положението румънските вълци, които преминали необезпокоявано и похапнали на воля от стоката на българските стопани.България е под няколко метра сняг и през 1954. В някои градове снегът стига чак до покривите на къщите. Именно тогава е най-дългото замръзване на Дунава – цели 89 дни, от 21 декември 1953 година до 19 март 1954 година, като пълното замръзване е било 66 дни.

Рекордни снеговалежи паднали и през януари 1963 г. Тогава комунистическата власт призовала гражданите да излязат и да чистят улиците. Това обаче било непосилна задача дори за военните, камо ли за обикновените хора, въоръжени само с метли и лопати. Най-щастливи били децата, които си устройвали всякакъв род забавления. Едно от най-екстремните било да скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи.

Много студена  е била зимата още през 1985 година.

Зимата през 2012 студена, но най-студено е било в град Кнежа, където е поставен температурен рекорд – цели минус 22.6 градуса. Зимата на 2012 година е запомнена и с още температурни рекорди, поставени в цели 15 български града, където са измерени рекордно ниски за града температури. Вероятно си спомняте и замръзналия Дунав в района на Свищов и Силистра. Най-ниската температура в България измерена някога през зимата обаче е страховита в сравнение с отрицателните градуси в 15-те града през 2012 година. Най-ниската температура у нас, откакто се води подобна статистика и се правят замервания, е вледеняващите -38 градуса, които са измерени през 1947 година в Трън. Трън е сред най-студените места у нас през зимата, но силно се надяваме тези -38 градуса, които ни е трудно дори да си представим, да не се повтарят.

Източник:novinarnik.bg

Научете повече

Почина съпругът на Деси Стоянова - Велислав Русев

На 57 години, след претърпян инсулт почина Велислав Русев - дълготраен публицист и брачен партньор на водещата на “Преди обед ” Десислава Стоянова.

Русев беше почитан експерт с респектираща кариера и богат опит в медиите. Гилдията го познава като отдаден вестникар, проверяващ публицист и наставник нацяло потомство кореспонденти, работил във вестниците " 24 часа ", " Сега ", " Монитор " и " Експрес ".Поклонението пред Велислав Русев ще се състои на 1 декември, петък в 14:00 часа в Частен гробищен парк “Бояна парк ”. 

Семейството моли за схващане и време, което да им разреши да бъдат дружно в скръбта си и в превъзмогването на тази голяма персонална загуба. От тяхно име ви благодарим за съпричастността и проявеното почитание към персоналното им пространство.

Светла памет на Вельо и най-искрени съболезнования на Деси и двамата им синове!

Източник: petel.bg

Научете повече

Мъж вижда бездомна жена и разпознава медицинската сестра, която е спасила живота му преди години

Един стар ветеран от войната, който отиваше към парка, се сблъска с бездомна старица, която молеше минувачите за храна. Тогава той разпознал бенката на горната ѝ устна и стиснал рамото ѝ.Кевин Адамс, 74-годишен ветеран от войната във Виетнам, отиваше към парка, за да прекара известно време в тишина, когато се сблъска със стара дама, която молеше непознати за храна. “П-Пат-Патриша Уотсън, това ли сте вие?” – изпъшка той, след като разпозна гласа ѝ и бенката на горната ѝ устна.

Двамата се взираха мълчаливо един в друг, сякаш бяха застинали във времето в търсене на изгубен спомен. Нищо не им пречеше да се съберат отново в онзи горещ мартенски следобед.Минути по-късно младите велосипедисти отстъпиха място на двамата възрастни хора, които се насочваха към парка. Кевин и Патриша седяха там и точно тогава тя го погледна в очите и каза: “О, Боже мой, Кев! Минаха 53 години.Те си припомниха как са били вплетени в тъканта на съдбата, в едно пътуване, което е приключило, преди да започне. “Тези твои очи все още демонстрират невинността, която бях видял преди пет десетилетия”, каза Кевин.

Ситуацията отпреди 53 години не е била нищо друго освен най-лошия кошмар за всеки човек. Навсякъде падаха бомби, които разбиваха надеждите на мнозина. И 21-годишният войник Кевин Адамс е един от тежко ранените в опустошителната война във Виетнам.“Натам, доведете го тук… бързо”, крещи младата Патриша Уотсън, регистрирана медицинска сестра в болницата, в която е приет. Кевин чуваше сладкия глас на медицинската сестра, докато изпадаше в безсъзнание, дори когато хората наоколо викаха.“Не мисля, че ще се справи. Той е наранил десния си крак и гръбначния стълб. Ако има само едно нещо, което бихме могли да опитаме, това е надеждата”, каза един лекар на Патриша, която беше назначена да работи в отделението на Кевин.

Тя надникнала през стъклото и видяла неподвижния Кевин в животоподдържащата система. “Да, нека да го запазим в молитвите си”, каза тя, докато влизаше в стаята, за да го разгледа по-отблизо.Докато Патриша се опитвала да забрави Кевин и да продължи напред в живота, съдбата имала други планове за нея.С всеки изминал ден Патриша развива странно чувство на близост с Кевин. Тя почти не го познаваше, освен че беше войник. Тя идваше в отделението му по-рано от графика си и търсеше някакъв напредък в здравето му.

Но за неин ужас той така и не се събуждаше от комата си. Междувременно лекарят дойде при нея с още една шокираща новина.“Минаха пет месеца и не мисля, че той ще се справи”, казал главният лекар на Патриция. Медицинската сестра погледнала Кевин и казала, че все още чувства, че той ще се събуди някой ден.За миг медицинската сестра почувства, че трябва спешно да влезе в отделението на Кевин и да прекара известно време в тишина с него. Там тя нежно докоснала ръката му, затворила очи и се помолила за бързото му възстановяване. Няколко дни по-късно тя видяла суматоха пред отделението на Кевин и се втурнала да види какво е това.

“Донесете го, бързо”, изкрещя лекарят, докато Патриша се промъкваше през персонала, за да погледне. Тя зяпна от ужас и вече не можеше да скрие сълзите си.Този ден Кевин получи припадъци и състоянието му го тласна към тежката кома. Лекарите ѝ казали, че са изгубили всякаква надежда и могат само да чакат чудо.

Пет минути по-късно отделението се изпразни, когато Патриша седна до неподвижния Кевин. Тя го погледнала и нежно прошепнала: “Пожелавам ти да се събудиш скоро… заслужаваш да живееш… имаш да постигнеш много”.През следващите 22 месеца Патриша работи усилено ден и нощ в болницата. Освен редовните си прегледи в отделението на Кевин, тя отделяла допълнително време, за да се грижи за него. В крайна сметка осъзнава, че се е влюбила във войника.Патриша трябвало да избира между ангажиментите си извън работата и службата си за Кевин. Тя никога не прекъсвала работата си и работела извънредно, за да го възстанови.

Често се събуждала от дрямката си през нощта и бързала към леглото на Кевин, за да провери дали още диша. Макар че няколко тревожни мисли замъгляваха съзнанието ѝ, Патриша се уповаваше на молитвите си и се надяваше на чудо.Един ден тя била заета със стерилизирането на дребното оборудване в отделението на Кевин, когато лекарят спешно я извикал. “Пат-Патриша, ела тук… бързо… не мога да повярвам, че това се случва”, извика той.Патриша изпусна подноса в ръката си и се втурна към леглото на Кевин. Също като останалите наоколо, тя не можеше да повярва, че молитвите ѝ най-накрая са били чути. Кевин се събудил от комата си и започнал да движи крайниците си.

Минути по-късно той седнал на леглото си и се огледал, сякаш бил навлязъл в реалността от свят, застинал във времето. Патриша го погледна и се усмихна. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че той изпитва нещо специално към нея.Кевин едва реагира, когато извика мъжката медицинска сестра. Той му каза нещо и скоро всичките му вещи бяха събрани и опаковани. Войникът се приготвил да бъде изписан на следващия ден, докато Патриша осъзнала, че ѝ остават само няколко часа, за да му признае любовта си.

На сутринта Патрисия се облече бързо и се погледна в огледалото повече от веднъж. “Да, днес съм красива!” – каза тя, докато вземаше чантата си и бързаше към отделението на Кевин.Но тъкмо когато си проправяше път, тя се сблъска с непозната млада жена, която беше заета да разглежда всяко отделение, докато вървеше по коридора.“Много се извинявам… бързах – каза Патриша, докато помагаше на жената да вдигне падналия си букет.

“Всичко е наред. Търсех интензивното отделение, където е приет господин Кевин Адамс… Кевин Адамс? Войникът? Мога ли да ви помоля да ме заведете там?” – учтиво попита жената Патриша, която беше зашеметена.“Да, разбира се… натам, моля, любезно ме последвайте – каза Патриша, докато тревожно вървеше към отделението на Кевин. Щом стигнаха дотам, тя не можа да се сдържи и тайно да не пусне сълзите си, докато жената прегръщаше Кевин и го целуваше от радост.“Благодаря на всички, че спасиха годеника ми”, каза тя. Лекарите ѝ казали, че това е напълно възможно благодарение на любезната служба на Патриция. Жената погледна медицинската сестра и тръгна към нея с отворени обятия.

“Много ви благодаря, госпожо Патриша. Аз съм Кайла, годеницата на Кевин – каза тя и се представи.Въпреки че Патриша беше разочарована, тя се радваше на бързото възстановяване на Кевин и се надяваше на най-доброто за тях. Тя видя как Кевин излиза от болницата с Кайла и знаеше, че никога повече няма да го види.

След като войната се успокои, тя се омъжи за далечен роднина пет месеца по-късно. Докато се опитва да забрави Кевин и да продължи напред в живота, съдбата има други планове за нея.“Случи се изведнъж, докато той се прибираше вкъщи”, казва Патриша на един от роднините си, докато държи малката си дъщеря Амелия, на 5 години, близо до себе си на погребалното събрание на съпруга си.

Съпругът на Патрисия е починал при катастрофа. Тя овдовяла твърде рано, но това не ѝ попречило да се труди повече заради дъщеря си. С всяка изминала година дъщеря ѝ се държала странно и дистанцирано.“Това беше само заради теб. Ако се беше погрижила повече за татко, когато беше в болницата, той можеше все още да е с нас”, избухва Амелия, която вече е в края на 20-те си години, срещу майка си.

При това дъщерята изхвърлила Патрисия от дома си, заявявайки, че тя е твърде токсична, за да се среща със семейството си. “…И не се връщай, ако това е най-малкото, което можеш да направиш за мен”, ядосано каза на майка си и затръшна вратата пред нея.Тъй като Патриша вече се беше пенсионирала, тя нямаше къде да отиде. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в служба на другите и не е знаела много за външния свят и за домовете за възрастни хора.

Загубила всякаква надежда, тя приела съдбата такава, каквато е, и отказала да си спомня каквото и да било добро или лошо в живота си… дори за Кевин, когото някога много обичала.Кевин беше овдовял в другия край на щата и нямаше деца. Беше се оженил за Кайла, но съвместният им живот може би беше преброен, тъй като тя беше починала поради заболяване преди години.

След смъртта на съпругата си Кевин не се ожени повторно. След това се връща в своя град, за да изживее остатъка от живота си сам, и именно тук среща Патриша след 53 години.“Често идвам в този парк, тъй като той ми помага да забравя мрачното си минало”, казва той на Патрисия, която така и не произнася друга дума освен плач. Сълзите ѝ изразявали неизказаните ѝ мъки и Кевин бързо разбрал защо е потисната.“Децата в днешно време… Мисля, че е време и аз да изпитам малко грижа! Защо не дойдеш в дома ми? Ще се погрижа добре за теб” – каза Кевин на Патриша, която се колебаеше.

След дълбок размисъл тя се съгласява и се премества при Кевин в неговата малка, но спокойна къща в провинцията. Той помага на Патриша да се лекува от болестта си, тъй като годините на уличен живот са се отразили на благосъстоянието ѝ.От воденето ѝ на рутинни прегледи в болницата до пазаруването на дрехи за нея, Кевин се заема да отвърне на добрината ѝ. Но скоро осъзнава, че трябва да направи нещо повече за нея.“Чудех се дали бихте могли да говорите с дъщеря си и може би да я помолите да дойде?” – каза той, като ѝ показа слушалката в ръката си. “Но преди това мисля, че трябва да й се извиниш, че не прекарваш време със семейството си, и да й обясниш защоһттр://….”

Патриша беше шокирана. Кевин беше извървял допълнителната миля, за да се свърже с Амелия и да обясни настоящата ситуация и местонахождението на майка ѝ.“Мамо, съжалявам. Не знаех, че трябва да помагаш за спасяването на толкова много животи там… Винаги си поставяла другите пред себе си и вместо да се чувствам горда с теб, аз те подведох… Съжалявам… с-съжалявам”, каза Амелия по време на разговора.

Дъщерята съжаляваше, че е подвела майка си, и обеща да се срещне с нея скоро. Седмица по-късно тя посети Патриша в дома на Кевин и прегърна силно майка си – нещо, което не беше правила от години.“Да се приберем вкъщи, мамо… обещавам, че никога няма даһттр://….” Амелия каза, докато прегръщаше майка си отново и отново.

Кевин погледна към Патриша и се опита да поговори с нея насаме. Но поради някаква причина запази жестовете си за себе си и наблюдаваше как майката и дъщерята излизат от дома му.Но тъкмо когато си проправяше път към колата, Патриша се обърна и погледна Кевин. След това отиде до близкия розов храст, откъсна едно цвете и се усмихна, докато вървеше към него.“Сродни души за цял живот!” – радостно възкликна тя, докато подаваше цветето на Кевин. Той го държеше близо до сърцето си и махаше весело, докато колата минаваше покрай портата му.

“Отново съм влюбен в жената, която ми е предопределена!” – прошепна той, потривайки мустаците си. Взе забравения от Патриша шал и го прибра в гардероба сред дрехите си.От този ден нататък Кевин и Патриша остават сродни души и често се свързват, за да споделят истории и странни шеги. Понякога се срещаха в любимия парк на Кевин и се гледаха мълчаливо един друг!

Научете повече