Дежурното „Няма!“ се произнася по различен начин от продавачите. При едни е учтиво от рода на „в момента няма“ или, „за съжаление, вече свърши“, при други е почти агресия, ярко изразено недоволство за прекъснатата блажена летаргия – „няма!“, дори „няма и надали ще има“. Потърпевшата страна – купувачът, иронично повдига вежди: „Абе какво ме баламосвате! Ако ви бутне нещо човек или има връзки, ще има!“. Връзки, връзки трябват, за да се набави дефицитната стока. Но как тя да не бъде укривана от продавачите. Отиваме при тях.
– Вижте сега, това бельо наистина е кът – казва дългогодишна търговска работничка. Ако го пусна на щанда, веднага ще се изпари. А бройката ми е толкова, че само за моя мъж и за мъжете на колежките няма да стигне. Ами за началниците, дето са ни заръчали да им отделим бройки, за техните роднини. Ами за продавачите от съседните магазини, които ни услужват кой с банани и портокали, кой с по-хубаво месо. А за фризьоркта, за шивачката, за учителите на детето, за моите роднини да не говорим – направо съм ги отписала от списъка… Този монолог пред кашона с бельо (най-обикновени мъжки гащи) би могъл да продължи до безкрайност и да драматизира до равнището на Шекспировите трагедийни герои. Но по-важна е другата страна – продавачката и нейната гладна точка: Защо да ги продавам на непознати. Аз и без това ще ги продам бързо.
Но стоящите срещу щанда не разбират доводите на продавачката и наддават „мизата“ само и само да се сдобият с мечтаната стока.
– Дълго отказвах пари – казва продавач. Но започнаха да ми ги тикат по джобовете. Заедно с телефонните си номера и молба да им запазя това или онова. На никого не съм се обаждал, за никого не съм запазвал. И пак ми тикат – щурави хора – вчера, ако са ми тикнали двулевка, днес слагат петолевка.
Отпреди десет години е и случката, когато купувачите не разрешиха скриването на дефицитна стока в склада. 8:25 часа, пет минути преди отваряне на магазина. На вратата – опашка от десетина души за персийски килими. Хората пишат някакъв списък, уточняват реда. Задава се управителят с ключовете. Тълпата шуми: „Шейсет парчета са, не могат ни излъга“, „Мен за два ме запиши“, „Да не кривнат някъде по пътя с камиона“, „Ами ще кривнат, мъжът ми, мъжете на Иванова и на Добрева са по петите им с колите, от Илиенци пътуват след тях“.
Отварят магазина, нахълтват хората. Поставят списъка на касата. Следва ултиматум – „Това е списъкът, на други няма да давате, знаем бройката“. „Каква бройка?“ – пита управителят. „Леле тоя се прави на утепан, как каква? – на килимите тип персийски!“. Най-куриозното бе, че бройката беше точна, купувачите сами стовариха килимите, платиха ги и си ги отнесоха…
Авточастите у нас са равни на автодефицит. От тяхната липса губят най-много автомобилистите, а за сметка на тях печелят легалните, полулегални и нелегални частни автомонтьори, а и държавните такива впрочем. В магазините за авточасти години не намираш елементарни неща. Куриозният случай ме запозна с човек, който в продължение на три години и половина всекидневно посещавал един от столичните магазини с един и същ въпрос за три до четири вида резервни части. Отговорът бил – няма. Не се случило както във фейлетоните – не завързал флирт, нито роднински връзки с продавачките, а може би там му е грешката. По неговите думи излизаше, че три години и половина не са внасяни такива части.
Днес всеки има достъп до телефон, до служебен, до домашен, до двата. Всички те ден и нощ звънят, по всяко време: „Слушай, намери ми това и това“, „намерих ти търсеното“, „еди-къде си има еди-какво си, но ти трябва да…“, „помогни, брат“, „ще ти намеря“. …Връзки, връзки, връзки… Телефонни и лични, роднински и началнически, интимни и търговски.
Текста е препечатан от сп. „София“ 1987 г.
7:37
