В днешно време козметичната индустрия е една от най-бързо развиващите се, а търговската мрежа изобилства от какви ли не продукти, обещаващи вечни красота и младост. Някога обаче изборът бе далеч по-оскъден, но за сметка на това с качеството никога не се правеше компромис.

По времето на социализма никой не беше чувал за световните козметични марки, а дамите се разкрасяваха и подмладяваха къде с подръчни средства, къде с помади родно производство. През 1966 г. в България е създаден първият крем за лице – краставичен, който предизвиква фурор, а мнозина продължават да го ползват и до днес.


Макар да не бе луксозен на външен вид, съставките му бяха натурални, а жените твърдяха, че върши чудеса. Изборът на бяла козметика наистина бе оскъден, но краставичният крем не беше единственият, който се купуваше като топъл хляб. „Здраве“ беше универсално средство за здравословни проблеми и за красота. Във всяка минута в социалистическа България се продаваха по 3 бурканчета от него. „Медико Идеал“ и „Лимонов крем“ също бяха от предпочитаните подмладяващи средства в епохата на соца.


Тогава не се радвахме и на изобилие от грим продукти. След навлизането на модата жените да си подчертават очите с т. нар. очна линия в България все още нямаше тушове, нито глезотии като спирали за мигли. Масово дамите купуваха от железариите по 8 стотинки бройката черни моливи за стъкло и майсторски рисуваха очите си, досущ като Клеопатра. Лошото обаче беше, че моливът беше почти перманентен и не се изтриваше никак лесно. Търкаш, търкаш, а махане няма, а тогава никой още не бе чувал за западняшки екстри като лосион за почистване на грим. По-досетливите дами купуваха бебешко мляко „Па-па“ и с него премахваха черния грим от очите си.

Червилата „Ида“ бяха като реликва за всяка дама. Свършваха по-бързо от всяка друга стока. Навремето не беше като днес – хиляди марки, хиляди цветове, голям избор и чудене какво да купиш. Тогава номерата от каталога на „Ида“ 121 и 112 бяха се превърнали в универсални и всяка жена знаеше, че с тях няма да обърка. Червилата се използваха до дупка, а когато отиваха към привършване, каквото останеше вътре, се вадеше от гилзата и се слагаше в капачка, обикновено от коняк „Плиска“, понеже бяха лесно огъваеми. Топеше се на слаб котлон, а после се връщаше обратно в гилзата, изстудяваше се в хладилника и ползването продължаваше. Нищо от дамската тоалетка не се разхищаваше.


Освен че бяха с еднакви червила, всички жени ухаеха и на едни и същи парфюми. Кой ти знаеше „Диор“, „Живанши“, „Пиер Карден“… Ако имаш връзки, най-много да успееш да се вредиш за полското флаконче „Бич може“. С още по-голямо ходатайстване в тогавашния ЦУМ можеше да се сдобиеш и с шишенце от българския „Джулия“. Парфюмът беше легендарен, но се произвеждаше на ишлеме и само за износ. Масовите аромати бяха „Кобако“, „Флам“, „Мазуми“ и редица други, които отдавна липсват в търговската мрежа./Ретро.бг/



Комбинат „Марица“ отдавна го няма. Да видим какво са писали във пресата за него през 70-те

В броя си от 8 юли 1976 г., са публикувани материали за новия комбинат под заглавие: Новият комбинат „Марица“ – гигант на консервната промишленост.

Консервен комбинат „Марица“ е бил открит на 9 юли 1976 г.

За времето си е бил един от най-големите и най-модерните не само у нас, но и в цяла Европа.

Строителството на комбината е започнало през март 1975 г. и е завършено за 16 месеца. Главен инвеститор и строител е Министерството на земеделието и хранителната промишленост. Главна роля в изпълнението на строителството е била отредена на „Заводски строежи“ в Пазарджик. Италианската фирма „Анджин“ е осигурила строителството на главния корпус, битовата сграда и почти цялото оборудване.

Комбинатът е бил разположен на площ от 200 дка. Главният корпус е заемал 60 дка, на 24 от които са монтирани производствените линии и други съоръжения. Складовите помещения са били 36 дка, където се е съхранявала 50 000 тона готова продукция.

Блокът за битови нужди е бил оборудван на съвременно равнище. Изградена е била битова сграда с бани, мивки, столова, гардеробни, бар и малка детска градина. Кухнята и столовата са осигурявали възможност да се хранят половината от работниците.


Предвидено е било новото предприятие да дава обща продукция за 45 милиона лева, половината от която се е падала за преработка на плодове и зеленчуци. С малки изключения всички производствени процеси са били автоматизирани.

И още малко числа. Планирано било в комбината годишно да се произвежда 75 000 тона продукция, от които 24 000 тона сокове, 16 000 тона компоти, 10 000 тона белени домати, 3000 тона зелен фасул (консерви), 6000 тона зрял фасул в доматен сок, 2000 тона белена маринова капия и др.

В броя от 10 юли 1976 г. вестникът разказва за откриването на комбината. По традициите на онова време лично Тодор Живков е открил новото предприятие. Публикувано е постановление на Държавния съвет за награждаване с ордени строители, монтажници, проектанти и инвеститори, взели активно участие в изграждането на комбината.

Това е историята. Какво е сега – знаем! А тези, които са работили в комбината могат да споделят спомени.

Никола Колев



Тя имаше всичко – красота, пари, слава, успехи, обаче това не винаги е гаранция и мерител за щастлив живот.

Това е историята на Лони Уилисън – една красива блондинка, която бе сред най-желаните жени в Холивуд.

През 2010 година тя бе на върха на своята кариера – постоянно партита, вниманието на медиите, вниманието и обожанието на феновете. Пълен с приключения живот имаше този фитнес модел, малцина можеха само да завиждат.Лони се запознава, а по-късно и омъжва за Джерами Джаксън. Него голяма част от аудиторията познава от ролята му на Хоби Бюканън от телевизионния сериал „Спасители на плажа“.

През 2012 година бе тяхната сватба, а отстрани двойката изглеждаше като съвършенна.В пресата малко по-късно започнаха да излизат и подробности от съвместния им живот – побои, пиянски скандали, кавги. Чаровната Лони дори след един скандал се озовава в болница с множество фрактури.

Тайно записва един от конфликтите им, а по-късно предава записа на медиите. Развежда се с Джерами, а той дори се озова в затвора, тъй като през 2015 година посегнал на мъж с нож.

След развода чаровната блондинка изчезва от социалните мрежи и светлината на прожектторите.Оказва се, че се е озовала на улицата. Съобщава се, че през 2016 година е преживяла силен психически срив, който води до това да вярва, че някой ѝ пуска ток дистанционно.Лони, вместо да потърси помощ и да се справи с този проблем, се пристрастява към наркотиците.Източници дори твърдят, че е станала жертва и на сексуално насилие на улицата.


В момента 40 годишната Лони изглежда много по-възрастна, носи мръсни дрехи и живее на улицата.



Дежурното „Няма!“ се произнася по различен начин от продавачите. При едни е учтиво от рода на „в момента няма“ или, „за съжаление, вече свърши“, при други е почти агресия, ярко изразено недоволство за прекъснатата блажена летаргия – „няма!“, дори „няма и надали ще има“. Потърпевшата страна – купувачът, иронично повдига вежди: „Абе какво ме баламосвате! Ако ви бутне нещо човек или има връзки, ще има!“. Връзки, връзки трябват, за да се набави дефицитната стока. Но как тя да не бъде укривана от продавачите. Отиваме при тях.

– Вижте сега, това бельо наистина е кът – казва дългогодишна търговска работничка. Ако го пусна на щанда, веднага ще се изпари. А бройката ми е толкова, че само за моя мъж и за мъжете на колежките няма да стигне. Ами за началниците, дето са ни заръчали да им отделим бройки, за техните роднини. Ами за продавачите от съседните магазини, които ни услужват кой с банани и портокали, кой с по-хубаво месо. А за фризьоркта, за шивачката, за учителите на детето, за моите роднини да не говорим – направо съм ги отписала от списъка… Този монолог пред кашона с бельо (най-обикновени мъжки гащи) би могъл да продължи до безкрайност и да драматизира до равнището на Шекспировите трагедийни герои. Но по-важна е другата страна – продавачката и нейната гладна точка: Защо да ги продавам на непознати. Аз и без това ще ги продам бързо.

Но стоящите срещу щанда не разбират доводите на продавачката и наддават „мизата“ само и само да се сдобият с мечтаната стока.

– Дълго отказвах пари – казва продавач. Но започнаха да ми ги тикат по джобовете. Заедно с телефонните си номера и молба да им запазя това или онова. На никого не съм се обаждал, за никого не съм запазвал. И пак ми тикат – щурави хора – вчера, ако са ми тикнали двулевка, днес слагат петолевка.

Отпреди десет години е и случката, когато купувачите не разрешиха скриването на дефицитна стока в склада. 8:25 часа, пет минути преди отваряне на магазина. На вратата – опашка от десетина души за персийски килими. Хората пишат някакъв списък, уточняват реда. Задава се управителят с ключовете. Тълпата шуми: „Шейсет парчета са, не могат ни излъга“, „Мен за два ме запиши“, „Да не кривнат някъде по пътя с камиона“, „Ами ще кривнат, мъжът ми, мъжете на Иванова и на Добрева са по петите им с колите, от Илиенци пътуват след тях“.

Отварят магазина, нахълтват хората. Поставят списъка на касата. Следва ултиматум – „Това е списъкът, на други няма да давате, знаем бройката“. „Каква бройка?“ – пита управителят. „Леле тоя се прави на утепан, как каква? – на килимите тип персийски!“. Най-куриозното бе, че бройката беше точна, купувачите сами стовариха килимите, платиха ги и си ги отнесоха…

Авточастите у нас са равни на автодефицит. От тяхната липса губят най-много автомобилистите, а за сметка на тях печелят легалните, полулегални и нелегални частни автомонтьори, а и държавните такива впрочем. В магазините за авточасти години не намираш елементарни неща. Куриозният случай ме запозна с човек, който в продължение на три години и половина всекидневно посещавал един от столичните магазини с един и същ въпрос за три до четири вида резервни части. Отговорът бил – няма. Не се случило както във фейлетоните – не завързал флирт, нито роднински връзки с продавачките, а може би там му е грешката. По неговите думи излизаше, че три години и половина не са внасяни такива части.

Днес всеки има достъп до телефон, до служебен, до домашен, до двата. Всички те ден и нощ звънят, по всяко време: „Слушай, намери ми това и това“, „намерих ти търсеното“, „еди-къде си има еди-какво си, но ти трябва да…“, „помогни, брат“, „ще ти намеря“. …Връзки, връзки, връзки… Телефонни и лични, роднински и началнически, интимни и търговски.

Текста е препечатан от сп. „София“ 1987 г.



Изпитвам носталгия по времето на социализма, когато преминаха детството и младостта ми. Живеехме скромно, но бяхме по-щастливи. Телевизорът ни беше малък, черно-бял, картината – лоша, програмите две. 


Грамофонът бе „Юность“, звукът заглъхваше. Удряш един юмрук на колоната и се оправя. Закуската беше мляко с надробен хляб. Дървената маса беше застлана със стара мушама. Босите ни крака настъпваха тръни и тревички на село. Седяхме пред къщите и люпехме слънчогледови семки. Ритахме една-единствена стара топка. 


Футбол до откат на селския стадион. После търкахме краката с керемида на чешмата, та да се махне чернилката. Играехме футбол боси, защото всички имахме по един чифт обувки и ако сме с тях на терена, щяхме да ги съсипем. А пенсията на баба ще дойде късно.


Доихме животни, пасяхме ги в помощ на старите. Сега те се молят за пенсии, а внуци пращат пари от Европа. Сега опашките в хипермаркета са орис, тогава овчето мляко бе сила. Кръвта от носа бе орден за храброст, сега – някакво заболяване. Юмруците бяха винаги свити. Сега дланите са отворени за подаяния.

 Иван Костадинов


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив