Франц Бекенбауер, смятан за един от най-добрите футболисти на всички времена и един от само двамата, спечелили Световната купа като играч и треньор, почина на 78 години.

Бекенбауер е икона на германския футбол, спечелил 104 мача за Западна Германия, извеждайки ги като капитан до славата на Световното първенство през 1974 г., преди да повтори постижението като треньор на Италия 16 години по-късно.

Франц Антон Бекенбауер (на немски: Franz Anton Beckenbauer) е германски състезател и треньор по футбол, защитник. 

Наричат го „Кайзера“ заради елегантния му игрови стил, лидерските му качества и доминирането му на терена. Играе дълги години в „Байерн“ (Мюнхен) и в националния отбор. Световен шампион като футболист през 1974 и като треньор през 1990 г. 

Двукратен носител на Златната топка за 1972 и 1976 г. От 1994 е президент на  Байерн, а от 1998 година е вицепрезидент на Германския футболен съюз. Работи още като журналист за в-к "Билд".Има 424 мача и 44 гола в Бундеслигата - 78 мача и 6 гола в европейските клубни турнири.

За националния отбор на ФРГ играе в 103 срещи, в 50 от които е капитан на отбора. Отбелязва общо 14 гола. Дебютира на 26 септември 1965 като гост на Швеция при загубата с 1-2. Последният му мач за националния отбор е след повече от 11 години, на 23 февруари 1977, когато Франция бие като домакин ФРГ с 1-0.

Поклон пред паметта му.






Отрасналите през 70-те и 80-те вероятно още пазят ярки спомени от Москвич-412 - колата на дядовците ни. Тази година се навършват 55 години от раждането на този автомобил, който не само доминираше по българските пътища навремето, но бе и първият съветски модел, произвеждан серийно у нас. 

Произвеждаха го и на Запад, и всъщност 412 бе единствената кола от СССР, успяла да постигне относително видими продажби във Великобритания. Общо бяха сглобени над 2.3 милиона екземпляра, а последната бройка слезе от завода в Ижевск... едва през 2003 година. Ето още 15 любопитни факта за Москвич-412, които може и да не сте чували досега.

Драмата на всички производители на автомобили от бившия соцлагер винаги е била недостигът на средства. В архивите на компаниите могат да се видят множество интересни, модерни за времето си, естестечески издържани концептуални модели. Но заради "икономическата съобразност" заводите са принудени с десетилетия да произвеждат едни и същи стари модели, периодично леко "освежавани". Точно такъв е и Москвич-412, един от най-популярните автомобили в България през 70-те и началото на 80-те години. Дебютирал през 1967, той не е нов модел, а само усъвършенствана версия на познатия Москвич-408. Разликата е в двигателя: 408 ползва 1.3-литровия агрегат, стъпил върху довоенен мотор на Opel. 412 e с нов, 1.5-литров двигател.

Всъщност в Московския завод за малолитражни автомобили (МЗМА, прекръстен по-късно на Автомобилен завод на Ленинския комсомол - АЗЛК) двата модела дълги години се произвеждат успоредно. Но понеже някои възли в 412, като например по-големият радиатор, не пасват на старото шаси, в началото се налага платформата да се адаптира ръчно в завода. По-късно конструкцията е унифицирана така, че да отговаря на нуждите и на двата модела.

В първите години на производство 412 е със същите кръгли светлини като 408, след това са въведени характерните квадратни фарове.

Неизкоренима легенда е, че по-мощните москвичи са били с двигатели на BMW. Някои ще ви кажат даже, че са правени по лиценз. Това не е вярно. Конструктивните прилики между съветския агрегат УЗАМ-412 и четирицилиндровите мотори на баварците М10 и М15 са очевидни, и е документирано, че в завода в Уфа са изучавали германските мотори, преди да разработят своя. Но има и някои съществени разлики, наложени от икономически и практични съображения. Германските мотори са с чугунен блок, докато този от Уфа е с алуминиев, и със стоманени гилзи на цилиндрите, които доста улесняват ремонтите.

Двигателят, с кодово име УЗАМ-412, има работен обем 1.5 литра и развива 75 конски сили - доста за онова време, особено отсам Желязната завеса. Но понеже агрегатът е по-обемист от 1.3-литровия на Москвич-408, мястото под капака не му стига и се налага да се монтира с лек наклон надясно.

Москвич-412 е първият автомобил на московския завод, който има хидровакуумно усилване на спирачките, по лиценз на Lucas, както и напълно синхронизирана скоростна кутия. Самата скоростна кутия, произвеждана в Омск, обаче се оказва едно от слабите места на модела. Доста от трансмисиите едва издържат по 60 000 км пробег, а гарантираният от завода ресурс до основен ремонт е едва 100 000 км - двойно по-малко, отколкото при скоростната кутия на ВАЗ.

През 1969 в ловешкия завод "Балкан" започва производството на Москвич-412 и Москвич-408, под марката "Рила" (Рила 1500 и Рила 1400) Това е едва вторият случай, в който съветски модел се прави зад граница, след полския лиценз за "Победа".

В началото това в Ловеч е само сглобка от готови съветски комплекти, но с течение на времето все повече компоненти започват да се правят у нас. През 1976 от поточната линия в Ловеч започва да слиза Москвич-2140, а от 1988 - Москвич-2141 Алеко.

За Западна Европа Москвич-412 се сглобява в Белгия, в предприятието на Scaldia, от готови машинокомплекти. В страната моделът се предлага под името Moskvitch Scaldia 1500. Тук 412 дори има дизелова версия, с агрегати на британския производител Perkins и на френския Peugeot-Indenor. Интериорите на москвичите за "капиталистическите пазари" също са доста по-лъскави от тези за социалистическите.

Москвич-412 се прави и във Финландия от компанията Konela, която също си позволява доста доработки върху съветската машина, преди да я предложи на пазара. От съображения за безопасност финландците изместват гърлото на резервоара - по начало то е зад задния регистрационен номер, но те го поставят отстрани на колата. Заменят и ръкохватките на вратите с такива от ВАЗ-2101.

Московският завод не е единственият, който прави 412. От края на 60-те моделът се сглобява и в Ижевск, под марката ИЖ. Всъщност конкуренцията между двата завода е и основната причина по-скромният Москвич-408 да остане в производство - фабриката в Уфа, която прави двигателите за 412, не успява да задоволи нуждите и на Москва, и на Ижевск.

Впрочем в Ижевск постепенно създават свои, отличаващи се версии - примерно комби (ИЖ-2125 Комби) и фургон/пикап (ИЖ-2715). Последният се продава и във Финландия като Elite PickUp.

Също като германския си първообраз, и агрегатът на Москвич-412 има добър потенциал за форсиране. За целите на моторния спорт са създавани най-различни негови версии - включително с увеличен до 1.8 литра работен обем и дори с два разпределителни вала и по 4 клапана на цилиндър. Мощността при тези двигатели достига 130 конски сили - близо двойно над серийния вариант. Но и животът им, разбира се, е по-кратък.

Заради новия мотор Москвич-412 е на практика първият съветски автомобил, годен за участие в международни състезания. Дебютът му е през 1968 в прочутото рали Лондон-Сидни (на снимката). И четирите стартирали москвича успяват да финишират в пословично тежкото рали, от което отпадат 43 екипажа от общо 99. Още по-добро е представянето през 1970 в ралито Лондон-Мексико сити (26 000 км). Там Москвич се класира трети отборно, изпреварен само от Ford и British Leyland.

Белгийската компания Scaldia-Volga е основната платформа за мечтания износ на съветски автомобили в Западна Европа. През 1971 с рекламни цели Scaldia пуска два Москвич-412 в нашумялото състезание "24-те часа на Спа". В него завършват едва 19 автомобила - включително и двата москвича! Вярно, че са 16-и и 17-и в класирането. Но за дилъра е важно да покаже надеждността, а не бързината им.

Инвестицията в спортни състезания, особено маратонски ралита, започва да се изплаща в началото на 70-те и Москвич започва да продава по 3500 коли годишно на британския пазар (независимо, че 412 е на практика на същата цена като местния Morris Marina например). Специално за британския пазар е направен и лекотоварният Москвич-434.

През втората половина на 70-те обаче, след петролната криза, съветският автомобил вече е твърде старомоден и неикономичен, и продажбите падат драстично.

През 70-те германската компания активно си партнира със съветската автомобилна индустрия. Един от първите съвместни проекти е доработка на Москвич-412, макар и не толкова радикална като по-късните редизайни на германците върху Лада. При москвича промените са основно дизайнерски - с черна решетка, допълнителни лайсни, преработени врати и съвременни за епохата предни седалки с подглавници. Проектът се харесва в Москва, но междувременно идва време за производството на обновения Москвич-2140. В Ижевск продължава да се прави 412, но само за вътрешния съветски пазар, а за там идеите на Porsche се приемат като излишен лукс.

Източник:automedia



Синът на Тодор Живков и Маруся Мирчевска се женят през 1979 г., а на 10 ноември същата година се ражда синът им. Бракът им трае само няколко години, през които, според упоритите слухове, Владко редовно злоупотребява с алкохол и дори посяга на жена си.

Двамата се развеждат, но на Маруся са й отнети родителските права и малкият Тошко живее при баща си. След 1989-а тя успява да върне сина си и двамата заминават за Америка, където живеят и до днес. Твърди се, че Тед се занимава с покер залози, женен е и има две деца, а Маруся рядко се връща в България и продължава да страда от фобията, че някой я преследва и крои лоши планове за житието-битието й.

Владимир Живков си отиде от този свят след куп заболявания, сред които диабет и високо кръвно, усложнения от ковид.

През последните години той избягваше всякакви публични появявания. Твърдеше, че жената, която го спасява от кошмара след 1989 година е втората му съпруга Валя, която го избавя от фалит – материален и духовен. Тя ражда дъщеря от него Елизабет, която завършва моден дизайн в чужбина и в момента се изявява като стилист на бижута.

Владимир Живков си отиде от този свят 40 години след кончината на сестра си Людмила Живкова.



Майка ми проля реки от сълзи от страх за него-но беше напразна тревогата за него.

Първият ми братовчед служи в София вътрешни войски , пазеше президентството и посолствата ( по време на Ж. Желев) изкара кошмарна служба и беше на на ръбът на силите си психически.

Бившият ми съпруг - той беше най - добре ,защото служеше в трудови войски ,през седмица награди за добра работа и си беше отпуск в къщи , така че много е относително кой къде и кога е служил, защото тримата служиха по различно време и при различен строй и съответно спомените и преживяванията от службата им бяха различни.

Какви са вашите спомени или такива които са ви разказвали служилите по-времето на соца в НРБ? Ще се радваме да ги споделите в полето за коментар

Инна Узунова



Филмът "Топло" се нарежда в редица класации за най-любимите български филми, създавани някога.


Сюжетът на филма "Топло" е забавен и въпрки че през годините съседските взаимоотношения се измениха, той остава все така актуален. Хората от софийската кооперация „Цар Крум“ решават сами да си осигурят парно отопление. Договарят се с трима майстори и дори им предплащат услугата. И започва голямото пробиване на дупки в стените, в подове, по таваните. В един хубав ден майсторите изчезват, но дупките остават.


Сградата в която е сниман филма се намира в центъра на София на ул. „Уилям Гладстон“, близо до пл. „Славейков“ и може би много от нас са минавали от там, без да знаят коя е тази сграда.

Част от хората, живеещи в нея,още си спомнят заснемането на филма, срещите с актьорите и докосването им киноизкуството. 


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив