Най-напред насилствената колективизация и създаването на ТКЗС-тата беше един от най-драматичните периоди в нашата история. Привързан до болка със земята, с животните, българският селянин болезнено приема тяхното отнемане и насилията във формиране на новите колективни стопанства. Разиграват се много драматични събития, болезнено са наранени стотици хиляди селски стопани. За да се потисне народното брожение и да се намали недоволството в първите текезесарски години, член-кооператорите получават висока рента главно в продукти. Постепенно в рамките на няколко години тя намалява и придобива символични размери. Например в района на Червен бряг, Кнежа, Бяла Слатина възрастните хора, внесли земя в кооператива, до края на живота си получаваха по един бял хляб дневно безплатно. За сметка на това земеделските пенсии бяха от порядъка на 20-25 лева.


Безпътицата в земеделието, където селяните се трудеха за по 40-50 стотинки на трудоден, изгони техните деца по големите градове, където се вляха в редовете на работническата класа. Развитието на социндустрията оказваше пряко влияние върху упадъка на селското стопанство. Колкото по-големи ставаха градовете и повече предприятия се строяха, толкова западаше селското стопанство. И в един момент се оказа, че цялото производство от селото отиваше за изхранване на градското население. По селата хляб имаше, но имаше недостиг на зеленчуци, месо и месни произведения, плодове. Там, където се произвеждаха, липсваха в магазините и хората нямаше откъде да си ги набавят. И затова се върнаха отново към дворната продукция, завъдиха животни, отначало пернати, после овчици, кози, крави.


Партията усети случващото се и издигна всенародния призив за самозадоволяване, а от ТКЗС-тата отпуснаха земя на желаещите да имат собствено земеделско производство. Това се случи през 60-те и 70-те години. Така хората, дето насила им взеха земятя и животните, сега ги стимулираха да се върнат към нормалния селски живот. Това донякъде сработи и по селските дворове грейнаха едни истински миниземеделски стопанства, в които имаше всичко – плодове, зеленчуци, асми, животни. Другата поредна глупост на комунистите беше създаването на АПК-тата, този опит да се пренесат промишлените методи в селското стопанство беше крайно недомислен и с отрицателен ефект. После дойде промяната, ликвидационните съвети и днес селското ни стопанство е от полуфеодален латифундистки тип, шепа свръхбогаташи държат огромни участъци земя и се разполагат с нея като феодали, както и с хората, които им работят. Резултата го виждаме всекидневно – вносни плодове и зеленчуци, хляб с ниско качество, вносни млечни и месни продукти, месо, престояло с десетилетия замразено. Тъжна родна картинка.

 Свилен Стефанов, Плевен/ретро.бг/



Драгана Миркович е една от най-популярните певици на Балканите. Става известна през осемдесетте години на миналия век като като член на популярния колектив Južni Vetar, пише Sofia24.bg.

Заедно със съпруга си тя основава и сателитен музикален канал, наречен DM SAT. Драгана е родена на 18 януари 1968 година в село Касидол, Сърбия, тогава в Югославия.

За народната музика като дете я запалва нейният дядо – Драгутин, който свирел на акордеон. Тогава тя пеела на различни сбирки и селски празници, само защото по-възрастните я карали. Тези нейни изяви обаче докарват в Касидол музикални продуценти от Белград. След като записва първите си два албума през 1984 и 1985, между Драгана и нейния откривател – композиторът Новица Урошевич, възниква конфликт и тя решава да се откаже от пеенето. 

Влиятелни хора обаче я насочват към композитора Миодраг Илич, който е основател на легендарния оркестър "Южни ветар“. Така Драгана става петият солист на състава, след Миле Китич, Синан Сакич, Шемса Сулякович и Кемал Маловчич. Така през 1986 се появява третият албум "Спаси ме от самотата“(Spasi me samoce). Няколко хита излизат от него, а най-голямата оценка за новата Драгана дава публиката – за първи път младата певица застава пред повече от 10 хиляди зрители на концертите на оркестър "Южни ветар“. Турнетата на групата по онова време продължават с месеци.

Сред най-известните й песни са: Milo moje sto te nema, Simpatija, Placi zemljo, Poslednje vece, Zivot moj (дует с Даниел Джокич), Sve bih dala da si tu,  Kazi mi sunce moje, Mamina i tatina, Na kraju price, Na kraju price. Албумът Simpatija от 1989 е продаден в тираж от 500 хиляди копия, а почти всички песни в него стават хитове. През същата година Драгана прави и своя първи самостоятелен концерт в Белград. Получава и най-голямата награда – Певица на годината. 

Същото признание се дава на Драгана Миркович и през 1990, когато излиза последният ѝ албум с оркестър "Южни ветар“. През 1991 г. Драгана Миркович преминава под крилото на покойния мениджър Рака Джокич, дотогава продуцент единствено на Лепа Брена. Същата година излиза албумът "Добро момиче“(Dobra devojka). Голяма подкрепа в новия имидж на Драгана оказва и самата Лепа Брена, която активно участва в процеса на преобразяване. 

В резултат – бъдещата мега звезда подобрява външния си вид, начина си на обличане, прави и пластична операция на носа си поради здравословен проблем с дихателните пътища, решава и да промени формата, тъй като вече е известна личност. Благодарение на мениджъра Рака Джокич, младата певица прави грандиозни турнета в Европа, Австралия, Америка, Канада. През 1991 г. провежда 22-дневно турне в България. Най-големият концерт е на националния стадион "Васил Левски“ в София, състоял се на 25 юни.

Драгана се пробва и в киното, като влиза в главната роля във филма "Сладки сънища“ (Slatko od snova). Интересното е, че повечето от песните във филма се изпълняват на английски език и тотално се разграничават от присъщото за Драгана фолк амплоа.

"Само аз и Брена можем да живеем от старата слава“, казва пред сръбски журналисти преди две години Драгана. Миркович е поласкана, когато я обявяват за най-богатата певица и смята, че това не предизвиква завист у колегите й. 

"Знам, че ме поставят на първо място сред най-богатите знаменитости от бивша Югославия. Надявам се това да не предизвиква ревност сред колегите, поне аз не съм го усещала. Всеки трябва да се радва на чуждия успех. Съпругът ми Тони и аз обичаме да помагаме на другите и винаги, когато някой е имал нужда от нещо, винаги сме помагали".



Спомням си как хората празнуваха всеки голям празник по предприятия и заводи. Там, където работеха, си правеха банкети – на 1 май, на 24 май, на 9 септември, на Нова година. Всички се записваха за тържеството и според възможностите обличаха нещо новичко и заради празника, и за самочувствие.

Като малка най обичах новогодишните празници, защото, малко поотраснали, вече ходехме с родителите си на празненствата. Когато се прибирахме през нощта, татко избързваше под един или друг предлог, за да стигне преди нас. И когато влезехме в стаята... о, чудо, миришеше на елха, пръскаха искриците на току-що запаления бенгалски огън, блещукаха пламъчетата на свещичките. Дядо Мраз ни бе донесъл красива елха. Занемявахме пред нея от щастие и радост.

И днес, на 75 години, усещам мириса на горска елха и на бенгалския огън, но само като спомен. Сега повечето хора предпочитат изкуствените дръвчета, които кичат с невероятни украшения. За съжаление, толкова много са изкуствените неща в живота. И самите ние като че ли станахме изкуствени, фалшиви.

Тук, във Великобритания, където сега живея, повечето българи избягват да се срещат със сънародници. Обидно ми е някак си, защото чуя ли българска реч, веднага се обръщам, заговарям и се радвам. Но забелязвам тези, които бързат да се отдалечат. Може би защото съм готова винаги да разговарям, да се срещам, да ги приемам. Имах дори обещание за редовно обаждане и срещи, за реализиране на идеи, но човекът се скри вдън земя. Тези неща ме вълнуват и натъжават.


Да не говорим за българските песни и хора, които неудържимо дърпат сълзите ми. Като написах хора, си спомних как от малки, че и до големи вече в края на банкета оркестърът засвирваше ръченица. Скачахме със сестра ми и ръченицата се люшваше. Скоро към нас се присъединяваха майка и татко (светла им памет) и ставаше едно мило, скромно семейно шоу. Оркестърът слагаше край на красивата вечер с тържествен марш. Мили, топли спомени, отдалечени с десетки години, но без забрава!

Днес има всичко, от красиво по-красиво, но ги няма онази топлота, искреност и радост. Липсват близостта и сърдечността. Надделяват студенината, лъжата и надменността. Питам се защо, нали ние, българите, си предаваме чувствата, обичаите, нравите от поколение на поколение, защо нишката някъде се къса? Защо се появяват хора, които се опитват да наложат нещо чуждо, нежелано, неприемливо и за живота ни, и за традициите ни? Вижте още:В стола на завода и менюто през 80-те

 Валерия Стефанова/Ретро.бг/



Прототипът на паметника "Альоша" в Пловдив,е ветеранът от Втората световна война Алексей Скурлатов който почива на 92-годишна възраст.Паметникът на Альоша в Пловдив е официално открит през 1957 г., като Алексей Скурлатов не подозирал, че е станал прототип на паметник до 1981 г., когато е обнародвано истинското име на войника, по чийто образ и изграден паметникът.

Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив - "Бунарджика" и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет "Шпагин" (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи "Слава на непобедимата Съветска армия освободителка". До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

Паметникът на съветския воин, наричан и досега от пловдивчани гальовно „Альоша” е открит на 5 ноември 1957 г. в Пловдив. Това е най-известният в България паметникът на Съветската армия. Височината на паметника е около 15 метра, а на самата фигура, изработена от гранит – 10,5 м. Негови автори са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков.Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив – “Бунарджика” и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. 

Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет “Шпагин” (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи “Слава на непобедимата Съветска армия освободителка”. До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

За прототип на “Альоша” е послужил Алексей Иванович Скурлатов, жител на селцето Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. Участва в най-голямата танкова битка край Курск, служи в 217-а танкова бригада и 234-ти артилерийски корпус. Той е носител на бойните ордени „Червена звезда”, „За храброст” и „За победата над Германия”.През 1944 г., докато Скурлатов работи по възстановяване на телефонната линия София – Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно за изработка на фигурата на войника. Външността му олицетворява руския воин – висок, рус, със сини очи. Тя впечатлява български скулптор, който рисува няколко скици.  

Алексей Скурлатов не подозира за своя гранитен двойник в България почти четвърт век до 1981 година, когато е оповестено истинското име на войника, от чийто лик скулпторите са почерпили вдъхновение. Алексей получава покана да посети Пловдив и вижда „Альоша“ за пръв път точно на своята 60-а годишнина. На прием в българското консулство е удостоен с отличието „Розетата от Плиска”.  Скурлатов е на фронта от септември 1941 г., участвал е в битката при Курск и освобождаването на Харков, Николаев и Вознесенск. Отличен е с два ордена “Червена звезда”, като втория получава 68 години по-късно. У дома се завръща през 1946 г., след което работи като бригадир на машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер, инженер.

Пенсионира се през 1983 г., но продължава да работи като механик в местен ремонтен завод.Пловдивският „Альоша” е изключително известен в страните от бившия Съветски съюз, където е популярна песента за него от Ян Френкел. Нежната мелодия съдържа силен емоционален заряд, а тъжният текст разказва за войник от камък, стоящ на хълма в порои и сняг, пазещ спомена за всички безименни руски герои, загинали в Европа. Паметник в Пловдив е толкова известен, че през 70-те години гражданите на полярния град Мурманск кръщават Альоша и тамошния монумент, издигнат в чест на полярния съветски войник.  В периода на тоталитарното управление у нас паметниците на Съветската армия са смятани за символи на българо-съветската дружба. 

След промените от 1989 г. те са оценявани предимно негативно поради факта, че са изградени от комунистическия режим, обявен със закон за престъпен, както и поради факта, че възхваляват армия, която на практика е окупирала България. Освен това на сериозна критика са подложени и естетическите им качества.  Под натиска на някои десни политически сили, в началото на 90-те години някои от паметниците са премахнати. Други, сред които и „Альоша”, остават на мястото си, но са оставени без грижи по поддръжката от страна на общинските власти. Не веднъж Русия реагира по дипломатически път и се позовава на международните конвенции за паметниците, докато Върховният съд постановява, че „Альоша” е монумент, свързан с Втората световна война, и не може да бъде разрушен.

Всичко в Централна и Източна Европа има около четири хиляди военни мемориала, в които са погребани над 2,5 милиона войници и офицери от Червената армия, загинали в боеве в годините на Втората световна война. В някои държави, бивши сателити на Съветския съюз в източния блок, след разпадането на СССР е обсъждан въпроса за преместване на мемориалите. В повечето централни европейски страни паметниците на съветските войници стоят на гробищата, където са погребани воините, но в някои градове, като Будапеща или Виена, те са поставени на градски площади. Най-голям е мемориалният комплекс в Трептов парк в Берлин, за да напомня на германците за фашизма и неговите престъпления против човечеството.

Източник: snews.bg



Изчезването на Кейт и Шийла Лайън през 1975 година бил същински потрес за уютния град Уитън, Мериленд. Всички били в неразбиране: къде могат да отидат девойките на 10 и 11 години?

Изчезването им довело до едно от най-мащабните търсения в историята на щата, което било осъществено от цялостен ​​екип детективи. Едва четири десетилетия по-късно обаче казусът бил разрешен…

В комерсиалния център 

Шийла, Кейт и по-големият им брат са родени в богато и уважавано семейство. Баща им бил известен радиоводещ във Вашингтонска радиостанция, а майка им – доктор.

Сестрите били доста другарски настроени, постоянно ходели дружно на разходка. Така било на 25 март 1975 година, когато девойките посетили комерсиалния център Wheaton Plaza в Уитън. Току-що било украсено за Великден, тъй че Кейт и Шийла желали да прегледат украсата.

В мола бил и 14-годишният им брат. Родителите му го помолили да се грижи за сестрите си, само че той се интересувал повече от игралната зала, тъй че момчето рядко обръщало внимание на девойките. За финален път той видял Кейт и Шийла към 14:30 – девойките ядяли пица в Orange Bowl.

Изглежда нещо ги е предиздвикало бързо да изоставен пицарията, защото още в 14.40 часа девойките са видяни наоколо до мола. И си тръгнали към дома. 

Г-жа Лайън споделила на Кейт и Шийла да се приберат до 16:00 часа, само че те не се появили в уречения час. А когато брат им се върнал, цялото семейство отиде в мола да ги търси. След двучасово безрезултатно търсене към 19:00 часа те се свързали с полицията.

Дългокосият мъж

В устрема си да открие децата допустимо най-бързо, полицията ревниво се заела с издирването. В същия ден те разпитали няколко десетки души и разпознали първия обвинен – млад мъж с дълга коса, който наподобява следил девойките.

Показанията пристигнали от 11-годишна другарка на Кейт и Шийла, който се срещнал със сестрите в мола. Полицай изработил фоторобот на млад мъж с дълга коса и няколко белега по лицето.

Но никой, с изключение на свидетелката, не си спомнил за човек с такова изложение. Заради това полицията решила, че момичето нещо се е объркало  или даже си измисля. Поради тази причина детективите в никакъв случай не са считали „ дългокосия “ за обвинен.

Нова тенденция

Вместо това полицията се фокусирала върху възрастен мъж в кафяв костюм, който бил забелязан да беседва с девойките в заведението за хранене. Той бил забелязан до Кейт и Шийла от трима очевидци едновременно, тъй че скоро станал основният и единствен обвинен.

На 2 април 1975 година, когато описанието на мъжа с якето е оповестено във вестниците, Лойд Уелч се свързва с полицията, заявявайки, че е видял сходен мъж да качва две девойки в кола на паркинг и да потегля с тях.

Когато 18-годишният Лойд бил разпитан за повторно, той съумял да си спомни още повече детайлности. По думите му възрастният мъж куцал с десния си крайник и имал забележима бенка на ръката.

Наличието на сходни детайлности объркали полицията и те предложили Уелч да даде показания на детектор на лъжата. Накрая той си признал, че не е виждал никого и си измислил историята, с цел да притегли малко внимание.

Продължително търсене

За страдание, даже откакто разкрила още няколко следи, полицията не съумя да се докопа до нито една от тях. Това включва няколко свидетелства, че девойките са видени във Флорида и други щати. Детективите не съумели да потвърдят нито една от тези версии.

Междувременно водолази претърсили всички близки водни басейни, стотици доброволци обиколили региона на Уитън, а Националната армия претърсила всички гори в радиус от 30 километра.

Дните се трансформирали в седмици, а седмиците в месеци. През идващите 38 години детективите не напредват в издирването на девойките. Мнозина към този момент почнали да мислят, че казусът в никакъв случай няма да бъде позволен.

Пробивът

През 2013 година няколко детективи, които дълги години разследвали изгубването на Шийла и Кейт, се пенсионирали едновременно, тъй че неразгадният случай бил трансфериран в нов отдел.

Един от назначените в него детективи е Крис Хомрок, който взема решение да изследва всички материали от нулата. И когато преглеждал файловете, вниманието му незабавно било привлечено от фотография на Лойд Уелч, който външно доста приличал на фоторобота на оня „ дългокос човек “.

Детективът решил, че не е зле да изследва биографията на Уелч. Не му се наложило да рови дълго, тъй като по това време Лойд излежавал 33-годишна присъда за… закононарушение против 10-годишно момиче.

Задушевен диалог

Възможно ли е нарушителят да е човек, чието изложение е формирано още в първите дни на издирването и който самичък е пристигнал в полицията, където е дал лъжливи показания? Изглеждало необикновено, че тогава не бил обвинен, само че всичко изглеждало тъкмо по този начин.

Крис Хомрок решил да опита да приказва с Лойд, с цел да „ тества водите “. За негова изненада Уелч, който бил в пандиза две десетилетия, елементарно откликна;. Вероятно просто му липсвала връзката, тъй че се радвал най-малко на някакъв събеседник.

Лойд разказал странна и объркваща история за това по какъв начин оказал помощ на чичо си да примами сестрите Лион в колата, след което откарали девойките на насаме място. В същото време Уелч добави, че „ той е взел минимално присъединяване и не е умъртвил никого “.

Чичото на Лойд към този момент бил умрял по това време, само че когато полицията проучила биографията му (той прекарал доста години в пандиза за сходни закононарушения и блудство), думите на Уелч почнали да наподобяват по-правдоподобни.

Какво се случило с девойките?

Но колкото повече детективите разпитвали Лойд, толкоз повече той променял историята си за случилото се с Кейт и Шийла. Само едно нещо оставало непроменено – той постоянно оставал „ почтен очевидец “.

Детективите почнали да виждат, че има повтарящи се елементи в неговите необясними разкази. Лойд разказва плачещи девойки в задната част на комби, мазе, опиати и две огромни зелени чанти.

Въз основа на тази информация детективите почнали да търсят места, където може да се е случило това извънредно закононарушение. Едно от тях била къщата на братовчед на Лойд, Хенри Паркър, който живеел в планината по време на изгубването на девойките.

През декември 2014 година Хенри споделя на детективите, че през 1975 година Лойд отишъл до колата си и го помолил за помощ, с цел да изгори две военни чанти. По негови мемоари всяка от чантите е тежала по 25-30 кг.

И двете торби били хвърлени в огъня. Съседи, които към момента живееха наоколо, споделиха на детективите, че към момента помнят миризмата на печено месо, която тегнела във въздуха няколко дни.

Малко по-късно детективите разкрили под къщата на родителите на Уелч, където живеел Лойд, партерен етаж, който приличал повече на мазе. Криминалистите разкрили следи от кръв там, която принадлежала на Шийла и Кейт.

Заключение

През септември 2017 година Лойд се признава за отговорен за убийствата и получава две 48-годишни присъди. При състояние, че той ще изкара предходната си присъда едвам през 2026 година, той няма късмет да бъде освободен.

Телата на Кейт и Шийла в никакъв случай не са открити. Уелч отказал да даде каквито и да е детайлности за закононарушението си, ограничавайки се до признание на виновността.

Интересно е, че за сходно закононарушение Лойд бил застрашен със смъртно наказване, само че по някаква причина родителите на девойките поискали затвор за нарушителя. Прокурорите, уважавайки мнението на фамилията, не възразили.

Говорейки от името на брачната половинка и двамата си сина (между другото, това момче, което трябвало да се грижи за сестрите на 25 март 1975 година, в този момент е полицай), Джон Лайън споделя:

– Искаме да благодарим на детективите. Сега знаем истината. По-добре е, в сравнение с да живееш в неопределеност 40 години.Вижте още:Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

Източник: svobodnazona.com


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив