Милиционер убива две касиерки за 100 хиляди лева в Толбухин през 80-те

Милиционерът Живко Димитров разстрелва две касиерки от Универсалния магазин и свой познат в гр. Добрич (по това време гр. Толбухин) и отмъква 100 бона. Опитва да инсценира смъртта си, но не му се получава и колегите му го залавят.

На 10 февруари 1981 г. двете касиерки от универсален магазин Паша и Влайка трябва да отидат пеша до банката, придружени от двама старшини, тъй като носят голяма суми пари. В този ден 35-годишният майор има съвсем други планове. Поради висотата на чина си Живко освобождава двамата старшини, които са разпределени да вардят касиерките. 

Те са две млади момчета и не могат да се възпротивят на разпореждането на майора.Живко, вече задействал коварния си план, качва двете жени в личния си автомобил „Москвич“. Касиерките носят със себе си 100 хиляди лева, което за онова време е извънредно голяма сума (заплатите са били по 120-150 лв. на месец).Майорът казва на Паша и Влайка, че иска да измери колко време ще отнеме да се отиде с кола до банката. Ще прецени дали парите да не се съпровождат с кола или полицейски конвой от съображения за сигурност.

Вече натоварил нищо неподозиращите си жертви в колата, милиционерът потегля. По едно време на касиерките им става ясно, че майорът не се е отправил към банката, а кара към околовръстното, напуска града. Казва им, че трябва да зареди бензин. Според някои източници той спира на светофар и застрелва от упор седящата до него касиерка. След това тръгва към село Бранище, където погубва и другата жена с куршум в главата. Според други и двете жени са затрити в околностите на селото, пише сайтът pronewsdobrich.bg . Подробностите около двете убийства са обгърнати в неясноти и до ден днешен.

Майор Живко решава да инсценира собствената си смърт след жестокото двойно убийство и кражбата на стоте хилядарки. Трябва му човек, който прилича на него, има подобно телосложение и ръст и никой няма да го издирва. След размисъл се сеща за свой познат турчин на име Себайдин.

Килърът се обажда на Себайдин и иска фиата му, за да отиде уж до Варна. Турчинът се отзовава веднага и в колата се качват той, Живко и приятелката му Пепа. „Първоначално мислех да заведа Себайдин до москвича и да го вържа за някое дърво. 

Той обаче видя убитите жени и изрева от ужас. Аз се уплаших и стрелях в него. Трупът му се свлече наполовина вън от колата“, казва майорът по време на разпитите, проведени от колегите му. Протоколите от тях излизат наяве в третия брой на списание „Общество и право“ през 1992 г.

След като очиства и своя двойник, Живко слага на ръката му масивния си златен пръстен и часовника си. Опитва да подпали собствената си кола с трите трупа в нея. Надява се те да бъдат опожарени и трудни за разпознаване. Идеята е да внуши, че убитият е той самият. Всички са щели да търсят неизвестен извършител, а не него.

За съжаление на жестокия убиец това не се случва. Вероятно от вятъра, запалените шалчета, с които е искал да изгори автомобила, угасват. Колата не избухва, труповете не са опожарени и инсценировката на майора претърпява пълен крах.

В следващите часове той се крие в боровата горичка край Аксаково с приятелката си Пепа. После отиват във Варна. По-голямата част от парите оставя при Пепа, другите взема със себе си. Купува си дрехи. На приятелката си казва да отнесе пачките в родното й село. Уговарят се по какъв начин да се чуват по телефона и се разделят.

Милицията открива колата-ковчег на 11 септември и колегите на Живко разбират за какво иде реч. Осъзнават, че именно той е извършителят на трите убийства, и започват незабавно издирване. След известно време килърът е спипан във Варна и осъден на смърт.

Над сто ченгета го търсят

Тогавашният началник на Окръжното управление в Добрич е Стоян Иванов. 40 г. по-късно той споделя пред пронюздобрич колко са били потресени колегите на убиеца Живко. „Всички бяхме изненадани. Не вярвахме служител на МВР да направи такова нещо. Част от нашите действия бяха и да успокояваме хората, защото целият Толбухински окръг беше в стрес. Даже и след като го хванахме, хората не вярваха, че е заловен.“ По думите на Иванов над 100 служители на МВР са били ангажирани пряко със случая.

Източник:pronewsdobrich.bg

Научете повече

Фаталният 16 март – най-черният ден от историята на българската художествена гимнастика

На 16 март 1978 г. сте случва най-мистериозната катастрофа в родната гражданска авиация. По официални данни ТУ-134 с редовен полет София – Варшава се разбива в 13,52 ч. край врачанското село Тлачене. Загиват всичките 73 души на борда.

По поречието на малката рекичка Бриша между селата Габаре, Тлачене и Върбица по обяд е тихо и спокойно. В 13:20 часа от Летище София излита Ту-134 със 7-членен екипаж и 66 пътници. Разбива се на 85 километра от София.

Там намират смъртта си треньорката на националния отбор по художествена гимнастика Жулиета Шишманова, нейната помощничка Румяна Стефанова, гимнастичките Албена Петрова и Валентина Кирилова, пианистката на националките Снежана Михайлова и съдийката Севдалина Попова. Грациите заминават за турнир в Полша, а на самолета е трябвало да се качи и Илиана Раева. Настоящата председателка на федерацията по художествена гимнастика тогава е само на 15 години, но часове преди полета вдига висока температура – 40 градуса. И не заминава, а на нейно място викат резервата й Албена Петрова от Варна.

Във фаталния аероплан пътува и полска правителствена делегация, водена от министъра на културата Йежи Вилхелми, брат на известния актьор Роман Вилхелми. Ударът в коритото на местната бара бил гибелен също и за юношеския отбор по футбол на България и юношеския отбор по баскетбол на Полша. Няколко години по-късно със средства на близки и роднини на загиналите близо до мястото на трагедията е изграден първият у нас паметник на жертвите на самолетна катастрофа.

Това, което официално се знае, е, че самолетът ТУ-134 на БГА “Балкан” е покривал линия София – Варшава. В 13, 24 ч на 16 март в далечната 1978 г. командирът Христо Христов получил разрешение от контролната кула да издигне машината. Достигнал височина 4900 м и всичко било нормално. По въздушния коридор, някъде над с. Голяма Брестница, обаче самолетът внезапно взел западен курс и минути по-късно изчезнал от радара.

В 13, 52 ч със скорост 850 км/ч се забил почти вертикално в скала в дере край Габаре. На борда си е имал 11,5 т керосин.

Мистерия, неразгадана и до днес, а черната кутия на самолета не е открита….!

Мъка и скръб за близките, трагедия и непрежалима загуба за всички, без време погубени човешки животи, млади таланти и доказани имена!

ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ИМ ПАМЕТ!

Да си спомним за всички тях!

Научете повече

Разликата между 80-те и сега в 20 точки

1. На 7 години взимаше сама 4 годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13 годишния си син да излиза сам по тъмно.

2.  Като малка изяждаше по 3 филии с лютеница и сирене за обяд, последвани  от 2 пакета Севън Дейс и поне една вафла Мура. Сега даваш на децата си  само месо от пасищни животни и домашни десерти с мед и фурми.

3.  Оставяш търпеливо дъщеря си да си избере за 17-ти път различна рокля. И  неволно се сещаш как майка ти щеше да тe e смразила с поглед още на  втората.

4.  Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото.  За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка,  ховърборд, балансьор, трактор с педали, картинг кола и скутер.

5.  Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна, без  пържено, глутен, млечни и бяла захар и с плодове събирани само от  девици на лунна светлина. За това време баба ти щеше да ти пъха третата  мекица с пудра захар в устата.

6.  В детската градина на дъщеря ти има какички на не повече от 25, които  дори се усмихват. В твоята детска градина вирееха само сърдити лелки с  наднормено тегло и натрапчив мирис на белина.

7. Още на 6 сготви сама първия си шедьовър в кухнята. Но не даваш на 9 годишния ти син да държи нож, за да не се пореже.

8.  За да възпитаваш успешно децата си сега ти е необходима поне една  диплома по клинична психология и умело съчетаване на елементи от  авторитарния и либерален стил, комбинирани с уважение на личността му и  поощряване на автономността. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от     детската ти градина.

9.  За да вземеш детето си от училище днес е нужно да отидеш с още минимум 3  члена на родата ви, кордон и позволение от премиера. Докато ти сменяше  тролей и два рейса за да се прибереш сама след часовете във втори клас.

10.  Обясняваш на 17 годишния ти син колко е опасно по дискотеките и как  алкохолът е вреден, докато в главата ти се прожектират флашбеци от  пребиваването ти в Ялта на 14, докато се наливаше с шотове, евтина  Текила в комбинация с бира.

11.  Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха по  поне една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти.  Сега в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се  оглеждаш за шведи.

12.  Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама   видеокасетка. Сега гледаш с изумление как двегодишното ти потомство  умело борави с ютюб, скайп и де що е тъчскрийн, преди да е махнало  памперса.

13.  Прекарваше по половин денонощие навън с ключ сръчно вързан на врата ти,  докато вашите нямаха ни най малка представа къде си. Сега в момента, в  който дъщеря ти прекрачи прага веднага ѝ пращаш 3 вайбър съобщения,  локейшън рикуест и дрон с камера.

14.  За разлика от детето ти, като малка дори не подозираше за     съществуването на манго и папая, още по-малко за чия и киноа.  Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и мандарини по  Коледа.

15. Но пък колко щастлива беше като ги ядеше! И до ден днешен миризмата на мандарини за теб значи само едно – Коледа.

16. През цялото ти детство не си виждала толкова играчки, колкото има в този момент в стаята на детето ти. В единия шкаф.

17.  Като малка си обелила повече картофи от целия персонал в кухнята на  Хепи за период от поне пет години. Не си сигурна обаче дали синът ти  знае къде е белачката.

18.  Сглабянето на играчка от шоколадово яйце в детството ти изискваше поне  20 свободни минути, сериозни инженерни усилия и кашон от пералня за  съхранение. Сега с нескрита погнуса гледаш миньоните, които се излюпват  от почти всяко яйце.

19.  Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато  палецът ти умело си пробиеше път до настилката отдолу. За сметка на това  дъщеря ти има около 12 чифта обувки - с Елза, еднорог, дъга, светещи  подметки, лепенки, пайетки, пухчета и не дай си Боже, Пепа Пиг.

20. Но точно заради всичко това не би заменила и 1 минута от детството си с това на днешните деца."

Научете повече

Панорама "Плевенска епопея"построена за рекордно време от работещи на три смени без почивка българи и руснаци

Построена за по-малко от 11 месеца от работещи на три смени без почивка българи и руснаци с огромно желание да участват в невиждан по мащабите си проект – с такъв ентусиазъм се ражда панорамата „Плевенска епопея“. Историческият строеж започва в началото на 1977 г.

През 1961 г. идеята за панорама, но на връх Шипка се подема от ген. Иван Винаров – тогава председател на Комитета за българо-съветска дружба. Посещавайки по-късно родния си град Плевен, той споделя идеята си. През септември 1974 г. в Плевен идва партийна делегация от Ростов на Дон. Обсъждайки сътрудничество между двата побратимени града, се споменава за идеята да се построи панорама. Тя е възприета от руснаците, които обещават ростовски художници, които имат необходимия опит, да помогнат в нейното изрисуване, а ростовските промишлени предприятия да доставят нужното оборудване. Още тогава за главен изпълнител е предложен заслужилият художник Николай Овечкин. Той е твърдо убеден, че панорамата трябва да отрази третия щурм за Плевен, а диорамата – предаващия се в плен Осман паша на моста при р. Вит. Заедно с български архитекти и музейни специалисти те обикалят всички места, където са се водили боевете за Плевен, за да изберат място за построяване. Приема се предложението на Н. Овечкин панорамата да се издигне на хълма до редута Кованлък, на мястото, където са се водили най-ожесточените боеве по време на третия щурм за Плевен.

След обявения конкурс за изработване на архитектурен идеен проект ръководството и проектирането се поемат от архитектите Пламена Цачева и Иво Петров, които по това време са съответно на 25 и на 27 години.

На 19 януари 1977 г. е направена първата копка, работи се при тежки зимни условия и дълбок над 55 см сняг. На 2 февруари се полага първият бетон в основите на сградата и по-нататък се извършват основните строителни работи. Ежедневно в помощ към основната бригада се включват доброволци бригадири от различни предприятия и учреждения на града и окръга. Те извършват общи работи с цел да се увеличи производителността на основната бригада. Работи се на три смени, а цялата строителна площадка е осветена с прожектори.

Към средата на юли 1977 г. е завършен грубият строеж заедно с покривната конструкция. В края на месеца предстои монтирането на лененото платно в панорамната зала. То е изтъкано в текстилния комбинат в руския град Сурск, дълго е 115 метра и широко 15 м. Пристига в Плевен в метална капсула. За да влезе в залата, се налага да се демонтират покривните панели и през покрива с кулокрана да се пусне на площадката. Операцията по разгъването му е изключително сложна и се провежда под ръководството на Н. Овечкин при помощта на инженери, техници и над сто войници.

На 29 август в 22 часа вечерта се полага първата четка върху панорамното платно. Художниците започват с изписването на небето. Боите са в кофи на площадките до всеки художник, а за четки служат огромни снопове текстилни влакна, закрепени на дълги дървени дръжки с дължина повече от един метър. Още в Москва живописната част на панорамното платно се разпределя между художниците, като на плевенските е възложено да изобразят участието на местното население във войната и обстановката в града.

За по-малко от месец е направен и предметният план, зала диорама е почистена и готова за работа. Диорамното платно е нарисувано в Москва и след поставянето му се налагат само някои допълнения. На 20 октомври са докарани осемте картини – шест за уводна и две за заключителна зала, седем от тях са рисувани в Москва, а на място авторите само довършват отделни детайли. Продължава изпълнението на довършителните работи в останалите зали. Строителите създават условия за монтаж на оборудването на панорамата.

Така само за 101 дни упорит труд художниците са готови. На 7 декември 1977 г. държавна комисия, ръководена от з. х. Христо Стефанов, дава висока оценка на художественото изпълнение и обявява художествено-архитектурния комплекс за приет.

На 10 декември 1977 г. в чест на 100- годишнината от Освобождението на Плевен панорама „Плевенска епопея 1877 г.“ е тържествено открита./Ретро.бг/

Научете повече

12 смелчаци от Варна плуват 502 км до Одеса през 1964 година

Варненци щафетно преплуват разстоянието от 502 км до Одеса през 1964 година. И до ден-днешен това е най-дългият в света маратон в открити води без прекъсване. 

Идеята на треньора Милко Рачев реализират Петър Странчевски, Борислав Георгиев, Димитър Статев, Петър Панайотов, Харалампи Калчев, Божко Бонев, Благой Вълнаев, Милен Тодоров, д-р Христо Оджаков, д-р Николай Гавриков, Ардаш Бедросян и Иван Янков-Чиката. В маратона като резерви участват още Христо Теохарев и Петко Петков. На 15 юли 1964 г. в 20 часа плувците се хвърлят в Черно море от централния мост във Варна, а в Одеса пристигат на 23 юли предобед. По време на плуването посоката определя кораб „Вапцаров“, а катер и гребна лодка също помагат. 

Историческото събитие става възможно след личното съгласие и одобрение на адмирал Иван Добрев-Странджата, който обезпечава участниците с плавателни съдове и всичко необходимо. Най-малкият участник в преплуването до Одеса е Борислав Георгиев. По онова време той е едва на 16 години Любопитно е, че Милко Рачев планира преплуването да се състои 5 години по-рано, но адмирал Орманов не разрешава. „Искаш да избиеш всички в тези морски бури ли?“, отсича Орманов. Впоследствие Странджата рискува, защото самият той е плувец и знае добре какъв престиж на България и военноморския й флот би донесло едно такова постижение. 

Години след това Петър Странчевски завършва академия в СССР и се издига до адмирал. Димитър Статев става световен шампион по водно спасяване, Харалампи Калчев и Ардаш Бедросян са републикански шампиони на 30 км, а Иван Янков – на 400 метра. Милко Рачев: Щормът край Каварна не ни прекърши Организаторът на щафетното преплуване Милко Рачев си спомня, че още във втория ден край Каварна ги връхлетял щорм. „Вълните бяха високи и силни. Тогава във водата се хвърли Благой Вълнаев, който бе силен брусист и отлично знаеше, че в подобни условия разстоянието се преодолява само със странично плуване. След два часа морето утихна и до Одеса бе гладко като стъкло. 

Край нас спокойно си плуваха делфини и ни придружаваха“, върна се години назад във времето Рачев. Последният не е забравил и топлото посрещане в Одеса. „На плажа ни очакваха хиляди хора, а някои от тях не се стърпяха и навлязоха в морето с дрехи, за да ни посрещнат. Прегръщаха ни и ни целуваха. Казаха, че ще съобщят за постижението по всички световни информационни агенции и радиото, както и по тяхната телевизия“, допълни Рачев. Той уточни, че маратонът бил доста тежък и Петър Странчевски отслабнал със 7 кг. На практика участниците са изминали около 20 км повече, защото не е било възможно да плуват само в права посока. Всеки от 12-те плувци е преминал общо 42-45 км, а на ден е бил във водата 4 пъти по 30 мин. 90% от разстоянието е преодоляно с кроул, а 10% - с бруст. „Подвигът на момчетата нямаше да стане факт, ако не беше Иван Добрев-Странджата. 

Адмиралът повярва, че ще успеем и ни даде възможност да го направим. Ако не беше той, това преплуване нямаше да се осъществи.  Боре Георгиев минал през умрял делфин Най-малкият участник в преплуването до Одеса е Борислав Георгиев. По онова време той е едва на 16 години.  настоящият треньор на ПСК „Черно море“ си спомни, че са минали през доста перипетии. Например там, където река Дунав се вливала в морето, течението било толкова силно, че дълго време стояли на едно място. На румънска територия пък митничари изразили опасения за наличието на мини и от мерки за сигурност изтикали кораба „Вапцаров“ навътре в морето. „Най-много обаче се уплаших при едно мое нощно плуване. Тъй като бях без очила, под мен все едно съществуваше тъмна бездна. 

В един момент при поредното замахване с ръка ударих нещо, което по-късно се оказа умрял делфин, чийто разчленени тленни останки са разпръснати наоколо. Сигурно съм имал голям късмет, че след стреса не съм получил разрив на сърцето“, спомни си Георгиев. Той разкри и други преживени емоции: „Когато навлизахме към брега в Одеса, всички заедно опънахме във водата огромен лозунг: „Вечна дружба“. Посрещачите ни изпаднаха в еуфория и от прегръдките едва не разкъсаха плаката. На следващия ден пък за първи път видях телевизия. Поканиха ни в студио, за да споделим впечатленията си, и като светнаха едни прожектори в лицето ми, съвсем забравих да отговарям на въпросите на руски, въпреки че го изучавах в училище. Все едно имах бяло петно в мозъка...“

Галин Кожухаров/Спомени от миналото/

Научете повече