И така, кои са амазонките? В продължение на много векове митовете за смели жени-воини са вълнували човечеството. С течение на времето разказите на хората за амазонките са били силно преувеличени.


За мъжете - амазонките са олицетворение на идеала за женска красота. Жените виждат в тях образец за смелост, сила и независимост на женското население. В техния пример феминистките от цял свят виждат възможността за своето съществуване без мъже. Дали обаче амазонките са били такива, каквито се твърди, че са били в действителност, или всички истории за тях са измислица?


За първи път амазонките се споменават в произведенията на древногръцки философи и поети. Обществото, в което главната позиция се заемала от жена, силно повлияло на цяла патриархална Гърция, в която на слабия пол била отредена ролята на майка на семейството, но не и ролята на политик и воин.Древните гърци били известни със своите поеми и различни митове. И те не можели да не обърнат внимание на обществото на женското господство и да не го отразят в произведенията си. Най-известните автори от онова време, които са писали за амазонките, са Диодор Сицилийски и първият историк в света Херодот. Те, както и други древногръцки философи, били силно изненадани от начина на живот на амазонското общество.


Амазонките влезли в контакт с хората от древните държави доста късно, техните племена живеели достатъчно далеч от ахейска Гърция. Постепенно обаче с развитието на древногръцкото общество започват да се появяват все повече сведения за тях.Запазени са много легенди за амазонките - жени с невероятна красота, които били непобедими на бойното поле. Поне така ги представя популярната култура. Какви са били те в действителност? Нека разберем!


Матриархат


В древността наистина е имало общества, в които жените са имали власт. Такива общества са били управлявани от майките на семействата.


Произходът на такива общества е прост. Когато човечеството се научило да отглежда собствена храна, статутът на ловците и рибарите намалял. Управлението на стопанството станало по-важно. Жените са били по-добри в това.


Но тези общества изгубили битката за еволюция. По-трудно им било да отблъскват нападенията на други племена и постепенно били погълнати от съседите си.


Но споменът за такива племена останал в народния фолклор и се предавал от поколение на поколение.Какво са казвали гърците за тях


Терминът "амазонка" е измислен от гърците, което в превод означава "без гърди". Според легендата амазонките специално премахвали дясната си гърда, за да им е удобно да стрелят от лък.


Амазонките са не само герои на гръцките митове, но се споменават и от сериозни изследователи като Плутарх.


Известният философ описва, че територията, на която са живели амазонките, е била по бреговете на днешна Турция. Амазонките се опитали да тръгнат на походи в Азия, но не постигнали голям успех.


Впоследствие те са изтласкани в Кавказ, а след това, изгубили характерните си културни особености, се сливат с околните племена. Най-вероятно става дума за скитите. Скитите са живели в украинските степи и Крим. Все още не е ясно кои са били те, но най-близко до тях по отношение на езика са осетинците.Амазонките - съпруги на славянските сармати?


И тази хипотеза е най-любопитната. Първо, амазонките се споменават в "Сказание за отминалите години". Те изобщо нямат мъже в племето си. Те имат деца по оригинален начин. Всяка пролет те идват на гости на съседните племена и поддържат връзки с местните мъже. След това се връщат у дома. "И ако се роди момче, те го погубват, но ако се роди момиче, те го хранят и възпитават усърдно."


Сръбският историк Мавро Орбини в "Книга за историографията на името, славата и експанзията на славянския народ" смята, че амазонките са съпруги на славянските сармати. Те са живели по бреговете на Волга между меланхолите и сърбите. Били са воини и смело са отблъсквали нападенията на римляните. Когато император Аврелиан хитро измамил сарматските воини, техните съпруги се вдигнали на оръжие и храбро отблъснали римското нападение.Това, което най-много ме обърква в тази история, е терминът "славянски сармати". Сарматите наистина са живели в черноморските степи, но генетично са по-близо до иранските племена, отколкото до славяните. Е, дори и амазонките да не са били славяни, те са живели на наши територии.



Емблематичното детско предаване на БНТ стартира през далечната 1986 г. 

Децата се обаждаха  по телефона или пращаха писма и казваха какво искат да гледат, защото нямаше къде другаде. Предаването се излъчваше по Първи юни и Нова година и бе с продължителност между 5 и 6 часа, като бе разделено в две части, с прекъсване по обяд. 

Днес милион и едно желание го има само с хващането на дистанционното.

Какви са вашите спомени и с какво помните това култово предаване ?



Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време през 90-те, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди повече от 30 години. 

На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.

И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.

Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.



На 7 септември 1968 г., както съобщава в. Септември, в Стара Загора е открито кино „Комсомол“, построено по проект на арх. Йордан Тангъров и арх. Младен Мирянов. 


Киното е с две зали. Малка – с 282 места и с най-новите прожекционни български апарати „Балкан 3“. В нея освен редовните прожекции, от 18 до 20 ч. ще се показват научно-популярни и документални филми. В голямата зала с 890 места и екран 20 метра ще се прожектират стандартни и широкоформатни филми. 


Зад екрана и в стените са монтирани микрофони, които създават по-реалистично усещане у зрителите. Залата е оборудвана с немски комбинирани машини за прожектиране. В киното е обзаведена стая, в която родителите могат да оставят децата си докато трае прожекцията. 



Персоналът ще бъде изцяло комсомолски (в синхрон с името на киното), със съответната квалификация и техническа подготовка се твърди в съобщението в старозагорския вестник "Септември". След 1989 г. киното е закрито и превърнато в дискотека и игрална зала.

Снежана Маринова


Огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. 

Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив