Спортът трябваше да изстреля младата девойка в небето, а превърна нейния живот в кошмар /Видео/

Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.

На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: 

"Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".

Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история."Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.

Научете повече

Тя бе красавица номер едно на киното,любимка на зрителите и призната за една от 10-те най-красиви жени в света през 80-те

Познахте ли вече коя актриса е изобразена на снимката? Това е актрисата Рейчъл Уорд, която изигра ролята на Маги в сериала „Птиците умират сами“

През 2023 г. култовата сага стана на 40 години, а Рейчъл Уорд навърши 66 години. В годините на излизане на продукцията тя беше обявена за най-красивата филмова актриса, като двамата с Ричард Чембърлейн бяха безспорни любимци на зрителите.

Решихме да проследим съдбата на тази красива актриса, която се снима в много филми, а след това избра доста уединен начин на живот.

Тя е родена в Англия. Бащата на Рейчъл бил аристократ. Според самата Уорд баща й се интересувал само от пари, власт и статус. Той не участвал много в отглеждането на дъщеря си, какот и майка й. Семейството живеело в имение от 16-ти век с 12 спални и безкрайна поредица от бавачки се грижели за момичето. Майка й идвала само през уикендите.

На 16 години Уорд напуска училище и става модел. Тя се снима за кориците на Vogue и Cosmopolitan. Малко по-късно се премества в САЩ, където започва да се появява в реклами.През 1979 г. дебютира във филма „Lilies of the Field“. Звездната й роля обаче тепърва предстояла.

През 1982 г. Рейчъл е номинирана за награда „Златен глобус“ в категорията „Нова звезда на годината“ за ролята си във филма „Машината на Шарки“. Тогава обаче тя така и не получи жадуваната статуетка.

Големият пробив

Звездата на Рейчъл Уорд изгрява през 1983 г., когато публиката я вижда като Маги в „Птиците умират сами“. Актрисата тогава е на 26 години.

Тази роля й носи не само световна слава, но и любов. На снимачната площадка тя се запознава с Брайън Браун, който на екрана е неин нелюбим съпруг, а по-късно става такъв и в живота.

Според Брайън между тях веднага е възникнало привличане. Той споделя, че на шега е казал на Рейчъл, че ще има 3 деца, и добавя: „Но аз самият не знаех, че това ще бъдат нашите общи деца.“

Няколко месеца по-късно се разделят, но само за да се съберат отново – завинаги.

Браун признава: „Удивително е, че сме женени от 40 години. Без значение къде ще играя, винаги ще благодаря на „Птиците умират сами“ за моя брак и семейство.”

Рейчъл казва, че веднага била очарована от способността му да разсмива хората . Тя казва: „Той има отлично чувство за хумор. Беше толкова уверен, но изобщо не беше арогантен. И тялото му е красиво. Първата ни целувка се случи на екрана и до края на снимките вече се познавахме много добре.“През 1983 г. Рейчъл е призната за една от 10-те най-красиви жени в света.

Известно време актрисата работи активно и след снимките на „Крепостта“ (1985) си взема почивка, за да… учи актьорско майсторство. През 1987 г. се завръща на екраните, играейки със съпруга си във филма „Добрата съпруга“. През 90-те години Уорд участва в 11 филма и сериали.

През 2001 г. е номинирана за Златен глобус за ролята си във филма The Farthest Shore, но актрисата отново не получава статуетката.Актрисата е щастлива майка на 3 деца. Всички деца тръгнаха по стъпките на родителите си. През 2019 г. Рейчъл и Браян станаха баба и дядо – дъщеря им роди син.

Днес кариерата на Рейчъл е в застой и тя иска да прекарва време със семейството си.

Актрисата обича да язди коне със съпруга си. Двамата често седят прегърнати и гледат любимите си британски сериали.

Веднъж Брайън разкри тайната на техния щастлив брак: „Основното нещо е постоянно да се съгласявате с жена си. Ако нещо се обърка, тогава трябва да признаете, че да, вината е моя. Ако мъжете научат това, всички бракове щяха да бъдат много по-щастливи.“

Рейчъл е доста критична към себе си: „Винаги съм мечтала да бъда актриса, но не тази, която в крайна сметка станах.“

Тя мрази да се гледа на екрана: „Никога не гледам филмите, в които съм участвала. Когато ги видя, се крия под одеялото.

Онзи ден по телевизията показаха „Птиците умират сами“. И си казах: „Седни и виж колко си била красива“. Но не, не можах да се преборя със себе си“.

Научете повече

8 неща от детството през 80-те и 90-те, които днес са незаконни

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ? на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ? памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ? чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ? купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

Научете повече

АЕЦ „Козлодуй“ Изграждане на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа в уникални снимки

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа.

На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.

На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.

На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.

На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.

На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.

Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.

През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.

По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.

Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

Научете повече

Топ 10 на свалячите през времето на СОЦА в НРБ

Ако някой ви каже, че по времето на социализма не е имало свалячи и че те са чуждестранна измишльотина, не му вярвайте. Имаше, и още как. Да видим тези герои на социалистическия труд, подредени в класацията ни Топ 10:

1. Баш-майсторът 

Ето го Човекът от народа, труженикът, Сей, земеделецо, но и Хей, другарю, ти какво решил си с чука. Този класически български мъжкар върви в комплект с тен „на потник”, цигара зад ухото и дъх на чеснов афродизиак. В предприемчивия си вариант заработва на частно, къта пачки под дюшека и веднъж годишно отива да си поживее царски на морето. Липсата на обноски и незнаенето на чужди езици не го смущават ни най-малко, важното е да може да отведе някоя Ингрид в Бар-вариетето и да я почерпи с порция луканка (а после и с бахур, хо-хо).

Развитие на типажа: Това е традиционният български сваляч. Здраво стъпил на земята, с непоклатимо самочувствие и ненакърнимо либидо, той се тупа по косматите гърди и крещи „Булгар, булгааар!”. В днешно време той успява във всичко, с което се захване, воден от максимата „Който играй – пичели”. И ако няма кой да го оцени в чужбина и да му каже „Конграчулейшънс!”, винаги може да стане ВИП в някое родно риалити.

2. Гларусът

Друг легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.

Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.

3. Тарикатът

Баш-майстор в ърбън вариант. Освен на космата гръд, той вече разчита и на „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”. В арсенала му влизат още лафчета като „готено”, цигари Кент, бонбонки Тик-так и еветуално познанство с Франк Лойд Райт. Тарикатът обикновено е софистициран използвач, той получава с лекота това, което иска – от скута на някоя свенлива другарка до спестяванията й. Около него витае някакъв полъх на „вносно”, който го прави неустоим.

Развитие на типажа: Понастоящем е на изчезване. Уви, жените вече далеч не са толкова романтични и надали някоя би се вързала на онова за „страшните очи”. В епохата на Златките тарикатът няма какво да предложи, а ако става дума за бабоебци-жигола под прикритие – там нещата са си ясни и без тарикатлъци.

4. Международният шофьор/морякът

Децата на тираджиите бяха най-популярни в училище, спор няма. Това бяха онези нафукани копеленца, които споделяха дъвките си Вриглеу’с и порно-списанията си само с избрани. Бащите им, съответно, също бяха много вървежни. При тях полъхът на „вносно” е достатъчно силен, за да отклони вниманието от евентуалните башмайсторски проявления. Така де, друго си е да знаеш, че в Барселона сервират Кока-колата с лед и лимон, много преди в Шератон да се сетят да правят същото. И да се оригнеш след това, няма значение.

Развитие на типажа: Още едни, на които акциите им спаднаха. Добри заплати, вярно, но на кой вече му дреме за полъха на „вносно”? Предпочитани са за съпрузи от свободолюбиви дами с вкус към дебитните карти.

5. Чужденецът

Най-вносният от вносните, принцът на бял западен кон, властелинът на цигарите Кент и бонбонките Тик-так. Чужденецът е съкровеният блян на всяка възпитаничка на Английската, олицетворение на мечтата за по-добър живот. Няма значение дали е млад или стар, красив или грозен, важното е да е неженен или поне склонен на развод и замъкът му да е някъде отвъд Желязната завеса.

Развитие на типажа: Чужденците са класика и винаги ще се котират, макар че колкото повече ги опознаваме, толкова повече ги демитологизираме. Така де, що за принц е тоя, който иска да зареже чужбината, да си купи къща в Сусурлево и да се пресели там? Освен това изискват овладяването на поне един чужд език, което е излишно усилие, при положение, че можеш да имаш лъскав живот и тук – ей го Пайнер къде е.

6. Културният деец

Културният деец обикновено е ВИТИЗ-чийски продукт, който смуче меланхолично Рикадона в някой Клуб на културните дейци и бройка ученички от елитни гимназии. Той е Човек На Изкуството и всички наоколо трябва да го разберат – рецитиране на Ибсен на висок глас след третото питие е добър вариант. Бохемският му чар (завиждачите му викат „алкохолизъм”) с лекота покорява всички „по-така” мацки – от гореспоменатите ученички до начинаещите актриси.

Развитие на типажа: Културният деец е на изчезване не само като сваляч, ами и въобще. Може би все още има отломки, смучещи меланхолично Рикадона (или каквото там пият днес културните дейци), но как, за бога, да сваляш ученички, които смятат, че Кнут Хамсун е един от шефовете на Виваком?

7. Директорът

Той е бащицата, в него са и ножът, и хлябът. Директорът не сваля, на него му се натискат. Ако все пак му се наложи, е кратък и делови – „Михайлова, явете се при мен!”. В неговата уста обръщението „колежке” звучи като “say fuck me” при Боби Перу, а оръжията му се наричат „специализации”, „командировки” и „премиални”. Ако му се опънеш – лошо, но пък на кой ли би му минало през ум да му се опъва.

Развитие на типажа: Директорът (днес по-популярен като Шефът) е непреходен типаж, както е непреходна играта на власт и произтичащият от това секс. Разликата е, че сега отношенията са по-изчистени и ясни, което спестява на шефа излишното кокетничене от рода на „Ох, ама другарю директор, ама какво правите сега, ама недейте, моля ви се, ох!”

8. Партийният секретар

Подобен на Директора, но по-зловещ заради политическата си окраска и евентуалните последици, ако му се опънеш. Тук сексът е идеологизиран (ако бях партиен секретар, сигурно щях да казвам неща като „миришете ми на морално разложение, другарко”, перверзно е). В повечето случаи е комплексирана мижитурка, злоупотребяваща с власт и положение, така че не си струва да си хабим повече времето с него.Развитие на типажа: Слава богу, този вече е в музея. Или не съвсем?

9. Червеният сваляч

Червеният сваляч (или още „момчето на тате”) е расов кон, рекламното лице на развития социализъм. Завършил елитна гимназия и висше образование в чужбина (най-често Москва, но нищо), той е достатъчно лустросан, за да компенсира цървулите на баща си от епохата преди Политбюро. Всички си мечтаят да са с него, но той изявява предпочитания към стюардеси, засукани говорителки и манекенки от ЦНСМ.

Развитие на типажа: Днес „момчетата на тате” не са червени и не са деца на политическия, а на бизнес-елита. Всичко останало – лустрото, манекенките и цървулите на бащите им – си е същото.

10.Тато ди тути тати

На върха на сексуалната пирамида, разбира се, стои само един – човекът, който раздава апартаменти, но и почивки на дунавските острови. На срещите му с художествено-творческата интелигенция един куп млади актриси (понастоящем винтидж-секссимволи) се надпреварват да пърхат с мигли около Него. Личността му е обвита в тайнственост и легенди, особено в този аспект.

Развитие на типажа: Как се е развил този типаж в момента, ще покаже историята. Ние не се ангажираме с коментар, понеже не искаме мъмрене и силно потупване по гърба, мда.

Теодор Михайлов. /socbg.com/

Научете повече