Гинка Станчева е българска театрална и филмова актриса,родена на 15 юни 1932 г. в София.

През 1955 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и започва кариерата си в Драматичен театър в Благоевград в ролята на Блага във „Фиданките цъфтят“ на Славчо Красински, където работи до 1958 г. 

От 1958 до 1992 г. играе на сцената на Народния театър на младежта. От 1993 до 1998 г. работи в частен театър „Барбуков“, гастролира в общински театър „Възраждане“, Театър 199 и в театри извън София. Има участия в радио и телевизионния театър.

 Добива популярност през 1957 г. с ролята си във филма „Земя“ на режисьора Захари Жандов, който е първият български филм, спечелил право за участие в конкурсната програма на фестивала в Кан. 

Станчева се снима в 19 филма, по-значимите сред които са „Любимец 13“, „Специалист по всичко“ и „Нощем с белите коне“, както и първата българска сапунена опера „Семейство Калинкови“.

През 80-те години на двадесети век участва в дублажите на Българската телевизия (Първа програма) на популярния испански сериал „Синьо лято“ (озвучаваща Беа), както и на американския сериал „Малка къща в прерията“.

През 2002 г. е наградена с орден „Стара планина“ за изключителни приноси към българската култура.



През 1975 год като завърших 3-ти курс работих общ работник в предприятие "Булгарплод",в София. 


За месец аз, ученика изкарах 184.00 лева,огромна за мен сума през онези години Купих си двупистов магнетофон "Грундиг" и няколко ролки за записи. Останаха доста и за почивна на море. 


След Нова Година ми се обадиха да мина през ТРЗ на предприятието , защото ми е начислена годишна премия от 14 лева. За мен средношколеца това бяха много ама много пари.

Валери Иванов



Обичта ми към хората се преплиташе винаги с обичта ми към Отечеството. Исках в България да няма бедни хора, исках моята родна страна да стане силна, богата и независима сред останалите държави. Вярвах, че и аз ще успея да направя нещо за тази цел. Винаги, дори и в най-трудните моменти, не губех вяра и оптимизъм..."

"...Аз вярвам в българските млади хора. Не се съмнявам, че те ще изградят по-богата, по-справедлива и по-демократична България от нашата. Зная, че техният живот ще е по-различен от нашите млади години. Бих дал всичко, за да бъде той по-добър и по-лесен. Но лесни пътища няма. Силните, волевите, смелите личности израстват в трудностите..."

"...Иска ми се да вярвам, че днешните млади българи и българки ще бъдат по-добри във всяко отношение от нас - не каквито сме сега, а каквито бяхме в нашите отминали, в нашите незабравими младежки години....".......



Хайде да си спомним за казармата, която беше неизбежна в годините на социализма.

Съжалявам за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с потене във фитнеса и анаболни мускули.Няма да забравя как в онзи ден, остриган, уплашен и с възстари дънки, прекосих КПП-то на родната казарма. 

Плевенското ШЗО или „школник, забрави отпуските“. 

Първо, още цивилни ни пратиха в една стая и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час един върлинест младеж преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е, не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мен ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за да ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Защото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. 

Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. 

Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Наученото в казармата не се забравя. Никога.

Снимка:Под . 28140 Стара Загора , 88 - 90 година,личен архив на Дамян Георгиев

Източник:М.Стоянов/Ретро.бг/


БГ аркаден игрален автомат ИЗОТ 127Д от началото на 90-те г.! 

Конструиран е с процесора Zilog Z80. Ето как работи. Играта е тип екшън с доста стрелба и се разиграва на цветен монитор, като се чуват съответните звуци, за да е по-вълнуваща. Играчът може да контролира колко да е силен звукът. 

Можете да местите своя персонаж в играта на екрана с лост, а има и клавиши, за да стреляте при нужда. 


Една от използваните игри е със заглавие ,,Перко“. ИЗОТ 127Д е произвеждан в Обединени заводи да запаметяващи устройства – Пловдив и е бил изнасян за чужбина от ДТП Изотимпекс.

Източник:Антон Оруш



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив