Водолазната база в Отманли е била оборудвана с най-модерна за времето си техника

Базата в Отманли, която някога е била национален център за обучение на водолази, е разполагала с уникално оборудване и отлично създадена организация на работа, разказа водолазът Красен Парушев, който е работил там до последния ден преди закриването на обекта. Той каза, че центърът е бил един от най-модерните на времето и на практика е бил без аналог по света. Младият мъж и до днес си спомня с носталгия за годините, прекарани на това място. Тук са идвали генерали и посланици и базата е била гордост за българските водолази.

Красен Парушев станал водолаз на 17 години, след като се записал в школата в Бургас. Преди 1989 година е било възможно там да се обучава безплатно всеки младеж, който има желание да разгадае тайните на гмуркането. За разлика от сега, тогава курсът бил с много по-голяма продължителност и траел девет месеца. Започвал с теоретична подготовка, която се провеждала в специализирани кабинети в града. 

Следвали практически занимания в басейна в Младежкия дом. После курсистите отивали в базата в Отманли, край рибарското селище Ченгене скеле. И започвало морското им обучение. Сутрин оборудван кораб ги отвеждал до Черноморец, където до обяд се правели гмуркания на голяма дълбочина. След обяд се провеждали лекции. Всяка година по специална програма при този режим умения придобивали по около двеста души. Повечето от тях били донаборници.По онова време Водолазният център е подразделение на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), развиваща военно-приложни спортове в България. 

Тя съществувала под различни имена през времето. Тогава центърът е позициониран в бракувана плаваща база, докарана от река Дунав през 80-те години. За да акостира тя на брега, бил прокопан канал. След като вкарали плавателния съд в него, връзката с морето е затворена, а водата изпомпана. После съоръжението е бетонирано към брега. Уникален е не само оригиналният вид на базата, а и мястото, където тя е била разположена. Малкият плаж наблизо позволявал на гмуркачите спокойно да подготвят оборудването си и ако се налага, да го тестват във водата.Наблизо е и кеят. 

Водолазният център разполагал с два специализирани кораба. Имал огромен компресор за пълнене на бутилки с въздух и барокамера. „Барокамерата е спасила живота на десетки водолази. Включително и моя”, спомня си сега Красен Парушев. Той разказа за аварията, сполетяла него и колегите му през 1996 година. Красен бил на 27 метра под водата, когато на лодката, която го подсигурявала и откъдето му подавали въздух, станал взрив. Плавателният съд се пробил и потънал пред очите му. Наложило му се рязко да изплува и така получил кесонна болест в много тежка форма. Спасили го единствено процедурите в барокамерата.Той и до днес недоумява, защо работеща техника въпреки, е била бракувана и нарязана за старо желязо.

След като базата е закрита през 1999 година и оборудването изнесено, Красен Парушев решил да я наеме. Направил от мястото хотел. Вечер се превръщала в дискотека. След него обектът е бил наеман от различни хора. По-късно е продаден, но новият му собственик така и не започнал там каквато и да е дейност.

Днес мястото е изоставено и тъне в разруха. Някога комфортно обзаведените каюти са пълни с какви ли не боклуци. За известно време тук се заселили клошари. Стари дюшеци и изпокъсани завивки от този период се търкалят по земята и сега. И нищо не напомня за цветущата някога школа.

Намиращият се в непосредствена близост до базата кей е почти нацяло потънал. Проучвания показали, че това се дължи на факта, че под него има около 18 метра тиня. Някога е бил подготвян проект за укрепване на съоръжението. Той обаче си останал само на книга. А морските вълни може би скоро ще покрият и последното, което е останало от него.

Източник:faragency.bg

Научете повече

Сватбите в България по време на соца-събирали са 200 гости, като се канели роднини до девето коляно

Дрон, фойерверки, екстравагантни фотосесии, деликатеси и скъпо шампанско… нещата, без която нито една съвременна сватба не минава. Но не такава е била картината по времето на соца. Мнозина ще се върнат назад, назад във времето и ще си припомнят как са си казали „ДА” с любимият човек. Други пък ще си спомнят разказите на родителите си каква сватба са имали и ще се заровят в семейните албуми.

Ще се върнем назад във времето и ще ви покажем какви са били сватбите и обичаите по времето на соца в нрб. По време на соца да живееш на семейни начела е било немислимо. И не само, защото партията не е разрешавала да не се уронва социалистическия морал, а и заради ергенския данък, които всяка изминала година се е увеличавал.Хората са чакали с нетърпение някой от „родата” да се зажени, защото имало ядене и пиене на корем, танци и много забава. Месеци наред са продължавали приготовленията.

Роклите и костюмите са се шиели при частни шивачки, тъй като бутиците по онова време са били нещо непознато. Бели, прави, тук там с перли и дантела са били тоалетите на пловдивчанки. Булките задължително носели воал, а понякога и шапки. Ръкавиците са били неизменна част от стайлинга на булката.Еднотипни са били гримът и прическите. Преди сватбата фризьорите са ходели в дома на жената. Повечето дами са били с кок, а в много редки случаи косата е била на букли.

Гримът е бил лек – червило, руж и спирала. Той е бил поставян или от самата младоженка или от нейни приятелки. В деня на бракосъчетанието празненствата са започвали от ранни зори.

Масите в домовете на влюбените са били разпънати и отрупани с леки мезета за гостите. Както и сега, булката е била извеждана с музика, а пред домът й се извивало хоро, в което задължително се включвали всички съседи.А колите… цяло чудо било ако младоженците пристигнели с Чайка. Това било сигурен знак, че не са случайни, а в родатата има някоя важна особа от Окръжния комитет на партията.

Типичните возила са били Лади, Волги, Варшави и разбира се Жигули. Повечето гости пък  били превозвани от специално наети автобуси.  Колата на булката е била украсявана с ленти и цветчета.Младите влюбени в Пловдив са можели да си кажат „ДА” на три места-  Младоженския дом в центъра, този в Стария град и във вече несъществуващия в Кършияка, на булевард „Васил Априлов”. По време на соца църковните бракове били забранени със закон. Това обаче не пречело много двойки тайно да се вричат един на друг и пред Бог, само че попът идвал в къщи.След официалната част в съвета идвало времето и за веселата част. В Пловдив традиция било да се правят пищни сватби в големите ресторанти на хотелите. Семействата на булката и младоженеца събирали най- малко 200 гости, като се канели роднини до девето коляно.

Било недопустимо да пропуснеш някоя далечна леля или братовчедка, защото после можело да се окаже, че половината рода не ти говори.Музиката е била на живо, изпълнявана от оркестъра на ресторанта. Предимно се е слушало естрада, естествено традиционни хора, а при по претенциозните и джаз.  Западноевропейските парчета са били забранени. И докато едни са пеели и танцували, други са наблягали на ядене и пиене.

Редена салата и мешана скара е било менюто на 90 процента от сватбите по това време.  За пиене се е сервирало вино и ракия. Ако в родата имало някой международен шофьор, на масата на младоженците имало и бутилка уиски.  И преди, както и сега, младоженците минавали сред гостите за т.нар. даряване.На сватбата младото семейство се снабдявало със сервизи / поне 5 броя/, прибори за хранене, завивки, покривки, булани и китеници за 50 години напред. По-близките роднини дарявали пари, които нижели на огърлица, с която гиздели булката.

На най- заможните сватби огърлиците били от двайсетолевки, при по-бедните – двулевки.  През последните години в сватбените ритуали се появиха много модерни ритуали, заимствани от западните сватби- хвърляне на букет, сваляне на жартиер, рязане на торта са част от забавните традиции сега. По времето на соца обаче това е липсвало в програмата.Типичните сватби през 70-те и 80-те са били дневни. Тържеството е продължавало най-късно до 17-18 часа.  След това всички са ходели на гости у младото семейство. Предварително домакините са заредили масите с мезета луканка и кашкавал и празникът продължавал до сутринта.

По време на соца също е имало фотосесии, но всички били в студия. Най-големи в Пловдив са били 7, които са се намирали в центъра на града. Младите са правили и снимки и на открито. Задължителните места за снимки били паметникът на Альоша и Братската могила. Там те поднасяли и позирали скромно до комунистическите символи.

Автор:  Ива Модова Източник: TrafficNews.bg

Източник на снимката /ф-б група "Спомени от миналото 2"

Научете повече

Децата ни ходеха на пионерски лагер на море за 15 лв за 16 дни

С цел възпитаване на колективизъм по времето на социализма се организираха летни пионерски лагери за децата – на море или на планина за две или три седмици, срещу символично заплащане. Учениците спяха най-често в общо помещение с учителите, хранеха се в обща столова и колективно влизаха в морето да се къпят. Пееха песни, организираха театрални спектакли, балове с маски, а вечер се събираха около лагерния огън.

Тогава всички деца имаха равни възможности за почивка.Детските лагери в Народната република станаха факт след създаването на организацията “Чавдарче” и Димитровската пионерска организация “Септемврийче”.

За летните лагери се мислеше толкова сериозно, колкото сериозна бе и мисълта на държавното ръководство по отношение на националната сигурност.

В Народната република от генералния секретар на ЦК на БКП до най-дребния партиен секретар и ръководител на ТКЗС – всички имаха отговорност да гарантират на подрастващото поколение дълги ваканции, за да не стоят децата в градовете и да бездействат по улиците. Да се закаляват, да плуват, да дишат чист въздух, да опознаят родината, да обикнат природата, за да се грижат за нея, да се поддържа колективния дух.

Морето и планината бяха достъпни за всички.

Пионерските лагери позволяваха на родителите да вземат малко въздух от ежедневните грижи за децата, а след края на лагера цялото семейство заминаваше заедно на море или планина.

Стойността на 15-дневен детски лагер бе символична – около 15-16 лева. Останалото го поемаше държавата. Нямаше семейство, което да не може да си позволи да изпрати детето си, там то имаше осигурено спане, храна – сутрин, обед, вечер и две междинни закуски. Имаше и спасител, лекар.

Развиваше се и активна културно-масова дейност. Отрядните и дружинните ръководители пишеха сценария и режисираха. Организираха се вечери като „България търси талант“, но в пионерски вариант. Много днешни родители си спомнят за онова време с голяма носталгия.

Имаше и международни пионерски лагери като „Георги Димитров” в Кранево, национални лагери в Обзор и Равда, а за младите комсомолци бе създаден Международен младежки център край Приморско.

Научете повече

С "Чайка експрес" за 4 ч. и 40 минути от София до Бургас през 70-те

От София до Бургас с експрес Чайка през Карлово в средата на 70-те се стигаше за  4 ч. и 40 мин.

Разписание за Експрес "Чайка" през 1974 година

До началото на 90-те,всички бързи и експресни влакове  имаха ресторант или бюфет вагон а някой и вагон със специализирана озвучителни техника за радио-говорител който съобщаваше наближаващите гари и какви връзки имат пътниците при пристигането си на тях.

Легендарният Експрес Янтра  имаше дори и специализиран затъмнен  кино-вагон в който неусетно минаваше пътуването.

Любопитен факт е ,че Синият Дунав и Янтрата се водеха Комсомолски Влакове, обслужвани задължително от млад персонал на възраст  до 35 години.

През 1988-а всички състави са заменени с чисто нови червено-бели вагони 74-та серия, модернизиран в Дряново червен първокласен вагон и нови червено-бели вагон-ресторанти от ГДР.

Ще Ви бъдем благодарни да споделите вашите спомени от пътувания с БДЖ

Научете повече

Гинка Станчева-спомен за една легенда

Гинка Станчева е българска театрална и филмова актриса,родена на 15 юни 1932 г. в София.

През 1955 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и започва кариерата си в Драматичен театър в Благоевград в ролята на Блага във „Фиданките цъфтят“ на Славчо Красински, където работи до 1958 г. 

От 1958 до 1992 г. играе на сцената на Народния театър на младежта. От 1993 до 1998 г. работи в частен театър „Барбуков“, гастролира в общински театър „Възраждане“, Театър 199 и в театри извън София. Има участия в радио и телевизионния театър.

 Добива популярност през 1957 г. с ролята си във филма „Земя“ на режисьора Захари Жандов, който е първият български филм, спечелил право за участие в конкурсната програма на фестивала в Кан. 

Станчева се снима в 19 филма, по-значимите сред които са „Любимец 13“, „Специалист по всичко“ и „Нощем с белите коне“, както и първата българска сапунена опера „Семейство Калинкови“.

През 80-те години на двадесети век участва в дублажите на Българската телевизия (Първа програма) на популярния испански сериал „Синьо лято“ (озвучаваща Беа), както и на американския сериал „Малка къща в прерията“.

През 2002 г. е наградена с орден „Стара планина“ за изключителни приноси към българската култура.

Научете повече