Албена Вулева смени попрището си и стана рецепционистка в хотел в Кипър. Бившата скандална телевизионна водеща и риалити героиня емигрира в островната държава, за да намери спокойствие и нови възможности за кариерно развитие.

„Албена се засели в крайбрежния ни град Пафос преди 4 години, а работата си на рецепция започна преди 2 години“, споделят пред „Ретро“ нейни колеги.

Според служителите Вулева много рядко се прибира в България, а след това бърза да се върне в Кипър. Турската част на островната държава ѝ харесва повече, но я посещава главно за екзотични почивки.

„Албена се държи много добре с всички туристи и винаги е усмихната. Отзивчива е и се разбира перфектно с руснаците“, казват колегите ѝ, които са чували за кариерата ѝ у нас.

По всичко личи, че ексжурналистката се е устроила добре и живее по нейните правила. Според слухове Вулева не спирала да се оглежда за богат кипърец, който да ѝ осигури мечтаното охолство, спокойствие и сигурност. Самата бивша водеща на „Сигнално жълто“ признава, че нейните 48 години изобщо не били спирачка за мъжкия интерес. Албена уточнила още, че чужденците я харесвали много повече от българите. Според нея мъжете в родината ѝ били не само мързеливи, но и невероятно стиснати.

Бившата тв водеща е категорична, че не би се върнала отново към телевизията заради голямата цензура. Предпочита да реализира творческите си пориви, като качва съдържание в интернет, където има по-голяма свобода на словото. Любопитна подробност е, че в последните години Вулева предпочита да държи майка си Людмила Захажаева далеч от себе си и тя нито веднъж не ѝ е гостувала в Кипър./Ретро.бг/



Коя е тази фатална жена?

Идеалите за красота са се променяли неведнъж през вековете. Днес сме свикнали с представата за дългокраки, слаби красавици, която ни се налага всеки ден от медиите.

Но това съвсем не винаги е било така, видя КО4. Днес ще ви разкажем за една фатална за времето си жена. Нейната снимка можете да видите във Facebook, където често я споделят като анекдот с думите: „Тя е имала повече от 100 любовника, 13 души са се самоубили, след като ги е отхвърлила, лицето й се смятало за белег на женската красота.“

И така, коя е тази мистериозна жена?

Представяме ви иранската принцеса Захра хан Тадж ес-Салтан.

Тя идва от кралско семейство от турски произход, което е на власт от 1785 до 1925 година.Тя е омъжена, има 4 деца и след години се развежда. Това е било нещо немислимо в онези дни в иранското общество.По-късно Захра става муза на поета Ареф Казвини.Захра се бори за правата на жените. Освен това тя е художник, писател и една от първите жени, които се осмеляват да носят западни дрехи в Иран.

Всичко сочи, че това е интересна личност, изпреварила времето си, считана е за един от първите феминистки в мюсюлманския свят.

 Какво мислите за тази жена? Интересно ще ни е да чуем вашето мнение за тази впечатляваща личност!



Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи „Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго/койки/, трака си влака и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе/доплащаш за празните легла по 3.40 лв. за всяко/, ако си с гадже и нощта преминаваше във влакова любов. 

Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавяхнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я родила /спалните вагони се заключваха/, видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!… Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка, такава, в каквато се влюбил Балзак още през 19 век. Че и сини очи.

И нахлуват спомени.Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за „Джулая” – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно –дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влака, двама милиционери /задължително пътуваха в нощните влакове/, кондуктора и искат да ни свалят, защото „Другарят от един кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”. Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7.30 ч. сме на перона на Варненската гара. 

Слиза и „отговорния другар” от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава, „по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на „отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница „Гюрлата”, до самата гара, дето се трудеше красива девойка, която след години ще стане национално известна като Петя Славова. В ония години там, до варненската гара, сервираха една от най-вкусните шкембе-чорби в страната. Опашки имаше, ама не за Петя, за чорбата.

И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес „Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет. Той стар комунист, аз млад седесар – не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до „Новотела”, на сто метра.

А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше „Вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с „РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе културно пътуваш, като в „Ориент-експреса”. Е, цените си бяха соленички – като в нощен бар. Но, ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във „вагон-ресторанта” може да седнеш и се почерпиш, докато плебса се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но кой ще ти го спазва, ако алъш-вериша върви…

Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.

Лятото на 1980 г. с Красен Шугата /след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в БГ, за да го намерят обезглавен на Витоша/ сме забили две гаджета /Лила Патъка и Мая Бедрото/ и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен, че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а от там до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос. 

Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта/не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците/. Засядаме и поръчаме със замах /жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се/. Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влака през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш „Ех, красота, красота…”, да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!… Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ-превозното средство е подминало Червен бряг/престоя е една минута/ и сме поели към Плевен, поръчаме още питиета, та да не скучаем и слизаме в града на българо-съветската дружба. 

След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш за колко пари и т.н. Как да е – дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен-Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим/уж сервитьора бе бърз/ влака потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос. 

Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси „Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км. от заветния Червен бряг.Малеййййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на Княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска „УАЗ-ка” и ни натовариха та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков. Посрещнаха ни много „внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение. 

Още ме е яд, че костюмите, купени от Кореком станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха изглежда да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая /социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение/. Взеха ни цигарите „Честърфийлд” /също от Кореком/, описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местния милиционерски началник/след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог/.

На заранта тържествено ни заведоха при „Другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха на глас като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: „Кво да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол /без доларите/ и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв./бая пари за онова време/ с Краси, после ни предоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с „Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”. 

Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за „В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”??? Не знам, но като се прибрахме в Торос спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отмаряла на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.

И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.

И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да го бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е Иван Костов да го шитне за 1 лев?!/

Автор:toross.blog.bg


 

С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.
Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.
Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!
Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.
В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

Антон Цаневски, Велико Търново



Винаги е имало престъпност и престъпници, за едни е професия, за други ген, за трети психични отклонения, но отношението на властта беше по различно и който барнат,, жална му майка", говоря за престъпност не за политическите преследвания. 


Не се повтаряше по двайсет пъти на ден за извършвани престъпления и че имало смекчаващи вината обстоятелства или че нищо не може да се направи и какви права имали извършителите. Разследваха се дори дреболии и нямаше недосегаеми тарикати, децата играеха на улицата до среднощ лятото, по селата не се заключваха, заграждаха дворовете заради животните, между градините извън селището само двайсет сантиметра синор/граница/, ни огради, ни мрежи, сега нивите запустяха че едни сеят други берърт,споделя своите спомени Трайко Васев.



През 70-те ни откраднаха Москвича паркиран под прозореца на къщата ни, седмица след това и прането от простора, че имаше дънки и блузки от Кореком а ден след отварянето на НДК в подлеза обраха бижутерията и хвърлиха част от откраднатото под нашия балкон,споделя спомените си Ivailo Tsankov във фейсбук коментар.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив