Най ми е болно за РСВ-то. За непосветените да кажа, че абревиатурата значи „Ресторанти и спални вагони”. Имаше влак за Варна от Пловдив в 23 часа, качваш се, полягваш в купе с легла едно над друго/койки/, трака си влака и сабахлем си на варненската гара и мирише на море, даже те будят, ако си прекалил вечерта. Можеше да се уредиш и със самостоятелно спално купе/доплащаш за празните легла по 3.40 лв. за всяко/, ако си с гадже и нощта преминаваше във влакова любов.
Не е много удобно, но романтиката си я биваше – две-три позавяхнали красавици и сега твърдят, че никога няма да забравят изживяването, даже споменът им е по-силен и страстен от морските нощи. Правя се, че им вярвам, ама то забравя ли се. В една такава нощ Наталия реши да отиде до тоалетната както майка я родила /спалните вагони се заключваха/, видели я някакви пияни поляци в коридора и след малко се зачука на вратата устремно. Що скромни езикови усилия употребих докато обясня, че в българските спални вагони не се предлагат и момичета за консумация!… Ама как да не си помислят – тя, Наталия, наистина имаше тяло и коси на полска благородничка, такава, в каквато се влюбил Балзак още през 19 век. Че и сини очи.
И нахлуват спомени.Здрава група пътуваме в спален вагон през 1985 г. за „Джулая” – много пиене, гаджета и здраво рок. Предимно гласът на великия покойник Дейвид Байрон. От Пловдив за Варна в спален вагон… Само едно купе е подозрително тихо и спокойно –дебело семейство с пъпчив син. Среднощ спираме на малка гара. Идват началник-влака, двама милиционери /задължително пътуваха в нощните влакове/, кондуктора и искат да ни свалят, защото „Другарят от един кое си купе не може да заспи, а е много отговорен другар…”. Обещахме, че ще бъдем кротки, тихи и добри. Прибрахме гаджетата в чаршафите на РСВ-то. В 7.30 ч. сме на перона на Варненската гара.
Слиза и „отговорния другар” от спокойното купе с жената и пъпчивия. Мигом е разсънен от юмруци и ритници, а Гецата му заби и една глава, „по овнешки”, както определяше бойните си умения. Вой, свирки, трополене на „отговорните фактори” от гарата, а ние имитираме Валерий Борзов. Явката е предварително определена – шкембеджийница „Гюрлата”, до самата гара, дето се трудеше красива девойка, която след години ще стане национално известна като Петя Славова. В ония години там, до варненската гара, сервираха една от най-вкусните шкембе-чорби в страната. Опашки имаше, ама не за Петя, за чорбата.
И други спомени имам от спалните вагони. Вече като депутат се прибирам от варненския конгрес „Спорт за всички” и попадам в едно купе с проф. Доко Доков, който създавал Юридическия факултет в морския свободен университет. Той стар комунист, аз млад седесар – не се спи в такава комбинация. По едно време извади бутилка от благодарни студенти, аз отскочих за някакви сандвичи. И заседнахме, после се появи и втора бутилка. Научих клюки от юридическите среди за цяла книга – за Ярослав Радев, Васко Гоцев, Снежа Ботушарова, Стоян Ганев, Митю Секирата… Осъмнахме на софийската гара с празни бутилки и взех такси до „Новотела”, на сто метра.
А помните ли, че във всеки що-годе престижен влак имаше „Вагон-ресторант” – маси с бели покривки от двете страни, етикирани с „РСВ”, поставки за чашите да не се разливат, със сервитьори, абе културно пътуваш, като в „Ориент-експреса”. Е, цените си бяха соленички – като в нощен бар. Но, ако композицията е пълна, няма места, народът е сгъчкан по коридорите, във „вагон-ресторанта” може да седнеш и се почерпиш, докато плебса се стиска за десетина лева. По едно време се усетиха и ограничиха престоя във влаковите ресторанти на 2 часа, но кой ще ти го спазва, ако алъш-вериша върви…
Дядо ми Манол, човек бохем и артист в живота, не се качваше на влака, ако няма вагон-ресторант. Черпеше ме със свински врат на скара с пържени картофи, докато той се любуваше на ракия и салата от варени картофи. От него ми остана това увлечение, но що преживях все заради РСВ-то.
Лятото на 1980 г. с Красен Шугата /след три години ще отвлече самолет, ще ги преметнат и гепят на Варна, ще застрелят един от групата, бъдещият премиер Д. Попов ще му лепне 9 г., ще излезе като Красен Терориста, ще се запилее по Канада и САЩ, ще се върне в БГ, за да го намерят обезглавен на Витоша/ сме забили две гаджета /Лила Патъка и Мая Бедрото/ и решаваме да ги заведем до Торос, да ни видят хората, пък и ние тях. Взел съм някакви пари от футбола, Краси е завъртял пачка около Попското, барнали сме се в костюми, шпицари и небрежно фишу, а гаджетата щяха да съборят Централна гара като се появиха в чакалнята – на Мая и се виждаха бикините, а на Лила, освен, че имаше лице на ангел, естествените гърди преливаха като топъл хляб. Ще пътуваме с експреса за Варна до Червен бряг, а от там до Торос с такси и към полунощ сме в митичното село Торос.
Разбира се, така барнати, не може да се унижаваме по мръсните купета, а още с качването се изправяме пред вратата на вагон-ресторанта/не го отваряха веднага, а чак около гара Искър, докато се настанят пътниците/. Засядаме и поръчаме със замах /жени като Мая и Лила заслужават внимание и разкош, разбира се/. Знаете ли какво удоволствие е да се влачи бавно влака през Искърското дефиле, да гледаш небрежно реката, да си поркаш и замезваш, а от време на време дамата до теб да те целуне разнежена, ти да отрониш „Ех, красота, красота…”, да отпиеш, да погледнеш с премрежен взор, покривките да са бели като любовта, сервитьорите бързи и внимателни, та повтаряш поръчката и пускаш ръка на гаджето!… Да, но в приятна и нежна компания не се усещаме, че БДЖ-превозното средство е подминало Червен бряг/престоя е една минута/ и сме поели към Плевен, поръчаме още питиета, та да не скучаем и слизаме в града на българо-съветската дружба.
След час имало влак по същата дестинация, но в обратна посока. Купуваме си правоъгълни билетчета от дебел розов картон, на който всичко си пише – дата, час, № на влака, откъде и докъде пътуваш за колко пари и т.н. Как да е – дочакваме обратния влак и се настаняваме пак във вагон-ресторанта, защото на Мая нещо бе пресъхнало гърлото, че и нашите. Този път по трасето Плевен-Червен бряг. В обратна посока. Уж внимавахме, но като спря железницата разбираме, че сме на гара Червен бряг и докато платим/уж сервитьора бе бърз/ влака потегли, ей така усетихме, че се връщаме, щото видяхме червенобрежките мелници през прозореца. Следващата спирка бе Карлуково. Мацетата писнаха ужасени, уж им бяхме обещали да ги водим в най-красивото северняшко село Торос.
Без колебание и с малка надежда дръпнахме с Краси „Внезапна спирачка” – червен лост с подкупващ надпис. За изумление чудото на социалистическата техника взе, че спря на 3-4 км. от заветния Червен бряг.Малеййййй… Псувни, викове, заплахи, обвинения в саботаж. Как да обясним на хората, че сме заседнали с тези красавици в РСВ-то и правим тегели между гарите на Княжеството, търсейки гара Червен бряг??! Появи се милиционерска „УАЗ-ка” и ни натовариха та в РПУ-то в родния град на Ники Кънчев, Любо Дилов и Любо Нейков. Посрещнаха ни много „внимателно” – съветвам ви да не опитвате от боя, който отнесохме в този център на партизанското движение.
Още ме е яд, че костюмите, купени от Кореком станаха на носни кърпи, ама ни биха здраво, спор няма. По едно време се умориха изглежда да ни бъхтят и ни успокоиха, че и красивите гаджета са задържани, но в друга стая /социалистическият морал не позволяваше да се събират арестувани мъже и жени в едно помещение/. Взеха ни цигарите „Честърфийлд” /също от Кореком/, описаха парите, които носехме, но не и доларите от чейнджа на Краси, после ни дадоха пътеводител на съветския град Таганрог да се образоваме до сутринта, когато щял да дойде местния милиционерски началник/след години разбрах, че Червен бряг бил побратимен с Таганрог/.
На заранта тържествено ни заведоха при „Другаря полковник…”, а Лила и Мая ревнаха на глас като видяха лъскавите им гаджета на какво са заприличали в търсене на гара Червен бряг по релсовия път. Другарят началник бе умилостивен явно от двете красавици, защото започна: „Кво да ви правя, бе? Ще спирате влака внезапно?! Ама съм пред пенсия и не ми се занимава с глупости – ще ви одрусам по една глоба и се махайте.” Написа ни някакви бележки, върнаха ни парите пак с протокол /без доларите/ и ни пратиха при дебела жена, където се изръсихме по 20 лв./бая пари за онова време/ с Краси, после ни предоха двете софийски мацета в перфектен вид и ни отпратиха с „Леко се отървахте, тарикатчета мръсни”.
Спряхме първото такси, за да изчезнем мигом от столицата на провинциалното БДЖ час по скоро – ние с Краси като битолски просяци, но гаджетата продължаваха да блестят с младост, красота и сексапил. Дали тогава не се сетих за „В конски вагон, подобен на салон, пътувах аз от София за Лом”??? Не знам, но като се прибрахме в Торос спах едно денонощие и пренебрегнах изкусителното тяло на Лила, защото тя бе отмаряла на спокойствие, докато с Краси Шугата ядохме бой в червенобрежката милиция. Пък и костюмът с фишуто бе отишъл зян.
И друг път спирах влака с внезапната спирачка, ама стана дълго. Може да разкажа и за него. Ако има кой да чете.
И да си отива по-бързо това чудо БДЖ, да останат спомените, то е ясно, че няма да го бъде и БДЖ-то, и РСВ-то… Абе, къде е Иван Костов да го шитне за 1 лев?!/
Автор:toross.blog.bg
6:30
