Цени и асортимент във вагон-ресторантите на БДЖ през 80-те

В кухнята на вагон- ресторанта 

От скоро БДЖ върна бистрото в бързите влакове, засега само в един влак по линията между София и Бургас през Пловдив,тръгващ от София рано сутрин и пристигащ в Бургас в ранния следобед.

По-скоро вагона е импровизирано барче,а не вагон ресторант. То разполага с около 10 стола, 6 маси, на които хората могат да седнат да изпият по едно кафе или да изядат по една вафла или пакетиран сандвич.

Ценоразпис и асортимент във вагон ресторанта на Експрес "Златни пясъци" пътуващ от София до Варна и обратно през 80-те

Така в България по железните пътища отново се движат вагони, предлагащи храна и напитки. Както някогашното РСВ или Ресторанти и спални вагони.Някогашните вагон-ресторанти бяха със обслужващ персонал и предлагаха от обяд до десерт поднесени от сервитьори в бели ризи и черен панталон.

*Исползвана е снимка от фб-групата "ЖП гари и инфраструктура"

Научете повече

През СОЦА Имаше вечерен час,правеха проверки по домовете на учениците и наказанията бяха строги

Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет.

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си.Учениците бяха длъжни редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица.

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.

Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. 

Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. 

Научете повече

Посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара през 1961 год.

Строящия се Димитровград

Името на Ботев е свято, то беше гордо знаме на българския пионер. И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него. Един такъв куриоз се случва в Димитровград– градът изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна. Годината е 1961, а действието се развива в откритата през 1957 год. в кв. Марийново втора гимназия „Христо Ботев“. На заместник директорката Златка Ганева е  спретнат страшен номер. 

В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило заместник директорката в луд възторг. 

И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал  зъб на заместник директорката Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев, през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот без гуляи като в Браила и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги.

Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. 

По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир, на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Подготвянето по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебния процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се запитва и за елементарния въпрос защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев е бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. 

Естествено никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил навярно щеше да получи отговор,  че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, провеждали конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Заместник директорката цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул, през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. 

При видяното директорът Цанев бил сащисан. Той веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че бил при болните си родители на село и се качил на влака от гара Харманли. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената са били такива, че мобилната комуникация е била невъзможна и учителския колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация пред, която са били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Но какво се е случило с нея  след пенсионирането й историята мълчи. Ако е жива в момента трябва да е на около 105 години.

Източници:www.skandalno.net и разказ за случката от пенсионираният учител Бранимир Попов от Ловеч,работещ тогава по разпределение в гимназията, предадена от http://dilyanvalev-admin.blogspot.com 

Научете повече

„Призрачният град“ за надарени деца

Аркутинският плаж между Созопол и Приморско е един от най-хубавите по южното ни Черноморие. В близкото блато се срещат редки растителни видове, наоколо има гъсти гори, а птиците всяка година минават оттам отлитайки за топлите страни. Над самия плаж обаче от десетилетия стърчат изтърбушени и зеещи с лице към морето няколко недовършени бетонни сгради. Всеки, който минава оттам или решава да плажува наоколо редовно си задава въпроса какво всъщност представлява този страшен и празен скелет надвиснал над летовниците по плажа и гледащ към изгрева в Черно море.

В края на 70-те години властва безметежното управление на Тодор Живков, а дъщеря му е във вихъра си. Като силна политическа фигура покровителствана от баща си, тя успява да налее милиони в най-различни културни мероприятия и проекти, а те са повече от амбициозни. Най-популярният от тях е домакинството на международната детска асамблея “Знаме на мира”, която Людмила Живкова успява да организира през лятото на 1979 г. 

По същото време хората около нея избират Аркутино за мястото, където да се построи курортен комплекс за надарени деца под егидата на „Знаме на мира“, нещо като „Знаме на мира-2″Дъщерята на Първия е искала в тези сгради, които и сега изглеждат интересни и различни като архитектурно решение, да приютят най-талантливите деца на България и на света, за да се обучават и да станат бъдещите ръководители на Земята в организации като ООН и ЮНЕСКО. 

Людмила е правела опити да изгради бъдещ елит, който да управлява света без войни, а само чрез взаимно разбирателство, сътрудничество и взаимопомощ. Това са и основните принципи на асамблеята „Знаме на мира“. А най-свръхамбициозният и проект е предвиждал да създаде т.нар. „Звездна карта“, в която е трябвало да се картотекират всички талантливи деца по света, за да се превърнат те в приятели на България. Но идеите на Людмила Живкова за „Звездната карта“, за асамблеята, за училището за талантливи деца в Аркутино и за друго училище в Странджа планина се посрещат на нож от Москва. 

Според някои слухове именно тези нейни начинания подписват и смъртната й присъда.След внезапната й смърт през лятото на 1981 г., българската държава създава фондация „Людмила Живкова“, която трябва да се явява като продължител на нейните схващания. Комплексът на Аркутино е едно от тях и е замислен като творческо-екологична структура, която да работи във веригата „Колежи на обединения свят“ под патронажа на принц Чарлз. Идеята за български клон на обединените колежи е взаимствана малко след смъртта на Людмила.

Така държавата в лицето на фондация „Людмила Живкова“ и Комитета за култура – Център „Знаме на мира“ решава да изгради на Аркутино екоселище за талантливи деца (Творчески-екологичен комплекс „Ропотамо“) и да направи мястото част от инициативата на един германец за верига училища по цял свят, където учениците да се срещат с връстниците си от чужбина и това да доведе до един по-добър свят. В недовършените сгради е трябвало да се обучават над 250 български и чуждестранни деца по специална програма.През 1984 г. земите предвидени за застрояване са отчуждени, а година по-късно е издадено и разрешението за строеж. Извършени са съответните проучвателни дейности и строителството е започнато. Теренът с обща площ над 668 декара, се намира на морския бряг в преходната зона към резервата “Ропотамо”. Както и при други проекти, свързани по някакъв начин с дъщерята на Първия, не се пести от багери, бетон и, където се наложи, взривове. 

Тонове и тонове бетон са изсипани баш на една крачка от самия бряг.  Мащабите на проекта могат да засрамят и много инвеститори от безумните времена преди кризата 20 години по-късно – над 600 декара земя вече никога няма да са диви, даже и по устройствен план.През 1988 г. градежът е спрян. Според други данни строежът е замразен след 10.XI.1989 г. заради протестите на силната тогава „Екогласност“, тъй като сградите щели да пречат на полета на птиците.

Демокрацията заварва в комплекса „Знаме на мира-2″ два грамадни корпуса завършени на етап груб строеж, а от третия е изграден първият етаж. Твърде далеч от пускане и твърде скъпо за взривяване. Следва прехвърляне на собствеността между различните ведомства. С протокол от IX/1990 г. Министерството на културата прехвърля собствеността на Министерството на просветата. Държавата харизва почти цялото пространство в района на „Главболгарстрой“ през 1995 г. „, която пък е приватизирана през 1997 г.  На обекта не идват нито държавни багери, нито пък частни.

През 2006 г. „Главболгарстрой“ продават земята с комплекса на някакъв британски инвестиционен тръст. Но само година след сделката, на по-малко от километър в северна посока компанията изгражда ваканционно селище. Иначе казано, частните багери идват, ама за да копаят на съвсем друго място. Така вместо да завършат комплекса, те решават да съсипват природата някъде другаде.През последните години не е издавано разрешение за строеж в рамките на „Знаме на мира-2″. 

В същото време, той е върху урбанизирана територия и в проекта за изменение на Общия устройствен план на община Созопол, а там е предвидено курортно застрояване. Някогашният летен център за надарени деца може и да бъде достроен, ако експертиза покаже, че сградите са в добро състояние и инвеститорът е решил, че си заслужава. Реални изгледи това да се случи обаче няма.

30 години след първата копка призрачните бетонни гиганти продължават да се изивисяват над главите на летовниците. Около тях са израснали дървета и храсти, които са естествен преход към пясъчните дюни с техните уникални цветя и треви.В една част от недостроения комплекс се влиза лесно – само трябва да кривнеш от пътя за плажа и да се набереш по бетона тук и там. По някои от стените има грозни графити. Наоколо се търкалят и празните флакони от спрейовете. Личи си къде са били скелетата, на поразия стърчат арматури. 

Не изглежда да е крадено поради простата причина, че частният път (за чиято законност може да се поспори) долу затруднява проникването на газки, каруци и бусове за возене на метал. И най-злите пазители на реда обаче не могат да опазят строежа от природата. Тя бавно, но сигурно го завзема. След още 25 години бездействие, почивният комплекс сигурно ще изглежда като един голям изкуствен риф на сушата – композиция от изцяло зелени кубчета с по една гора отгоре.

За написването на статията са използвани различни публикации по темата в медиите: www.vsekiden.com, www.webcafe.bg, marshruti.com, arhitektura.bg

Научете повече

Когато по морето нямаше чадъри, шезлонги и бийч барове

Може да не ви се вярва, но от първата прожекция на „Оркестър без име“ минаха 41 години. Животът днес е много различен от онова време, което някои отричат, а други идеализират, но едно е сигурно – филмът неслучайно е заслужил почетно място в пантеона на българското кино.

Днес „Оркестър без име“ не е филм, който гледаме отново и отново само от носталгия по миналото. В този успешен проект са вложени усилията и талантът на някои от най-обичаните дейци на изкуството през 70-те и 80-те години. 

Заснет е през 1980 година от режисьора Людмил Кирков и оператора Виктор Чичов по сценарий на Станислав Стратиев. За сюжета Стратиев се вдъхновява от група музиканти, която свири в родния му софийски квартал „Коньовица“.Тъй като сценарият е написан специално за актьорите в главните роли, те запазват истинските си имена. От тях единствено Катерина Евро получава ролята след кастинг.

В началото на филма героите на Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Поппандов, Филип Трифонов и Катерина Евро живеят в малко, спокойно градче – от онези, където „от тъмно започва денят и завършва с Първа програма“, както се пее в емблематичната песен на група „Тангра“.

През 1980 г. екипът снима по Южното черноморие, затова за провинциалното градче е избран Айтос – само на 30 км от Бургас, откъдето да започне историята на петимата мечтатели, поели по пътя на музиката.

Тук наистина цари спокойният дух на миналото. Виждаме сладкарница, магазин за дрехи, книжарница и къщи и блокове, които по това време спадат към новото модерно строителство.

По спомени на хора от града пристигането на екипа на „Оркестър без име“ предизвиква истински фурор.

„Народно читалище „Васил Левски 1869“ в Айтос е и културният дом, където героят на Велко Кънев научава, че ще се наложи групата да пътува с Рени вместо със своята певица Ваня (Мария Каварджикова). Днес то продължава да съхранява българските дух и традиции, като събира айтозлии за празнични концерти и събития.

Основните снимки на „Оркестър без име“ са в Златни пясъци, Слънчев бряг и Черноморец. Пристигането на натоварената с багаж и техника кола на музикантите на морето ни пренася в света на миналото, когато до морето се пътуваше с Москвич, Жигула, Трабант, Вартбург или с влака, а след него – претъпкан Икарус.

Когато музикантите пристигат в „Златни пясъци“, те са удивени от красотата на курорта, а хотелите Астория и Гранд Хотел Варна, които все още съществуват, са увековечени, заедно с ретро колите и симпатичните ресторанти, които днес са модернизирани.

И все пак, ако сега влезете в някой стар хотел, колкото и реновиран да е той, веднага ще ви впечатлят мащабът и размахът на строителството и архитектурата отпреди половин век.

Надписите по чадърите пред ресторантите и хотелите гласят „Швепс“, „Мелба“, „Плиска“, „Торти“ и „Бира“ – всичко, за което един летовник може да мечтае, докато си почива край морето. Е, разбира се, още тогава ги има и надписите на английски език, защото в курортите ни летуваха много чужденци.

Всъщност, въпреки че действието се развива в Златни пясъци, Гранд Хотел Варна се намира в курорта Дружба, носещ името Св. Св. Константин и Елена днес. Хотелът е открит през 1977 г., като властта не пести средства за създаването му, а за проекта е наета шведска строителна фирма.

Хотелът е просторен, модерен и красив, което го прави предпочитано място за много концерти, специални събития и симпозиуми през следващите години. „Шведският“ хотел е посещаван от Тодор Живков, Paйнa Kaбaивaнc?a, Hи?oлa Гюзeлeв, „злaтнитe мoмичeтa“ нa бългapc?aтa xyдoжecтвeнa гимнacти?a, Христо Стоичков и много други известни българи.

Там отсядат и световни звезди като Tинa Tъpнъp, Toтo Kутyньo, Юpий Бy?oв, Бoби Чapлтън, cвeтoвният шaмпиoн пo шax Aнaтoлий Kapпoв и мнoгo дpyги.

Е, както вероятно помните, на героите от „Оркестър без име“ не им провървява в Златни пясъци. Те се оказват измамени, без стаи и участие в Гранд Хотел Варна, а един от куфарите на Рени изчезва, докато колата е паркирана пред хотела.

Когато действието се премества в Слънчев бряг и околността, плажната ивица се разкрива пред нас такава, каквато мнозина я помнят от времето, когато с месеци чакахме да получим карта за двете седмици в почивна база или бунгало.

Култовите кадри край морето са заснети на плаж Дюни, който се намира на 40 км южно от Бургас и на 7 км от Созопол.

Там може да няма шезлонги и чадъри, но всеки си носи кърпа, а мъжете сами са си сковали навес, под който запалено играят белот.

За жадните липсва бийч бар, като заведението е малко по-далеч от плажа. За да стигнеш до него и да напълниш мрежестата торбичка със студена бира, може да се разминеш с някоя друга кокошка. А после остава да предупредиш продавача да не се опитва да те цака с топла бира.

Вечер героите от „оркестъра без име“ забавляват клиентите на малък ресторант, който отвън изглежда скромен, но предлага романтична и чаровна атмосфера (особено когато Рени запява онези песни за любов, раздяла и още нещо).

Мястото и днес е заведение, което пази спомена за легендите, снимали там, и се намира на брега на морето в местността Буджака, на юг от Созопол, в непосредствена близост до къмпинг Каваци.

Култовите филми от миналото неслучайно остават завинаги в сърцата на няколко поколения българи и си заслужават всяко следващо гледане. В тях откриваме артисти с огромен талант и истории за мечти, любов и още нещо.

Научете повече