Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Ходехме със синини и натъртвания, с драскотини и дори със счупени глави. Но никой на никого не се сърдеше за това.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. Но никой не се разболяваше от това.

Отивахме на училище без придружител. Нямахме училищни бодигардове. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. Дърпахме плитките на седящите пред нас момичета. Но те не ни се сърдеха и дори бяха горди с това.

Нямахме видео и кабелна телевизия с над 100 канала, нямахме GSM-и, нямахме компютри с 3D игри и Интернет.

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха.”


В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. 

Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.


Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.


Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. 


За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.


Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!


Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.


Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.


По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 


И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…



„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. 

Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. 

Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахмеНо тия времена вече ги няма…“

*в статията е използвана илюстративна снимка от сайта от интернет/Автор:Дарина Стоева/



Една от най-жизнерадостните детски песнички отпреди 40-ина години днес звучи като траурен марш за едно от двете хлапета, които я пееха.„Дъга“, композирана от Виктор Чучков, по текст на Драгомир Шопов, през 1984 г. бе изпълнена от сина му Борислав и Радослава Малякова. Малякова почина през 2016 г., след като бе прегазена от автомобил на пешеходна пътека в столичния квартал Младост. Блъсна е 37 годишен мъж, който е карал пежо. Два месеца лежа в кома в Окръжна болница, но лекарските екипи не успяха да се преборят за живота й.


Помним я като 6-7-годишно момиченце с руси опашки и закачлива усмивка, когато през 1984 г. двамата с Борко Чучков се явиха на международния конкурс за детска песен „Златната монета“ в Болоня, Италия. Спечелиха специалната награда на журито за най-добра чуждестранна песен. По онова време всички деца у нас пееха „Моля кажете не на шега…“ и искаха да бъдат като тях, Радослава и Борислав. 


Светът, нарисуван в песента „Дъга“, бе като символ на безгрижното детство, картина в ярки цветове, която обещава щастие.Радослава бе избрана да изпълни тази песен заедно с Борко след прослушване, проведено в Съюза на композиторите. Слънчевото момиченце е било доведено от Стефан Рибаров – композитор и аранжор – и съпругата му Павлина Бешкова, пианистка.По-късно Чучков се запознал и с майката на Радослава. Баща й бил тонрежисьор, акустик, преподавал в Консерваторията. След голямата победа нито Малякова, нито Чучков стават певци.


1290456519_zlatnata-moneta-1984-borislav-radoslava2Пътищата им се разделят. Борислав се занимава с кино, а Радослава става тонрежисьор като баща си. Дълги години работи в частни телевизии. Преди дни колегите й в телевизията научиха за смъртта на Радослава. Нареди се сред стотиците вече жертви у нас, загинали блъснати от кола на пешеходна пътека. Това бе нейната последна, черно-бяла дъга.





Единственият Антонов Ан-225 Мрия - най-тежкотоварният летателен апарат, строен някога и най-мощният самолет на Земята с шестте си турбореактивни двигателя "Лотарев". 

Дължина 84 м, размах на крилете 88,4 м, височина 18,1 м, като пилотската кабина е разположена в горната носова част на самолета, на близо 10 m височина от земята. Максималното излетно тегло на Ан-225 е 640 тона - това е равно на товароподемността на осем самолета Боинг 737 – 800. „Мрия“ заема мястото на два Боинг 747, паркирани един до друг, а товарният му отсек може да побере целия фюзелаж на Боинг-737. 


Свръхтежкият самолет "Мрия“ е проектиран и конструиран да пренася 90-тонната съветската совалка „Буран“, с която успешно излита на авиошоу. Може да транспортира на гърба си товари с маса достигаща 275 тона – толкова, колкото може да се превозва и вътре. Технически способен да превозва около 1500 души.


Приземява се върху трудни терени, каца върху лед, тревни площи. Самолетът носи не само тежки, но и извънгабаритни товари.


Цената на Ан-225 е около 300 милиона долара. Този впечатляващ и единствен екземпляр беше унищожен на летище Гостомел край Украйна на 26 февруари 2022 г.

Вижте още:Гигантът на Съветската Авиация "ТУ-144" се приземява на летище София


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив